Контролът

1

Всичко започна оттам, че инструкторът Скворцов строи отбора на парашутистките и каза: „Здрасти.“

— Здрасти! — отговориха му в хор момичетата.

— Някоя знае ли да танцува?

— Аха — весело се обадиха момичетата.

— Всички ли знаят да танцуват?

— Аха — отговориха момичетата. И без превод е ясно: как да не знаят!

— Добре — казва инструкторът Скворцов. — Която знае да танцува, три крачки напред… Ходом… марш!

Трепна момичешкият строй и отсече три крачки напред.

Само Настя остана на мястото си.

Инструкторът Скворцов изгледа строя:

— От толкоз много нямам нужда. Само една ми трябва. Както и да е. Която знае хубаво да танцува… — Скворцов наблегна на думата „хубаво“. — Три крачки напред… Ходом… марш!

Отново целият строй отсече три крачки напред.

Само Настя продължи да си стои на мястото.

— Вижте какво, момичета. Трябва ми оная, която знае много хубаво да танцува. — Тоя път наблягането беше на думата „много“. — Три крачки напред… Ходом… марш!

Още три крачки отсече строят и застана като вкопан.

А Настя единствена на предишното си място.

Тогава инструкторът Скворцов отиде при нея.

— Анастасия, ти как тъй не знаеш да танцуваш?

— Не знам.

— Лъжеш.

— Лъжа.

— А защо? Лъжеш?

— Не ми се танцува.

— От теб не се иска да танцуваш. Скворцов я обиколи околовръст, огледа я.

— Да съм казвал, че трябва да танцуваш? Москва бъка от танцувачки. Нужно ми е момиче с координация, с гъвкавост, с бързина на движенията, с точност. Хайде, само да ми покажеш…

— Зарекла съм се…

— Няма да се брои за танц. Демонстрация на способностите.

— Щом е така, моля. Само че аз без музика не демонстрирам.

— Има музика.

Инструкторът Скворцов намести на едно столче грамофон, нави го с манивелата, вдигна лъскавата глава с мембраната… Сред момичетата ропот: само ме погледнете! Аз и без музика ще ви потанцувам!

Инструкторът Скворцов допря игличката до плочата, грамофонът поръмжа, похърка като велик певец преди изпълнение и изведнъж в грамофонния му търбух забиха барабани, завиха саксофони, ревнаха тромпети: трам-пам-пам, трам-пам-пам, пра-па, бу-бу-бу-бу-бу!!!

Още с първите звуци Настя замря, изпъна се, препълнена от вдъхновение, през нея сякаш плавно премина електричен заряд, от пръстите й сякаш се посипаха синкави искри.

И се завъртя.

Завъртя се.

— Охо — казаха момичетата. — Охо.

Стоят около нея, гледат. А на някои чак им се отщя да гледат. Отидоха да си скатават парашутите.

А Настя Жар-птицата като механично дяволче друса негърски ритъм. И по тялото й сякаш преминава нагоре-надолу вълна, сякаш тя няма нито кости, нито стави. Като змия пред змиеукротител. Танцува така, че не се отмества. Когато умееш, сцена не ти трябва. Умеещият и танцувален салон не търси. Когато умееш, можеш и на място да танцуваш. На собствената си опашка.

Някъде в Калкута или в Мадрас биха я оценили. Биха я оценили в Чикаго. Вярно, и в Москва я оцениха.

— Е, момичета, коя освен Настя иска да си демонстрира таланта?

Никоя не иска: днес ще имат скокове, трябва да си икономисват енергията, не им е до танци.

Засмя се инструкторът Скворцов. И на ушенцето на Настя;

— Браво на теб! Бива си те! За три парашута ще те продам.

2

Вечерно време Настя отива на работа. Завод „Сърп и чук“. Леярският цех. Чистачка. Седем часа на ден. В съответствие със сталинската конституция. А парашутната секция е сутрин.

