Контролът

1

Щракна вътре в сейфа.

Жар-птицата чак не повярва.

Не й се искаше той да се отвори. Знаеше, че няма да се отвори. Вече дори не се стараеше да го отвори. Беше разбрала, че е невъзможно. Беше се примирила…

А той…

А той взе, че щракна.

Сега само да врътне ръчката.

Хвана ръчката и веднага я пусна, все едно че беше пипнала нажежено желязо. Схвана: сейфът лежи на едната си страна, врътне ли ръчката, вратата сама ще падне като горна седалка във вагон. А тая врата тежи ако не цял тон, най-малко половин тон. Ще я сплеска като муха. И ще се чуе грохот на един километър околовръст. А как да я отвори без грохот? Онзи, който отваря вратата, сигурно е измислил някакъв начин.

Отстрани върху натрошените тухли са струпани сухи траверси. За трошляците е ясно откъде са дошли: преди много години снаряд е ударил стената, из църквата са се разхвърчали парчета от тухли. А кой ли е домъкнал траверсите? Защо? Те не са тук току-тъй.

Настя подложи две траверси под вратата на сейфа. Завъртя ръчката. Вратата се открехна с глух стон, но малко: опря се в траверсите.

Сега да измъкне малко по малко траверсите. Та вратата също да се отваря малко по малко…

2

Така граф Монте Кристо е отварял своя сандък.

Блясна й в очите.

Сейфът е натъпкан. Натъпкан е с монети, с ордени, с кюлчета.

А сейфът е неизчерпаем. Монетите са на камари. Същинска пещера на Али Баба. И огърлици, и обеци, и медалиони. Това също е плячка от разстрелите. Изведнъж Настя Жар-птицата се сети, че ако тя е Али Баба във вълшебната пещера, някъде наблизо трябва да са и четирийсетимата разбойници. Както и да е. Нека забравим за сапфирите и рубините. Трябва да мислим за най-важното.

Тук ли е най-важното?

Тук е. Най-важното.

Сейфът е полегнал на една страна и затова полиците му служат не като полици, а като преградни стени. Ето го онова, което търси тя — стоманената чанта с остри ъгли.

Още преди да я отвори, Настя знае, че тъкмо това й трябва. То трябва и на Сталин. Трябва и на Бочаров. Това е контрол-блокът. Това е ключът на всички съобщителни системи на Съветския съюз. Чантата е страхотно тежка. Отстрани под дръжката има съвсем простичка закопчалка. Толкова несериозна закопчалка, че да се стъжниш. Сложена е само за да не се разтварят двете половинки. От тази закопчалка чак я лъхна разочарование.

Жар-птицата сложи стоманената чанта на пода, откопча я и повдигна капака.

3

Отвътре черно кадифе. Съвсем като в кутийка за брилянтена огърлица. Вместо брилянтената огърлица — две никелирани стоманени пластини с безброй дупчици. Между пластините невероятна плетеница от златни жички и какви ли не чаркове: смесица от електроника и бижутерско изкуство. Стоманените пластини явно са предназначени да не допущат при никакви условия повреждане на електротехническата вътрешност. Дори и наглед, въпреки цялата бижутерска изпипаност на вътрешното устройство, приборът изглежда несъкрушим и непробиваем. Как е допуснал Холованов да го извозят? Как е можал Бочаров да проследи Холованов и да задигне това нещо?

Но сега няма време за решаване на главоблъсканици. Контрол-блокът в стоманената чанта, стоманената чанта — в раницата.

Какво друго държи тук Бочаров? Държи шепи брилянти, изумруди, необработени елмази, бял метал на кюлчета. Сребро ли е или платина? Платина е. Всичко това не я интересува. Какво още? Папки. Папки, запечатани в големи пликове от сива хартия. На пликовете има печати. На единия плик пише «Ваксата» и има смешен портрет на другаря Сталин. На дванайсетте други плика пише «Дракона» и има портрети на Холованов. С молив. Някой рисува доста добре. Жар-птицата уважава всички, които си владеят ръката. Човек трябва да умее да рисува. И да пише стихотворения.

