Конан отмъстителя

5. Море от кръв

Вятърът духаше силно. Ревналата вихрушка изхвърляше солени пръски от вълните. Конан Кимериеца пое дълбоко дъх в мощните си гърди, наслаждавайки се на усещането за свобода. В съзнанието му нахлуха, много спомени от преди, когато той, като главатар на пиратите от морето Вилайет, помиташе пристанищата с кървави мечове и оставяше туранските градове в димни руини.

Вилайет още беше хирканско море, където господстваха бързите бойни галеони на туранския флот. Някои по-смели търговци от по-малките страни на североизточния бряг въртяха дребна търговия, но пътят на търговците през бурните вълни бе изпълнен с опасности. За никой турански капитан не бе необходимо извинението на войната, за да се качи на борда, да ограби и да потопи чуждестранен плавателен съд, ако му хрумнеше да направи това. Извинението беше просто заплаха за интересите на господаря на Туранската империя.

Освен алчния турански флот, тук се криеше и друга голяма опасност — пиратите!

Разнородна орда от избягали роби, престъпници, свободни моряци и скитащи авантюристи, всичките изпълнени с еднаква жажда за злато, непризнаващи цената на човешкия живот, те плаваха из водите на това огромно вътрешно море и превръщаха дори туранското корабоплаване в рисковано приключение. В лабиринтите от острови на юг и на изток се криеха тайните им пристанища.

Междуособните борби често отслабваха силите им, за удоволствие на туранския крал, докато един ден сред тях се появи странен варварин от Запада, със сини очи и гарванова коса. Конан отстрани враждуващите капитани и хвана в своите ръце главатарските юзди. Той обедини пиратите и ги превърна в страховито оръжие, насочено към сърцето на Туран. Конан се усмихна на спомените от доброто старо време, когато името му бе проклятие за вилайетските пристанища, а в храмовете се носеха молитви и се правеха заклинания против него.

Корабчето беше спретнато и добре построено. Острият му нос пореше водата като ятаган, а единственото му платно се изпъваше стегнато от вятъра. Бяха се отдалечили почти на двадесет часа от Аграпур. Конан предположи, че скоростта им е по-голяма от тази на туранските бойни кораби. Ако вятърът спреше обаче, щяха да имат проблем. Само със собствените си усилия никога не можеха да достигнат скоростта на галеон, задвижван от опитни роби-гребци. Но вятърът не отслабваше и умелата ръка на Ролф насочваше малкия плавателен съд напред, сякаш искаше да измъкне от него всичко, на което е способен.

Ролф разказваше дълга история за скиталчествата и приключенията, които го бяха довели до Аграпур:

— … и ето ме, беглец както от родния ми Асгард, така и от Туран.

— Защо се присъедини към мен? — попита Конан. — Беше се настанил удобно в туранския двор.

Ролф изглежда се обиди.

— Да не мислиш, че съм забравил времето, когато ми спаси живота в онази битка с хиперборейците в планините Грааскал?

Конан се усмихна.

— Така беше, нали? След толкова битки бях забравил. — Засенчи очи и погледна към непрекъснатата синя линия на хоризонта. — Не се съмнявам, че поне два от бойните галеони на Иездигерд са по петите ни — мрачно каза той. — Негодникът сигурно изгаря от желание за отмъщение. Съмнявам се, че скоро ще забрави как му оскубахме брадата.

— Вярно — изръмжа Ролф. — Надявам се този хубав ветрец да се задържи, иначе скоро ще ни се наложи да се хванем гуша за гуша с галеоните му.

Будният ум на Конан вече обмисляше друга тема.

— Когато бях с Червеното братство — започна да размишлява той, — този район беше най-сигурният; тук лесно можеше да хванем някой дебел търговец от Султанпур или от Каваризм. Да, но онези търговци се биеха добре; понякога морето почервеняваше от нашата и от тяхната кръв, преди да се сдобием с плячката. Някои от пиратските кораби трябва да са наблизо. — Зорките му очи продължиха да оглеждат безкрайната синя шир.

Замръзна като лъв, съзрял жертвата си и протегна ръка от щирборда3.

— Ролф, имаме си компания! Онези жълти платна могат да означават само едно — пират. Можем да пуснем нашето платно и да ги изчакаме; ако искат, могат да ни изпреварят за половин час!

Той впери очи в приближаващия кораб и зачака, външно спокоен и неподвижен.

Конан чу премерените удари на веслата, скърцането на рейките, виковете на боцманите и с удоволствие вдиша миризмата на смола. На половин кабелт от тях се показа малък ветроходен галеон; жълтото му платно пламтеше на следобедното слънце. Черният флаг на Братството се развяваше от мачтата му. Конан и Ролф загребаха към пиратския кораб.

