Кралица на кошмара

Глава двадесет и шеста

Тук няма нищо хубаво. Никога не е имало. Бузата ми лежи върху повърхност, която е нито студена, нито гореща, нито остра, нито тъпа. Но е твърда. Всичко, до което се докосва тялото ми, сякаш всеки момент ще се пръсне на парчета. Това беше грешка. Нямаме място тук. Каквото и да е това, то е липсата на всичко. Няма светлина, няма тъмнина. Няма въздух, няма вкус. Няма нищо; празнота.

Не искам да мисля повече. Очите ми ще експлодират и ще изтекат по лицето ми. Мога да си разбия черепа в това под мен и да слушам как парчетата хрущят като настъпени черупки от яйца.

(Кас, отвори очи.)

Очите ми са отворени. Но нищо не се вижда.

(Трябва да отвориш очи. Трябва да дишаш.)

Това място е материята на лудостта. Тук няма нищо добро. Това място го няма на картата. Ако ядеш гняв, той те задавя. Това място е като отворена за писък уста.

(Чуй ме. Следвай гласа ми. Тук съм. Трудно е, но трябва да го направиш. Създай го. В ума си.)

Умът ми се разнищва. Не мога да събера парчетата. Дойдох чак дотук, за да се разпадна и отломките да се разпръснат. Има неща, без които хората не могат. Въздух. Вода. Смях. Сила. Дъх.

Дишай.

– Точно така – казва Джестин. – Лека-полека.

Лицето ѝ се материализира като мъгла в огледало и останалата част от света прави същото, запълва се като детска книжка за оцветяване. Лежа върху нещо. Може би камък. Сякаш съм в тенджера под налягане – нещо натиска черепа ми в камъка, раменете ми се забиват в него. Сигурно така се чувства уловената риба, когато я хвърлят на палубата и дъските натискат хрилете и очите ѝ, както нищо досега. Хрилете ѝ се отварят и затварят, но безполезно. Дробовете ми се свиват и разширяват, но безполезно. Нещо влиза и излиза от тях, но то не е въздух. Не усещам до кръвта ми да стига кислород. Хващам се за гърдите.

– Не оставяй това да те паникьоса. Просто продължавай да дишаш. Няма значение дали е истински въздух или не. Остави го да ти се стори познат.

Тя хваща раменете ми; толкова е топла, по-топла от всичко, което помня. Не знам колко време сме тук. Имам чувството, че са часове. Имам чувството, че са няколко секунди. А може да е и двете, може те да са едно и също.

– Всичко е в съзнанието – казва тя. – Това сме сега. Виж.

Тя докосва стомаха ми и аз се свивам, очаквайки болка. Само дето няма такава. Раната я няма. Трябва да е там. В тениската ми трябва да има дупка и да е пропита с кръв. Камата трябва все още да стърчи от мен.

– Не, не ти трябва това – казва тя.

Пак поглеждам надолу. Там, където нямаше нищо, сега има малко разкъсване и тъмно, мокро петно.

– Не мисли за това – повтаря тя. – Това все още съществува. Там, от другата страна, кръвта изтича от телата ни. Ако не се върнем, преди да е свършила, ще сме мъртви.

– Как ще се върнем?

– Виж зад теб.

Зад мен е камък. Лежа по гръб. Но обръщам леко глава.

Томас. Виждам го. Ако фокусирам, прозорецът се разширява и показва останалата част от стаята. Раните по ръцете на ордена все още текат бавно по пода. Телата ни са там, моето и на Джестин, превити, където сме паднали.

– Ние сме от другата страна на огледалото – казвам.

– В някакъв смисъл, да. Но реално сме си все още там. Все още сме живи. Единственото нещо, което е тук физически, е камата.

Поглеждам ръката си. Държа камата и по острието няма кръв. Стискам дръжката, усещането за нещо познато ме изпълва на вълни. Толкова е различно от всичко в това място, че ми се иска пак да си я забия в корема.

– Сега трябва да се изправиш – Джестин става на крака.

Тя е в няколко нюанса по-светла от всичко останало. Подава ми ръка, а зад главата ѝ е безкрайно черно небе. Без звезди. Без хоризонт.

– Откъде знаеш всичко това? – питам и се закрепвам на крака без помощта ѝ.