4

«Ваксата» — в раницата. А с другите пликове какво да прави? Да ги прочете. Да ги запомни.,Да ги унищожи.

Седи Жар-птицата, чете.

Изведнъж пред Настя се разгърна тайният живот на Холованов, известен в тесни кръгове под прякора Дракона. Чете Настя и се смайва. Я какъв си бил!

5

Стана съвсем тъмно. Включи фенерчето. Продължи да чете. А документите относно Дракона са безброй. И стенограми на подслушани негови разговори. И някакви справки. За Сталин има само една папка. Защото Сталин трудно ще го наблюдаваш. Сталин непрекъснато е зад кремълските стени. Сталин непрекъснато е в своите вили крепости. Затова за Сталин има само една папчица. Може да е нещо още от предреволюционно време. Папката с надпис «Ваксата» не я интересува. Ударен й е восъчният печат на Куйбишевското управление на НКВД и нека си остане с печата. Другарят Сталин няма защо да бъде контролиран. Другарят Сталин е извън подозрение. А Дракона трябва да е под контрол.

Настя кърти печатите от пликовете, разгръща папките и чете жадно. Дракона лети по света. Там зареждали самолета. Тук ремонтирали самолета. Там бил на гости, тук — на концерт. И безброй състезания. И жени около него, жени. Цели гирлянди. Цели гроздове. И снимки има в папчиците. Холованов на почивка… Холованов сред приятели… Холованов в Ялта. Холованов в Сухуми. Холованов в «Метропол». По едно време Настя намери и себе си. Тук отнема букета на яката мометина, а на лицето й е изписано: «Дай букета, гадино. Ще те застрелям.» В същия кадър е хванат и Холованов. Или ето я Настя с бялата престилка и сребърния поднос, иззад кулисите… А тук Настя е пухкава като полярен изследовател. И Холованов до нея. Ето я Настя в белия гранитен дворец, в покоите си. Съблича се. Да си умреш от срам. Качеството на снимките е безподобно. Всичко се вижда. А Холованов е в другото крило на двореца. Ето ги и неговите снимки. Той също се съблича. Също се грее в сауната. Също плува в басейна. Там той си има свой басейн и своя сауна.

Ако онази нощ той беше дошъл при Настя, тя щеше да го изгони.

Но той не дойде.

6

Гласове.

Нещо я жегна. Прободе я. Къде се намира тя? Озърна се. В църквата. Защо седи с фенерче? Защото денят се е свършил и е паднал здрач. Увлякла се е. Денят си е отишъл. Дошла е нощта. А през нощта в църквата пак ще има танци до зори.

Отварят вратата. Идват насам. Настя рента да подпре с лост вратата на огнеупорната каса. Нищо не става. Хвърли отгоре една траверса, та да не лъщят брилянтите от зейналия й търбух. Нейсе. И така бива. И между колоните — като сянка. Към въжето. А те вече са тук. Вече палят свещите.

Заизкачва се нагоре. Нагоре. А в салона става все по-светло. Долу мракът се стопи от свещите, а на галерията, под купола е тъмно. И натам, към тъмното Настя се закатери като чевръсто паяче по паяжинката си. Шмугна се на балкона, издърпа въжето. Спотаи се. Не са ли я видели? Не са ли я чули?

Не. Хората в полумрака си гледат работата. Сервират масите.

7

Контрол-блока ще вземе със себе си, но от папките трябва да се отърве. Едната, която е за Сталин, ще скрие. Останалите ще изгори. Къде да я скрие? Къде да ги гори? Жар-птицата тича през рядката горичка като лисица, която е отмъкнала кокошчица.

Къде ли да скрие папката за Сталин? Да я зарови в някой гроб? После как ще я намери? И ако тя я скрие, а Бочаров после я намери? Така трябва да я скрие, че да не я намерят. И през цялото време ръси под краката си нафталин, нафталин. И тютюн. Та после кучетата да се разкихат.

