Конан отмъстителя

3. Отмъщение от пустинята

Слънцето блестеше върху островърхите шлемове и наточените остриета на копията. Дрънчаха шпори и ярките копринени платове хвърляха сияйни отблясъци, докато тримата бронирани ездачи препускаха по дългия склон на голяма пясъчна дюна в обширната пустиня, оформяща западните граници на Туран. Около шлемовете им бяха увити червени тюрбани: кърпи със същия цвят висяха на коланите им. Бели копринени ризи, торбести панталони, пъхнати в ниски черни ботуши и сребърни ризници без ръкави завършваха облеклото им. Криви мечове висяха на бедрата им. Изправени в калъфите, закачени за седлата на двама от тях стърчаха десетфутови турански копия. От седлото на третия висеше дебел, двоен лък в калъф с около тридесет стрели в лъскав кожен колчан.

Придружаваше ги и четвърти човек, двете му китки бяха завързани с въже. Стрелецът държеше другия му край. Дълбоките следи в пясъка показваха неспособността на пленника да догонва конните си похитители. Той бе облечен с белия халат на пустинен зуагир, макар че дрехите му бяха мръсни и изпокъсани. Слабото му, мургаво лице бе с хлътнали бузи, но в зачервените му очи се спотайваше неумолима омраза. Залиташе запъхтян по склона без стон на болка или протест.

Туранските войници, отделени от основните си войски от двудневната пясъчна буря, се опитваха да намерят пътя до форт Вакла, турански преден пост дълбоко в зуагирската пустинна страна. Предишния ден бяха срещнали зуагира. Конят му бе паднал под него, пронизан със стрела в сърцето, а той лежеше в безсъзнание на пясъка, поразен от удар с дръжката на копие. Командирът на форт Вакла напоследък бе подел интензивна кампания срещу пустинните племена, които ограбваха туранските кервани. Конниците бяха пленили зуагира и го водеха във форта, за да го разпитат, преди да го обесят.

Малката бойна част спря да почине на върха на дюната. Вдигнаха мяховете с вода към напуканите си устни, докато одрипаният пленник пълзеше на четири крака, почти примрял от умора. Пясъчните дюни се простираха напред, докъдето им виждаха очите. Като опитни воини, туранците използваха почивката, за да огледат хоризонта и пясъците с ястребовите си очи. Не се виждаше нищо, освен безкрайното, нагънато жълто поле.

Най-високият от тримата, човекът с лъка и въжето на пленника, изведнъж замръзна. Засенчи черните си очи и се наведе напред, за да вижда по-добре. На върха на една дюна на около миля от тях той забеляза галопиращ самотен конник. Докато се изкачваха, дюната го скриваше от погледите им, но сега странникът летеше надолу по близката й страна, обгърнат от пясъчната вихрушка. Водачът се обърна към другарите си:

— В името на алабастровите бедра на Венгара! — извика той. — Хванахме още един пустинен плъх! Пригответе се; ще убием този, а във форта ще набучим главата му на копие.

Знаейки, че няма да е трудно да открият зуагира след битката, той пусна въжето. Пришпори коня си надолу по склона към широката пясъчна долина, където смяташе да пресрещне странника: с едно плавно движение той извади мощния лък от калъфа му и зареди стрела. Другарите му го последваха с вдигнати копия и присвити, блеснали очи, тръпнещи като догонващи жертвата си хрътки.

На триста крачки стрелецът опъна тетивата и стреля в пълен галоп с лекотата на турански кавалерист. Но стрелата не улучи. Предполагаемата й жертва извъртя коня си настрани като светкавица с мощно усилие, което едва не събори жребеца. Странникът отметна полите на халата си с бързо движение.

Хирканците спряха, вцепенени от ужас. Пред тях не се появи изгладнял пустинник, въоръжен само с нож и копие, а силен западен воин в здрава ризница и стоманен шлем, въоръжен с дълъг меч и кама. Мечът блесна като пламък на слънцето, когато ездачът го измъкна от ножницата. Присвитите очи на туранския водач се изцъклиха от удивление.

— Посмял си да се върнеш в Туран, варварски мошенико! — извика той. Защото туранецът беше Хамар Кур, някога емир на конната войска, която Конан, като водач на хозаките, разби при една засада край река Йелба. Вследствие на това поражение Хамар Кур бе понижен до обикновен войник в граничната стража и оттогава трескаво търсеше отмъщение. Извади сабята си и извика:

— Към него, бойци! Това е Конан, хозакът! Убийте го и кралят ще напълни шлемовете ви със злато!

Туранските ездачи се поколебаха, уплашени от кървавите спомени и ужасните легенди, свързани с това име. Историите разказваха как този мъж, с два пиратски галеона, ограбил и опожарил укрепеното пристанище Каваризм и си пробил път между шест кралски галеона, които пристигнали да го хванат в капан. Трите кораба потънали, а палубите на другите се къпели в кръв. Разказваше се как той, с банда зуагири, обърнал в бягство обхождащите имперски постове на юг, докато най-накрая не преместили границата назад. Разказваха как дивите казашки орди под негова команда се изсипали в укрепения град Корозун, как убивали и опожарявали.

Конан използва напълно моментната нерешителност на враговете си. Пришпори големия си кон и се нахвърли върху тях като лавина. Мечът присветваше в кръгови движения. Конят на Хамар Кур се изправи диво на задните си крака пред тази съкрушителна атака и се строполи на земята. Ездачът падна от седлото.

Другите двама войници насочиха копията си и пришпориха яростно, но нямаха време да наберат достатъчно скорост за ефикасна атака. Конан връхлетя върху тях с яростта на гръмотевица, удряйки наляво и надясно. Главата на единия мъж отскочи от трупа му върху кървав фонтан. В следващия миг острието на Конан разби копието на другия. Туранецът пое следващия удар с щита си, но падна от седлото.

