Конан отмъстителя

Епилог

Двама ездачи спряха конете си из безкрайната, суха степ. Единият беше гигант, брониран в плетена ризница и стоманен шлем, с дълъг, прав меч отстрани. Другият беше слаба, стройна жена в женско ездитно облекло на източните номади и с двойно извит хитайски лък в ръка. На земята пред тях лежаха две неподвижни тела, проснати в широки локви кръв. Островърхите им шлемове и ярките тюрбани бяха прашни. Малък облак от изток свидетелстваше за лудия бяг на конете им, останали без ездачи.

— Обхождащи ездачи от туранските войски, Зенобия — промърмори бронираният гигант. — Зла съдба, че налетяха на нас, когато конете са уморени, а имаме да покрием още много мили, преди да стигнем в безопасни земи. Твърде лошо, че единият от тях избяга.

— Да не се бавим — отвърна ясният глас на жената. — Трябва да препуснем колкото може по-далеч на запад. Кой знае? Там може да имаме шанс да избягаме.

Конан сви широките си рамене и завъртя коня си. Кратката почивка оживи животните, които препуснаха в галоп към западния хоризонт, където планините едва се различаваха въпреки ясния въздух и препичащото слънце.

— Ти не познаваш хирканците — изръмжа Конан. — Те са като глутница ловуващи кучета. Никога не те оставят, докато не ги избиеш всичките.

— Но може би главните им сили са далеч. Все още можем да се доберем до гористите земи.

— Съмнявам се. Туранските обхождащи ездачи никога не губят връзка с колоната. Научих им номерата, когато служих с тях. Те яздят в колона през степта и когато надушат миризмата на плячката си, се разгъват в редица, нападат върху добре отпочинали коне, пускат крилата си напред и хващат жертвата си в менгеме. Проклет да е късметът ми! Стигнахме толкова далеч без злополуки, а сега сме хванати почти на прага!

Конете започнаха да се препъват. Конан дръпна юздата, за да държи коня изправен. Завъртя коня и засенчи очи, загледан на изток.

Прашен облак закри хоризонта. От време на време проблясваше метал, а земята затрепери от тропота на копитата. Конан стисна зъби и размаха меча си във въздуха. Войната му усмивка се появи на устните му, а Зенобия го погледна с любов и преданост. Ако това трябваше да бъде последният му ден, така да бъде и той щеше да направи битка, която щеше да засрами много от героическите легенди. Сините му очи тлееха от желание за бой, а пръстите му стискаха дръжката на меча с ужасна сила.

Буреносният облак прах приближаваше с всеки удар на сърцата им. Те вече виждаха дългата редица ездачи, опъната далеч надясно и наляво. В центъра яздеше ярка фигура в злато и пурпур, а до него яздеше по-дребна фигура в копринен халат. При вида на последния Конан се вкамени на седлото и изостри орловия си поглед. Трепна, а между зъбите му се процеди ругатня.

Зенобия запъна лъка си и зареди стрела. Тя хвърли въпросителен поглед към краля.

— Онази дяволица Танара! — озъби се кралят. — Нашият приятел с криле на прилеп я спаси от зуагирите и сега тя се надига да ме хване отново!

Сега ездачите бяха достатъчно близо, за да се чуят провлачените им бойни викове. Върховете на копията бяха снижени в блестяща вълна; земята потрепери под гърмящите копита. Конан стегна мускулите си и мрачно се приготви да посрещне атаката.

Изведнъж устремният ход на нападателите се забави.

Конете се отдръпнаха и симетрията на атакуващата редица се наруши. Конан се изви в седлото да види какво е причинило това внезапно спиране.

Слънцето блестеше ослепително върху излъсканите брони, шлемовете, отпуснатите копия и размаханите мечове. Тръгнали в неудържима атака, четири хиляди хиборейски рицари се втурнаха към туранците с флага на Аквилония на върха на остро копие.

Аквилонските редици се разделиха, за да заобиколят Конан и кралицата му, после поразиха разбърканите редици на туранците със съкрушителната сила на гръмотевичен удар. Атаката поваляше хората и конете със стотици, а аквилонските рицари бушуваха като тигри сред враговете. Изпълнен с желание за битка, Конан се хвърли в навалицата. Мечът му се стовари върху шлема на висок турански кавалерист и го събори от седлото. Като светкавица кралят на Аквилония изостави уморения си кон и скочи върху туранския. Препусна право в центъра на вражеската армия, а святкащият му меч просичаше кървава пътека на смъртта пред него.