— Мнозина си мислят, че в парашутното дело най-важното са скатаването, скоковете и приземяването. Дивотия. Недейте вярва на такива празни приказки, момичета. Глупаците си мислят, че приземиш ли се, нямаш какво повече да правиш. Не, куклички, най-важното започва тъкмо след приземяването. Трябва да скриеш парашута и да се махнеш от мястото на приземяването. Затова всеки ден ще ви карам да тичате пълен маратон. Когато се измъкваш от преследване, трябва да можеш да преплуваш река. Затова всеки ден освен маратона ще плуваме по един километър. Басейн нямаме, но такъв не ни трябва. Москва река ще ни е басейнът.

— А зимъс?

— Зимъс край Серебряний бор ледоразбивач ще ни прави пътечка.

3

Изниза се вечерната смяна. Стихна цехът. И съблекалните стихнаха. Няма жива душа. Безкрайни редици от железни шкафчета. На всяко шкафче катинар. Всичките катинари — различни. Ако се намереше някой колекционер, щеше да се побърка от радост, наведнъж в съблекалнята само на един цех щеше да събере пълна колекция катинари от всички времена и всички народи.

Настя предпазливо се шмугна в своето желязно шкафче. Като мишленце. Само трябва да остави процеп. Защото отвън има ръчка, а отвътре не е предвидена, Щракне ли бравата, как ще се измъкне от тоя капан? Онзи, който е правил железните шкафчета за съблекалните, изобщо не е можел да предположи, че шкафчето ще служи на някого за спалня. За роден дом.

Настя притисна гръб в ламаринената стена, прегърна коленете си с ръце. Главата върху коленете — и спи. Жалко, краката й бързо изтръпват. Жалко, няма начин да ги изпъне. Жалко, нощем е студено. Жалко, че просмуканите с машинно масло престилки не топлят и я заболява главата от миризмата им. Но всичко това е дреболия. След маратона, след еднокилометровото плуване, след парашутната тренировка (а за умеещите да танцуват хубаво — освен това и стрелба, и самбо, и ориентиране на местността), след вечерната смяна се спи сладко дори в желязно шкавче в съблекалнята на леярския цех на завод „Сърп и чук“.

4

Строг е инструкторът Скворцов:

— Значи тъй. Сега сме септември. Откривам плажния сезон. Всяко занятие ще започваме с къпане. Един час. М ще продължим по същия начин. През цялата година. В Москва студове няма. Много рядко стига до минус трийсет. Студено е у нас в Сибир. А тук е топло. Винаги. Но и у нас, в Сибир, водата не е студена. Никога.

Ако е студена, водата се втвърдява и се превръща в лед. Но във всеки лед винаги може да се пробие дупка. В дупката водата винаги е топла. Докато не се втвърди. Но ние дотогава ще пробием нова дупка.

И още нещо. Забранявам ви да опитвате водата с крак. Забранявам ви с ръка. Няма защо да я опитвате. Температурата на водата се познава на око. Щом не се е превърнала в лед, значи е топла. Във водата ще влизате бързо. По този начин се изгражда решителност. Във водата ще влизате, както парашутистът влиза в празното пространство. Всичко ли ви е ясно?

— Всичко.

— Тогава едната минута за събличане… вече тече. А от утре ще се събличаме бързо.

5

Защо Настя спи в шкафчето? Защото няма къде другаде. Съвсем доскоро тя живееше в голям апартамент. В много голям. Но Настя остана сам-самичка в целия апартамент. В цяла Москва. В цяла Русия, Апартаментът кънти. Москва кънти. Отекват крачките в апартамента. Отекват крачките в Москва: през тъмните нощи ходят тъмни хора. Хлопат по вратите. Арестуван сте! Арестуван сте! Арестуван сте! Арестуван сте!

Спотайва се Москва. Глътнала си е езика. Преструва се на мъртва. Москва се държи съвсем като град Конотоп, когато хулиганите пеят песни по улиците му.

