Контролът

1

Гостите в салона излизат изпод земята. Както бе предположила Настя. А тя наблюдава веселбата от балкона. Ако тръгнеш да слизаш от камбанарията, до салона няма да стигнеш. Защото сума години отгоре са падали тухли, отломъци и каменни стъпала от витото стълбище. Желязната врата към стълбището е била затворена и след това отломъците са я затиснали. Много години са се минали, а никой не се е опитвал да отвори вратата. Не е била нужна. Така че Настя още през деня се изкатери по външната стена на камбанарията, промуши се през тясното прозорче и слезе до балкона по разнебитената вита стълба. А по-нататък не може. По-нататък е затрупано. През деня църквата беше празна и тъмна: прозорците зазидани, само няколко лъча проникват вътре през дупката в покрива.

Когато очите й свикнаха с тъмнината, Настя се огледа. След като вратата към стълбището е била затрупана, тук на балкона никой не се е качвал. Всичко е в прах. Навсякъде, където е стъпила Настя, са останали следи. Тук на тъмния балкон никой няма да я стигне, никой няма да я види.

Тук се спотаи тя. Надвечер в салона влязоха слугите, запалиха безброй свещи, включиха цветните фенери. По към нощта салонът се напълни с хора и веселбата започна.

Настя гледа веселбата отгоре. Само да не кихне от праха. И сърчицето й тупка: сума часове бе пъплила по църковните стени като мравка, нима никой не я е забелязал? Достатъчно е един да я зърне и…

2

Настя си бе мислила, че църквите стават за спортни зали и зърнохранилища. Излезе, че ставали и за нелегални увеселителни заведения.

Най-важното е, че стените са непробиваемо дебели. Стените заглушават звуците и тези звуци не отлитат надалеч. И височината на храма играе роля — въздухът е чист и свеж. Тютюневият пушек се издига към тавана, а таванът е хее колко висок.

И простор за танци. И за игрални маси. Има и къде да се уединиш с кикотещите се момичета. Веселбата е като в конотопския парк, само че засега не се налагат по мутрите.

А насред салона е голямата игра. Звънтят жълтици. Николаевски. Александровски. Ленински. А банкнотите шумолят. На пачки. Нашите родни синички с пролетария и червеноармееца. И ненаши — зеленички със забележителности от Вашингтон и с мъдри президенти. Играта върви, момичетата танцуват, цигулките плачат, животът кипи.

3

Салонът се запълва. А кой е тоя? Това е първият секретар на обкома на партията. И председателят на областния изпълком. Казали са на жените си, че заедно с Бочаров ще разплитат в следствената барака паяжината на контрареволюцията и ето ги тук. И областният прокурор. Дошъл е да провери как се спазват законите.

И другарят Саркисов се появи. Тоя живее в Москва. Настя помни длъжността му — началник на Строителното управление на НКВД. Той е тук в продължителна командировка, ръководи строителството на подземния град.

И зам.-наркомът на съобщенията другарят Прокофиев. Той също е в продължителна. Под негов контрол в подземния град километри тунели се пълнят със свързочна апаратура.

Настя си мислеше, че колкото по-свиреп е терорът, толкова по-малко са нелегалните увеселителни заведения. А излезе тъкмо наопаки. Пир по време на чума. Радват се хората. Бързат да живеят. И да се наслаждават. Момичетата за пети път изпълняват канкана. Леле че е хубаво.

Настя се е сгушила на балкона зад колоната. Всичко се вижда. Всичко се чува. Акустиката в храма е такава, че звуците политат нагоре и се усилват, без да се изопачават. Всички съзаклятнически приказки се чуват така, сякаш Настя седи до Бочаров на масата и разбърква тестето. Трудно й е да се отвлече от музиката. Но Настя се отвлича, долавя разговор:

Все за картите и за момичетата.

— Двайсет и едно е щастливо число.

Но това може да се схване двояко. В прекия смисъл: за картоиграча двайсет и едно е щастливо число. От една страна. А от друга: след един месец, на 7 ноември 1938 година, е двайсет и първата годишнина на Октомври. Нещата така се подреждат, че те ще вземат властта тъкмо по празниците. А преди това не могат: в Жигули не е довършен монтажът.

— Хубаво е при теб, Саша Бочаров.

— Хубаво ще бъде на 7 ноември. Тогаз ще се повеселим. Симфоничен оркестър ще ни свири, докато си танцуваме канкана.

4

Седи Настя в скривалището си и изведнъж я озарява догадка:

— Всичко е толкова просто: щом Бочаров може да организира такива църковни оргии, щом тук в църквата може да говори каквото си иска, да губи и да печели милиони, значи я смята за свое прибежище, за свое безопасно и защитено място. Следователно… Следователно и най-важните неща и документи може да пази тъкмо тук.

Църковните скривалища… Колко много е чувала Настя за църковните скривалища… Под многотонните каменни плочи на пода… В дебелите стени… В каменните ниши на дълбокото мазе… В подземния тунел, който води към родовите саркофази… Към гробовете… Или… Или документите са на най-видно място, където никой не им обръща внимание.

5

Прощалният валс.

„Амурските вълни“.

Музиката стихна в четири през нощта. По-точно — в четири и единайсет. Загасиха свещите. Изключиха фенерите.

Едва сега Настя си даде сметка, че не е спала вече две нощи.

Настя е сама в църквата. От овалния свод я гледа лик. Очите му са огромни и страшни. Гледат право в душата й.

