Конан отмъстителя

2. Пръстенът на Ракамон

Палещото следобедно слънце сипеше изсушаващите си лъчи над пустинята като камшици от бял огън. В далечината се мержелееха палмови горички; накацалите по дърветата ята лешояди бяха надвиснали като узрели, черни гроздове в листака. Безкрайни жълти пясъци се простираха докъдето ти видят очите, оформяйки вълнообразни дюни и напълно безводни равнини.

Самотен ездач спря коня си в сянката на палмовите дървета, оградили оазиса. Макар да бе облечен със снежнобелия халат на пустинниците, чертите на лицето му не намекваха ни най-малко за източен произход. Кожата му беше кафява, но не с естествената мургавост на зуагирец, а с румения бронз на загорял от слънцето западняк. Очите му бяха вулканично сини като бездънни езера. Блясъкът на метал по ръкава му подсказваше, че пътникът носи ризница под широката си дреха. Отстрани до седлото му висеше дълъг, прав меч в обикновен кожен калъф.

Конан беше яздил бързо и надалеч. Препускайки през страната с безразсъдна скорост, той изтощи четири коня по пътя към Кот. Стигнал пустинните простори по източния край на котийското кралство, той спря да си купи халат и малко хляб и месо в мръсно, побеляло от прах гранично селце. Никой не му препречи пътя, макар че много рошави глави се подадоха през вратите, учудени от скоростта на този самотен ездач и много въоръжени стражи се почесаха по брадите, размишлявайки върху целеустремеността на този наемник.

Наистина в котийското кралство имаше малко хора, които биха могли да разпознаят крал Конан Аквилонски, защото враждебно настроените един към друг аквилонци и котийци почти не общуваха помежду си.

Острите очи на Конан огледаха хоризонта. В далечината едва-едва блещукаха куполите на сгради и кули по крепостните стени. Значи това бе град Канирия в кралството Кораджа. Тук щеше да потърси помощта на Пелиас, магьосника, за да открие откраднатата си кралица. Преди пет години той бе срещнал и освободил Пелиас, когато котийският магьосник лежеше затворен в подземията на алената цитадела на своя враг Тсоталанти.

Конан пришпори черния жребец към далечните кули.

— Кром! — промърмори той. — Надявам се Пелиас да е в добро състояние днес! Дано не лежи пиян на златния си диван, мъртъв за света. Но, в името на Бадб, аз ще го събудя!

Из тесните улички и на павирания пазарски площад на Канирия се блъскаше и се въртеше разнородна тълпа. Зуагирци от пустинните села на североизток, наперени наемници с немирни очи и ръце върху дръжките на мечовете, търговци, хвалещи гръмогласно стоките си, блудници с червени фусти и изрисувани лица се преплитаха в живописна смес. От време на време тълпата бе разсипана от въоръжените слуги на някой богат благородник, ароматизираната му носилка се поклащаше върху раменете на кушитски роби с ебонитова кожа и волски мускули. Или взвод стражи изтрополяваха от бараките, снаряжението им дрънкаше и перата се развяваха върху гривите на конете.

Красидес, якият капитан на стражата край Западната порта, почеса сивата си брада и промърмори нечленоразделно. През града често минаваха непознати, но рядко се появяваха толкова странни хора като тези днес. Рано следобед, в облак прах, вдигнат от пустинните пясъци, бе пристигнала група от седем души. Водачът им бе слаб мъж с вид на лешояд, подстригани мустачки обгръщаха тънките му устни. Беше въоръжен като западен рицар, макар че ризницата и шлемът му бяха обикновени, без украшения. До него яздеше огромен стигиец на черен кон. Халат обвиваше фигурата на стигиеца, а единственото му видимо оръжие бе масивен боен лък.

Другите петима бяха добре бронирани, носеха удобни мечове и ками на седлата си, а в ръце държаха копия. Приличаха на закоравели главорези, готови да прережат нечие гърло със същата лекота, с която биха се ухилили на някоя мома.

Канирийската градска стража нямаше навика да спира пътници без основателна причина, защото тук се срещаха и се смесваха какви ли не пришълци от Изтока и Запада да се пазарят и да си разказват небивалици. Въпреки това Красидес огледа изпитателно седмината, когато те препуснаха с дрънчене към северните квартали. Те изчезнаха сред изобилието от опушени кръчми с улични кучета, които джафкаха под копитата на конете им.

Останалата част от деня мина спокойно, но сега като че ли потокът от странни пришълци щеше да продължи. Когато слънцето хвърли и последните си лъчи през смрачаващите се небеса, висок, загорял чужденец дръпна юзди пред затворената порта и поиска да влезе.

Красидес, извикан до портата от един страж на пост, пристигна точно когато другият страж извика отгоре:

— Какво търсиш тук, мошенико? Нощем не пускаме чужденци да ни прережат гърлата и да изнасилят жените ни! Кажи си името и мисията, преди да те окова в желязо!

Блесналите очи на непознатия, полускрити под кафията2 му, се обърнаха студено към войника.

— Приятелю — каза странникът с варварски акцент — и за по-меки думи съм прерязал стотици гърла. Пусни ме вътре или, в името на Кром, ще вдигна цяла орда да плячкоса тези коптори!

— Не бързай толкова! — обади се Красидес, блъскайки войника встрани. — Слез долу, млади глупако, а по-късно ще те науча как да разговаряш с непознати. Сега, ти, сър! — Вече говореше на конника. — Не искаме скандали в Канирия, а както виждаш, през нощта портата е затворена. Преди да я отворим, трябва да ни обясниш кой си.