От люляковите гъсталаци Жар-птицата подсъзнателно усеща: тиха паника обзема спецучастъка на НКВД. Още никой не стреля, още никой не надува тръбата, никой не бие камбаната. Но е вдигната тревога. То си е редно: измекярите от тайното блудилище всяка нощ са виждали върху натрошените тухли огромната ръждясала повалена огнеупорна каса. Свикнали са с нея. Такава е човешката психология: щом ти се набива в очите, щом е ръждясала и повалена, значи е празна. Заключил я е някой някога и тя си лежи заключена. А днес са влезли измекярите в църквата през подземния тунел, заловили са се за привичната си работа и изведнъж отворената каса ги е ослепила с брилянтите си. Не са посмели да пипнат нищо от отворената каса. Знаят силата на Бочаровия гняв.

Знаят как здраво пипа господарят им. Втурнали са се при Бочаров, съобщили са му, паднали са на колене: не сме виновни…

Нощта пада над спецучастъка на НКВД, паниката нараства.

8

Измъкна се на полянката около кошарата. Шкафовете край стената са наредени подковообразно. А портата на кошарата не е заключена. Тъй като сега тук няма жива душа. Тъй като кошарата е на територията на спец-участъка. Няма защо да я заключват, няма защо да я охраняват, както няма защо да се охранява празен склад, както няма защо да се заключва празен карцер. Озърна се Настя — и право в кошарата. На кого ще му хрумне да търси тук?

Кошарата за разстрели е изпотъпкана, както са изпотъпкани кошарите за говеда в месокомбината. Тук кучетата трудно ще търсят Тук са смесени миризмите на хиляди хора.

Кой шкаф да избере? Крайния отдясно. Сложен е на пясък. Настя изгребва с ръце пясъка изпод железния шкаф. Рие като лисица под курник.

Изкопа дупка. Сложи в нея запечатания плик с досието на Сталин. И го зарови.

И поръси наоколо с тютюн. С тютюн. Кой ще се досети? А тя после лесно ще я намери. Дори ако пренесат шкафовете другаде, мястото, където са били, ще личи още една година.

9

А с останалите дванайсет какво да прави? Да накладе огън? Много трапове има тук. Ще накладе огън в някой трап. Отстрани няма да я видят. И не ще й е необходимо кой знае колко време. После трябва да се маха оттук.

Но как да излезе от зоната? Няма начин. В нормална обстановка не можеш да излезеш. А сега караулите навсякъде са подсилени, сега всички са вдигнати на крак… Лесно й беше да влезе тук, като разполагаше с документ от Централния комитет, ама как ще излезе? Не случайно другарят Сталин й каза, че я изпраща на смърт. На Бочаров никак не ще му бъде трудно да я пипне в тукашните келяви горички, да я натика в някой самолет и да я хвърли с парашут, като предварително му навърже въжетата. И да докладва в Москва: жалко, но загина. А може и да не докладва в Москва. За Бочаров ситуацията сега е: или — или. Той трябва не да докладва в Москва, а да взема под контрол съобщенията… И властта.

Настя притисна контрол-блока към гърдите си като любимо същество: няма да те дам.

10

Мисълта й трака като точен хронометър: ма-хай се, ма-хай се, ма-хай се.

Как да се махне? Както се влиза в зоната, така трябва и да се излезе. Утре в спецучастъка на НКВД ще има изпълнение. Значи днес са вкарали в зоната композиция от конски вагони…

Огромен е спецучастъкът. Всичко си имат тук. Дори гара. Цялата обляна от прожекторна светлина. Локомотивът съска, седем товарни вагона. Светлината на прожекторите е заслепяваща, почти синя. Наоколо има патрули с кучета.

Цялото й внимание трябва да се съсредоточи върху вагоните. Дотук, до гарата, паниката още не е достигнала. Настя слезе на релсите и спокойно тръгна към локомотива. Глупаво е, но какво друго да измислиш? Вниманието на охраната е насочено към вагоните, а не към локомотива, към храстите край вагоните, а не към открития железопътен коловоз.

