Кралица на кошмара

Глава двадесет и девета

Така и не видях баща ми.

След като разбрах, че кръвта няма значение, всичко стана много бързо. Просто режех и режех и не мислех. И те си тръгнаха. Всичко около нас сега изглежда празно.

– Не е празно – казва Анна, въпреки че съм почти сигурен, че не съм казал нищо на глас. – Ти го освободи. Даде му възможност да продължи.

Тя слага ръка на рамото ми, а аз поглеждам камата. Острието блести ярко, по-ярко от всичко друго тук.

– Той е продължил напред – казвам.

Но част от мен се надяваше да поостане. Дори само колкото да го видя. И може би да му кажа… и аз не знам какво. Може би само да му кажа, че сме добре.

Анна обгръща кръста ми с ръце и полага брадичка на рамото ми. Не казва нищо успокояващо. Не ми казва нещо, което не знае със сигурност. Просто е тук. И това е достатъчно.

Когато отмествам поглед от камата, всичко се е променило. След изчезването на обиамана пейзажът се променя. Надипля се и се преоформя около нас. Когато поглеждам нагоре, мрачната посинена празнота е станала по-светла. Изглежда по-ясна и почти виждам слабото блещукане на звезди. Камъните ги няма, а също и скалите. Вече няма остри ръбове. Няма никакви ръбове. Стоим заедно в средата на нещо, което тепърва се случва.

– Трябва да тръгваме – прошепвам. – Преди Томас да ми се развика.

Анна се усмихва. Мрачната богиня е изчезнала, прибрала се е обратно под кожата ѝ. Тя е просто Анна, която ме гледа любопитно в семплата си бяла рокля.

– Какво ще стане сега? – пита тя.

– Нещо по-добро – отговарям и хващам ръката ѝ.

Тя изглежда красива тук. Очите ѝ искрят, а слънчевите лъчи стоплят цвета на косата ѝ до блестящо шоколадовокафяво.

– Как ще се върнем? – пита тя.

Не отговарям. Вместо това се взирам през рамото ѝ в променящия се пейзаж. Не знам дали ще мога да си спомня какво е усещането да гледам нещо такова. Дали ще мога да си спомня какво е усещането да гледам едно сътворение. Може би всичко това ще изчезне, както сън, след като се събудиш.

Светът зад нея се издига от мъглата, само че никога не е имало мъгла. Разлива се към нас, издига се над нас и около нас, като водни бои, които се разливат върху празен лист. Слънцето се спуска върху некосена зелена трева, трева, в която бих легнал и спал с часове. Може би с дни. В далечината има дървета, а пред тях е къщата на Анна, стои бяла, висока и цяла. Никога не е изглеждала така, когато тя живееше в нея. Никога, никога не е изглеждала така. Толкова бяла, висока и обляна в слънце. Дори и когато е била новопостроена.

– Кас? Томас ли е? Трябва ли да бързаме?

Тя поглежда в очите ми и започва да следва погледа ми. Хващам и двете ѝ ръце.

Недей – казвам. – Не поглеждай.

Тя не го прави. Очите ѝ се разширяват и тя ме слуша, доверява ми се, изплашена от това, което може да види, ако се обърне. Но не мога да скрия усещането за полъха на вятъра, който минава през дрехите ни. Не мога да заглуша топлите неща, звуците на птичките, които пеят, и на пчелите в цветята пред къщата. И тя се обръща. Косата ѝ пада над рамото и очаквам да усетя как пръстите ѝ се изплъзват от моите всеки момент. Това е нейното място. Нейният свят. Сянката на обиамана я няма. Нейното място е тук.

– Не.

– Какво?

– Не ми е мястото тук – тя стиска ръцете ми по-силно от преди. – Нека се върнем.

Усмихвам се. Тя мина през смъртта, за да ме повика. Аз минах през ада, за да я намеря.

– Анна!

И двамата гледаме към мястото, откъдето идва гласът ми. Един силует се подава на прага на къщата ѝ.

Кас? – казва тя неуверено и фигурата пристъпва на светло.

Това съм аз. Невероятно, напълно аз. Анна се усмихва и ме дърпа за ръцете. Един мъничък смях излиза от гърлото ѝ.

– Хайде – вика той. – Мислех, че искаш да излезем на разходка.

Тя се поколебава. Когато се обръща леко към мен и ме вижда, истинския мен, изглежда объркана и стиска очи.

– Да тръгваме – казва тя. – Това място лъже. За момент аз… аз забравих къде сме. Забравих, че си тук.

Тя поглежда пак към къщата си и когато заговаря, гласът ѝ е далечен, сякаш вече е там.

– За момент си помислих, че съм си у дома.

– Хайде – вика отново другият аз. – После ще отидем при Томас и Кармел.

Поглеждам през рамо. Стаята със свещите още си е там. Виждам Томас, коленичил на земята, ръцете му работят трескаво. Нямам много време. Но всичко се случва твърде бързо.

Ако пусна ръцете на Анна, тя ще ме забрави. Ще забрави всичко освен това, което съществува в другия край на полето. Всичко ще изчезне. Убийството ѝ, проклятието ѝ. Ще заживее вечно живота, който е трябвало да има. Живота, който можехме да имаме заедно, ако всичко беше различно. Това място лъже. Но е хубава лъжа.

– Анна – казвам.

Тя се обръща към мен, но очите ѝ са разширени и пълни с колебание. Усмихвам се и пускам една от ръцете ѝ, за да прокарам пръсти през косата ѝ.

– Трябва да тръгвам.

– Какво? – пита тя, но аз не отговарям.

Вместо това я целувам, само веднъж, и се опитвам в този единствен жест да ѝ кажа всичко, което ще забрави в момента, в който се обърне. Казвам ѝ, че я обичам. Казвам ѝ, че ще ми липсва. И после я пускам.