— Викай ми Арус — изръмжа странникът. — Търся Пелиас, магьосника.

— Пусни го — заповяда Красидес.

Тежките резета бяха свалени. Двама стражи дръпнаха бронзовите дръжки и една от вратите бавно се отвори. Странникът влезе в лек галоп, без да поглежда към хората до портите. Насочи се към северния район и тропотът от копитата на коня му заглъхна в далечината.

Обърканият млад войник говореше с капитана си със свито сърце:

— Защо пуснахме този нахален дървеняк да язди като господар на града? Защо не го промушихме с една стрела в ребрата?

Красидес се усмихна през брадата си.

— С годините може и да помъдрееш, макар че се съмнявам. Чувал ли си как, преди години, един северен варварин като този бил пленен от военния водач на един от малките шемитски градове-държави на юг? И как избягал, събрал банда престъпни зуагири и се върнал да отмъщава? И как дивашката орда нападнала града, изклала повечето хора, одрала останалите живи на градския площад и изгорила всичко, освен ко̀ла, на който била забучена главата на военния водач? Този тип може да е като тях. Но тук сега е сам и не може да ни навреди. А ако ни мисли злото, Пелиас ще узнае това чрез тайното си изкуство и ще вземе мерки. Сега прогледна ли?

Конан знаеше, че Пелиас се спотайва в кула от жълт камък в северния край на града. Възнамеряваше най-напред да посети магьосника, а после да си търси подслон и храна. Каквото и да е би му свършило работа. Тялото и вкусовете му не бяха се размекнали от годините цивилизован живот. Един хляб, парче месо и кана пенлива бира бяха всичко, което искаше. За спане, защо не, можеше да използва пода на кръчмата, ако не се намереше нещо друго.

Конан нямаше желание да прекарва нощта в жилището на Пелиас, въпреки всичкия му лукс. Твърде много тъмни и безименни същества можеше да се разхождат из тъмните коридори в свърталището на магьосника…

Чу се приглушена ругатня и уплашен вик. Вратата вляво се отвори и едно младо момиче изхвърча на улицата.

Конан дръпна юздите. Момичето приличаше на мекрани, които населяват къщите за удоволствия в рая на Ерлик, където отиват само истинските вярващи. Това Конан веднага можеше да забележи, тъй като простата рокля на момичето бе разкъсана на парцали и едва покриваше тялото й. Отмятайки назад гъстата, черна коса от лицето си, тя погледна ужасѐно към вратата, която се затвори зад нея. После големите й очи се обърнаха към Конан, замръзнал на коня си като статуя. Примряла от ужас, тя вдигна ръка към устата си.

— Хубавице, какво те тревожи? — грубо попита Конан и се наведе напред. — Любовникът ти ли ти се разсърди или какво?

Момичето се изправи с гъвкаво движение.

— Двама пияни войници се опитаха да ме изнасилят. Дойдох да купя вино за баща си. Взеха ми и парите!

Очите на Конан светнаха, когато той скочи на земята. Варварският му кавалерски кодекс го бе научил да мрази мъж, който си позволява брутално държание спрямо някоя жена.

— Спокойно, драга. Сега ще им оскубем брадите. Само отвори вратата. Те ли са единствените гости?

Ужасѐна, тя кимна утвърдително и го поведе към кръчмата. След миг колебание, тя отвори вратата. Два дълги скока и Конан се озова вътре. Вратата щракна и се затвори зад него.

Но не се сблъска със сцената, която беше очаквал. Вътре нямаше пияни войници, които можеха да бъдат успокоени с няколко удара. Седмина бдителни, въоръжени мъже бяха наредени до стените с мечове и ками, блеснали в ръцете им. Те незабавно се втурнаха към Конан. В очите им се четеше решителност да убиват.

Един цивилизован човек би зяпнал от изненада за секунда и би паднал посечен в следващата, но това не се отнасяше за гигантския кимериец. Острите му първобитни инстинкти мигновено го предупредиха още когато прекрачи прага и светкавичните му рефлекси се задействаха моментално. Сега нямаше време да измъкне големия меч; преди да го извади, те щяха да се хвърлят отгоре му като глутница вълци. Единственият му шанс бе във внезапната атака, която щеше да изненада нападателите му със самата си смелост, преди да успеят да го обградят и да приближат към него.

С мощен ритник подметна една пейка във въздуха, към краката на трима от противниците му, които тичаха към него. Те паднаха, сплетени в дрънчащ, ругаещ възел. Конан се наведе под свистящ към гърдите му меч и заби десния си юмрук в лицето на нападателя, преди той да успее да се окопити и да възстанови равновесието си. Усети как костите му изпращяха под удара; нападателят залитна назад към атакуващите си другари.

Възползвайки се от объркването, кимериецът се измъкна невредим от пръстена на враговете си, извъртайки се със скоростта на пантера, сграбчи тежката дъбова маса, повдигна я и я хвърли в лицата на враговете си. Оръжията им издрънчаха на пода, ругатни и болезнени викове раздраха въздуха. Утихването на битката за момент даде възможност на Конан да измъкне големия си меч от ножницата и да грабне камата в лявата си ръка.