А й трябват само две минути, за да стигне до локомотива.

Стигна до него спокойно. Изкачи се по стълбичката в кабината. Остави тежката раница на пода. Щракна със затвора на пистолета:

— В името на другаря Сталин…

11

А те са трима.

Единият с лопата. Вторият с френски ключ. Третият без лопата и без ключ. Ама ръчичките му като рачешки щипки. Ще я сграбчи с рачешките щипки и ще я изхвърли от локомотива. И е тясно в кабината. Настя държи пистолет, но те са я наобиколили. Хубаво е да се прикриеш с името на другаря Сталин. Само че из Русията малко ли всякакви се мотат, прикриват се с чуждо име.

— В името на другаря Сталин… — а гласът й е пресеклив.

И те чуват, че е пресеклив. Вълнува се момичето. Вълнението е признак за неувереност.

— … Заповядвам ви! Няма да викате. Няма да вдигате шум. Покачете налягането. Веднага потегляме. Накъде ли? Напред. Папките от тая чанта да бъдат изгорени. Само да шавнете, утрепвам ви, без да ми мигне окото.

Няма накъде. Бавничко, мързеливо огнярят гребна малко въглища и ги хвърли в огнището.

— Повече загребвай, гад. Копай по-надълбоко, хвърляй по-надалеч! По-надалеч хвърляй. Инак ще ти пломбирам чутурата.

Другият хвърли в огнището една папка с надпис «Дракона». И още една.

— По-бързо.

Хвърли една папка. И буци въглища литнаха след нея. И още една. И още две-три папки.

А третият, най-главният, с ръчичките като рачешки щипки, се хили. Лошо се хили.

— А пистолетът ти истински ли е? — и посегна с ръчичките като рачешки щипки към пистолета. А Настя още не бива да стреля. Не бива. Преди да е потеглил локомотивът. Преди… Ама какво да прави?! Натисна леко спусъка и пистолетът изтрещя. Главният усети, че нещо му парна рамото. Жар-птицата не се целеше в гърдите му, за да не го убие.

Куршумът на «Люгер»-а има добро спиращо действие. И отблъскващо. Главният залитна настрана, прегъна се и изпадна от будката.

— Напред!

Вторият чичко захвърли френския ключ, сграбчи лостовете, натисна които трябва, даде пара в цилиндрите. Колелата се завъртяха. Влакът се лашна. Издрънчаха буферите и дрънченето премина от първия вагон до последния. Локомотивът изпъшка със свирене половин тон пара и пак сякаш шумно си пое дъх и го изпусна. Композицията пак се лашна и пак премина дрънчене до края на влака. Влакът потегли съвсем бавно.

В будката наднича червена мутра. Човекът е стъпил на земята. Виждат се само мутрата му и щикът. На равнището на Настините крака е мутрата. Но се е хванал за перилата и се изкачва все по-нагоре:

— Къдя? Къдя, мамичката ти?!

Би могла да се хване за перилата и да изхвърли с ритник червената мутра от кадър. Но Жар-птицата за броени части от секундата преценява, че ако се хване за перилата — ще загуби време. Да се хванеш за перилата, значи да свалиш надолу пистолета, после да вдигнеш коляно до брадата си и да изтласкаш крака си надолу. Но за всичко това се иска време. А тя няма време. И не е сама в будката.

Всичко това тя го разбира не с ума си, а с вътрешното си чувство. И затова върши всичко в обратен ред: първо изпълнява решението, след това го взема и чак тогава го мотивира. Щом червеномутрестият започна да се катери към будката, хващайки се за парапета, Настя, без да го гледа, без да се цели, без да изпуща от око огняря и машиниста, вдигна «Люгер»-а и натисна спусъка. Изтрещя изстрел, гилзата изхвръкна от патронника, издрънча в желязната будка и се завря между буците въглища, в боклука на пода. И чак след това разбра, че единственото правилно решение е било — да стреля. Да стреля без приказки и право в мутрата. Без да се цели.