Където и да сме, тук не важат правилата на перспективата. Сякаш виждам безкрайно далеч, а същевременно не повече от няколко метра във всяка посока. И няма светлина. Или поне не светлина в смисъла, в който я познаваме. Нещата просто са. И това, което са, е просто плосък камък, стени, изсечени в скала или нещо, което може да е сиво, а може и да е черно.

– Има летописи на ордена от първия път, когато са взели оттук метала за камата. Повечето са изгубени, а това, което е останало, е доста неясно, но все пак научих наизуст всяка думичка.

– Тук ли смяташ да ме захвърлиш, Джестин?

Тя поглежда встрани и леко надолу. Не виждам нищо зад нея, но щом като се обърна и виждам Томас, тогава тя сигурно вижда Бърк. Той е нейната котва.

– Ако умреш тук, значи тук ти е мястото.

– На никого не му е тук мястото.

– Не съм дошла, за да ти помогна да измъкнеш момичето. Имам си собствен план.

Стискам по-силно камата. Поне вече Анна е „момичето“, а не „мъртвата убийца“.

– Колко време имаме? – питам.

– Докато времето ни свърши – свива рамене Джестин. – Трудно е да се каже. Времето не значи същото тук. Тук времето не е време. Няма правила. Не нося часовник, но ако носех, щеше да ме е страх да го погледна. Стрелките сигурно щяха да се гонят като луди. Колко време мислиш, че мина, откакто започна да кървиш?

– Има ли значение? Каквото и да кажа, ще сбъркам, нали?

Тя се усмихва.

– Именно.

Оглеждам се. Това място изглежда едно и също във всички посоки. Още по-странен е фактът, че макар да знам, че някъде там умирам, нямам усещане, че трябва да бързам. Мога да стоя на едно място и да се оглеждам за Анна с дни, докато е вече отдавна късно, докато тялото ми от другата страна пътува към къщи или е заровено. С цялата си воля карам краката ми да се задвижат. Всичко тук се прави с воля.

Когато пристъпвам, камъкът се забива дълбоко в ходилата ми, сякаш съм без обувки. Явно обувките, измислени от съзнанието, имат супер кофти подметки.

– Няма смисъл – казвам. – Тя не е никъде. Няма къде да е. Това е само пространство.

– Ако търсиш нея, тогава просто ще завиеш зад ъгъла и тя ще е там – отговаря Джестин.

– Тук няма ъгли, зад които да завия.

– Тук навсякъде има ъгли.

– Мразя те.

Извивам вежди, а тя ми се усмихва. И тя се оглежда, очите ѝ отчаяно се стрелкат наляво-надясно. Трябва да не забравям, че тя беше избрана и че вината е на Ордена, а не нейна и че кръвта ѝ изтича до моята. Сигурно и тя е изплашена. А се оказва по-добър водач, отколкото мога и да мечтая.

Пред нас изведнъж се появява стена, черна шуплеста каменна стена, от която се стича вода, като седиментните скали по пътя към Тъндър Бей. Обръщайки глава, виждам още стени, отляво и отдясно. Те продължават километри назад, сякаш досега сме ходили в лабиринт. Само дето тепърва тръгнахме. Обръщам се още и гледам през прозореца към Томас. Той си е там, моята котва. Да продължаваме ли да вървим, или да се върнем назад? Натам ли е пътят? Лицето му не реагира на тези въпроси. Втренчил е поглед в тялото ми и гледа как кръвта напоява дрехите ми.

Минаваме покрай нещо, което лежи на земята. Труп на животно, върху който усърдно работят насекоми. Козината му някога е била бяла, но като изключим наличието на четири крака, би могло да е всякакво животно. Може би куче или голяма котка. Или пък малко теле. Подминаваме го, без да коментираме, и се опитвам да не гледам пъпленето под кожата му. Това няма значение. Не това търсим.

– Какво пише там? – пита Джестин и сочи стената пред нас.

Всъщност не е точно стена, а ниско образувание от варовикова скала, бяла и ерозирала, достатъчно ниска, за да можем да я изкатерим. По нея пише с прясна боя: „Маринет суха гора“8. До надписа има нещо като рисунка: почернели кости на ръка от лакътя надолу и дебел черен кръст. Не знам какво значи това. Но подозирам, че Морфран знае.

