Кралица на кошмара

Глава втора

Камата е забита в обичайния си буркан със сол, заровена до дръжката в белите кристали. Утринното слънце влиза през прозореца и лъчите му се пречупват във всички посоки от стъклото на буркана, ярки и златни, почти като ореол. С баща ми обичахме да седим и да я гледаме, натъпкана в същия буркан, как се пречиства на лунна светлина. Баща ми шеговито я наричаше Ескалибур. Аз не я наричам никак.

Зад мен майка ми пържи яйца. Най-новата партида омайни свещи е подредена на кухненския плот. В три различни разновидности, три цвята и три аромата. Зелените са за просперитет, червените за страст, белите за просветление. До тях има купчина малки свитъчета, на които са изписани три различни заклинания, които ще бъдат завързани с конец за всяка от свещите.

– Да препечем ли филиите? – пита тя.

– Да ги препечем – отговарям. – Имаме ли още конфитюр „Саскатуун“?

Тя вади един буркан, а аз слагам четири филийки в тостера. Когато са готови, ги мажа с масло и конфитюр и ги нося на масата, където майка ми вече слага чиниите с яйца.

– Ще извадиш ли сок, ако обичаш? – казва тя и докато главата ми е пъхната в хладилника, добавя: – Няма ли да ми разкажеш какво стана в събота?

Изправям се и наливам две чаши портокалов сок.

– Ами, чудя се.

Тримата почти не продумахме на връщане от Гранд Марей. Когато се прибрахме, вече беше неделя сутрин и аз заспах като заклан на мига, като дойдох в съзнание само за да гледам една от „Матриците“ по кабелната, и после пак задрямах, чак до следващата сутрин. Това се оказа и най-добрият план за избягване на всякакви обяснения, който някога ми беше хрумвал.

– Ами – чурулика майка ми, – спри да се чудиш и давай. Трябва да си в училище след половин час.

Сядам на масата и оставям чашата със сок. Очите ми упорито се взират в яйцата, които отвръщат на погледа ми с жълтъчените си зеници. Набождам ги с вилицата. Какво да ѝ кажа? Как да ѝ го обясня, като сам не мога да го проумея? Това беше смехът на Анна. Ясен и звънлив, не мога да го сбъркам, и идваше от черното гърло на фермера. Но това е невъзможно. Анна я няма. Само дето аз не мога да оставя спомена за нея да си тръгне. Затова мозъкът ми е започнал да си измисля разни неща. Това ми казва мъдрото утро. Това би ми казал всеки разумен човек.

– Издъних се – казвам, забил поглед в чинията. – Трябваше да внимавам повече.

– Но се справи с него, нали?

– Не и преди да блъсне Томас през един прозорец и почти да направи Кармел на шиш кебап.

Изведнъж апетитът ми изчезва. Дори сладкото „Саскатуун“ не ме блазни.

– Не бива да идват с мен повече. Не биваше изобщо да го допускам.

Майка ми въздъхва.

– Не мисля, че въпросът беше дали ще го „допуснеш“, Кас. Не мисля, че можеше да ги спреш.

Тонът ѝ е любвеобилен, тотално ѝ липсва обективност. Грижа я е за тях. Разбира се. Но е и радостна, че вече не ходя съвсем сам.

– Просто е ново за тях и им е интересно – казвам.

Ненадейно в мен се надига гняв, който стискам зад зъбите си.

– Но това не е шега работа и можеше да умрат, и какво мислиш ще се случи, като го вдянат?!

Лицето на майка ми е спокойно, не изразява почти никаква емоция, освен че леко е свила вежди. Набожда късче пържено яйце и го дъвче тихо. После казва:

– Мисля, че ги подценяваш.

Може би е така. Но не бих ги обвинил, ако избягат след това, което се случи в събота. Нямаше да ги обвиня и ако бяха избягали, след като Майк, Уил и Чейс бяха убити. Понякога ми се ще аз да бях избягал.

– Трябва да тръгвам за училище – казвам и бутвам стола назад, оставяйки храната недокосната.

Камата вече е пречистена и е готова да излезе от буркана, но я подминавам. Може би за пръв път в живота си не я искам.