По борда се струпаха множество лица. Много бяха украсени с шарени кърпи. Някои предпочитаха източните тюрбани; други носеха шлемове от стомана или бронз. Няколко темета бяха обръснати и съвсем голи с изключение на един-единствен дълъг кичур. Глъчката и врявата утихнаха. Студени, жестоки очи оглеждаха подробно двамата непознати в корабчето.

Малкият съд се удари от едната страна на по-големия кораб. Отгоре пуснаха въже. Конан и Ролф се покатериха чевръсто като опитни моряци. Излезли на борда, те се озоваха в центъра на полукръг от любопитни пирати. Всички крещяха въпросите си в един глас. Сред тях Конан разпозна няколко, които го бяха следвали в миналото. Изрева:

— Кучета, не ме ли познавате? Толкова ли ви е къса паметта, че трябва да ви припомням името си или пък очите ви са се замъглили от старост?

Няколко мъже от тълпата се дръпнаха назад, пребледнели, като го разпознаха. Един, с лице като платно, въздъхна:

— Призрак, в името на Тарим! Ерлик, спаси ни! Това е старият ни адмирал, излязъл от гроба да ни преследва! — Макар че беше ветеран, посивелият пират очевидно беше ужасѐн, когато посочи към Конан. — Ти умря преди много години, когато вампирите от Колчианските планини нападнаха екипажа ти, докато бягахте от туранците, след като бяхте отмъстили на Артабан от Шапур. Върви си, дух, или всички ние сме обречени!

Конан се разсмя звучно. Весело плясна по бедрото си, извади камата на Ролф от ножницата и я хвърли на палубата, така че върхът й потъна на няколко инча в дъските, а дръжката й потрепери. После измъкна оръжието.

— Да не си си изгубил сетивата, Артус? — изрева той. — Може ли призрак да направи такъв белег върху палубата? Ела, човече, жив съм като всички вас и ако не ми вярвате, ще разбия няколко глави, за да го докажа! Избягах и от вампирите, и от туранците, а какво ме сполетя след това, не е ваша грижа. Сега познахте ли ме?

Старите последователи на Конан се събраха развеселени около гигантския кимериец, стискаха му ръката и го потупваха по гърба. Хората, които никога не го бяха виждали, се струпаха заедно с другите. Пламнали от любопитство, те искаха да видят човека, чието име се беше превърнало в легенда, а много хора още разказваха за фантастичните му подвизи на гуляите в спокойните вечери.

Изведнъж остър глас раздра врявата.

— Стой на място! Какво става? Кои са те? Казах ви да ми ги доведете веднага, щом ги хванете!

Един висок мъж, с лека ризница, стоеше на мостика и биеше с юмрук по перилата. Около главата му бе увита яркочервена кърпа. Лошо лекуван белег от окото до брадичката обезобразяваше дългото му, тясно лице.

— Това е Конан, капитане! — извика старият Артус, помощник-капитанът. — Старият ни адмирал се завърна!

Капитанът присви очи, сякаш искаше сам да се увери в думите на стареца. Злобен пламък проблесна в тези очи, когато той различи бронзовата фигура на кимериеца. Отвори уста да каже нещо, но Конан го пресече.

— Не се ли радваш да ме видиш, Йанак? Помниш ли как те изритах от флота, защото си присвои плячката, която принадлежеше на всички? Как си успял да измамиш хората и да станеш капитан? Сигурно за Братството са настанали тежки дни!

Йанак изсъска:

— Заради това, варварино, ще те обеся за петите и ще те опека на корабния огън! Аз съм капитанът и аз давам заповедите тук!

— Може и да е така — изръмжа Конан. — Но аз все още съм член на Братството. — Огледа се предизвикателно и никой не отрече твърдението му. — Искам си права̀та съгласно устава. Правото на всеки член от братството да се бие с капитана на кораба, за да стане капитан в капитански дуел.

Подхвърли камата на Ролф и пак я хвана. Тя беше страхотно оръжие с широко, осемнадесетинчово острие, но все пак не беше меч. Той и Ролф бяха захвърлили мечовете си, за да доплуват до кораба, така че камата оставаше единственото им оръжие.

Екипажът се размърмори, защото всички знаеха, че в такъв дуел Конан ще трябва да се бие с оръжието, което има в момента, а Йанак можеше да избере каквото си поиска. Бронята на Йанак също щеше да му даде голямо предимство.

— Това е лудост, Конан! — Артус дръпна лакътя на кимериеца. — Йанак ще те насече на парчета. Виждал съм го как се бие с трима разярени пияници едновременно. Повали ги и тримата. По-добре да го свалим и да те изберем за капитан. Всичките ти стари другари ще застанат на твоя страна.

Конан поклати глава и изръмжа:

— Половината екипаж не ме познава и ще се противопостави на това. Хората ще се разделят на групи и силата ни ще отслабне. Не, всичко трябва да стане по традиционния начин.