– Не трябва да ходим натам – казвам.

– То няма много накъде – свива рамене Джестин.

Пред нас стената се променя, от шуплеста влажна скала пак се превръща в безцветен камък. Когато се приближаваме, премигвам и тя става полупрозрачна като дебел, прашен кристал или стъкло. В центъра се вижда бледа маса, нещо затворено или замръзнало. Забърсвам камъка с ръка и усещам дращенето на прашинките по дланта си. Отдолу се показват чифт очи, изцъклени, пожълтели и изпълнени с омраза. Разчиствам надолу и виждам, че бялата му риза все още е изпръскана с кръвта на съпругата му. Косата на вдовицата му също се подава, замръзнала в скалата. Това е Питър Карвър. Първият призрак, който убих.

– Какво е? – пита Джестин.

– Просто едно плашило – отговарям.

– Твое или нейно?

– Мое.

Взирам се в замръзналото лице и си спомням как ме гонеше, как пълзеше по пода, как стомахът му се влачеше, а краката му ритаха безпомощно. Една пукнатина се образува в стъклото.

– Не се страхувай – казва Джестин. – Той е просто плашило, както каза. Твоето плашило.

Пукнатината е тънка като косъм, но става все по-дълга. Докато гледам, пълзи нагоре и разцепва стъклото над окървавената му риза като светкавица.

– Съсредоточи се – изсъсква Джестин. – Преди да си го освободил от скалата.

– Не мога – казвам. – Не знам какво искаш да кажеш. Просто да се махаме. Трябва да се движим.

Тръгвам. Движа натежалите си крака толкова бързо, колкото ми е възможно. Свивам зад ъгъл и после зад друг. Имам чувството, че бягам, а това е глупаво. Последното, което ни трябва, е да се загубим. Последното, което ни трябва, е да не обърнем внимание как пътеката ни се е превърнала в пещера. Краката ми забавят ход. Зад нас не се чуват звуци. Питър Карвър не се влачи по стъпките ни. Кой знае, може сам да съм си измислил тази пукнатина в скалата.

– Не мисля, че нещо се случи – казвам, но тя не отговаря. – Джестин?

Оглеждам се. Няма я. Без да мисля, тръгвам обратно. Не трябваше да тичам. Оставих я при Карвър, сякаш тя трябва да се оправя с това. Какво, по дяволите, ми става?

– Джестин! – викам я и ми се ще гласът ми да отеква в скалите, а не да заглъхва.

Не се връща никакъв звук, нито ехо от моето извикване, нито от нейно. Завивам зад ъгъл, после зад още един. Няма я. Няма го и Питър Карвър. И двамата са изчезнали.

– Тук беше – казвам. На кого?

Наистина беше тук. Просто връщането по обратния път не проработи. Нито една от стените не изглежда по същия начин, както когато минах за пръв път.

– Джестин!

Нищо. Защо не ми каза да не се разделяме? Защо не ме последва? Боли ме стомахът. Слагам ръка на него и усещам нещо топло и мокро. Раната се отваря.

Не ми трябва това. Нали го оставих назад. Трябва да се концентрирам. Да намеря Анна и Джестин.

Поемам дълбоко дъх няколко пъти и тениската ми е суха. Вятър брули бузите ми, първото подобно усещане, откакто съм тук. С него идва и звук. Маниакално момичешко кикотене, което изобщо не прилича на Джестин или на Анна. Мразя това място. Дори вятърът е откачил. Зад мен изтрополяват стъпки, но когато се обръщам, там няма нищо. Какво правя тук? Сякаш не мога да си спомня. Рамото ми се блъска в нещо твърдо, облегнал съм се на скалата. Когато вятърът пак донася смеха, затварям очи, докато усещам косата ѝ по бузата си.

Наполовина е потънала в стената. Очите ѝ са обезкървени, но много прилича на Кайт Хект.

– Емили Данагър – прошепвам.