Не изчака нова атака. Варварската му кръв кипна от тази коварна засада. Червена мъгла забули погледа му, а съзнанието му бе завладяно от жажда за убиване. Впускайки се напред, сам срещу шестимата оцелели, Конан със силен ритник строши ребрата на единия, които още се мъчеше да се надигне. Парира с камата си подлия удар на друг от останалите и с диво завъртане на тежкия меч му отсече ръката. Тя, заедно с оръжието, падна на пода, а човекът се сгромоляса с изцъклени очи. Крещеше, а от раната му бликаше кръв.

Така останаха четирима, напредващи предпазливо в полукръг. Високият водач с вълчи поглед се хвърли в краката на Конан, но едва не изгуби главата си от свистящия контраудар на кимериеца. Избегна го, като се хвърли на пода. Точно преди да го направи, Конан го позна — беше Баракус, аквилонски благородник, когото той бе изпратил на заточение заради интриги с офирийците.

В този миг се втурнаха другите трима. Един отчаян удар с меч улучи шлема на Конан, изкриви го и замая кимериеца. Пред очите му се завъртяха звезди, но той замахна злобно отдолу нагоре и бе възнаграден с дрезгав, клокочещ вик. Върхът на нечия кама се строши в здравите брънки на ризницата, покрила десния му хълбок, а един меч посече лявата му ръка.

Той изтри набързо кръвта от лицето си и видя, че срещу него стои само един враг, тъй като стигиецът със счупената кама бе отстъпил да вземе друго оръжие от пода. Високият водач се надигаше от земята.

Конан пристъпи напред, за да се приближи към врага си, но кракът му се подхлъзна в локва кръв. Той се строполи тежко на пода.

Убиецът срещу него писна триумфално и се втурна напред, вдигнал високо меча си. Кракът на Конан се стрелна и покоси нападателя, така че ударът му не улучи, а вместо това той се строполи върху кимериеца, намушвайки се на камата, която Конан вдигна, за да посрещне падащото му тяло.

Конан отметна трупа встрани и с котешка гъвкавост отново скочи на крака да посрещне атаката на останалия сам стигиец. Мургавият гигант се втурна към варварина, в очите му пламтяха мрачни огньове, а на устните му бе избила пяна от страстна омраза. Приклякайки под завъртения меч на кимериеца, той омота бялото си наметало в острието и го обезопаси в тежкия плат. Ножът, който стигиецът вдигна, бе насочен срещу хълбока на Конан с такава сила, че брънките на ризницата изпращяха и върхът прониза плът. Но Конан замахна към кафявото тяло на противника си с бърз и убийствен удар на собствената си кама. Стигиецът зяпна от ужасната болка, камата му издрънча на пода, а той се преви и я последва.

Конан освободи меча си от гънките на наметалото и тръгна към ненаранения водач.

— Забравил си за рицарските си клетви, след като те изритах от имението ти, а, Баракус? — озъби се той. — Когато разбрах за предателството ти, трябваше да ти отсека главата, но и сега не е късно!

Конан представляваше ужасяваща гледка. Изпод изкривения шлем по потното му лице течеше кръв. Десният му хълбок бе почервенял от съсирена кръв, кръв струеше и от процепа на ризницата му. Но желанието да убива гореше неуталожено в страховития му поглед. Баракус, спомнил си ужасяващите легенди за предишните дела на кимериеца, се уплаши и се обърна да бяга. Конан подхвърли меча си с дрезгав смях, хвана обърнатата дръжка и метна оръжието като копие. Върхът прониза бронята на Баракус през гърба. Благородникът падна напред с отвесно стърчащ от тялото меч, а от устата му рукна струйка кръв.

Конан се поотпусна, обграден от мъртви и припаднали врагове. После някакъв звук зад него изостри варварските му сетива. Извъртя се като светкавица, очаквайки друга атака.

В очертанията на задната врата стоеше един дебелак и чупеше пухкавите си ръчички.

— О, милост, какво е станало с хубавата ми къща? — разрида се той, а лицето му се сбръчка от притеснение. — Навсякъде кръв! Мебелите изпочупени!

Конан стигна до кръчмаря с два скока и опря върха на камата си под брадичката му.

— И ти имаш пръст в това, джафкащо куче! — изрева той. — Не може да са направили тази засада без твоя помощ.

— Милост, господарю! Те ме заплашиха, че иначе ще ми прережат гърлото! Уж щеше да е по-добра засада. Казаха, че всичко ще стане бързо и тихо…

Конан плесна мъжа по лицето с такава сила, че кръчмарят се удари в касата на вратата. Залитна, а от сцепената устна по брадичката му протече кръв.

— Тихо! — избоботи Конан; гневът му малко поутихна. — Радвай се, че няма да те одера инч по инч!

— Да-а, да, господарю! — Човекът хленчеше, изпаднал в раболепен ужас.

— Сега донеси кана вино, преди да съм ти сцепил главата! Както и малко чисти дрехи да превържа тези драскотини.

Когато ужасѐният кръчмар хукна навън, Конан ритна от пътя си един труп и се отпусна уморено на пейката. Изведнъж му хрумна нещо. Къде е красивото момиче, което го въвлече във всичко това? Нямаше го в стаята.

Домакинът се върна с треперещи крака, носейки бутилка и калаен бокал. С нетърпелива ругатня Конан дръпна бутилката от ръцете му и я изля в пресъхналото си гърло. Когато цялото й съдържание бе погълнато без прекъсване за учудване на смаяния домакин, Конан стовари празната бутилка на масата, изтри уста с кървавия си ръкав и обърна сините си очи към съдържателя.

