Конан отмъстителя

8. Драконът от Хитай

Беше двадесет и петият ден, откак той прекоси Хитайската граница. Сухите, пясъчни земи, ограждащи обширната Вуханска пустиня, необитавани, като се изключат враждуващите групи от калени номади, отстъпиха на обширни блата и мочурища. Водните птици се издигаха на ята от водоемите със застояла вода. Червеноок, злонравен блатен бивол пляскаше и пръхтеше във високите тръстики. Бръмчаха рояци хапещи насекоми; тигрите, тръгнали на лов, издаваха дрезгави звуци. Конан се нуждаеше от всички си знания за блатата, научени в кушитските джунгли и блатата край морето Вилайет, за да прекоси тези негостоприемни простори с помощта на ръчно изработени блатни обувки и импровизирани бамбукови салове.

Когато свършиха мочурищата, започна гъста джунгла. Тя не беше по-лесна за преминаване. Тежкият заибарски нож на Конан работеше постоянно, разсичайки пролуки през гъстия храсталак, но железните мускули и упоритата решителност на гигантския кимериец изобщо никога не му позволиха да изгуби вярата си в успеха. Тези места някога са били богати и цивилизовани, много отдавна, когато Западната цивилизация едва е навлизала в зората си. На много места Конан откриваше руини на храмове, дворци и цели градове, мъртви и забравени от хиляди години. Празните дупки на прозорците гледаха зловещо като очните кухини на черепи в мрачна забрава. Лиани обвиваха изронените и надупчени статуи на странни, предчовешки богове. Кресливи маймуни изразяваха шумно недоволството си от навлизането му в техните зелени владения.

Джунглата се стопи в обширни поля, където пастири с шафранови кожи наблюдаваха стадата си. Направо срещу тази част от страната, през хълмове и долини, се простираше Голямата Хитайска стена. Конан я огледа мрачно. С хиляда смели аквилонски воини, екипирани с тарани и катапулти, той скоро можеше да пробие тази голяма, но статична защита, със светкавичен удар, преди да дойде помощ от другите части на стената.

Но той нямаше хиляда войници с обсадни машини, а трябваше да прекоси Великата стена. През една тъмна нощ, когато луната беше забулена, той се прокрадна над стената с помощта на въже, оставяйки пазачите в несвяст след удар по шлемовете им. Тревистите поля бяха прекосени с неуморим, поглъщащ милите варварски бяг, който му позволи да покрива огромни разстояния между почивките.

Скоро отново започна джунглата. Тук обаче имаше следи от хора, липсващи в другите гори, през които бе просичал трудния си път. През ниската растителност под дърветата бяха прокарани тесни пътечки, макар че те се губеха сред бамбуковите стъбла от двете страни. Лианите се виеха на гирлянди от дърветата; чуруликаха птици с ярки пера. Отдалеч се чу рев на ловуващ леопард.

Конан се плъзна по пътеката като животно, родено в джунглата. От информацията, която беше събрал от хитайския роб, освободен след морската битка в морето Вилайет, той реши, че се намира в джунглата, граничеща със столичния град Пайканг. Хитаецът му беше казал, че ще му трябват осем дни да прекоси този горски пояс. Конан разчиташе да ги смали до четири. Извличайки сили от неизчерпаемите си варварски жизнени ресурси, той можеше да изтърпи напрежение, немислимо за друг човек.

Сега целта му бе да стигне до някакво селище. Говореше се, че горските хора живеели в ужас от жестокия владетел на Пайканг. Поради това Конан разчиташе да намери приятели, които да му покажат как да стигне до града.

Тайнствената атмосфера на бамбуковата джунгла го притискаше почти с физическа сила. Девствена и неизследвана от хиляди години с изключение на тесните пътечки и малките сечища, тя сякаш съдържаше отговорите за тайните на вечността. Загадъчна атмосфера на гробовно мълчание обвиваше лъскавите, голи стъбла, които растяха изобилно на ръка разстояние. Мрачните традиции на тази страна се простираха назад във времето, когато на Запад не е бил запален и първият огън. Обширни и древни бяха знанията, натрупани от нейните философи, занаятчии и магьосници.

Конан отхвърли потискащото влияние и стисна по-здраво дръжката на късия си меч. Краката му стъпваха тихо върху килима от сухи листа. Сетивата му бяха изострени, той беше нащрек като вълк, хукнал през земите на чужда глутница. В полуизгнилите листа се чу шумолене. Огромна змия, плочеста и сива, с пламтяща зигзагообразна червена линия на гърба, надигна глава от скривалището си. Стрелна се злобно, с оголени зъби, от които капеше отрова. В същия миг в ръката на Конан блесна стомана. Наточеното острие на меча отсече главата на влечугото, което се загърчи и заизвива в предсмъртна агония. Конан намръщено очисти острието си и продължи нататък.