Първото нещо, което виждам, като взимам завоя към коридора с шкафчетата, е как Томас се прозява. Облегнал се е на моето шкафче с книга под ръка, облечен в сива тениска, която е напът да се прокъса на няколко места. Гледката ме кара да се усмихна. Толкова сила, събрана в човек, който изглежда като да се е пръкнал от кош с мръсно пране. Като ме вижда, той ми маха и лицето му се разтяга в широка, приветлива усмивка. После пак се прозява.

– Извинявай – казва. – Нещо ми е зор да се наспя след събота.

– Якото парти, а, Томас? – чува се саркастичен глас зад нас.

Като се обръщам, виждам тумба хора, повечето от които не познавам. Ехидният коментар идва от Кристи някоя си – аз си мисля „на кого му пука“, но Томас е свил устни и е забил поглед в шкафчетата, сякаш иска да потъне в тях. Поглеждам небрежно към Кристи.

– Продължавай да говориш така и няма да живееш дълго.

Тя премигва, не може да прецени дали се шегувам или не, което ме кара да се ухиля нагло. Тъпите слухове са доста полезни. Групичката отминава безмълвно.

– Не им обръщай внимание. Ако бяха там, щяха да напълнят гащите.

– Така е – казва той и изправя гръб. – Виж, съжалявам за събота. Много съм тъп, да се надвеся така през капандурата. Благодаря, че ми отърва кожата.

За момент в гърлото ми засяда буца, която има вкус на благодарност и изненада. После я преглъщам.

– Няма за какво да ми благодариш – казвам и си мисля: „Спомни си кой те набута там на първо място.“ – Не беше кой знае какво.

– Сигурно – свива рамене той.

С Томас караме заедно първи час по физика този срок. С негова помощ може и да вържа петица. Всички тези глупости за лостове и опорни точки, за скоростта и масата все едно ми вървят на китайски, но Томас ги попива като гъба. Може би защото е вещица, но определено разбира силите и как те работят.

На път към стаята минаваме покрай Кайт Хект, която проявява особено старание да гледа в максимално противоположна посока. Чудя се дали сега и тя ще започне да разправя слухове за мен. Предполагам, че не мога да ѝ се сърдя, ако го направи.

Само за момент мяркам Кармел преди пети час самостоятелна подготовка, който караме заедно. Въпреки че е третата глава на нашето странно трио ловци на призраци, статутът ѝ на кралица на гимназията е непокътнат. Социалният ѝ календар е запълнен, както винаги. Член е на ученическия съвет и на няколко други скучни училищни клубове. Интересно е да я гледам как прескача от единия свят в другия с такава лекота.

Влизам в стаята и, както обикновено, сядам срещу Кармел. Томас още го няма. Веднага ми става ясно, че тя не е толкова щедро настроена, колкото него. Погледът ѝ едва-едва се надига от тетрадката, когато сядам.

– Трябва да се подстрижеш.

– Харесва ми по-дълга.

– Да, ама така ти влиза в очите – казва тя и поглежда право в мен. – И ти пречи да виждаш като хората.

Следва кратка схватка на индиански поглед, по време на която решавам, че когато почти са те заболи като пеперуда в хербарий, заслужаваш поне едното извинение.

– Съжалявам за събота. Беше глупаво и не прецених правилно. Знам това. Тази работа е опасна…

– Стига глупости – срязва ме Кармел, като пука балонче с дъвката си. – Какво ти става? Видях те там в плевнята, поколеба се. Можеше да го убиеш още горе. Беше на метър пред теб, търбухът му висеше все едно ти го поднасяше на тепсия.

Преглъщам. Разбира се, че е забелязала. Кармел никога не пропуска нищо. Устата ми се отваря, но думи не излизат. Тя плъзга ръка и докосва рамото ми.

– Ножът вече не е зъл – казва меко тя. – Морфран ти го каза. Твоят приятел Гидиън също се съгласи. Но ако имаш съмнения, тогава може би ти трябва почивка. Иначе някой ще пострада.

Томас се намества до Кармел и гледа ту мен, ту нея.

– Какъв е случаят? – пита той. – Изглеждате като че ли някой е умрял.

Боже, Томас, доста рискован подбор на думи.

– Нищо – казвам. – Кармел просто се чуди защо се поколебах в събота.

– Какво?

– Двоумеше се – отговаря Кармел. – Можеше да убие онова нещо още на горния етаж.

Тя млъква и изчаква двама ученици да минат покрай нас.