Смаза хълбока на стрелец, прицелил се в него от близко разстояние, събаряйки го на земята като счупена кукла. После се срещна лице в лице с новия емир.

— Пак се срещаме, варварско куче — извика високият мъж в злато и пурпур. — Главата ти ще виси от стените на замъка на лейди Танара!

— Виждам, че си се оправил от онзи удар по главата — изрева кимериецът, разменяйки удари с майсторска лекота и контролирана жестокост. — Ти си достоен последовател на тази коварна проститутка. Гний в Ада!

Святкащото му острие удвои силата и скоростта си. Най-накрая парирането на Ардашир не сполучи. Тежката стомана разсече ризницата, плътта и костта. Туранският офицер падна на земята, почти разсечен на две.

Конан спря и се огледа. Земята беше покрита с мъртви мъже с островърхи шлемове и торбести бричове. Макар че аквилонците също бяха дали жертви, повече от пет хиляди туранци лежаха неподвижни в степта. Бляскавите редици на западните рицари се свиха навътре, където все още се водеше бой. Останалите туранци хвърлиха оръжията си и помолиха за пощада, всички с изключение на няколко, които избягаха от навалицата навреме и сега се виждаха като малки точки на тревистия хоризонт. Конан се усмихна мрачно и се огледа за Зенобия.

Само светкавичните рефлекси на варварските му мускули успяха да го спасят. Покрай него избръмча стрела. В последния момент той улови злобния жест при опъването на лъка с ъгълчето на окото си и се хвърли настрани. На тридесет фута от него беше Танара. Лицето й се сви от ярост и тя зареди друга стрела на тетивата. Тя опъна лъка силно — после избръмча стрела и потъна в гърдите й; тя падна от седлото. Зенобия опъна юздите на коня си и застана до Конан, оглеждайки безжалостно резултата от стрелбата си.

— Никой мъж не е имал по-добра жена и никой крал — по-добра кралица! — прогърмя Конан, вдигайки я от коня, за да я постави отпред на седлото си.

Битката свърши. Двама рицари в прашни брони препуснаха към краля, вдигнаха визьорите си и се поклониха.

— Просперо! Тросеро! — Вдигнаха се облаци прах, когато юмрукът на Конан се стовари върху покритите им със стомана рамене, за да ги поздрави. — Дойдохте точно навреме, иначе тези кучета щяха да ни подпалят огън под краката. Как дойдохте насам? Не мога да повярвам на очите си!

Просперо, слаб, строен и с ясни очи, отговори:

— Пелиас ни насочи. След като ти тръгна, аз го посещавах често. По магически начини той предсказа успеха и завръщането ти. Предвиди, че ще бъдеш нападнат тук на границата и ние препуснахме, за да предотвратим това. Нр се изгубихме из Коринтските планини и все пак имахме късмет, че не пристигнахме твърде късно.

— Какво става с нашето кралство, Тросеро?

— Сир, народът се надява и копнее за завръщането ти. Когато излизахме от Тарантия, бяхме изпратени с много благословии. Един пойтианец не може да се надява да получи толкова. Реколтата е богата, а страната никога не е била по-просперираща. Липсва ни само присъствието на нашите крал и кралица, за да прелее чашата на добрата съдба и щастието.

— Добре казано, приятелю! Но кой идва оттам? Гръм да ме удари, ако не е Пелиас!

Това, разбира се, беше магьосникът, висок, слаб и сивокос, с усмивка на уста и развят копринен халат.

— Добре дошъл у дома, крал Конан — искрено го поздрави той. — Много луни минаха, откак седяхме на съвет в моята кула. Ти освободи света от едно алчно чудовище и ни очакват щастливи дни.

— Дължа ти благодарности, Пелиас, както за тази навременна помощ, така и заради това, че ми зае тази играчка — Конан извади пръстена на Ракамон от кесията си. — Ето ти я обратно. На два пъти ми послужи добре, но се надявам, че вече никога няма да ми се наложи да я използвам при подобни обстоятелства.

Той за последен път огледа кървавото бойно поле. После обърна коня си и препусна на запад начело на своите рицари.

Прошепна тихо на Просперо, който яздеше до него:

— Дявол да го вземе, гърлото ми е сухо като пода на Ада от толкова приказки! Нямаш ли вино в мяха на седлото си?