Знае Настя тайната как се рисува икона или плакат, та очите винаги да гледат към зрителя. Накъдето и да се мръдне зрителят, страшните очи ще го следят. Това се прави много лесно: лицето трябва да се рисува симетрично и очите симетрични, така чеГЛАВАта да не е извита нито наляво, нито надясно. А зениците на очите трябва да се нарисуват точно по средата. И толкоз. В която и точка да се дръпнеш, очите от портрета ще те следят. Едно време от това някои хора се побърквали.

Настя засега не се побърква. Знае, че религията е опиум за народа. Знае, но не поглежда нагоре към лицето с огромните очи. Все едно я е страх.

6

Настя препаса колоната с парашутното въже и се спусна като буба по копринена нишка от галерията в салона.

Огледа се. Огромна църква… Къде е най-видното място? Тук е бил олтарът. Нищо няма тук. Ами наоколо? Оттук се влиза в една малка стаичка. Цялата затрупана с натрошени тухли. Някога е блъснал снаряд, не е пробил стената, но вътре са се изсипали сума трошляци. Никой не е разчиствал тук. Така си стоят. Изпод купищата тухли се подава ъгълът на огромна ръждясала огнеупорна каса.

В тази каса са се пазели църковните ценности.

Настя я освети с фенерчето. Ръждясала каса. Полегнала на една страна. Още от революцията. Заключена.

А защо да е заключена? Защото са я заключили собствениците й, взели са ключовете със себе си и са избягали. Може ли да е станало така? Може. Само че другарите комунисти, ако са намерили повалена и заключена огнеупорна каса, непременно са щели да я разбият. И тя сега щеше да лежи тук с разкъртена стена.

Дори ако допуснем, че за толкова години комунистите не са се опитвали да разбият повалената каса, Бочаров не може да я е подминал. Следователно, щом касата не е разбита, значи Бочаров я е сложил тук. Щом касата е заключена, значи я е заключил Бочаров.

Бочаров като нищо е можел да намери старинна огнеупорна каса от Путиловския завод с един комплект ключове и да я захвърли тук живописно под купищата натрошени тухли. По-добро скривалище трудно може да се измисли, В църквата имат достъп само Бочаров и приятелите му, но само с негово разрешение. Външен човек в църквата не може да се промъкне. А дори и да се промъкне, надали ще обърне внимание на една ръждясала огнеупорна каса, която лежи повалена на най-видно място.

А дори и да й обърне внимание, няма да я отвори.

Касата е наистина чудовищна. Настя досега не беше виждала такива.

7

Огледа я внимателно.

Цялата ръждясала, а дупката за ключа изобщо не е ръждясала. Дупката е чиста. Дупката е смазана с оръжейно масло. Дори миризмата му се усеща.

Огнеупорната каса уж е захвърлена, само че някой редовно я отваря и затваря. Ръбчетата на ключалката светят като ония излъскани релси. Честичко влиза ключ през тоя отвор. И масивните стоманени панти, на които се крепи вратата на касата, са смазани. По пролуките е полепнал малко прах. Полепнал е там, където се е разляло маслото. Всичко е ясно: Бочаров държи в касата нещо важно. И то по никакъв начин не е свързано с официалната му дейност. Официалните тайни се пазят в официалните кабинети, в официалните огнеупорни каси.

Седи Настя край огнеупорната каса и изобщо не се чувства голяма шпионка. Всичко е ясно, само че как да отвори касата?

8

Настя върти в дупката телчета, гвоздейчета, фиби. Не ще и не ще да се отвори.

През октомври късно се съмва. В църквата е тъмно, защото прозорците й са зазидани. Само една ивичка светлина пресича пода. Лъчът се е промъкнал през пробития покрив. Пладне е, значи.

Настя разбра, че отдавна се бори с касата, но не ще може да я отвори. Не ще може. И знае Настя, не с логиката, а с женското си чувство, че тъкмо това е оная каса, че тъкмо в нея се намира онова, което й трябва на нея, което трябва на Холованов, което трябва на другаря Сталин…

Но на Настя чак малко и дожаля да отключва сейфа. Все едно че обръща с хастара навън нечия душа. Мечок. Страшен и непристъпен. Ама пак й е жал. Настя прегърна огромния железен ръждясал сейф:

— Мечоко мой! Обичам те. Обичам те както си железен. Обичам те както си тромав. За мен ти си животът, проклетнико. Вървете по дяволите и ти, и твоето съдържание. Пази го за себе си. Пази го, скръндзо желязна. Аз те обичам ей тъй. И ще те обичам чак до смъртта си. И ако оцелея, ще дойда някой ден тук и ще те взема завинаги при себе си. Ще те изчистя и ще те боядисам. И ще те обичам. Аз и сега те обичам. Обичам те като Сталин. Обичам те като…

Настя понечи да каже, но не каза кого обича. Просто си спомни за един едър човек. Човек с червена копринена рубашка. Тогава той излезе пред хората огромен като сейф от Путиловския завод. Мощен като сейф от Путиловския завод. Непристъпен като сейф от Путиловския завод.

Настя прегърна непристъпния сейф като несподелената си любов.

И го удари с юмрук.

Понякога любовта се изразява и така. С юмрук. Та любимото същество да го заболи. Има и още един израз на любов. Висш. Да напуснеш любимото си същество. Завинаги. Да го изоставиш. Да скъсаш. Та после цял живот да си го спомняш. С мъка и болка.

Реши да си тръгне, да се махне.

До вечерта има много време. Но тя си тръгва, за да й е мъчно.

И на него да му е мъчно.

Задърпа шперца към себе си. Не излиза. Надясно-наляво. А вътре в сейфа — щрак.