Тя се усмихва без настроение и се разтапя в скалата. Когато изчезва, чувам стъпките ѝ зад мен, тича, все по-близо е. Затичвам се напред, залитайки. Блъскам се в скални образувания, които приличат на гръбначни стълбове на вкаменелости, и се препъвам в камъни, които се появяват, за да се спъна в тях. Това е просто още едно плашило, казвам си, но не знам колко дълго съм бягал, преди кикотът във вятъра да изчезне и да се появи един дрезгав, неразбираем тътен. Толкова много искам да закрия ушите си с ръце, че първоначално не забелязвам какво още се носи по вятъра: силна миризма на сладникав дим. Същият дим, който ме удряше в лицето, когато се будех в леглото си миналата есен. Същият дим, който баща ми е помирисал, преди да умре. Това е обиаманът. Той е тук. Той е близо.

В този момент краката ми олекват с няколко килограма. Камата запява в ръката ми. Какво каза Джестин? Ако я потърся, ще завия зад ъгъл и тя ще е там. Дали това се отнася и за него? И защо да бързам толкова? И какво всъщност може да ми направи той на това място?

Става точно както каза тя. Завивам зад ъгъла и ето го там, в края на лабиринта от стени, сякаш той е водил към него.

Обиаманът. Камата се превърта сръчно между пръстите ми. Чакал съм този момент. И го осъзнавам чак сега. Като го гледам, с превит гръб, облечен в същото дълго, тъмнозелено сако, със същите окъсани плитки, които се спускат по раменете му, стомахът ми се извива като змиорка. Убиец. УБИЕЦ. Ти изяде баща ми в онази къща в Батън Руж. Ти открадна силата на камата и поглъщаше всеки призрак, който исках да отпратя от моя свят.

Но докато мозъкът ми крещи тези неща, тялото ми остава скрито, полу-приклекнало зад стената. Ще ми се да бях питал Джестин какво може да ни се случи тук. Като в сънищата ли е? Или е като в „Матрицата“ – ако умреш там, умираш наистина? Приближавам се до ръба, опрял гръб в стената, подавам само крайчеца на окото си. Ако изобщо е възможно, обиаманът е станал още по-едър, отколкото помня. Краката му са по-дълги, а гърбът му по-извит. Сякаш го гледам в криво огледало, формата му е източена и неестествена. Все още не ме е видял, не ме е помирисал и не ме е чул. Просто стои, наведен над нисък, плосък камък и напомня на нещо като паяк, който плете паяжина, а мога да се закълна, че на всяка от ръцете му е пораснала по още една става.

Спомням си заклинанието с лапландския барабан и колко изплашена от него изглеждаше Анна. Тя каза, че това е неговият свят.

Обиаманът подръпва нещо. Прилича на бял конец или на част от мрежа, като тези, с които касапите овръзват животински бутове. Когато дърпа конеца отново, вдига ръка и преброявам четири отделни стави.

Да се хвърля в битка би било грешка. Трябва да разбера повече. Оглеждайки стените на лабиринта, виждам няколко грубо изсечени стъпала вдясно от мен. Не ги бях забелязал, като минавах оттам. Вероятно защото не ги е имало. Изкачвам се тихо и когато стигам най-отгоре, започвам да лазя на колене и лакти до ръба на скалата. Налага се да забия пръсти в камъка, за да се спра да не се хвърля долу.

Анна е на камъка пред него. Проснал я е като на маса в морга. Тялото ѝ е увито в бял конец, на места обагрен от тъмна кръв. Това, което той прави с ръцете си, е да зашива очите и устата ѝ.

Не мога да гледам, но очите ми отказват да се затворят, докато той връзва възли и реже конеца с пръсти. Когато се изправя и оглежда работата си, едната му ръка гали главата ѝ, сякаш е кукла. Навежда се до лицето ѝ, може би за да ѝ прошепне нещо или да я целуне по бузата. После разкривената му ръка се вдига във въздуха и виждам, че пръстите му са станали остри, преди да ги забие дълбоко в корема ѝ.

– Не!

Викът се изтръгва от мен, докато тялото ѝ се сгърчва, главата ѝ се мята напред-назад, а очите ѝ са зашити, за да не плачат, устата ѝ е зашита, за да не издава звук.

Обиаманът завърта глава нагоре. Изражението на шок е несъмнено, въпреки че и неговите очи са зашити с кръстосан черен конец. Черните хиксове сякаш образуват психоделична драсканица по лицето му, а очите под тях изпъкват и кървят. Не беше така преди, когато беше само призрак. Какъв е сега?