През ония странни нощи Настя ходеше от стая в стая. Във всяка и по четирите стени имаше библиотечни рафтове. Чак до тавана. А таваните я колко високи са ги правили едно време. Добре, ама на входната врата Моссъвет е забол с кабърче: „Да се опразни до 13.7.1936.“ Резолюцията е съвсем редовна: печат с класове, със сърп и чук и подпис със завъртулка.

Къде да дене книгите? И изобщо какво да прави? Баща й, червен командир, излезе враг. Не се уплашил да спори със самия Тухачевски. А който спори с Тухачевски,

е враг. И майка й излезе враг. Враг без право на кореспонденция. А дядо й, белогвардеецът, открай време си беше враг на тази власт. Дядо й потулва миналото си в някакво малко украинско градче. Доскоро можеше да навестява скришом дядо си по за една седмица. Сега не бива. Опасно е.

Много приятели има Настя в Москва. Само че след арестуването на баща й и майка й приятелството нещо се поразвали, а ново трудно се започва.

До 13 юли оставаше една седмица и затова Настя седеше по цели дни и нощи, прелистваше книгите. Четеше бавно. Бяха я учили да чете бързо, но тя се противеше на това. Който чете бързо, мести очите си не по редовете, а по една линия от горе на долу. Девет секунди на страница.

На Настя не й се искаше да чете така. Тя си има свой стил. Все не можеха да й втълпят защо трябва да си плъзгаш погледа по страницата от горе на долу. Тя изобщо не разбираше защо трябва да се чете първо едната страница, после другата. Разгърнатата книга представлява две страници. Затова винаги четеше и двете страници наведнъж, без да плъзга погледа си нито по редовете, нито от горе на долу, а похлупваики с поглед и двете страници наведнъж. И си спираше погледа. На нормален човек за две страници му стигат осемнайсет секунди, а на нея й трябва цяла минута.

Но бавното четене си има и предимства. Осемнайсет секунди — това е повърхностно четене. Текстът се запомня само ако е разбираем и интересен за четящия. А ако за две страници се отделя по цяла минута, тогава се усвоява и напълно се запомня всеки текст, все едно дали е разбираем или не, интересен ли е или не чак толкова. После при желание човек може да възпроизведе в паметта си всеки прочетен някога текст.

Всяка човешка глава е способна да поеме пълното съдържание на всяка библиотека в света, колкото и милиони томове да има в нея. Настя никога не бе имала намерение да запомни съдържанието на всички книги от някоя библиотека. Четеше каквото й попаднеше под ръка. А което четеше, го запомняше. Имайки прочетените книги в паметта си, тя можеше всеки миг да разгърне мислено която и да било книга на което и да било място и да я препрочита. Понякога околните й се чудеха. Ту плаче без причина, ту се смее. А тя си чете наум ту Гогол, ту Ремарк, ту Хашек.

А тогава в празната кънтяща стая реши да провери как е запомнила Бойния устав БУ-36. Книжлето е съвсем тъничко. 215 страници. 385 параграфа. Освен параграфите Настя беше запомнила и неща, които май нямат нищо общо с устава: „Текстът е отпечатан на хартия от Камския хартиен комбинат, отпечатано в 1-ва печатница на Държавното военно издателство на НКО на СССР, Москва, ул. «Скворцов-Степанов» N3.“

Хората, които четат бързо, за да запомнят наизуст книга от 200–300 страници, трябва да я прочетат два пъти. На някои им се налага да прочетат книгата три пъти. А Настя запомняше всичко прочетено от първия път. Така че времето, изразходвано за бавно четене, не е пропиляно. Настя може да разкаже целия БУ-36 от игла до конец. Не със свои думи, а тъкмо с онези, с които е написан уставът. Може да цитира отделни параграфи разбъркано. Само й кажете номера. Параграф 128-и: „Изкуството да се съставя заповед изисква умение да се изрази релефно и категорично идеята на боя…“ В устава има и съвсем кратички параграфи като 280-и. Три реда. А има и дълги параграфи като 308-и и 309-и. Почти по цяла страница. Но на нея й е все едно как ще ги цитира. Може по параграфи, може и по страници. Страницата често започва с край на дума. Може и по редове да я изпитват. В книгата има общо 6544 реда. Да речем, петият ред на 139-а страница гласи: „мерене от 800 м. Ако тя не отговаря на тези условия“, шестият ред: „батареята по тревога се изкарва за“.