– Но не го направи и затова видяхме отблизо острото на вилата.

– Но всички сме добре – усмихва се Томас. – И свършихме работата.

– Не му е минало – казва Кармел. – Все още се чуди дали ножът не е зъл.

Всички тези приказки все едно не съм там започват да ми лазят по нервите. Двамата ме обсъждат още минутка-две, Томас вяло ме защитава, а Кармел настоява, че ми трябват поне шест сеанса с психолог, специалист по свръхестественото, преди да мога да продължа работата си.

– Абе, проблем ли ще ви е, ако ни задържат малко за наказание след училище? – питам аз изведнъж.

Когато хвърлям многозначителен поглед към вратата и ставам, те двамата ме последват. Отговорникът на занималнята вика нещо след нас – къде си мислим, че отиваме, или какво по-точно правим, – но ние не се спираме. Кармел само казва през рамо:

– Ами, забравила съм си записките! – докато излизаме през вратата.

Седим в сребристото ауди на Кармел, паркирано в една отбивка на магистрала 61. Аз седя отзад, а те двамата са се извъртели в седалките, за да ме виждат. Чакат търпеливо, което само влошава нещата. Поне да ми даваха зор.

– Права си, че се поколебах – казвам най-накрая. – И си права, че все още имам съмнения за ножа. Но не беше това проблемът в събота. Тези съмнения не ми пречат да си върша работата.

– Тогава какво беше? – пита Кармел.

Какво беше? Самият аз не знам. Веднага щом чух смеха ѝ, Анна изплува в съзнанието ми и видях всичко, което тя беше: умното, бледо момиче в бялата рокля и ужасяващата богиня с изпъкнали черни вени в роклята от кръв. Сякаш можех да я докосна. Но сега адреналина го няма и наоколо е светло. Така че може би съм си въобразил. Може да е било просто халюцинация, мираж. Но щом ги накарах да дойдем дотук, за да им разкрия истината, все пак нещо трябва да им разкажа.

– Ако ви кажа, че не мога да спра да мисля за Анна – казвам, гледайки към черните стелки на аудито под краката си, – че имам нужда да знам, че е намерила покой, ще ме разберете ли?

– Да, абсолютно – казва Томас.

Кармел извръща поглед.

– Не съм готов да се откажа, Кармел.

Тя прибира русата коса зад ухото си и свежда виновно поглед.

– Знам. Но ти търси отговор с месеци. Всички търсихме.

Усмихвам се печално.

– И какво? Измори ли се?

– Разбира се, че не – отвръща рязко тя. – Аз харесвах Анна. А дори и да не беше така, тя ни спаси живота. Но това, което направи, това, че пожертва себе си – това беше за теб, Кас. Тя го направи, за да живееш ти. Не за да се мъкнеш насам-натам ни жив, ни умрял и да вехнеш по нея.

Нямам какво да кажа. Тези думи ме скапват бързо и ме скапват яко. Това, че не знам какво се случи с Анна, ме докара почти до лудост през последните няколко месеца. Представял съм си всеки възможен ад, който човек може да си представи, възможно най-ужасната съдба. Лесно може да се каже, че това е причината да ми е трудно да спра да мисля за нея. И ще е вярно. Но това не е всичко. Факт е, че Анна я няма. Тя беше мъртва, когато я срещнах, и смятах да я върна в студената земя, но в крайна сметка не исках да си тръгне. Може би е било писано начинът, по който си замина, да сложи край на всичко. Сега е по-мъртва от всякога и аз трябва да съм доволен; но вместо това съм толкова бесен, че две не виждам. Чувството не е като да си е тръгнала. Чувството е като да са ми я отнели.

След около минута клатя глава и думите се нареждат в устата ми, спокойни и отрепетирани:

– Знам. Вижте, може би е по-добре за известно време малко да поотпуснем. В смисъл, прави сте. Опасно е и адски съжалявам за това, което стана в събота. Наистина.

Казват ми да не се тревожа за това. Томас казва, че не е станало кой знае какво, а Кармел пуска някаква шега, че е била като риба, нанизана на харпун. Реакцията им е стандартна – точно каквато трябва да бъде реакцията на най-добрите ти приятели, и изведнъж се чувствам като пълен задник. Трябва да си прочистя главата. Трябва да свикна с факта, че никога повече няма да видя Анна, преди някой наистина да пострада.