Размахвам ножа и той изревава със звук като от машина; не се усеща емоция и не мога да кажа дали е изплашен, разгневен или просто безумен. Появяването на ножа, обаче го отблъсква и той се обръща и изчезва в скалите.

Не губя време, спускам се по скалата като рак, изплашен да не изпусна Анна от поглед и това място да я погълне, както изчезна Джестин. Приземяването ми е всичко друго, но не и елегантно, тупвам тежко, най-вече върху таза и рамото си. Боли, много, а в коремната област усещам нещо, което може да се окаже лошо разкъсване.

– Анна, аз съм – не знам какво друго да кажа.

Гласът ми, изглежда, не я успокоява. Тя продължава да се мята, а пръстите ѝ треперят до хълбоците, вдървени като съчки. После се отпуска назад и не помръдва.

Оглеждам се наоколо и поемам дълбоко дъх. Обиаманът не се вижда или помирисва, а пролуката между скалите, в която изчезна, вече я няма. Добре. Дано се изгуби завинаги. Но нещо ме кара да си мисля, че няма. Това място изглежда като неговото място и му е удобно като колибката на куче.

– Анна.

Внимателно проследявам с пръсти конците и се чудя дали да не ги прережа с камата. Но ако пак започне да се мята, може да я порежа. Тъмна, почти черна кръв тече около раната, която той ѝ нанесе в стомаха, и оцветява конците и материята на бялата ѝ рокля. Трудно ми е да преглътна, трудно ми е да мисля.

– Анна, не…

Почти казвам „Анна, не умирай“, но това е глупаво. Тя е умряла много преди да я срещна. Концентрирай се, Кас.

И после, почти както си пожелах, конците започват да се разплитат. Отдръпват се от тялото ѝ, сякаш никога не са били там, а с тях изчезва и кръвта. Дори тези, които минават на зигзаг през клепачите и устните ѝ, се изнизват и изчезват, без да оставят дупки. Очите ѝ се отварят и внимателно ме фокусират. Тя се надига на лакти и си поема дъх през устата. Очите ѝ се взират в далечината. В тях не се чете паника. Не са измъчени. Погледът ѝ е празен и сякаш изобщо не ме забелязва. Името ѝ. Трябва да кажа името ѝ. Трябва да кажа нещо, но тя ми изглежда различна, някак отнесена. Чувството е както първия път, когато я видях да слиза по стълбите в рокля, от която капеше кръв. Изпитах страхопочитание. Не можех да мигна. Но не ме беше страх. Сега ме е; страх ме е, че няма да е същата. Че няма да ме разбере и няма да ме познае. А може би част от мен се страхува, че ако кажа нещо прекалено рано, гранитните ѝ пръсти ще се стрелнат към мен и ще изцедят думите от гърлото ми.

Ъгълчето на устата ѝ потрепва.

– Ти не си истински – казва тя.

– Ти също не си – казвам аз.

Очите на Анна премигват веднъж и се обръщат към мен. В секундата преди да погледна в тях, ме обзема паника, но докато очите ѝ се изкачват нагоре по тялото ми, в тях има толкова недоверие и толкова много тиха надежда, че всичко, което мога да мисля, е: ето го моето момиче, ето го моето момиче, ето го моето момиче. Очите ѝ се спират на брадичката ми, вдига една ръка и посяга да ме докосне.

– Ако това е номер – казва тя и започва да се усмихва, – ще бъда много, много ядосана.

– Анна.

Прибирам камата в ножницата в джоба си и се протягам към нея, за да я вдигна от камъка, но ръцете ѝ ме обгръщат и ме стискат. Слагам главата ѝ на рамото си и просто стоим така; не искаме да се пуснем. Тя няма температура – нито е топла, нито студена. Правилата на това място са ѝ взели това, а аз жадувам допира на хладната ѝ кожа, както я помня. Но пък сигурно трябва да се радвам, че все още има правилния брой стави.

– За мен няма значение дали си истински – казва тя в рамото ми.

– Истински съм – прошепвам в косата ѝ. – Ти ми каза да дойда.

Пръстите ѝ се вкопчват в гърба ми, стискат ризата ми. Тялото ѝ се разтриса в ръцете ми и първоначално мисля, че ѝ е станало лошо. Но после се отдръпва и ме поглежда.