Изпитваше се. Сама си изказа похвала: „Браво ма, Настенка!“

Ама за какво й е всичко това сега?

Книги, книги. Къде да дене книгите?

И Настя реши да изостави книгите в апартамента. Онези, които обичаше и четеше, все едно ги помни. А онези, които не обичаше и не четеше, за какво са й?

Напусна апартамента. Напусна училището. Сега живее в шкафа. Без книгите. Майстор Никанор забелязва, че вечерно време Настя се крие в съблекалнята. Това е нередно. Току-виж излезе вражеска диверсантка? Току-виж, като остане сама, вземе да поврежда машините? Ама добър е майстор Никанор. Не я изпъжда на пътя. Знае, че Настя нийде си няма дом освен в желязното шкафче…

6

Толкова ли не може да се намери в Москва място, по-подходящо от шкафчето в съблекалнята на леярския цех на завод „Сърп и чук“?

Може да се намери такова място. Но след като остана сама-саменичка в тоя свят, Настя реши да започне живота си отначало. И да го започне от най-важното. У нас кое е най-важното? Най-важното е пролетарският произход. Откъде да го вземе тоя пролетарски произход? Всички в рода й до дванайсето коляно са служили във войската, стрелци и топчии, улани и хусари, драгуни и дори един кавалергард е имало. Оттам иде и фамилното й име: Стрелецкая. В рода й има хора, които са стояли около трона, които са вардили трона, без да си жалят живота, които не веднъж ухилени са раздрусвали тоя трон като круша. В рода й има такива, на които царете не се гнусели собственоръчно да отсекат главите. В рода й има такива, които са били повеждани към Сибир пеш с тежки окови заради белите си. В рода и има такива, които от Сибир идвали по цървули в белокаменните столици и хващали със селяшка ръка династията за белите цици като жена. В рода й имало такива, които за една нощ пропивали половин царство, а другата половина подарявали на някой приятел. За спомен. В рода й имало такива, които отивали накрай света да измолват прошка за големите си грехове. В рода й има такива, които се завърнали от голямата война с офицерски „Св. Георгий“ на шията. В рода й имало и такива, които тупвали калпак в земята и тръгвали да служат на червените, проливали си кръвта за тях, стигали до високи чинове и изчезнали в Соловки, където непокорните им прародители измолвали прошка за греховете си.

А пролетарии в рода й нямаше.

След осъзнаването на този факт тя можеше да тръгне по два пътя. Единият път: да си припише пролетарския произход. Другият път: открито във всички формуляри да пише „от дворянски произход“. И да се зачисли в пролетариата. Да започне пролетарска династия от нулата. От себе си: Настя Жар-птицата — пролетарка в изходно поколение.

Седи Настя пролетарчето в железния шкаф. Днес е минала два маратона, изплувала е километър и половина кроул, два часа е премятала през себе си шейсеткилограмовото чучело и два часа е скатавала парашути. И седем часа с метлата в леярския цех. На пръв поглед би трябвало веднага да заспи. Но сън не я хваща. Няма ли начин да си смени съдбата? Няма ли начин да мине и без пролетарското шкафче?

7

Из Москва шетат крадци. Към тях Настя проявява нездрав интерес. Горди хора са. Мачкат ги. Превиват ги. Когото не могат да превият — застрелват го. Но не се свършват крадците в Москва. Дали да не се прехвърли към тях? Нея не могат я преви. Могат само да я застрелят. Чудо голямо. Само при крадците всичко е наред. Но жена не може да ги командва. Така ли е, или не е така, Настя не знае. Но е чувала такова нещо. На Настя това никак не й отърва. На нея й дай да командва. Ако Настя беше се родила по времето на Елизавета или Екатерина, трона щеше да завладее. Или да загине в бастиона на Петропавловската крепост като княжеската щерка Тараканова.