— Убиването изсушава гърлото на човека — поясни той. — Сега ми кажи къде е момичето, което беше тук с тези мъже, преди да вляза аз?

Дебелият кръчмар, позеленял от страх, поклати глава.

— Благородни господарю, не бях я виждал преди да дойде тук вчера, облечена с чуждестранни дрехи. Преоблече се в стаята си на горния етаж. Не знам нито името й, нито каквото и да е за нея.

Конан се изправи на крака, съвсем малко притеснен от раните, които биха обездвижили за дни някой обикновен мъж. Измъкна меча си от тялото на Баракус и извика като гръмотевица:

— Веднага ме заведи в стаята й! И ако това се окаже друга клопка, душата ти за миг ще започне да гние в черните дупки на Ада!

С разтреперани колене отпуснатият канириец го поведе нагоре по тясната стълба. Кимериецът го последва, очите му оглеждаха всяка пукнатина с вълча предпазливост. На горния етаж водачът му спря пред една врата и избра ключ от голямата връзка на колана си. Отключи вратата и я отвори широко, за да успокои настръхналия варварин.

Конан реши, че няма възможност за друга засада в тази тясна стаичка. Единствените мебели бяха легло и малка масичка. Върху леглото лежаха зелени копринени дрехи, златист шал, тюрбан със смарагдена игла и прозрачен воал. Конан замръзна на място, изумен от онова, което бе видял. Това бяха дрехи на хирканска благородничка, от огромната и разрастваща се източна империя Туран — от Акиф, Шапур или от самия Аграпур.

Конан се завъртя, върна се по стъпките си: сбърчи чело, обмисляйки тази нова загадка.

С пламнали ноздри и с меч в ръка Конан излезе предпазливо през вратата на кръчмата. Крайниците му бяха изтръпнали от раните, а хълбокът го болеше от промушваното с камата, но той все още имаше достатъчно енергия, за да скочи на седлото на коня си, който го чакаше отвън.

Беше озадачен от нападението. Добре знаеше, че много хора от различни религии, раси и обществени положения жадуваха за кръвта му и с удоволствие биха изпекли червата му на бавен огън. Точно сега обаче той беше яздил бързо, безшумно и анонимно Само Тросеро и Просперо знаеха накъде е тръгнал, а тяхната вярност не можеше да се постави под съмнение. Но все пак въоръжени врагове му бяха направили засада! Нещо или някои бе съюзил Баракус от Запад и хирканката от Изток в опита им да го хванат в капан.

Конан изхвърли загадката от ума си с фаталистичното хладнокръвие на варварин — след като не можеше да си представи цялостната картина на скорошния инцидент, той щеше да се задоволи да чака, докато и друга информация излезе на бял свят.

Пое в небрежен галоп из улиците, а очите му се стрелкаха из сенките. Единствената светлина идваше от случайно проблеснала свещ от някой прозорец. Мислите му се върнаха към красивата жена, която едва не го заведе право при смъртта му. Гледката на изваяната й фигура бе подпалила кръвта му и той възнамеряваше да получи поне една целувка като награда заради това, че й е помогнал. Но сега тя бе изчезнала като омагьосана.

Появявайки се на широкия, пуст площад, Конан, съпроводен от бледата светлина на забулената в облаци луна, видя очертанията на островърха сграда, сочеща като пръст към небето. Тя грееше в смътно жълто в сгъстяващия се мрак — нещо като отражение на умиращото слънце. Това бе кулата, където Пелиас се криеше от нежеланата компания на хората от неговия вид.

Просторна шир от спретнати градини и ливади заобикаляше жълтата кула. Без стени, без огради или непристъпни порти около нея. Те не бяха нужни. Ужасяващите легенди, нашепвани в тъмните нощи, бяха научили канирийците да се държат настрани от свърталището на магьосника, в което неканен гост можеше спокойно да влезе — и най-вероятно никога нямаше да се върне.

Конят на Конан спря в края на ливадата, изцвили и се изправи на задните си крака. Започна да дъвче юздата си, а от устата му потече пяна.

— Кром! — промърмори кимериецът. Май че Пелиас си има демонска компания. Е, ще вървя пеш!

Слезе от седлото и тръгна нагоре по тясната пътечка, постлана с плочи. Очите му се стрелкаха на всички страни, а ръката му не се отделяше от дръжката на меча. Ритуалите на черната магия често привличаха безименни чудовища в нощта, както миризмата на мърша събира лешоядите. Конан се беше срещал с много същества, пръкнали се в други времена и места на битието. Много от тях можеха да бъдат победени само с магически оръжия или със заклинания, скрити в прашни томове или изпокъсани пергаменти. Но Конан не обичаше магиите и ритуалите, с които те можеха да бъдат развалени. Той вярваше повече на острия си меч, а не на всичките там магически абракадабри.

За щастие никакъв демон от тъмните свърталища не му препречи пътя. Той стигна до кулата, без да забележи някакъв признак на живот сред храстите и цветята.

Чак тогава облаците се отдръпнаха от луната. На ясната лунна светлина Конан видя, че жълтеникавият цвят на кулата се дължи на множеството златни монети, зазидани в гипса. Конан погледна онези, които се намираха на нивото на очите му. Ни една от тях не му беше позната и той заподозря, че и останалите са също тъй странни. На всички бе изобразена голяма маймуна. Върху някои бяха заличени златните ръбчета на буквите и криптичните знаци и не беше останало нищо, освен полиран диск.