После спря. Замръзна като статуя с уши, наострени към далечината, с разширени ноздри, които можеха да уловят и най-слабата миризма. Чу звън на метал, после долови и гласове.

Тръгна бързо, но предпазливо. Пътеката правеше внезапен завой на сто крачки по-нататък. На този ъгъл острите му очи забелязаха причината за безредието.

В малко сечище двама силни, жълтокожи хитайци връзваха едно момиче с шафранен цвят за едно дърво. За разлика от повечето хора в Далечния изток тези мъже бяха високи и силни. Излъсканите метални оръжия и блестящите шлемове им придаваха зловещ, екзотичен вид. На хълбоците им висяха широки, криви мечове в лакирани дървени ножници. По лицата им бяха отпечатани жестокост и бруталност.

Момичето се извиваше в хватката им, надавайки отчаяни викове на напевния, плавен хитайски език. Добил малко повече от повърхностни познания в младостта си, когато служеше на туранския крал като наемник, Конан откри, че разбира думите. Пленничката с дръпнати очи притежаваше изумителна ориенталска красота.

Молбите й нямаха никакъв ефект върху безмилостните й похитители, които продължаваха работата си. Конан усети как се надига яростта му. Това беше едно от онези жестоки човешки жертвоприношения, които той се беше опитал да премахне в западния свят, но все още се срещаха доста често на Изток. Кръвта му кипна при гледката на тормоза над беззащитното момиче. Излезе от прикритието си, засилен като бик; в ръката си държеше изваден меч.

Пращенето на съчките под краката на кимериеца стигна до ушите на хитайските войници. Те се завъртяха по посока на звука, а очите им се изцъклиха от истинска изненада. И двамата измъкнаха мечовете си и се приготвиха да посрещнат атаката на варварина с високомерна самоувереност. Не продумаха и дума, но момичето извика:

— Бягай! Не се опитвай да ме спасиш! Те са най-добрите мечоносци в Хитай! Те са телохранители на Йа Чиенг!

Името на врага му прибави още по-голяма ярост в сърцето на Конан. С присвити очи той удари хитайците като атакуващ лъв.

Макар и да бяха несравними в изкуството на меча в цял Хитай, пред гнева на Конан те бяха като сламки, понесени от вятъра. Острието на варварина се извъртя в блестящ танц на смъртта пред удивените им очи. Той направи лъжливо движение и удари, строшавайки броня и кости под наточеното острие на здраво закаления си меч. Първият жълтокож се строполи, умирайки.

Другият, съскайки като змия, избухна в жестока атака. Никой от двамата бойци не отстъпваше. Остриетата им се срещаха със звън. После по-слабата стомана на хитаеца се счупи под гъвкавата сила на меча, изкован от несравнимата химелейска руда и от киргулски ковач. Острието на Конан разпра бронираната гръд и се заби в сърцето на хитаеца.

Плененото момиче следеше борбата пребледняло и с разширени от страх очи. Когато Конан излезе от прикритието, тя го помисли за някой от своите приятели или роднини, предприел безнадежден опит да я спаси. Сега видя, че той е ченг-ли, белокож чужденец от легендарните земи на запад от Великата стена и пустинята Вухуан. Дали щеше да я изяде жива, както твърдяха легендите? Или щеше да я завлече в родината си като робиня, да работи, окована във вериги в мръсните подземия до края на живота си?

Страховете й скоро се изпариха от приятелската усмивка на Конан, когато той бързо преряза ремъците й. Възхитеният му поглед се плъзна по краката й, но това не беше погледът на похитител, който оценяваше стойността на пленничката си, а погледът на свободен мъж, който оглежда свободна жена. Бузите й пламнаха, напълнени с кръв от искреното му възхищение.

— В името на Маха — каза той — не знаех, че толкова красиви жени се раждат в жълтите земи! Изглежда, е трябвало да дойда по тези места много отдавна! — Акцентът му беше далеч от съвършенството, но тя не се затрудняваше да разбира думите му.

— Белите чужденци рядко идват в Хитай — отвърна тя. — Твоето пристигане и победа бяха определени от боговете. Ако не беше ти, тези двамата — тя посочи към труповете — щяха да ме оставят като безпомощна жертва на ужасиите, които Йа Чиенг е освободил да бродят из джунглата.

— Заклел съм се да си уредя сметките с този мошеник — изръмжа Конан. — Изглежда, в същото време ще трябва да уредя и твоите. За какви ужасии в джунглите говориш?

— Никой, който ги е срещнал, не е оцелял, за да разкаже. Хората говорят, че архимагьосникът е създал чудовище от забравените епохи, когато по земята бродели зверове, които бълвали огън, когато земната кора се тресяла от земетресения и изригвания. Той държи страната в раболепен ужас от него. Често са необходими и човешки жертвоприношения. Войниците хващат най-красивите жени и най-способните мъже, за да напълнят търбуха на ужасния звяр.