– Чакай – казва тя. – Защо си тук?

Очите ѝ ме изучават трескаво, а свитите ѝ юмруци са като камъни, опрени в ребрата ми. Тя се паникьосва. Мисли, че може да съм мъртъв.

– Не съм мъртъв – казвам. – Честно.

Анна слиза от камъка, повдига глава подозрително.

– Тогава как? Всичко тук е мъртво.

– Всъщност има две живи неща даже – казвам и стискам ръката ѝ. – Аз и едно друго досадно момиче, което трябва да открием.

– Какво? – усмихва се Анна.

– Няма значение. Важното е, че се махаме оттук.

Само дето не знам как да направим това. Не съм вързан с въженце около кръста, за да го подръпна и да ме изтеглят. Трябва да намерим Джестин.

Очите на Анна светят, а пръстите ѝ описват кръгчета по рамото ми, сякаш все още очаква да изчезна.

– Не трябваше да идваш – казва тя, иска да ми се скара, но не ѝ се получава.

– Ти ми каза да дойда – отвръщам. – Каза, че не можеш да останеш тук.

Тя премигва към мен.

– Така ли съм казала? – пита тя. – Точно в този момент не ми се струва чак толкова зле.

Почти се смея. Точно в този момент не е. Когато не я горят и режат, когато не е овързана като бут в касапница, не изглежда чак толкова зле.

– Трябва да се върнеш, Касио – прошепва Анна. – Той няма да ме пусне.

През блестящите ѝ очи виждам какво ѝ е причинило това място. Изглежда някак смалена. По лицето ѝ е изписана радост, че ме вижда, но не вярва, че наистина мога да я измъкна оттук.

– Не зависи от него – казвам.

– Винаги зависи от него – поправя ме тя. – Винаги е за негово удоволствие.

Прегръщам я по-силно. Тя е тук повече от шест месеца, но какво значи това? Времето не съществува. Дори аз съм тук твърде дълго. Струва ми се, че около час вървяхме през лабиринта с Джестин, а после около час бях сам. Едва ли е вярно. Много е далеч е от истината.

– Какво стана? – питам аз. – Как така те победи?

Тя леко се отдръпва и оправя презрамката на бялата си рокля с едната ръка. Другата остава здраво вкопчена в мен, аз също не я пускам.

– Боря се с него и губя, пак и пак, отново и отново, до безкрай.

Очите ѝ разфокусират, гледа над рамото ми и се чудя какво вижда. Ако погледна в същата посока, сигурно няма да видя същото нещо. Погледът ѝ се изостря.

– Прометей на скалата. Знаеш ли легендата? Търпи наказание за това, че е дал огън на смъртните, като е вързан за една скала и всеки ден един орел му изяжда черния дроб. Винаги съм си мислела, че това е лошо наказание. Че в крайна сметка ще свикне с болката и че орелът ще трябва да измисли друго мъчение. Но не свикваш с болката. А той постоянно измисля нови мъчения.

– Съжалявам, Анна – казвам, но думите ми се изтъркулват по нея.

Тя не се оплаква. В нейното съзнание това не е престъпление. Тя мисли, че е възмездие. Че е справедливост. Разглежда лицето ми.

– Колко време мина? Не те помня ясно. Спомените ми за теб са от толкова далечни, сякаш съм те познавала, когато бях жива – усмихва се. – Мисля, че съм забравила какво представлява светът.

– Ще си спомниш.

Тя клати глава.

– Той няма да ме пусне.

Държи се странно. Не се връзва с характера ѝ; главата ѝ остава клюмнала на една страна и това ме кара да се чудя колко точно е увредена.

Дърпам я нежно с мен.

– Трябва да тръгваме. Трябва да намерим Джестин, която ми е приятелка. Трябва да…

Свивам се от остра болка в корема. После изчезва и мога да дишам отново.

– Кас.

Анна се взира в тениската ми. Не е нужно да поглеждам, за да знам, че кръвта е започнала да личи. Не знам дали това значи, че не се концентрирам достатъчно в това да я забравя или че не остава много време. Но не ми се рискува.

– Какво си направил? – пита тя.

Притиска с ръка стомаха ми.