Щом жена не може да мечтае за велико бъдеще при крадците, няма да иде при тях.

Има още едно съсловие в Москва. Процъфтяващо. Продавачите, келнерите, всички, които се въртят около търговията и разпределението. Охолно живеят. Сладка работа.

Има и още едно съсловие в Москва — писателите, артистите. Но и тях ги тъпчат и превиват. Когото не превият, разстрелват го. А кой разстрелва? Ако можеше да попадне в редиците на онези, които превиват и мачкат всички. Само че и тях някой ги тъпче и превива. И разстрелва. Затова Настя намисли да става пролетарка. Пролетариатът е хегемон.

Настя би се хванала помощник-леяр — не я взеха. Казаха й, че не било женска работа.

8

И пак се изниза втората смяна. Работническата класа драсна към портала. Все така става: първите изхвърчат през пропуска като разкъсал бента поток, после потокът отслабва, отслабва, после заприличва на тънко ручейче. А после вече един по един — на капки. Най-последните още дълго се точат. В съблекалнята последните се препират още цял час.

Всичко стихна. Настя — в шкафчето си. И тутакси, открехнал вратичката, майстор Никанор:

— Тук не можеш да си изпънеш краката. Ела с мен.

— Къде?

— Насам, насам. В моята кабинка има и дюшек, и завивки. Там спи всяка нощ.

И я притиска цялата, и я обгръща. Лъха на горещо и на водка с чесън,

— Не — му вика Настя. — Благодаря, Никанор Иванич, тук си ми е добре.

А на Никанор Иванич очите му кръвясали като на жребец, дъхът му горещ, сякаш излиза от фурна. Вкопчил е лапи в раменете й. Няма да я пусне. Злобата чак капе от зъбите му. На такъв не се отказва. Ще те разкъса.

Настя поотпусна рамене и Никанор съвсем я налегна. Тъкмо тогава тя го сръга лекичко с дясното си коляно. Никанор се преви, пусна Настя, притисна ръце там, където се събират краката му. А това е тъкмо моментът, за който мечтае всеки самбист. Настя вкопчи двете си китки в един юмрук, вдигна го високо и цапардоса майстора по тила. Никанор изохка, падна на двете си колена. Това е съвсем хубава ситуация. Настя знае, че трябва да го удря, докато е коленичил. Да не го оставя да скочи. Инак ще я шибне с лопатата, никакво самбо няма да й помогне. Затова — още един удар, пак по същото място. По тила. Но този път вече с крак: повдигаш си дясното коляно до брадичката и изправяш крака рязко надолу. С ръба на ходилото — по врата. Изохка Никанор. Сега му е времето да обясни, че стават грешки, че не е искал да я засегне. И тъкмо отвори уста, тя така го изрита под ребрата, че в Никанор нещо избълбука и той забрави всички думи наведнъж, а дори и да си ги спомнеше, не можеше дъх да си поеме, та камо ли да каже гък. А тя с пета от горе на долу по черния дроб или по някоя друга чувствителна вътрешност така го цапардоса, че се завъртяха зеленикаво-виолетови кръгове. А тя вече си обува чепиците. Обу ги. Сега същата хватка, само че с крак, обут с голям корав пролетарски чепик — по чувствителната вътрешност. Загря майстор Никанор, че другарят Сталин не току-тъй подготвя един милион парашутисти. Не за игра. Те в техните кръжоци не само скачат с парашути, ами и…