Конан знаеше, че златото се приема като ценен помощник в правенето на магии, особено под формата на монети от древни кралства. Тук, помисли си Конан, са символите на отдавна загинали земи от забравени легенди, когато жреци и магьосници са управлявали със смразяващ ужас, влачили са пищящи девици в тъмни пещери, където са били изпълнявани зловещи ритуали или са обезглавявали хиляди затворници на публични места, докато реки от кръв задръстят каналите.

Конан потрепери. Много зло бе събрано тук. Независимо от това той натисна желязната врата.

Тежката метална плоча тихо се завъртя навътре. Кимериецът влезе с меч в ръка, сетивата му бяха изострени като на дебнещ тигър. На бледата светлина, идваща през отворената врата той видя две стълби — едната се извиваше нагоре, а другата се губеше в подземния мрак.

Острото обоняние на Конан долови непозната миризма от стълбата, водеща надолу. Подозираше, че тази миризма с примеси на мускус идва от лабиринта пещери под кулата. Присви очи. През ума му преминаха спомени за подобни миризми, носещи се из катакомбите на мъртвия град Птеион в Стигия, където нощем бродеха страховити фигури. Той разтърси глава, както сърдит лъв разклаща гривата си.

Изведнъж бе стреснат от думи, изречени с дълбок, отекващ глас:

— Добре дошъл, Конан! Покачи се нагоре по стълбите и следвай светлината!

Конан се огледа свирепо, но не можа да разбере откъде идва гласът. Сякаш се носеше отвсякъде, отекваше като тоновете на храмов гонг.

Пред Конан подскочи светеща топка, толкова внезапно, че той инстинктивно отстъпи назад. Тя висеше във въздуха и като че ли нищо не я придържаше там. Грейнала бе ярко. На тази светлина Конан видя, че стои в коридор, украсен със завеси с древни и странни рисунки. Една стена бе покрита с полѝци, върху които бяха подредени странно оформени съдове от камък, сребро, злато и нефрит. Някои бяха инкрустирани със скъпоценни камъни, други бяха прости и всички бяха размесени без ред.

Светещата топка се понесе бавно към стълбите. Конан я последва без колебание. Човек никога не знае какво има в ума на един магьосник, но Пелиас във всеки случай изглеждаше добре разположен към него.

Докато се движеше нагоре, от стълбите не се чу нито едно изпукване. Мечът още беше в ръката му, макар и по-наведен от преди. Стълбите свършваха на площадка, преградена с медна врата с неразгадаеми знаци, гравирани като фантастични и сплетени шарки върху червеникавата й повърхност. Някои от тях Конан познаваше от своите скитания — те бяха мощни магически символи от тайните учения на древни раси. Намръщи се недоверчиво. После вратата се отвори тихо и блещукащата светлина угасна.

Сега вече нямаше нужда от нея. Стаята, в която Конан влезе, беше голяма и добре осветена. Беше декорирана с пищни украшения по стените и скъпи произведения на изкуството от много земи. В множеството скоби по стените горяха свещи: меки килими покриваха пода.

В средата на стаята имаше огромен диван, покрит с възглавнички. Върху него лежеше Пелиас, висок, слаб, сивокос мъж с роба на учен. Очите му бяха тъмни и замислени, главата му — малка и добре оформена, ръцете и краката му — малки и стегнати. Той очевидно проучваше нещо, защото в големия шкаф с книги зееха празни места, а няколко тома бяха пръснати по пода. Голямата маса до дивана бе покрита с пергаментови свитъци. Поне приличаха на пергаментови, макар Конан да знаеше, че магьосниците предпочитат най-силните им магии да бъдат записвани върху изсушена човешка кожа.

На стената висеше огледало в проста желязна рамка, която контрастираше с лукса на другите мебели. Конан не бе изненадан от луксозната обстановка. За разлика от повечето магьосници, Пелиас никога не гледаше с подозрение към плътските удоволствия.

— Добре дошъл. Конан! — извика магьосникът. — Минаха почти четири години… — После Пелиас скочи и присви очи, тъй като Конан тръгна тежко напред и сложи меча в ножницата си. — Ти си ранен! И то скоро! Имаш нужда от нещо по-силно от това вино. Чакай!

Пелиас се обърна към украсения, резбован шкаф и отвори една от множеството му малки вратички. Измъкна кристална бутилка от едно кътче, пълна наполовина с течност с опушен виолетов цвят. Наля доста от нея във винена чаша и я предложи на кимериеца.

— Изпий това, приятелю. Направено е от тайни билки от Мъгливите острови и от земите отвъд Куш. Ще излекува раните ти и ще отпусне уморените ти мускули.

Конан изпи течността на една мощна глътка. Намръщи се. Вените му сякаш пламнаха, а главата му се завъртя и се замая. После тези чувства бяха заместени от усещане за благополучие и доволство. Огромната тежест на умората сякаш падна от раменете му; досега не бе осъзнал колко изтощен е от раните и напрежението.

Свали изкривения си шлем. Косата му още бе сплъстена от съсирената кръв, но не можа да открие рана, нито дори белег. Хълбокът и другите му рани престанаха да го болят.

— Вярно, това е вълшебна отвара, Пелиас! — каза той.