Няколко моряци вече разчистваха пространство около мачтата. Йанак приближи с радостна усмивка върху белязаното си лице, а ръката му опипа дръжката на гъвкавия и остър прав меч. Това беше оръжие, изковано от майстор — личеше си по ярко блесналото му острие и острите като бръснач ръбове, по заострения като игла връх.

Конан стисна здраво камата си и тръгна към мачтата. Широкият кръг с диаметър шест ярда вече бе начертан с въглен върху палубата около мачтата. Правилата на боя бяха прости. Противниците трябваше да се бият в кръга. Всички номера бяха позволени. Битката щеше да се води до смърт или докато един от дуелистите получеше лоша рана и не можеше да продължи. В този случай просто щяха да го изхвърлят зад борда. Ако един от бойците излезете от кръга, зрителите веднага щяха да го блъснат вътре.

В мига, когато Конан влезе в кръга, Йанак подскочи напред, разсичайки въздуха със свистящ удар. Но варваринът бе твърде опитен, за да се остави да го изненадат. Той скочи настрани, а Йанак се спаси от промушването на камата в хълбока, като в последния момент завъртя тялото си настрани. След това той се движеше по-предпазливо, макар да беше ясно, че всички предимства са на негова страна. По-дългият обхват на оръжието му почти компенсираше силата и ръста на Конан. От време на време той захващаше внезапна атака, подкрепена с крясъци и ругатни, но мълчаливият кимериец парираше или с лекота избягваше ударите и продължаваше да обикаля в кръг около мачтата. Конан не обръщаше внимание на подигравките на пиратския капитан, не обръщаше внимание и на увещанията му да застане срещу него и да се бие.

После Йанак опита да му скрои номер. Конан и той временно бяха застанали от едната страна на мачтата. С цялата сила на мощните мускули на краката си капитанът подскочи силно нагоре и в същото време опита да порази откритата глава на кимериеца.

Но инстинктите на Конан задействаха светкавичните му рефлекси. Вместо да отстъпи, той скочи напред. Острието на Йанак изсвистя безпомощно надолу зад гърба на варварина, а Конан заби ножа си до дръжката в корема на врага си, разпорвайки скобите на ризницата с внезапната сила на удара си. Пиратът падна на палубата, проклинайки, задавен от кръв. Мечът му издрънча. Конан се наведе и хвана тялото. Със страхотна сила той вдигна трупа над главите на екипажа и го хвърли в морето. Взе падналия меч и огледа редиците със студени очи.

— Сега, кой е капитанът, смелчаци?

Виковете „Конан!“ биха задоволили всяко съмнение. Конан отпи от опияняващото удоволствие на новоспечелената си власт. После гръмотевичният му глас ги призова да запазят тишина.

— Към платната и веслата, недодяланици! Един да отиде на мачтата като съгледвач! Самият Йездигерд е по петите ми. Но ние ще го поведем в едно весело преследване, в името на Кром!

Екипажът бе изненадан от вестта, че свръхврагът им е наблизо. Но непоколебимата им вяра в Конан не беше отслабнала и помете всички опасения. Мнозина си спомняха как се биеше кимериецът и как успяваше да се измъкне от почти невъзможни ситуации. Легендите за тези подвизи се разказваха постоянно сред другите членове на екипажа.

Конан скочи върху мостика с един мощен скок и извика:

— Вдигнете платната! Курс на югоизток!

Мъжете се подредиха в редици и запяха енергични моряшки песни. Жълтото платно се опъна от вятъра. Пиратът на щурвала напъна мускули, завъртя водещото весло и насочи изящния кораб по курса. Той полетя на изток, понесен от вятъра, сякаш беше сърна, подгонена из хълмовете.

— Значи мислиш, че съм луд, Артус? В името на Кром, надявам се и Йездигерд да си помисли същото!

Сърдечният смях на Конан отекна в добре подредената каюта, когато той се опъна в стола с голяма чаша вино в ръка. Конан небрежно си присвои гардероба на предшественика си и се облече с шарената носия на вилайетски пират — алени шалвари, ярки моряшки ботуши, жълта риза с широки ръкави от фина вендийска коприна и широк, многоцветен пояс. Костюмът се допълваше от червена кърпа на главата. В пояса пъхна дълга кама с красиво изваяна дръжка от слонова кост.

Ролф и Артус, помощник-капитанът, се излежаваха в компанията на Конан, докато галеонът бързо пореше водите на вътрешното море. Старият пират остави бокала си на масата със сбърчено чело.

— Не, Конан, познавам те твърде добре. Но ми се струва доста безразсъдно да се втурнеш право в зъбите на туранците. Хората са опиянени от самоувереност и не се замислят за факта, че Йездигерд ще поведе поне два големи бойни галеона. Достатъчно стар и трезвен съм, за да спра и да се замисля. Какви са намеренията ти?