– Не го мисли. Просто трябва да намерим Джестин и после да се махнем оттук.

Нещо почуква по рамото ми. Когато се обръщам, виждам Джестин, която изглежда по-доволна от себе си от всякога.

Кожата по пръстите и кокалчетата на ръцете ѝ е разранена. По бузите и челото ѝ е размазана кръв, като индианец, тръгнал на война, сигурно от това, че се е бърсала с разкървавените си ръце.

– Къде беше? – питам. – Какво стана?

– Решавах ни проблемите – казва тя и пъха ръка в джоба си.

От това движение я заболява и тя прави гримаса, но когато вади ръката си, лицето ѝ засиява. Разтваря пръсти и виждам блестящи късчета сребро в дланта ѝ.

– И двата ми джоба са пълни – казва тя. – Намерих жила. На метала. Същият метал, който е в острието на Биодаг Ду.

Прибира ги пак, скрива ги в джоба си. Два пълни джоба. Предостатъчно, за да може орденът да изкове нова кама. Нещо в мен затрептява, едно тихо, ревниво ръмжене.

– Сега орденът ще си има верния си воин. Ще оставят теб и твоята кама на мира.

Ще ми се да кажа, че не бих разчитал, но тя кима към тениската ми.

– Раната ти се е показала. Усещам и моята. Мисля, че това е моментът да си ходим.

Погледът ѝ се отмества към Анна и двете се гледат спокойно. Джестин се ухилва.

– Прилича си със снимката.

Обгръщам Анна с ръка отново.

– Хайде просто да се махаме оттук.

– Не – казва Анна.

Когато проговаря, обиаманът изревава, пискливо, механическо стържене, което ехти отвсякъде, сякаш е точно над нас или под нас.

Джестин прикляка и вади къс нож и нещо, което прилича на длето. И двете са нащърбени. Сигурно ги е използвала, за да извади метала от скалата.

– Това пък какво е? – пита тя, готова за бой с подръчни материали.

– Обиаманът – обяснявам. – Призракът, който Анна завлече тук миналата есен.

– Не е призрак – казва високо Анна. – Вече не е призрак. Не и тук. Тук е чудовище. Кошмар. И няма да ме пусне.

– Стига си повтаряла това – казвам.

– Където отиде той, отивам и аз – тя затваря очи, разстроена е. – Не мога да го обясня. Сега съм една от тях. От тези, които му принадлежат. Двадесет и пет мъртви убиеца. Четири стенещи жертви. Той е като окови за нас.

Крехките ѝ бледи пръсти се спускат и започват да бършат плата на роклята ѝ. Травматичен, механичен жест. Но когато вижда, че Джестин я гледа, отпуска ръце до тялото.

– Той е вързан за нея – казва Джестин. – Ако върнем нея, връщаме и него.

Въздъхва.

– Какво ще правим? Ти няма да си във форма, за да го пратиш обратно, когато се върнем. Предполагам, че орденът ще може да го задържи, може би да го заключи със заклинание или да го пропъди за известно време.

– Не – настоява Анна. – Той вече е отвъд това.

Ушите ми са се изключили, докато те двете повтарят едно и също. Двадесет и пет мъртви убийци. Всички те са тук, затворени в него. Всеки призрак, който съм убил. Стопаджията с гелосаната коса. Дори Питър Карвър. Затова го видях в скалата и затова Емили Данагър ме гонеше. Нито един от тях не е отишъл там, където му е мястото. Той ги е дебнел, като акула с отворена уста, чакал е да ги погълне цели.

– Анна – чувам се да казвам. – Четири стенещи жертви. Какво искаш да кажеш? Кои са те?

Очите ѝ срещат моите. В тях се чете съжаление. Не е искала да го казва. Но го направи.

– Две момчета, които познаваш – казва бавно тя. – Един мъж, който не познаваш.

Свежда поглед. Уил и Чейс. Човекът от парка, излязъл за сутрешен крос.

– Това са трима. Кой е четвъртият? – питам, въпреки че знам.

Имам нужда да го чуя. Тя отново ме поглежда и поема дълбоко въздух.

– Толкова приличаш на него – казва тя.

Свивам юмруци, а когато извиквам, е с цяло гърло, за да може звукът да мине през това шибано място и това копеле да го чуе.