— Силна е, разбира се. Освен редките съставки са й прочетени и много силни заклинания, за да се извлекат пълните възможности на рецептата.

Конан изпъшка, докато събличаше ризницата си.

— Де да я имах и преди в живота си!

— Нека минем на въпроса за твоята мисия. Какво те е подгонило сам и толкова забързан? Не съм чувал за някакъв конфликт или за големи войни на северозапад, в които ти би имал нужда от помощта ми.

— Ако това беше честна война, нямаше да търся магическа помощ — изръмжа Конан. — Но се озовах изправен срещу тъмни и непознати сили. Трябват ми знаци, които да ми помогнат да намеря врага си и да го поразя.

Набързо, с кратки изречения, той разказа за страховитата нощ в Тарантия.

Пелиас седя дълго, потънат в размисли, подпрял брадичката си с две ръце. Очите му бяха затворени и човек можеше да го помисли за заспал. Конан обаче знаеше, че мозъкът на магьосника работи с ненормална скорост и острота зад тази измамна маска. Очите на Пелиас бавно се отвориха. Той проговори:

— Един демон от тъмните кралства отвъд Планините на Нощта е откраднал съпругата ти. Аз знам как да призова такъв демон, но мислех, че не съм споделял това знание с никого от Запада.

— Тогава извикай този демон и ще изтръгнем истината от него.

— Не бързай толкова, разгорещени приятелю! Не се втурвай стремглаво в непознати опасности! Ясно е, че този демон е бил призован от някой магьосник, чиито сили превъзхождат силите на обикновените магьосници. Ако извикаме демона тук с магии и заклинания, ние ще трябва да се справяме и с него, и с господаря му, а това може да ни дойде много. Не, знам по-добър начин. Огледалото на Лазбекри ще ни даде отговора!

Той стана. Отвори отново шкафа и извади матово сияеща чаша, чийто ръб бе гравиран със странни символи. Конан, който по време на странстванията си бе придобил повърхностни познания по много писмени езици, не разпозна буквите.

Магьосникът извади малък буркан и изсипа точно премерено количество червен прах в чашата. После я постави върху ниска ебонитова масичка под обикновеното огледало с желязна рамка. Отхвърли копринените дипли на дрехата от ръката си и направи загадъчен жест.

От чашата на спирали се надигна синкав дим. Сгъсти се и стаята се изпълни с надигаща се мъгла. Конан едва различаваше неподвижната фигура на магьосника, вцепенен в транс по време на концентрацията си.

Сякаш цяла вечност не се случи нищо. Конан започна да се надига нетърпеливо, когато Пелиас прошепна:

— Укрепленията на магьосника са силни, Конан. Не мога да надзърна в тях. Кой е твоят бог-покровител?

— Беше Кром, мрачният бог на кимерийците — промърмори Конан. — Макар че от години не съм имал нищо общо с боговете. Аз съм ги оставил на мира и те са ме оставили на мира…

— Добре, помолѝ се за помощ на твоя Кром. Ще имаме нужда от нея.

Конан затвори очи и за пръв път от десетилетия насам, се помоли:

— О. Татко Кром, които вдъхваш сила в човешката душа още от раждането, сила за борба и убийство, помогнѝ на своя син срещу демона, който открадна другарката му…

И му се стори, че чу студени думи:

— Отдавна си ме напуснал, о, Конан. Но ти си мой истински син заради това, което си изстрадал, изтърпял и завоювал. Виж!

Конан отвори очи. Димът бе започнал да се разсейва. Кимериецът видя, че огледалото не отразява, както можеше да се очаква, фигурата на Пелиас: в него всъщност нямаше никакво отражение. Повърхността му бе тъмносива, сякаш бе прозорец към забранени измерения. С нисък, монотонен глас Пелиас запя заклинания на език, в който Конан разпозна тайния код, използван от стигийските жреци по време на потайните им ритуали зад тъмните стени на Кемп.

Бавно, толкова бавно, че не можеше да се забележи веднага, в огледалото се оформи картина. Най-напред беше замъглена и неясна: после се изясни и придоби дълбочина. В гола каменна стая до ниска маса седеше фигура в расо и качулка със свитък в ръце.

Картината нарасна, сякаш гледната точка на наблюдателите все повече и повече се приближаваше до качулатия. Изведнъж фигурата в огледалото надигна рязко глава и погледна в лицата им. Качулката падна назад от жълтото, плешиво теме: дръпнатите, криви очи погледнаха студено в техните. Тънките, безцветни устни се разделиха в ужасна усмивка. Дясната ръка на жълтия се стрелна в диплите на расото му и измъкна оттам блестяща топка. Човекът направи движение, сякаш искаше да я хвърли — и тогава Конан избухна в светкавично действие.

Свистящият замах на тежкия му меч, държан в готовност срещу незнайните заплахи в огледалото, разцепи рамката на две и разби отразяващата повърхност на хиляди калайдисани парченца.

Пелиас подскочи и се разтърси като човек, който току-що се събужда. Той каза:

— В името на Иштар, Конан, ти ни спаси и двамата! Това блестящо кълбо бе смъртоносно като гнездо на кобри. Ако беше успял да го хвърли в тази стая, щяхме да бъдем разкъсани на парчета в една гибелна схватка, която можеше да унищожи половината град. А аз бях погълнат от концентрацията си и не можех да направя нищо.