С внезапна тържественост Конан стана и отиде до позлатения дървен шкаф. Отвори го и извади пергамент. Това бе карта на водите, през които плаваха сега.

— Ето нашата позиция. Йездигерд е напуснат Аграпур преди четири дни. Туранските кораби са в свободно търсене. С тяхната ниска скорост преценявам, че сега се намират някъде тук. — Посочи едно място на картата. — Със сегашния си курс и скорост ще се срещнем с Йездигерд някъде край архипелага Зхурази.

— Зхурази, а? — промърмори Артус. — Това са опасни води. На картата не са отбелязани дълбочините. Разумните хора отбягват проклетия архипелаг. Някои казват, че е населен с демони и чудовища от тъмните кралства. Загубен си, ако стъпиш на бреговете му.

— Загубен, приказки! — изръмжа Конан. — Едно време прекарах едно денонощие на северния голям остров. Край скалите живее едно племе от жълти диваци. Много си изпатих, докато ги убедя да не ме принесат в жертва на своя бог-гущер!

Така той леко пропусна да разкаже ужасяващата драма, която се разигра на тези острови преди години. Бързият като пантера кимериец не само остана жив в земя на враждебно настроени хора, но също така уби чудовището от забравени епохи, което тероризираше жителите на острова. Конан нямаше навик да лежи на минали лаври; жестокото и колоритно настояще привличаше цялото му внимание.

Замълча за малко, разглеждайки картата. После, с внезапен жест, той я събори от масата и се обърна с лице към приятелите си.

— Прав си, Артус. На тази карта няма дълбочини. Туранска е, нали? Нарисувана от личните изследователи на краля в Аграпур — нашият кръвожаден преследвач има същата такава карта. Това е нашето предимство.

И макар че те го притиснаха, той не им обясни нищо повече.

Мускулите танцуваха по потните гърбове на робите с веслата. Веслата се издигаха и падаха с постоянен ритъм, ускорявайки огромния боен кораб над вълните. Якият надзирател вървеше по пътечката между пейките със сплетения си камшик, а кожата му блестеше от пот и благовонни масла. От време на време камшикът се развиваше като атакуваща кобра, за да изсъска и да направи белег на гърба на някой разколебан гребец. Робите на туранските кораби бяха третирани жестоко, а най-жестоко беше отношението към тях на флагмана на крал Йездигерд, „Ятаган“.

Кралят се излежаваше върху копринен диван на кърмата, на сянка под чергилото и пиеше вино от голяма златна чаша. На подобно ложе до него се излежаваше лейди Танара.

Кралят бе потънал в един от изблиците си на мрачно настроение. Погледът му беше замислен и тъжен. Той бавно разклащаше бледожълтата течност в златния съд. По едно време се обади:

— Зли сили помагат на кимерийския дявол! Трябва да е откраднал кораб веднага след бягството си. На моите проклети адмирали им трябваше половин ден, за да пуснат флагмана ми на вода и после дяволите, които унищожават човешкото търпение, обърнаха вятъра срещу нас. Движим се като охлюви.

— По-добре от него обаче — каза Танара, поглеждайки лениво към монарха изпод дългите си клепачи. — Малките му весла няма да му помогнат в този вятър. Всеки удар на веслата ни намалява предимството му. Бъди търпелив, господарю! Ерлик ще достави варварина право в ръцете ни.

— Моите привърженици често си мислят така, но онзи мошеник винаги спретва някакъв номер и се измъква от всеки капан. Сега обаче аз съм ловецът! Лично ще се погрижа да не избяга. Кълна се в брадата на баща ми Ийлдиз, ще си разчистим сметките! — Гласът на Йездигерд стана по-пламенен, а очите му се изпълниха с нова енергия. Засенчи очи и погледна към блесналите води.

Направи бърз жест. Адмиралът изтича напред, а позлатените люспи на бронята му проблеснаха на слънцето.

— Виждам земя, Утгиз. Да не сме се отклонили от курса? — попита кралят.

Адмиралът, добре запознат със сприхавия нрав на монарха си, бързо разгъна картата и посочи.

— Това, господарю, е архипелагът Зхурази. Кимериецът вероятно е акостирал там да се запаси с храна и вода. Възнамерявам да огледам брега и да потърся кораба му. Нещо повече, най-прекият курс към източните брегове на Вилайет минава покрай тези острови.

— Може и да си прав. Нека всички да са нащрек. Колко близо можеш да подходиш?

— Това са непознати води, господарю. Условията на живот на острова са забулени в суеверия. Разказват се ужасни легенди за адски чудовища, които обитавали скалите. Тази местност не е била проучвана досега. Не смеем да приближим много, да не би да се ударим в подводни скали.