12

Помощник-машинистът и огнярят веднага схванаха, че шега няма: лопатата се раз шета, въглищата хвърчат, като че ли лично другарят Стаханов се е хванал на работа. Локомотивните издишвания зачестиха. Ух-ух и пак ух-ух. После ух-ух-ух. Скоростта започна да се увеличава. Папките в чантата намаляха. Ето че и последната се изгуби в огнището заедно с една лопата въглища.

В локомотива царува революционен ред. Локомотивът хвърчи. Настя знае: отпред пътят на локомотива е преграден от желязна порта. А край портата има караул с картечница и кучета. Но това сега-засега малко я тревожи. Зад локомотивния тендер има вагон. Не обикновен, а със спирачна площадка. Това й е главната грижа. Защото току-виж на спирачната площадка има охрана. Това също го разбира не с разума си, а с вътрешното си чувство. Така трябва да е.

И така излезе. И от спирачната площадка се подаде още една червена мутра, надникна над каменовъгления тендер: накъде сме се засилили извън разписанието и каква е тая стрелба?

Надникна мутрата и се скри. Само щикът стърчи. Настя чака върху камарата въглища. Подаде се мутрата. А тя — бум. Мутрата се изгуби. А пушката с щика изтрополи и изхвръкна в черната нощ.

Но той не може да е бил сам. Трябва да има още един. Запокити Жар-птицата буца въглища нататък. Изкатери се на купчината въглища и оттам два пъти по спирачната площадка: бум, бум.

А над нея изсвири лопатата.

Настя отскочи от мястото, на което стоеше, подхлъзна се и започна да пада. И както пада, насочва «Люгер»-а и стреля. По страшния чичко с лопатата. Огнярят изрева. Отвсякъде — стрелба. Огнярят се строполи върху нея. От гърлото му шурти кръв.

Жар-птицата се измъкна изпод убития огняр. Тя му шибна в лицето един куршум, а на гърба му се виждат десетина дупки.

Точно тогава локомотивът се блъсна във вратата.

Ако Настя беше сколасала да се изправи, при удара инерцията щеше да я тласне напред и да я запокити върху лостовете, тръбите и манометрите, към отвореното огнище.

Но Настя не сколаса да стане и защото в момента на удара, след като падна върху въглищата, за миг загуби съзнание и затова не чу нито грохота, нито стърженето. Тялото й очакваше падане в бездна, но композицията се задържа на релсите. Жар-птицата отвори очи: все едно че в нов свят. Цялата обстановка трябва да се прецени на нова сметка. Тя из един път я схвана цялата, преди да я е формулирала с думи. Локомотивът трака по релсите, значи е изкъртил вратата и при това не е дерайлирал. Нещо скрибуца. Това са парчетии от портата и краища от бодливия тел, които се влачат по земята. Жива е. Това също е ясно. Тя стреля от камарата въглища по охранителите на спирачната площадка. Огнярят в това време замахна към нея с лопатата. И щеше да я убие. Но Настя стреля право в лицето му и в същото време охранителите край портата надупчили цялата локомотивна будка с куршуми, надупчвайки едновременно и помощник-машиниста, и огняря. Огнярят паднал върху нея и я закрил от куршумите.

Тъмно е. Влакът хвърчи към тъмното. Към мрака. Това също е разбираемо: при удара във вратата са се строшили прожекторът и фаровете на локомотива. Само огнището осветява вътрешността на локомотивната кабина с бяла светлина.

13

Сама е в локомотивната кабина. Локомотивът е побеснял. Издишва енергично като спринтьор на пистата. Кой лост да дръпне? Този ли? Страшни са лостовете: ако дръпнеш не който трябва, котелът ще гръмне. Стрелките и без друго са се заклещили. И скоростта непрекъснато нараства. И ритъмът на колелата е досущ като танца на смъртта на човекоядците от племето Тумбу-Юмбу.

