Кралица на кошмара

Глава девета

Томас ме оставя пред къщи, все още дуднейки за Морфран, Рийка и бисквитите. Радвам се, че няма да ми се наложи да присъствам на сблъсъка им. Лично на мен това, че е изял бисквитите, ми се струва дребен кахър в сравнение с това, че Морфран изпрати внука си при мъртъв член на семейството, но пък всеки си знае и всеки си има фобии. Явно за Томас това е следобедната закуска на мъртъвците.

Измежду мърморенето и храченето през прозореца Томас ми каза, че ще му трябва поне седмица, за да проучи как се работи с лапландския барабан и да разбере какъв е подходящият ритуал, за да се свържем с Анна. Дарих го с най-разбиращото си изражение и кимнах, като през цялото време се борех с импулса си да хвана най-близката пръчка и да започна да блъскам с нея по барабана в скута ми. Но това би било глупаво. Да внимаваш и да правиш нещата както трябва, когато за пръв път опитваш нещо, си е основно правило. Не знам какво ми става.

Когато влизам вкъщи, откривам, че не мога да седя на едно място. Не ми се яде и не ми се гледа телевизия. Не ми се прави нищо, само искам да разбера повече.

Майка ми влиза десет минути след мен с гигантска кутия пица в ръце и спира, когато ме вижда да снова напред-назад.

– Какво има?

– Нищо – казвам. – С Томас ходихме на гости на мъртвата му леля днес следобед. Беше интересно. Тя ни каза как можем да се свържем с Анна.

Освен че очите ѝ малко се разширяват, тотално липсва друга реакция. Едва ли не свива рамене, преди да се затътри към кухнята. Бърза гневна искра гъделичка китките ми. Очаквах повече. Очаквах да е развълнувана, да се зарадва, че може да успея да говоря пак с Анна, да се уверя, че е добре.

– Говорил си с мъртвата леля на Томас? – казва тя, като спокойно отваря кутията с пица. – Аз пък говорих с Гидиън днес следобед.

– Какво ти става? Все едно ти предадох, че има промоция на обедното меню в ресторанта. Ако ти бях казал, че съм си убол пръста, сигурно щях да получа повече внимание.

– Той каза, че трябва да спреш да се занимаваш с това.

– Не мога да разбера какво им става на всички! – казвам. – Постоянно ми казвате да се откажа. Да забравя. Да продължа напред. Като че ли е толкова лесно. Сякаш мога просто да продължа да си я виждам от време на време. В смисъл стига бе! Кармел мисли, че съм за психиатър!

– Кас – казва тя. – Успокой се. Гидиън има своите причини. И мисля, че е прав. Усещам го, усещам, че нещо се случва.

– Но не знаеш какво, нали? Тоест знаеш, че е нещо лошо, но не знаеш точно какво? И смяташ, че трябва да оставя Анна и това, което я измъчва, и то заради какво? Заради женската ти интуиция?

– Хей – изръмжава тя, гласът ѝ е дълбок.

– Извинявай – смърцафърцвам аз.

– Не съм просто разтревожена майка, Тезеус Касио Лоууд. Аз съм вещица. Интуицията ми има тежест.

Челюстта ѝ изглежда по този особен начин, както когато предпочита да си изяде ръкава, вместо да каже каквото има наум.

– Знам какво искаш наистина – казва внимателно тя. – Не искаш просто да се увериш, че тя е добре. Искаш да я върнеш.

Свеждам поглед.

– И, бог ми е свидетел, Кас, част от мен иска това да беше възможно. Тя спаси живота ти и отмъсти за убийството на мъжа ми. Но не може да тръгнеш по този път.

– Защо не? – питам, гласът ми звучи изпълнен с горчивина.

– Защото има правила – отговаря тя, – които не бива да се нарушават.

Вдигам поглед и я зяпвам.

– Каза „не бива“, не „не може“.

– Кас…

Ако това продължи минута още, ще превъртя. Така че вдигам ръце и се качвам към стаята си, като отказвам да слушам какво ми дудне майка ми, докато ме следва по стълбите, а аз се давя от всичките милиони неща, които искам да изкрещя в лицата на всички тях. Май Томас е единственият, който проявява някакъв интерес да разберем какво се случва.

Анна ме чака в стаята ми. Главата ѝ се клати сякаш вратът ѝ е счупен; очите ѝ се извъртат към моите.

– Това ми идва в повече в момента – прошепвам аз, а тя ми отговаря нещо без звук.

Не се опитвам да чета по устните ѝ. Твърде много черна кръв тече от тях. Бавно тя се оттегля, а аз се опитвам да гледам в килима на пода, но не успявам, не съвсем, затова, когато тя се хвърля през прозореца ми, виждам как се вее бялата ѝ рокля, докато пада, и чувам сблъсъка на тялото ѝ със земята.