Кралят промърмори нещо и се отпусна назад в позлатения си диван, но йедката продължи да оглежда скалистия бряг. Дали очите не я мамеха? Не беше ли платно онова, което проблесна, преди да изчезне зад островчето? Туранските кораби приближаваха с всеки удар на веслата. Тя с нетърпение чакаше да зърне отново платното.

Замръзна на място и посочи с пръст. Платното се появи отново.

— Виж, господарю! — извика тя. — Там е наградата за твоите кораби! Пират! Изненадахме ги!

Йедката не беше единствената, която забеляза корсарите. Раздадоха се бързи заповеди. Екипажът се приготви за битка; чуха се предупредителни сигнали към другия кораб.

Надзирателите минаха по пейките да проверят оковите, свързващи гребците. До мачтата бързо бе струпана купчина оръжия. Стрелците се покатериха по такелажа, за да заемат удобни стрелкови позиции, а групи яки моряци, въоръжени с куки, застанаха до планширите.

Макар че острите очи на Конан не можеха да зърнат подробностите от тези приготовления, той знаеше, че те са започнали още когато са забелязали кораба му. Пиратският кораб отдавна беше готов за битка. Независимо от голямото предимство на кралския флот, всички вярваха безусловно на варварския си капитан. Хората, плавали преди години с Конан, разказваха фантастични истории за стари морски битки и за изкусните маневри, с които кимериецът бе разбивал на пух и прах плановете на враговете си. Остри мечове бяха размахани към далечните турански кораби, а брадати уста замърмориха ругатни на много езици.

— Готови за промяна на курса. — Острият глас на капитана проряза врявата като стомана.

Заповедта дойде като шок за екипажа. Ето ги тук, готови за атака, с най-великия капитан на света начело — а какво правеше сега този капитан? Приготвяше се да избяга като заек! Объркани, те се захванаха неохотно със задачите си. Конан забеляза апатията им и изръмжа:

— Бързо, крастави негодници, или ще ви смъкна кожите с камшика! Да не ме мислите за толкова глупав, да вляза в бой с два бойни галеона, всеки двойно по-силен от мен, в открито море? Не, имам по-добър план. Не се тревожете, недодяланици. Ще се полюбуваме на такъв празник на мечовете — после ще напишат песни за него. Сега се захващайте за работа!

Пламнали от нов ентусиазъм, хората скочиха на такелажа. Скоро корабът се носеше към вътрешността на архипелага Зхурази. Преди да приведе плана си в действие, Конан се посъветва с корабния дърводелец. Събраната информация и доброто познаване на водите го изпълниха с увереност.

Архипелагът Зхурази се състоеше от два големи острова, заобиколени от множество по-малки островчета. Протокът между двата големи острова представляваше дълъг, тесен канал. Конан насочи кораба към него. Когато видя, че двата турански галеона го следват, на лицето му се изписа зловещо въодушевление. Веслата на бойните кораби се размахваха с всичката сила, която можеше да се извлече от робите.

Крал Йездигерд крачеше по кърмата, облечен в сребърна туранска ризница и позлатен островърх шлем. В лявата си ръка носеше кръгъл щит с емблема; на хълбока му висеше дълъг ятаган. Жестокият и мрачен турански монарх беше свиреп и безстрашен воин, който обичаше да участва лично в хубави битки.

— Вижте как бяга жълтата хиена! — извика той. — Да не си играят някакви игрички с нас? Сред островите ще изгубят вятъра и нашите весла ще ги превърнат в лесна плячка. По-бързо!

Междувременно адмиралът се съветваше приглушено с капитана, който защитаваше тезата си с жестове и клатене на глава. Адмиралът, изпълнен със съмнения, се върна на кърмата.

— Ваше Величество, тези води са несигурни. Нямаме карти, на които можем да се доверим и капитанът се бои, че може да заседнем. Предлагам да заобиколим островите и да хванем корсарите в открито море.

Йездигерд отхвърли опасенията на адмирала си с енергичен жест. Гласът му гореше от нетърпение.

— Казах ти, че негодникът ще бъде лесна плячка в завета на островите. Размахайте камшиците и ускорете ход. Съвсем скоро ще сключим челюсти върху пиратите!

Изглежда, кралят имаше основателна причина за очакванията си. Стройният корсарски кораб бе изминал половината път от пролива и се движеше бавно. Туранците, предусетили лесното залавяне на жертвата си, се развикаха радостно.

Сред пиратския екипаж се възцари объркване. Напредваха бавно, а хирканските кораби приближаваха с всеки удар на веслата като ястреби, спуснали се към гълъбица. Ролф стоеше мълчаливо, с безмълвието на северен варварин, но Артус се молеше на капитана си:

— Капитане, хирканците ще ни настигнат дълго преди да излезем от пролива! Нямаме никакъв шанс. Не можем да маневрираме в този тесен пролив, а техните стенобитни машини ще ни разбият като яйца. Не можем ли да изплуваме с лодките на брега? Можем да приемем боя в джунглата. Тарим! Трябва да направим нещо!