— Струва ми се, че това място не е много здравословно — отбеляза Конан. — Макар да не се страхувам от това твое чудовище, аз предпочитам то да не ме забави по пътя ми към Пайканг. Селото ти далеч ли е?

Преди да успее да отговори, по съчките се чуха тежки стъпки. Бамбуковите стъбла се разклатиха и разлюляха, а до сепнатите им уши достигна дрезгав рев. Конан грабна дръжката на меча си, а по устните му премина зловеща усмивка. Момичето се сви зад могъщата му фигура. Кимериецът зачака, напрегнат като тигър.

Със зловещ рев в края на сечището се показа гигантска, люспеста фигура. Едва видима бе в тъмнината на гората, но слънчевата светлина на полянката разкри напълно ужасяващото му тяло. От муцуната до люспестата му опашка имаше поне четиридесет фута. Късите му, криви крака бяха въоръжени с остри, закривени нокти. Челюстите му бяха гигантски — в тях бяха подредени ред малки зъби, а до тях стърчаха саблезъби бивници. Мощните подутини отстрани на главата му говореха за огромни мускули, които движеха тази ужасна машина за унищожение. Люспестата му кожа беше с отвратителен оловен цвят, а зловонният му дъх миришеше на гниещи трупове.

То спря за момент на слънцето, премигвайки. Конан използва времето за бързо действие.

— Покачи се на онова дърво! Там не може да те стигне! — прогърмя гласът му към замръзналото от ужас момиче.

Подтикнато към действие, момичето изпълни командата, докато вниманието на кимериеца отново бе привлечено от гигантския гущер. Това бе един от най-трудните противници, с които някога се бе срещал. Бронирани рицари, воини, размахали мечове, кръвожадни хищници и дебнещи отровители — всичките изглеждаха като джуджета пред злобата на тази гигантска машина за унищожение, втурнала се към него.

Но изтъкнатият ловец от Кимерийските планини, от джунглите на Куш и от Туранските степи не можеше да бъде глътнат на един залък. Конан стоеше здраво на краката си да не би, ако побегне или се покачи на някое дърво, драконът да насочи вниманието си към момичето. После, само миг преди мощните челюсти да се сключат върху него, той скочи на една страна. Силата на атаката на дракона го запрати с трясък в ниската растителност, а Конан избяга до група бамбукови дървета.

По-бързо, отколкото той очакваше, чудовището, ревнало и трошащо всичко под краката си, се освободи от храсталаците и поднови атаката си. Конан видя, че няма надежда да достигне дървото, където момичето бе намерило убежище, не и навреме, за да избегне тези страховити челюсти. Лъскавите стъбла на бамбука не бяха лесни за катерене, а можеха и да бъдат счупени от чудовището при удар с глава. Това не беше безопасно.

Изваждайки заибарския си нож, Конан отряза в основата едно тънко бамбуково стъбло. Още едно полегато прорязване отсече листата от короната и остави лъскав, остър връх. С това импровизирано десетфутово копие Конан нападна приближаващия противник.

Забучи върха между зейналите челюсти и надолу към тъмното гърло. С мощен напън на обтегнатите си мускули Конан забиваше бамбука все по-дълбоко и по-дълбоко в меките вътрешни тъкани на дракона. После челюстите се затвориха с трясък, отхапвайки копието на фут от ръката на Конан, а едно странично мушкане с главата отхвърли Конан на двадесет фута в храсталака.

Страховитото влечуго се затърчи в агония, издавайки болезнени крясъци. Конан се изправи на крака, чувствайки се така, сякаш всеки мускул в тялото му е откъснат от основата си. Ръката го болеше, докато вадеше меча, но абсолютната сила на волята вкара пребитото му тяло в действие. Той залитна напред, полузаслепен от праха, но избягвайки ударите на опашката и тракащите челюсти.

Неумолимо се напрегна да събере всичките си сили за един отчаян удар в окото на чудовището. Острието потъна като нож в масло. Изтърва дръжката при последната конвулсия на умиращия звяр. И отново бе повален на земята, но от последното потрепване на туловището на ужасния му враг.

Конан вдиша напоения с прах въздух, надигна се и закуцука към дървото, където се свиваше момичето.

— Сигурно остарявам — промърмори той, въздишайки. — Кратка схватка като тази изобщо не би ме изморила в доброто старо време.

Това беше наивният варварски начин за подценяване на постижението си. Той знаеше, че никой друг човек не би могъл да извърши това, което той току-що постигна; и той не би успял без късмет и без капризите на съдбата. Изрева дрезгаво:

— Слизай, хубавице! Драконът изяде повече бамбук, отколкото му понасяше. Сега ме водѝ в твоето село. Ще трябва да ми се отплатиш с малко помощ!