– Мамицата му мръсна – чувам гласа си, нещо средно между ръмжене и стенание.

Юмрукът ми се стоварва върху стената, върху гардероба; събарям лампата от нощното шкафче. Думите на майка ми звучат в ушите ми като чуруликане, сякаш ми казва да направя нещо толкова лесно. Говори ми все едно съм ученик, който си фантазира как геройски спасява момичето, качва я на коня си и двамата яздят към залеза. В какъв свят си мисли, че съм израснал?

– Най-вероятно ще е кръв – казва Томас с жален глас, което не се връзва с дяволитото вълнение в очите му. – Почти винаги е кръв.

– Така ли? Ми ако ще е повече от халба, казвай отсега да почвам да точа – отговарям и той се ухилва.

До шкафчето му сме, говорим за ритуала, който все още не му е напълно ясен. Но все пак е минал само ден и половина. Кръвта, за която говори, е проводникът, връзката с другата страна или пък цената в замяна. Не съм сигурен кое точно. От думите му ми се струва, че е и двете – и мостът, и таксата за преминаване на моста. Явно от другата страна е като път с винетка. Той е малко нервен, докато говорим, мисля, че защото усеща колко съм нетърпелив. Сигурно му е ясно и че не съм спал. Изглеждам потресаващо.

Томас изправя стойка, когато се приближава Кармел, която изглежда десет пъти по-добре от нас, както обикновено. Косата ѝ е на висок кок, който подскача оптимистично в метла от русо. Блясъкът на сребърните ѝ гривни ми бърка в очите.

– Здрасти, Томас – казва тя. – Здрасти, зомби Кас.

– Здрасти – казвам. – Разбра ли какво стана?

– Да, Томас ми каза. Страшничко, а?

Свивам рамене.

– Не беше толкова зле. Рийка е доста яка всъщност. Трябваше да дойдеш.

– Ами, може би щях, ако не бях изритана от клуба.

Тя свежда очи и Томас веднага започва да се извинява за Морфран, като настоява, че не му е било работа да се меси, а Кармел кима, като не вдига поглед от пода.

Нещо се случва зад дългите мигли на Кармел. Тя си мисли, че не я гледам или може би че съм твърде изтощен да забележа, но въпреки умората си аз виждам какво е и това кара дъхът ми да спре. Кармел се радва, че е изритана от клуба. Някъде измежду дълбането на руни и забождането за стената с вила всичко това ѝ е дошло в повече. Виждам го в очите ѝ: в начина, по който се спират със съжаление върху Томас, когато той не я гледа, и в начина, по който мигат с престорен интерес, докато ѝ разказва за ритуала. А през цялото време Томас просто продължава да се усмихва, напълно сляп за факта, че тя на практика вече си е тръгнала. Чувството е като че ли съм гледал последните десет минути от някой филм преди останалото.

Това да прекарам цяла учебна година в едно и също училище не съм го правил от осми клас и трябва да призная, че е доста досадно. Понеделник е, последна учебна седмица, и ако ми се наложи да подпиша още един годишник, ще го подпиша с кръвта на собственика му. Хора, с които никога не съм си говорил, идват при мен с химикалка и усмивка и с надеждата да получат нещо по-лично от „приятно лято“, когато в действителност такива надежди са обречени. А освен това няма как да не заподозра, че истинската причина да идват при мен е, че искат да им напиша нещо загадъчно или откачено, да им дам нов материал за мелницата за слухове. Съблазнително е, но засега пазя поведение.

Когато някой потупва рамото ми и се обръщам, за да видя Кайт Хект, с която издъних срещата преди две седмици, почти се скривам в шкафчето си.

– Здрасти, Кас – усмихва се тя. – Ще ми подпишеш ли годишника?

– Абсолютно – казвам и го взимам, като панически се опитвам да измисля нещо лично, но всичко, което се върти в главата ми, е „приятно лято“.

Написвам името ѝ и после запетая. А сега какво? „Извинявай, че се разкарах от срещата ни, но ми напомняш на едно момиче, което убих преди време.“ А може би: „Нямаше да се получи между нас. Момичето, което обичам, би те изкормило.“

– Имаш ли яки планове за лятото? – пита ме тя.

– Ъм, не знам. Може да попътувам малко.

– Но ще се върнеш есента, нали?

Веждите ѝ са повдигнати любезно, но това са просто учтивости. Кармел каза, че Кайт е започнала да излиза с Куентин Дейвис два дни след случката в кафенето. С облекчение го разбрах, а сега със същото облекчение разбирам, че на пръв поглед тя въобще не ми се сърди.

– Това е добър въпрос – казвам, преди да се откажа и да надраскам „да изкараш едно страхотно лято“ в ъгълчето на страницата.