Конан, без да нарушава спокойствието си, посочи към приближаващите бойни галеони. Те наистина представляваха страховита гледка. Начело се носеше „Ятаган“, водата пред носа му се пенеше. Отдалеч се виждаше десетфутовата бронзова стенобитна машина. Приличаше на ангела на съдбата, бързо стоварващ гнева си върху грешника. Близо зад него го следваше събратът му, почти толкова внушителен.

— Красива гледка, в името на Иштар — спокойно отбеляза Конан. — И добра скорост. Надзирателите сигурно размахват камшиците си доста енергично. Тежък кораб е този предният. Три-четири пъти по-тежък от нашия.

Тонът му се промени от добродушен и закачлив на строг и енергичен.

— Каква е сега дълбочината ви?

— Пет фатома4, капитане, и бавно се увеличава. Минахме през плитчините. Чудо е, че не заседнахме!

— Добре! Знаех си, че трябва да преминем. Сега погледнете преследвачите ни!

„Ятаган“, понесъл се с пълна скорост след плячката си, изведнъж спря на място. Между островите отекна скърцане на дъски и шум от скъсани въжета. Въздухът се раздра от слисани викове, тъй като мачтата се отчупи от основата и се катурна, покривайки палубите с парчета платно. Веслата загребаха назад, но скоростта при удара бе твърде голяма. Невидимият пясъчник го държеше здраво като лапите на октопод.

Другият галеон имаше малко по-голям късмет. Капитанът му беше решителен човек и при удара на водещия кораб той бързо нареди веслата да обърнат курса. Но веслата се задвижиха неравномерно и галеонът се завъртя към брега. От скалите го спаси друга плитчина, в която той затъна дълбоко. Лодките бяха спуснати на вода, извадиха въжета да го извлекат.

Групата на палубата на корсарския кораб изрева, размаха оръжията си и поде жестоки подигравателни жестове към туранците. Поздравиха Конан и даже унилият помощник заяви искрената си похвала към него.

— Тези галеони ще си останат заседнали с дни — каза Артус. — Съмнявам се дали големият изобщо ще може да плава вече: дъното му сигурно е наполовина пробито.

— И така, капитане, накъде ще плаваме? Към Кораф, където робовладелците водят най-красивите жени от Юга? Към Рамадан, където свършва най-големият керванджийски път?

Гласът на Конан бе изпълнен с презрение, когато огледа тълпата с леденосиния си поглед.

— Тук имаме турански кораби, приятели. Ние не избягахме от Йездигерд: хванахме го в капан! Обещах ви празник на мечовете. Ще го имате. — Спря и вдигна поглед. — Вятърът се усилва: ние излизаме от протока. Обърнете курса и хайде да заобиколим задния остров!

Нетърпеливи ръце се протегнаха към въжетата и всички разбраха гениалността на плана на Конан.

Крал Йездигерд крачеше по кърмата на разбития си флагман, пламнал от гняв. Част от него изля върху моряка, измерващ дълбочината, и към кормчията. Накара да ги обезглавят незабавно. Нямаше непосредствена опасност от потъване, защото корпусът бе заседнал здраво върху рифа. Но трюмът бързо се пълнеше с вода от многото пробойни и от това си личеше, че корабът най-вероятно няма да може да бъде спасен. А номерът, който погоди на краля избягалият пират, го вбеси при и бездруго раздразнителния му нрав.

— Ще преследвам това куче до края на света! — извика той. — Цялата работа намирисва на онзи дявол Конан. Гарантирам, че е на кораба. Нима Когар никога няма да потопи проклетото му корито?

Така се гневеше той, докато вървеше работата върху „Кхоралската звезда“. С времето екипажите бавно извлякоха кораба на няколко инча от плитчината. Дърпаха го от спасителните лодки. Капитанът на „Звездата“ беше изцяло зает да направлява тази дейност, когато вниманието му беше привлечено от вик на наблюдателя. Гласът му трепереше от вълнение. Той размахваше бясно ръце.

Заобикаляйки върха, с величествено издуто жълто платно, идваше корабът, който те мислеха, че е полетял надалеч. Беше лъскав и красив. Перилата и въжетата бяха отрупани с нетърпеливи корсари. Подигравателните им викове стигнаха до ушите на туранците като далечни викове на демоните от Ада.

Носеше се направо към безпомощната „Кхоралска звезда“ като хищен орел. Удари една спасителна лодка, разцепи я на две, полетяха трески и тела. После сви платното, обърна се бързо и за миг се озова до борда на жертвата си. Остри куки се забиха в туранския кораб, а ревящата, смъртоносна тълпа, която се изсипа върху планширите, бе предшествана от град от стрели.