Следващият ритник с обувката беше по лявото око. В очите му все едно че избухна слънце и се пръсна на трилион искри. Веднага след това майстор Никанор получи удар и по зъбите. Със същия чепик. А, това не е работа! Открай време в Русия съществува благородното правило: паднал не се бие. Тия проклети комунисти поквариха младежта. Гледай я, с паднал се гаври. Ще те оправя аз! Никанор замахна с дясната си лапа, за да докопа крака на Настя и да я събори на пода. Само че не знаеше майстор Никанор, че в парашутните кръжоци най-високо се ценят добрите танцьори и танцьорки. Не знаеше, че добре танцуващите специално ги подбират и специално ги подготвят. Който добре танцува, тялото му е гъвкаво, мускулатурата му е еластична, той притежава вълча реакция и котешка координация на движенията. И камилска издръжливост. От тях стават самбисти, Настя се изплъзна от Никаноровата лапа, която гребеше по пода, и повтори хватката: дясното коляно високо нагоре, чак до лицето й, и изтласкване право надолу. През пръстите. Та друг път да не си размахва ръчищата. Никанор изпищя. От болка изпищя. От жалост към себе си. А тя го цапардоса по колянното капаче: та ако я подгони, да не я настигне. Надигна се Никанор. Грамаден и страшен. Ще разкъса Настенка. Нея я достраша. И й стана весело. Както беше я учил инструкторът Скворцов, сграбчи му дясната китка и я прекърши. И го преметна през себе си. Блъсна му мутрата в желязното шкафче. Шкафчето из думка, изкънтя. Разбира Настя, че Русия е голяма, а място за отстъпване няма. Затова Настя се отбранява, както го изисква Бойният устав: нанасяйки кратки внезапни контраудари. Заключителният — по гръбначния стълб. Неутрализиращ. Трайно неутрализиращ. За часове наред. В зората на новия радостен ден майстор Никанор се затътри към стайчето си. Там той си има й дюшек. Има си и завивки. Затътри се на четири крака. Или, както се казва още, по очи. И се зарече. Да не посяга на парашутистки. Пък и ще ти направи ли кеф такава: нито цици има, нито тлъстинки. Той всъщност не й беше кой знае колко навит. Чудо голямо. Като не щеш, здраве да е. На кого му е изтрябвала такава? Никанор разполага с цял цех таквиз. Само да им намигне…

9

— Заповядайте, другарю Холованов. Елате да видите едно чудо.

Другарят Холованов влиза в балконната тъмнина. Ботушите на другаря Холованов блестят така, че тъмата по ъглите се разпръсква. Преди години тук, на балкона, пеел църковният хор. Сега балконът се използва като склад за спортен инвентар. И откъм балкона, отвисоко, се вижда цялата вътрешност на църквата. По средата спортен тепих и треньор инструктира момичетата. Църквите са идеални за спортни зали. Сводовете им са високи, може да се диша.

— Наслаждавайте се.

Наслаждава се другарят Холованов. Има на какво да се наслаждава. На тепиха се премятат момичета. И помежду си. И инструкторът ги премята. И те него.

— Погледнете оная русичката.

— Тъкмо нея гледам.

— Усещате ли разликата с останалите?

— Усещам я.

— Във всяка борба, в класическата и в свободната, у нас в самбото, у японците в джудото, във всички видове национални единоборства има хващане и хвърляне — това са двата основополагащи елемента. Хващаш — хвърляш. И тук мнозина майстори допускат грешка: хване и започне да тъпче на едно място, да умува, да се наглася и чак след туй хвърля. А при нея хващането е неотделимо от хвърлянето. Хващането и хвърлянето й са слети. В едно докосване. По принцип тя не хваща. Направо хвърля. И то съвсем внезапно. Всички чакаме нейното хващане и хвърляне. Ей сега ще хване. Ей сега. Чакаме, а хващането и хвърлянето все едно са внезапни. Също като в лабораторията, чакаш, че електрическата искра ей сегичка ще изпращи. Ей сегичка. А тя все едно е внезапна. Вижте, щом докосна противничката с крайчетата на пръстите си — веднага я хвърли. Хем как! Не хвърля, а тръшка. Погледнете сега: заблуждаващо движение. Сега — хвърляне. А кога е успяла да приложи хватката, не сколасваш да забележиш. Хубавичко тръшна инструктора, а?

— Хубавичко.