— По дяволите — изръмжа Конан, който никога не се научи да приема тактично похвалите. — Сега ми кажи какво означава всичко това? Видях, че човекът беше хитаец. Какво общо има той с издирването ми?

Мрачните очи на Пелиас се отпуснаха върху огромния кимериец, а отговорът дойде от свитите му устни:

— Приятелю, тези работи са по-дълбоки, отколкото си мислех. Може би съдбата на света е в ръцете ти.

Магьосникът спря и отпи голяма глътка вино. Облегна се на възглавничките си и продължи. Нощта отвън бе черна и спокойна.

— Магьосниците от Запада отдавна знаят, че ефектът на някои магии е отслабен и неутрализиран. През последните години това състояние става все по-ясно и по-ясно. През последните няколко месеца аз се зарових в книгите, опитвайки се да разбера причината за този феномен. И я открих.

— Ние навлизаме в нова ера. Просвещението и разумът се разпространяват сред народите на Запада. Аквилония е застанала като крепостна стена между нациите, укрепяващи имперските си сили чрез голите природни стихии на здравия варварски ум. Ти подмлади нацията, а подобни сили работят и в другите кралства. Връзките на черната магия са опънати и скъсани от нови фактори, появили се поради променените условия. Далечната паяжина на интригата и злото, изплетена от черните сили, се разкъсва.

— Някои от най-злите магии почти нямат сила в западните кралства. Съпротивата на цивилизацията срещу магиите на мрака е концентрирана във варварския крал на Аквилония. Ти отдавна си център на велики събития и боговете се отнасят благосклонно към теб. И така нещата ще продължат да се променят, докато при друго завъртане на космическото колело просвещението умре и магията отново възвърне силата си в новия цикъл. Аз остарявам, аз, който съм вече по-стар, отколкото хората смятат. Сега използвам обширните си познания, само за да си осигуря спокойствие и удобства, за да продължа с научните си изследвания. Аз не живея като аскет в оръфано расо, призовавайки червенооки същества с лигави челюсти и раздиращи нокти, които да носят опустошения сред невинните човешки същества… Но има един, който отдавна жадува за абсолютна власт над света и над всички, които го населяват. Той е завладян от тази мисъл. Преди години той започна да полага основите на гигантски разрушителни деяния на черната магия, които трябва да разтърсят земята чак до центъра й и да заробят нейните обитатели. Научих това чрез моите неземни шпиони — една нощ той измъкна живото сърце на девица и го положи върху олтара на изоставен храм — осветяваше го само луната, когато той промърмори ужасни заклинания над него, но не успя да постигне резултатите, които търсеше. Беше слисан: това бе първото му покушение срещу западните страни. Провалът му го докара до безумен гняв. Дни и нощи той се трудеше неуморно да открие кой стои срещу него и накрая успя. Ти си главната му пречка. Този пъклен план, чиито очертания сега вече схващам, е достоен за своя сбъркан гений. Като открадна съпругата ти, той те принуди да тръгнеш след нея. Той е сигурен, че ти ще бъдеш убит от враговете си по пътя или заклан от странните и незнайни народи, които живеят на изток от Химелейските планини. Ако все пак успееш благодарение на силните си удари или на късмета си да стигнеш до свърталището му, той разчита да те убие сам с дяволските си сили. След това пътят на завоеванието ще се открие пред него, защото съпротивата, изкована тук на запад, е твърде млада, за да устои без своя гръбнак — Конан, кралят на Аквилония!

Гърлото на Пелиас пресъхна: той си пийна вино.

— Както знаеш, мен ме смятат за един от най-мощните магьосници на Запада, макар че сега рядко използвам пълната си сила. Но ако се изправя срещу този, за когото говоря, няма да имам повече шанс от овца в блато, пълно с крокодили. Източните магьосници са по-силни от западните, а той е най-силният от всички. Той е Йа Чиенг от Пайканг в Хитай.

Конан обмисли тази информация с мрачни очи и неподвижно лице. Най-накрая отекнаха дълбоките тонове на гласа му.

— В името на Кром, Пелиас, ако това, което казваш, е вярно, на раменете ми е легнала тежест, която не мога даже да претегля. Но аз не се интересувам от съдбата на света, само бих желал да мога да си върна моята Зенобия!

— А, приятелю, твоята съдба, съдбата на твоята кралица и съдбата на света са свързани здраво. Велики събития ни очакват: съдбата на безброй бъдещи векове скоро ще бъде решена. Това е върховното домогване на Йа Чиенг към властта. Той е сигурен в успеха си, иначе пълзящата змия не би посмяла да опита. Това отвличане е само трик, за да те примами надалеч от Запада, който ти пазиш срещу злите източни магии. Помислѝ, човече, и направи сравнение! Кое е по-важно — една-единствена жена или съдбата на милиони?

— По дяволите всичко това, Пелиас! — изрева Конан. — Мислиш ли, че ще позволя жена ми да бъде откъсната от мен и да си стоя у дома, защото съм носел лош късмет на някакъв магьосник? Нека демоните от Шагали да изсмучат мозъка от костите ми, ако давам и пукната пара за кралство, власт, земи и богатства! Искам си жената обратно и ще си я върна, дори ако трябва да си пробивам път през хиляди мечове, за да стигна до този плешив мошеник!