Туранците се биха смело. Изненадан от врага обаче, капитанът така и не успя да въведе някакъв ред. Корсарите пометоха долната палуба, обсипвайки дъските с трупове. Но бяха спрени от град стрели откъм кърмата, където туранските войници се оттеглиха зад щит от остри копия. Атаката бе прекратена само за момент. После пиратите се впуснаха неудържимо, водени от бронирания си варварски капитан, който разбиваше шлемове и отсичаше крайници наляво и надясно с магическа лекота.

Туранците не устояха срещу закоравелите бойци, водени от яростния кимериец. Жестокият удар от широкия меч на Конан отвори проход сред стената от копия. Кръвожадната орда нахлу на кърмата, пръскайки хирканците като плява.

Капитанът, разорат, че единственият начин да спаси екипажа си е да убие пиратския водач, скочи срещу Конан. Остриетата им се сблъскаха във вихрения танц на стоманата. Но туранецът не можеше да се сравнява с фехтовалното майсторство на Конан, ветеран от хиляди битки. Острият връх на туранския ятаган отсече гарванова къдрица от наведената глава на кимериеца: едновременно с това тежкият му меч се заби в бронираните гърди на капитана. Когар се строполи мъртъв с разтрошен гръден кош.

Бойният дух напусна туранската войска след смъртта на капитана им. Чуха се викове за пощада. Хората захвърлиха оръжията си и те издрънчаха върху палубата.

Конан огледа сцената с мрачно задоволство. Бе изгубил няколко души, но пък бе пленил единствения вражески кораб, който евентуално би могъл да плава. Няколко пирати вече разбиваха оковите от глезените на робите. Те крещяха от радост, забелязвайки отдавна изгубени приятели сред тях. Други водеха пленените туранци към трюма долу.

Докато отбрана група продължи да опразва кораба, пиратският кораб отплува. Палубите му бяха претъпкани, защото собственият му екипаж се увеличи с десетки освободени и набързо въоръжени роби. Насочи се направо към по-голямата награда.

В една кръчма в Онагрул, тайна крепост на вилайетските пирати, шумни гласове искаха още вино. Хладната бистра течност се изливаше в чашата на стария Артус, докато ушите на тълпата жадуваха за още негови истории. Прошареният капитан гаврътна чашата на големи жадни глътки. Доволен, той обърса устните си с ръка и огледа тълпата слушатели.

— Да, момци, трябваше да сте там! Велика и славна беше битката, след като превзехме първия. После се нахвърлихме върху „Ятаган“ на Йездигерд. Сигурно сме им заприличали на същински дяволи от Ада, но бяха подготвени за нас. Те прерязаха въжетата на котвите ни с мечове и брадви, докато нашите стрелци ги отблъснаха от перилата с град от стрели. Допряхме се до тях с големи усилия. Долепихме се борд до борд и всички измежду нас горяха от жажда за убийство. Конан пръв скочи на борда, Туранците го заобиколиха с кръг от мечове, но той им се нахвърли толкова свирепо, че те се отдръпнаха. После ние щурмувахме и битката беше бърза и свирепа. Всички туранци бяха опитни и закоравели бойци, гвардията на Йездигерд, биеща се пред очите на своя крал. За момент изходът беше несигурен въпреки яростта на Конан, който разбиваше турански ризници и оръжия като гнили дървета. Те стояха съвсем единни и нашите атаки се разбиваха в гъстите им редици като кървави вълни от скалист бряг. После се чу триумфален вик, защото някои от нас скочиха при робите, убиха надзирателите и счупиха веригите по глезените на гребците. Робите се хвърлиха на палубата като орда изгубени души. Грабнаха оръжията от труповете. Омразата към господарите им трябва да е била огромна. Без да щадят живота си, те се хвърлиха в туранските редици и ни изместиха. Някои се хвърлиха напред и бяха разсечени от туранските мечове и копия, но други се покатериха по труповете им и издушиха туранците с голи ръце. Видях един роб да използва хирканско тяло като тояга и събаря враговете си на палубата, а после падна с дузина стрели в тялото си. Настъпи хаос. Блестящите редици се огънаха. Конан нададе див боен вик и се хвърли в мелето. Ние го последвахме, решени да спечелим или да умрем. След това се възцари ален ад. В кървав прилив ние пометохме кораба до дъно. Пръснахме врага като плява пред вятъра на мечовете си, а палубите на кораба бяха залети с кръв. Конан беше ужа̀сен като тигър. Мечът му поразяваше като гръмотевица. Труповете падаха около него като пшенични класове пред сърпа на жетваря. Хвърляше се в центъра на най-ожесточените битки и появата му винаги предричаше съдбата на хирканците. С цялата си дивашка страст той напредваше към кърмата, където Йездигерд ревеше заповеди, ограден от подбрани хора. Конан помете редиците им като разярен слон. Хората падаха под меча му като кукли. После Йездигерд нададе яростен вик и лично се втурна да го пресрещне. Мисля, че Йездигерд не го бе забелязал дотогава, тъй като изненадата му стана явна за всички. Когато се срещнаха, от устата му потекоха дивашки ругатни. „Видях пръста ти в това, Кимерийско куче!“ — крещеше той. — „В името на Ерлик, сега ще пожънеш каквото си посял! Умри, варварско куче!“ Насочи ужасяващ удар към главата на Конан. Никой обикновен човек не би могъл да избегне или да спре такъв бърз и мощен удар, но Конан превъзхожда дузина обикновени хора. С рязък сблъсък той го парира, толкова светкавично, че не можеше да се проследи с очи. „Ти умри, турански чакал!“ — прогърмя гласът му. За миг двамата удряха и парираха като светкавици, а останалите от нас спряха боя, за да наблюдават. После един мощен удар разби щита на Йездигерд и защитената му ръка падна. Конан отсече брадатата глава от гигантското тяло на краля, а то се строполи на палубата. След това туранците се предадоха кротко. Не взехме много пленници, защото мечовете вече бяха прибрали щедри жертви. Бяхме останали само половината от нашите двеста, но ние пленихме или убихме триста хиркански кучета…