Нищо не се вижда. Само се чува, че тичат по покривите. Жар-птицата си направи сметка. Имаше два пълнителя. Два пълнителя по осем. Шестнайсет патрона. Колко ли са останали? Колко ли охранители има по спирачните площадки? И празен ли е влакът? Може да е претъпкан с концлагеристи? Претъпкан е, естествено. Вечерта са вкарали композицията в разстрелната зона. Планирали са да я разтоварват в четири сутринта. И на групи по петдесет — към шкафовете. То се знае, че ще е претъпкана композицията. Ако беше празна, нямаше да я охраняват.

Еднозначно: в композицията са натоварени осъдени на смърт. Строители на подземния град в Жигули. Изхабени строители.

Композицията хвърчи в мрака и май се поклаща лекичко. И на Настя й се счува нещо като рев на прибой.

Все по-силно се клати влакът. Клатенето се усеща дори в локомотива. Ту насам, ту натам. Ту насам, ту натам. И рев: «Ухх.» Наляво се поднесе: «Ухх.» Надясно: «Ухх.»

Анна Ивановна, нейната интелигентна учителка, излежала присъдата си от първия ден до последния, беше й разказвала, че има такъв начин да се измъкнеш от разстрела. Ако хората разберат, че ги карат за разстрел, и ако ги возят не в затворнически вагони, а в конски, има шанс да се освободят. Не всички.

Всички, колкото са хората в товарния вагон, се засилват и се втурват към едната стена: «Ухх.» Засилват се и се втурват към отсрещната: «Ухх.» И пеят: «Ще умрем!» Припевът на песента е «Ухх».

Отначало тласъците наляво-надясно не оказват никакво въздействие на вагона. Хорицата са изпосталели, немощни, а вагонът тежи тонове. Но на човешкото упорство се покоряват дори многотонните вагони. И локомотивите. Малко по малко вагоните започват да се разлюляват. Надясно. Наляво. Надясно. «Ухх!» Наляво «Ухх!» Колкото по-голяма е скоростта, толкова по-добре.

Ако конвоят долови ритъма, най-доброто, което може да направи, е да скача от спирачните площадки. Той е безпомощен: щом охраната е усетила клатушкането, и концлагеристите в другите вагони са го усетили. И са го подкрепили. Патосът на самоубийственото освобождение се предава по заключените вагони като по бикфордов шнур. И вече цялата композиция пее: «Ще умрем!» И във всички вагони се хвърлят срещу стените в единен порив, в единен ритъм.

Освобождението спохожда човека преди смъртта му. На него му остават няколко минути живот, но той разбира, че вече е мъртъв, че вече няма измъкване от смъртта и че след малко… Тъкмо в този момент човекът става свободен. Той престава да се страхува. Вече няма от какво да се страхува!

Ако можеше да намали скоростта на влака.

Дръпна Настя един лост, втори — без полза. Здраве да е. По стъпалата — надолу.

Вече и локомотивът се разклаща в общия ритъм. Не със същата амплитуда като вагоните, но скоро и той ще се заклати като тях.

Раницата на гърба, ръцете околоГЛАВАта и надолу по насипа.

И острите камъни, и «Люгер»-ът на кръста й, и контрол-блокът на гърба й, и клонките на лошите дървета, и свиренето на вятъра — всичко се стовари върху й наведнъж. Парашутистка десантничка, самбистка, тя знае, че трябва да се свие на топка, да се групира. Борците за това положение казват: «Нищо да не ти стърчи.»

Точно така постъпи Жар-птицата. Скача в тъмата, свита на топка. И веднага устата й се препълни с гореща кръв. Настя хем се търкаля по насипа, хем вижда черния страшен влак над себе си. Влакът ехти със стоманата си и с човешките вопли.

И не може да се разбере сама ли лети надолу по стръмнината, или заедно с нея летят локомотивът с вагоните, с крещящите хора…

Не може да се разбере.