Кралица на кошмара

Глава трета

Звукът от този смях. Чувам го в главата си сигурно за стотен път. Това беше нейният глас; гласът на Анна, но звучеше някак диво и пронизително. Почти отчаяно. А може би ми се струва така, защото го чух да идва от устата на един мъртвец. Може би само си въобразявам, че изобщо съм го чул.

Остро изпукване ме кара да премигна и да погледна надолу. Една от свещите за просветление на майка ми лежи на две половини в краката ми, едното парче се е дотъркаляло до палеца ми. Редя ги в кашони, за да ги занесем в магазина на Морфран.

– Какво стана, синко мой?

Майка ми ме гледа с нейната полуусмивка и повдигната вежда.

– Какво те разсейва толкова, че трошиш прехраната ни?

Навеждам се, вдигам парчетата от свещта и гузно притискам двата назъбени края един към друг, сякаш по магичен начин ще се съединят. Защо магията не работи така?

– Съжалявам – казвам.

Тя се надига от масата, където връзва свитъчетата със заклинания, взима свещта от мен и я помирисва.

– Няма нищо. Ще си я запазим за нас. И счупени вършат същата работа.

Отива до прозорчето над мивката и я слага на перваза.

– А сега отговори на въпроса ми, малкия. Какво има? Проблеми в училище? Или тази твоя среща е минала по-добре, отколкото си казваш?

Личи по изражението на лицето ѝ, че по-скоро ме дразни, но се чете и известна надежда.

– Откъде такъв късмет, мамо.

Най-лесно би било да кажа, че си мисля за училище. Или че нещо съм се замечтал. Вероятно така би било и най-добре. Майка ми е щастлива тук. След като разбрахме, че убиецът на баща ми се е бил нанесъл на тавана ни, и след като същият изяде котката ѝ, мислех, че ще поиска да се преместим. Или да изгорим къщата. Но тя не го направи. Вместо това направи тази къща удобна и наша в много по-голяма степен от която и да било друга след смъртта на баща ми. Изглеждаше сякаш почти е чакала този момент.

А може би и двамата сме чакали този момент. Защото сега всичко свърши. Приключи.

– Кас? Добре ли си? Случило ли се е нещо?

Дарявам я с най-успокояващата си усмивка.

– Нищо кой знае какво. Просто си мисля за някакви минали работи.

– Ммм.

Тя вади кибрит от чекмеджето за всичко.

– Защо не запалиш свещта за просветление? Да разкараш малко паяжините в главата си.

– Що не – захилвам се аз и взимам клечка кибрит. – Не трябва ли първо да кажа заклинанието?

Тя маха с ръка.

– Думите невинаги са най-важни. Важното е да знаеш какво искаш.

Тя ме побутва с показалец в гърдите и аз паля клечката.

– Играеш ужасно – казва ми Томас, седнал на дивана през една възглавница от мен.

– Голяма работа, това е просто „Пакман“ – отговарям, докато с последния си живот се набивам право в едно духче и умирам.

– Ако разсъждаваш така, никога няма да биеш рекорда ми.

Изсумтявам. Така или иначе никога няма да мога да бия рекорда му. Това момче има стряскащо прецизна координация очи-ръце. Горе-долу се оправям с „шутърите“, с които стреляш все едно от твоя гледна точка, но на старите аркадни игри всеки път ме разбива. Томас взима джойстика и началната музичка започва отначало. Гледам как Пакман яде череши и точици и праща духчетата обратно в кошарката.

– Просто си запомнил нивата наизуст.

– Може и така да е – ухилва се той.

Телефонът му вибрира и той спира играта на пауза. Този телефон е новост за Томас. Подарък от Кармел, който тя използва, за да му изпраща непрекъснато съобщения и да ни навива да се срещнем с нея в мола. Но молът е мъчение, което можем да си спестим. Може би ако не броим канелените охлювчета на „Синабон“.

Томас въздъхва.

– Искаш ли да се видим с Кармел и Кати в „Синабон“?

Поемам дълбоко въздух. Той дойде, за да ми остави една книга с теории за отвъдния живот, която открил. До „Ексбокса“ е, още опакована в целофан. Изморих се да чета и да стигам само до нови и нови въпроси и до никакви отговори. Изморих се да досаждам на старите съмишленици на баща ми и да получавам само бегли предположения. Това се превърна в дълга, изтощителна задънена улица и колкото и виновен да се чувствам, че си го мисля, това е самата истина.

– Хайде – казвам.

В мола осветлението е ярко и мирише на лосион. Всеки магазин, покрай който минаваме, явно продава едва ли не смисъла на живота. Кармел ни чака отпред сама. Кати е отпрашила в момента, в който е разбрала, че идваме.

– Притеснява ли те, че най-добрата ти приятелка ме мрази? – пита Томас с уста, толкова препълнена с канелени охлювчета, че едва му се разбира.