Той глътна още вино и подаде чашата си да я напълнят отново. По време на паузата един слушател попита:

— Ами туранската йедка? Какво стана с нея?

Веждите на Артус се сключиха и той видимо потрепери.

— Това бе най-странното събитие от този паметен ден. Превързахме си раните и водехме пленниците и тогава слънцето се затъмни и над нас се спусна студена вълна. Водата под корабите ни се разлюля сърдито. Вятърът стенеше в такелажа като плач на прокълната душа, макар че бяхме в завета на една скала. Някой извика и посочи нагоре. В небето се появи черно петно, което бързо нарастваше. Най-напред приличаше на прилеп или птица. После доби фантастична, ужасна форма — като човек, но крилат. С един размах на мощните си криле той се спусна на кърмата, надавайки остър вик, който порази сърцата ни като самата смърт. При този вик жената от Мейпур излезе от кърмената каюта, в която никой от нас не беше влизал. Чудовището я сграбчи и полетя нагоре, размахвайки криле над мазните води в канала. За няколко секунди и двамата изчезнаха от погледите ни, а слънцето отново изгря. Гледахме се пребледнели. Всеки питаше съседа си какво се е случило. Ако демонът беше останал, със сигурност всички щяхме да скочим в морето, за да избягаме, но всичко стана толкова бързо, че нямахме време за паника. Даже Конан изглеждаше разтреперан и блед. „И преди съм виждал това същество“ — промърмори той, но не обясни нищо повече. Някои от нас предположиха, че дяволът е дошъл да завлече Танара от ада на почитателите на Ерлик. Но други, които стояха близо до нея, когато чудовището прелетя над нас, казаха, че тя не се страхувала от него, по-скоро го очаквала с нетърпение, сякаш го бе призовала сама. Най-накрая Конан се отърси слисването и заповяда да вземем ценностите от убитите, да хвърлим труповете през борда, даже тялото на краля. За отвличането на Танара каза само това: „Нека проклетата кучка да бяга със своя таласъм. Аз не воювам с жени, макар че трябваше да й одера кожата за предателство.“ И това бе краят на всичко. Изгорихме заседналия галеон и отплавахме по-нататък с другия.

— Ами къде е Конан? — извика друг слушател. — Защо го няма тук да разкаже сам за приключенията си? Ще се върне ли като наш водач, за да изметем туранците от морето?

— Уви, не! Кимериецът заповяда корабите да се отправят направо към източния бряг. Каза, че е на много важна мисия. Спрял само да си оправи старите сметки с Йездигерд. Един от робите, които освободихме, беше хитайец. Конан остана с часове насаме с него. Клечаха и разговаряха. Говореха за далечни страни отвъд Химелеите. Ако целта му наистина бе Хитай, значи е търсел някакво приказно съкровище. Иначе кой е толкова луд да тръгне към онези земи отвъд изгрева?

— Защо не взе със себе си няколко пирати?

— Това е друга загадка. Каза, че е дал клетва да пътува сам и че иначе целта му е недостижима. Оставихме го на източния бряг и сбогуването между него и Ролф, северняка, беше кратко и мъжко. Натъженият екипаж запя морска погребална песен, но той надигна мощния си глас и ни наруга, заповяда ни да мълчим. Гледахме го как изчезва зад една пясъчна дюна по пътя си към непознати опасности. Сега Ролф е наш капитан и не може да се намери по-добър от него, като изключим Конан. Защото Конан винаги ще остане най-великият от всички капитани, даже когато морето Вилайет се превърне в пустиня и звездите паднат от небето. Пия за негово здраве и нека пътуването му да е успешно!

Тостът бе изпит в тишина, нехарактерна за място като пиратска кръчма.