— Пак погледнете. Заблуждаващо движение. Още едно! Хвърляне! А хващането не се видя. А сега нея я хвърлят. Изобщо я хвърлят само когато получат съгласието й. Без разрешение не можеш я преметна. Ще те изстреля от тепиха с контрахватка. Та сега я хвърлят. Обръщате ли внимание? Тръшнаха я на тепиха, но тя не лежи на него. Не лежи. И не става. Отскача от тепиха като гумена топка от бетон. Както и да я хвърлите, тя тутакси е на крака. Хоп! и още веднъж — хоп! Змия, същинска змия. Змията както и да я хвърлиш, веднага е готова за нов скок.

— Но не може да не допуща и грешки.

— Допуща. Допуща, другарю Холованов. И тя има грешки. Дори големите майстори си патят от това. Всички хватки прилага само надясно. Само надясно. А редно е да хвърля и наляво, и надясно, непредсказуемо. Това е поправимо. Дайте й най-добрия треньор на Съюза, след една година ще може на международни състезания да я изкарвате… Ето че пак тя хвърля! Чудо ли е?

— Чудо е — съгласи се другарят с излъсканите ботуши. — А ти, Скворцов, защо ми демонстрираш това чудо? Ще ти я задигна.

— Ще я задигнете — покорно се съгласи инструкторът Скворцов. — Ясно е като бял ден, че ще ми я задигнете. Ама не сте чак такъв мръсник, другарю Холованов, че да задигнете такова чудо от клуба ми безплатно.

— А на твоя клуб му трябват парашути…

— Американски — скромно сведе очи инструкторът Скворцов. — Знаете ли ги ония парашути със зелено етикетче? Копринена буба, увиснала на паяжинка.

— Знам я копринената буба. И аз само с американски скачам.

— За тях става дума.

— А случайно да си показвал момичето на чекистите?

— Как тъй?!

— А на военните?

— Първо на вас. Познавате ме. Ако излезе, че не ви се намират парашути за един стар приятел, тогава, то се знае, ще я [???].

— А как скача?

— Красиво скача.

— От какви височини?

— От хиляда. От три. От пет. От седем.

— С кислород пущал ли си я?

— Че как ще скача от седем без кислород?

— А със забавяне?

— Щях ли да ви я показвам, другарю Холованов, преди да съм я проверил със забавяне? Засягам се от въпросите ви.

— Наистина ли на никого не си я показвал?

— Застреляйте ме на място, другарю Холованов. с леворюционния си леворвет.

— Хубаво си прави сметката, Скворцов. Ще те завра в кучи задник. Познаваш ме. Ще те изпратя на великите строежи на комунизма.

— Всичко ми е ясно. Честно ви казвам, на никого не съм показвал момичето.

— Добре. Разбрахме се. Утре ще получиш пет американски парашута.

— Сто.

— Пет, ти казах.

— А бе отначало и аз си мислех — пет. Дори за три се канех да ви я продам. За съветски. После размислих. Всеки ден идва на занятията. По три часа самбо. И още по три часа парашутна подготовка. И по един час плуваме всеки ден, Потичваме по малко. Радиокръжокът, както му е редът. А на всичко отгоре избачква цяла смяна в „Сърп и чук“. И май не се изморява.

— Ти пък откъде знаеш?

— Ами погледнете я. Ще речете ли, че спи по три часа в денонощие?

— Не й личи.

— Вижте, трима натръшка! Скъпоценен камък. Трудно се шлифова. Те елмазите са такива. Но затова пък святкането им е неугасимо. След шлифоването. Досущ като диаманта в ръцете на шлифовача: сума време го шлифова и — хоооп — светва от едната страна. Обръщат го от другата, шлифоват, шлифоват — хоооп — и от другия край светва. Така е и при нас. На всяка тренировка откриваме в нея нови страни. И откъм всяка страна — лъщи. Чекистите за нея…

— А бе аз безплатно ще ти я отмъкна.

— Е, не сте чак толкова голям мръсник, другарю

Холованов.

— Не съм.

— Тогава сто.