– Тя не те мрази. Просто не си се опитал да я опознаеш. Освен това когато сте двамата, я карате да се чувства нежелана.

– Не е вярно – възразява Томас.

– Донякъде е – промърморвам малко зад тях.

И е така. Когато сме само аз, Кармел и нейните приятели, няма проблем. Аз мога да се социализирам, ако се налага. Но когато сме и тримата заедно, сме малко като затворен клуб. На мен това ми харесва и дори не се чувствам виновен. Когато сме само тримата, се чувствам в безопасност.

– Видя ли? – казва Кармел.

Тя забавя ход, за да се изравня с тях и да вървим заедно. Томас казва още нещо за Кати и чувам, че се споменава и името на Натали, но не ги слушам много. Техните си неща не ми влизат в работата. Изоставам до обичайната си позиция, малко зад тях. И без това молът е твърде претъпкан, за да вървим трима в редица, без да се налага да се бутаме с хората.

Множество гласове извикват името на Кармел и вдигам поглед от канеленото си охлювче, за да видя Аманда Шнайдер, Хайди Трико и една друга Кати Нещо-си, които размахват ръце. Дерек Пимс и Нейт Бъргстром също са с тях; момчета, които Томас би определил като следващата вълна Армия на троянците. Почти чета мислите му в момента, чувам как скърца със зъби, докато вървим към тях.

– Хей, Кармел – казва Хайди. – Как е?

Кармел свива рамене.

– Хапнахме от „Синабон“ и се мотаем. Подхвърлям намеци за подаръци за рождения ми ден, които някои хора не загряват.

Тя сръгва свойски Томас. Което ми се ще да не беше правила. Или поне не в настоящата компания, защото Томас се изчервява като репичка, което от своя страна кара Дерек и Нейт да се ухилят като катъри. Момичетата просто хвърлят поглед първо към него, после към мен и се усмихват престорено. Томас пристъпва от крак на крак. Не поглежда към Дерек и Нейт, затова пък аз компенсирам, като ги гледам право в очите. Знам, че е идиотско, но го правя. Кармел просто си говори и се смее, небрежно, изобщо не обръща внимание на ситуацията.

И тогава нещо помръдва. Камата. Тя е прибрана в ножницата, завързана с две каишки за глезена ми. Но току-що усетих как помръдна, както прави понякога, когато преследвам някой призрак. И не си внушавам; беше си осезаемо движение.

Завъртам се в посоката, към която помръдна, като си мисля, че сигурно изперквам. Нищо мъртво не витае в мола. Има твърде много хора, твърде светло е и мирише на баня. Но ножът не лъже, затова се взирам в лицата наоколо, лица с празни погледи, тръгнали да си купуват дънки от „Американ Игъл“ или да си лафят с приятели. Всички са очевидно живи, поне в някаква степен. Завъртам се отново и ножът леко ме тласка в една посока.

– Какво? – промърморвам и гледам право пред мен към витрината на магазина срещу нас.

Роклята на Анна.

Премигвам съсредоточено два пъти. Но това е нейната рокля. Бяла и семпла. Красива. Тръгвам към нея и изведнъж всички звуци в мола изчезват. Какво виждам? Не е просто рокля, подобна на нейната. Това е нейната рокля. Знам го още преди кракът на манекена да отстъпи от пиедестала на витрината.

Тя се движи неуверено върху тези пластмасови крака. Косата ѝ се спуска по раменете, увиснала и твърда като изкуствена перука. Не поглеждам лицето ѝ. Не го правя дори когато докосвам с пръсти стъклото на витрината и краката ѝ на манекен се сгъват, а бялата материя шумоли.

– Кас!

Потрепвам, а звуците на мола удрят тъпанчетата ми като затръшната врата. Томас и Кармел са от двете ми страни с разтревожени изражения на лицата си. Главата ми е замаяна, все едно току-що съм се събудил. Когато премигвам към стъклото, манекенът си стои там, както винаги си е стоял, замръзнал в неизменната си поза и облечен в бяла рокля, която въобще не прилича толкова на роклята на Анна.

Поглеждам към Аманда, Дерек и останалите. Изглеждат точно толкова втрещени, колкото Томас и Кармел. Но до утре вече ще се смеят като разпрани, докато разказват на всеки, когото познават. Смутено отдръпвам пръсти от стъклото. След това, което видяха, не мога да кажа, че ги виня.

– Добре ли си? – пита Кармел. – Какво стана?

– Нищо – казвам. – Стори ми се, че видях нещо, но се оказа… нищо.

Тя свежда поглед и се оглежда на две страни.

– Ти крещеше.

Поглеждам Томас, който кима утвърдително.

– Може и нещо да съм повишил глас. Тук е супер шумно; човек не може да си чуе мислите.

Забелязвам погледите, които двамата си разменят, и не се опитвам да ги убеждавам. Как бих могъл? Те виждат бялата рокля във витрината и много добре знаят значението ѝ. Много добре знаят какво ми се е сторило, че виждам.