Пелиас сви рамене. Разбра, че дивашките подбуди, които ръководят действията на варварина, няма да бъдат засегнати от неговото разкритие на по-дълбоките причини за настоящите събития. Единственият свят, за който Конан наистина го беше грижа, бе онзи, който сега го заобикаляше. Той почти не се тревожеше за бъдещето. Пелиас каза:

— Уви. Съдбата вече е изплела паяжината си и аз не мога да я променя. Сега слушай. Пайканг в Хитай е твоята цел. Там живее Йа Чиенг в своята пурпурна кула, охраняван от двеста гигантски хитайски сабленосци, най-опитните в целия Изток. Той е узурпирал властта на законните владетели и управлява с бухалка и камшик. Пазѝ се от черните му магии. С едно махване на ръката си той може да заличи цяла армия от лицето на земята. Не знам дали мога да ти помогна, но ще опитам. Ела с мен.

Слабият магьосник се изправи и тръгна към малка, позлатена масичка, направена от някакво странно дърво. И външният й вид беше странен, сякаш майсторството, което я беше създало, не бе с човешки произход. Конан бе малко озадачен. Никога в скиталчествата си не бе виждал мебели в подобен стил.

Пелиас натисна едно копче, скрито сред резбата върху единия край на масата. Отвори се малко чекмедже и магьосникът извади от него някакъв предмет. Беше пръстен. Странно изкован, той не светеше с огъня на златото, нито с ледения блясък на среброто, нито с изящното червено на медта. Тъмносиньото му сияние не приличаше на блясъка на никой познат метал. По целия обръч бяха изписани древни йероглифи. Конан се наведе да погледне и разпозна отблъскващите символи на тайните храмове на някои нечовешки богове, пред които се прекланяха в Стигия.

Печатът също бе изработен странно. Беше ромбоиден, горният и долният връх бяха дълги и заострени. Едни невнимателен човек лесно можеше да се убоде с него.

Пелиас погледна за момент пръстена. Странното му синьо сияние бе като меч с леден пламък. То изпълни стаята. Кимериецът, с изострените си сетива, усети силата, която се излъчваше от предмета. После магьосникът се изправи и отметна прошарения кичур, паднал на челото му.

— Много луни минаха, откак носех този пръстен — напевно каза той. — Дни и нощи аз непрестанно се борех със собственика му, могъщия магьосник от Луксур. Яростта на тъмните сили, които ние освободихме, можеше да опустоши земята, ако нашите магии и контрамагии не бяха се неутрализирали. Със замаян мозък и разсеяни сетива, аз се борих с него през вечността на черното време. Когато усетих, че не мога да продължа, той изведнъж се предаде. Преобрази се в ястреб и се опита да отлети. Моята сила се възвърна в мен — аз се преобразих в орел, връхлетях върху него и го разкъсах на парчета. Ха! Тогава бях млад и прославен със силата си! Сега, приятелю, искам ти да носиш този пръстен. Той ще ти е от голяма помощ в пътешествието ти. Чувал ли си за Ракамон?

Конан кимна. В южните страни изобилстваха легендите за миналото, но името на този ужасен магьосник все още се нашепваше предпазливо, макар че от смъртта му бе минал цял век и половина. Хирканските завоеватели бяха плячкосали и опожарили града му, докато той лежал безпомощен, унесен от сока на черния лотос.

Много привърженици на магията бяха търсили тайните му книги, за които се говореше, че са написани върху изсушените кожи на одрани живи девици, но никой не ги откри. Ако този пръстен беше остатък от вещите на Ракамон, той със сигурност щеше да е много мощен.

— Да, това е пръстенът на Ракамон — тържествено обяви Пелиас. — Някои от неестествените същества, призовани от тъмните кралства, не могат, веднъж извикани, да бъдат контролирани с обикновените защитни магии. Заради това той изработил този пръстен от метала, който намерил в паднала звезда по време на странстванията си из ледения Север. Чрез тайни и безименни ритуали надарил пръстена с невъобразими сили. В тези ритуали кръвта се лее изобилно и крещящите души се осъждат да обитават най-дълбоките и най-тъмни бездни на ада. Доколкото знам, онзи, който носи този пръстен, може да се изправи срещу всеки звяр, призован с черна магия.

— Колкото до детайлната му употреба, не знам. Вероятно знанието е умряло заедно с тайните ръкописи. Вземи го, Конан! Това е всичко, с което мога да ти помогна. Не знам други магии, които биха ти помогнали срещу злата сила на Йа Чиенг.

Конан взе украшението. Най-напред то изглеждаше прекалено малко за масивните му пръсти, но когато го пробва на средния пръст на лявата си ръка, то се плъзна леко върху него. Кимериецът сви рамене. Десетилетният опит го караше да поглежда небрежно към способностите на магическите предмети. Играчката можеше и да помогне, а ако не, сигурно нямаше да навреди. Поне намеренията на Пелиас бяха добри.

— По дяволите целият този разговор — каза варваринът. — Чака ме дълъг път. Самун хляб, парче месо и мях вино и съм готов за сън. Можеш ли да ми отделиш някои ъгъл за през нощта?

— Каквото поискаш, приятелю. Моите слуги ще ти донесат храна и ще се погрижат за коня ти. — Пелиас плесна с ръце.

— Това ми напомня нещо — прозина се Конан. — Трябва да принеса един бик в жертва на Кром, преди да тръгна утре. Не казвай нищо за това, защото, ако разберат, хората ще кажат: „Конан остарява: изкуфял е и е станал религиозен на стари години!“…