Хамар Кур се изправи на крака. Опитен в битка срещу конници, той изтича към копието на убития войник. После се изправи бързо и заби острието на оръжието между краката на коня на Конан. В последния момент се хвърли настрани, за да избегне ужасния меч на варварина.

Пустинните пясъци забулиха небето, когато Конан и конят му се строполиха на земята. С тренираната лекота на закоравял наемник, кимериецът се освободи от туловището на коня. Изправи се с меч в ръка. С присвити студени сини очи той погледна към двамата си оцелели врагове, които приближаваха към него от двете страни. Тактиката им беше очевидна — да го заклещят помежду си, така че единият да го нападне в гръб.

С бързината на тигър той атакува войника отдясно. Знаеше, че рискува да получи ятаган в гърба от Хамар Кур, но не му беше в стила да изчаква вражеската атака. Туранецът се опита да парира съкрушителния удар, но не успя. Разпилявайки на парчета кривото острие с ужасяващата си сила, мечът на кимериеца смачка шлема и черепа под него като презрял портокал.

Конан мигновено се извъртя като пантера. Успя да парира свистящия удар на Хамар Кур с дръжката на меча си. Последва кратка размяна на удари и отбиването им, докато правото острие от Запада и кривото острие от Изтока свистяха едно срещу друго в светкавичния танц на смъртта. Не след дълго бързото мушкане на Конан прониза гърдите на врага му. Върхът премина през фината туранска ризница и влезе дълбоко в тялото на бившия емир. Хамар нададе предсмъртен вик и се строполи. Конан разкрачи крака, за да издърпа окървавения си меч.

Кимериецът изтри меча си в кърпата на врага си и бързо се огледа. Беше чул звук някъде отзад. Сетивата му бяха нащрек. Изчака предпазливо, докато една парцалива фигура се свлече и претърколи надолу по склона и стигна почти в краката му. Беше зуагир. Изправи се на крака и се изплю върху безжизнената фигура на Хамар Кур. После обърна пламналите си очи към Конан. Когато огледа гигантската фигура в износена ризница, яростта и гневът в очите му се смениха с разбиране и радост. Вдигна вързаните си ръце и извика:

— Слава на Кемош, задето отговори на молитвите ми и прати тези кучета на дъното на Ада! И нещо повече, той е довел великия военен главатар, който ни водеше за плячка преди години! Поздравявам те, Пустинен Ястреб! В селата ще има веселби и танци! Тиранските кучета ще се свият от страх в кулите си, докато чуват бойния вик из пустинята: „Йамад ал-Афта се е завърнал!“

Конан вдигна широките си рамене и мушна меча си обратно в ножницата. Конят му се беше изправил и Конан смъкна от седлото мяха си с вода и дисагите.

— Ето, вълко — изръмжа той. — Изглеждаш много отпаднал. Пийни си, но не прекалявай. — Конан извади хляб и изсушено месо и ги подели със зуагира. — Сега ми кажи какво те води пешком в пустинята? Как попадна в ръцете на хирканците?

Номадът отговори между глътките и залъците си:

— Аз съм Алат от племето дуали. Яздех сам и по бърза работа от лагера ни, когато тези кучета ме хванаха. Те застреляха коня под мен и ме зашеметиха с удар по главата. Водеха ме обратно във форт Вакла за разпит и смърт.

— Закъде бързаше? — попита Конан. — И защо сам? Тези хълмове гъмжат от турански патрули.

Когато отговори, в гласа на зуагира се усещаше пламтяща страст:

— Ужасно нещастие се стовари върху племето ни. Слушай, господарю. От няколко дни сме в очакване в руините на храма Гарат на петдесет мили на юг оттук. Чу се слух, че от запад приближава богат керван, че носи богатство и самата лейди Танара.

— Коя е тя?

— Една йедка от Майпур, известна с красотата и богатствата си. Нещо повече, тя е обсипана с почести от крал Йездигерд. Ако успеем да я хванем, ще вземем приказен откуп, както и плячката от камилския керван. Причаквахме ги там с наострени ножове и опънати тетиви, докато не си помислихме, че онези кучета търговците няма да дойдат никога. И после един ден чухме в далечината звънците на камилите. Видяхме дълга редица мъже, добитък и каруци. Изчакахме ги, докато приближат до нас. Нададохме бойния си вик и се спуснахме отгоре им. Очаквахме да победим лесно търговците и слугите им. После, изведнъж, те захвърлиха халатите си. Срещу нас се втурнаха не плахи цивилни, а бронирани конници с белите тюрбани на Имперската гвардия. В колите трябва да имаше скрити стотици. Прегазиха редовете ни като жетвари, които се движат през житно поле. Половината от нас загинаха при първата атака. Останалите бяха разпръснати на малки групи. Борихме се смело срещу превъзхождащия противник и много туранци се проснаха на земята с дуалско копие в гърлото или с крив нож в стомаха. Но нямаше полза от смелостта ни, тъй като към нас приближиха нови и нови стоманени редици. Видях как брат ми пада под удара на ятагана на емира. После Ийн Алал, баща ми, получи удар по главата, който го събори замаян от седлото. Аз пришпорих коня си: успях да си пробия път с бой. Преследваха ме с часове, но конете им бяха по-уморени от моя и най-накрая се отказаха. Бях тръгнал да вдигна племето, когато ме хванаха. Досега керванът вече е стигнал непокътнат до форт Вакла. Довечера при туранците ще има веселба — от десетилетия не са хващали жив зуагирски вожд!

— Откъде знаеш, че е жив?

— В последния момент, преди да препусна, погледнах назад и видях как двама го носят назад към каруците. Той мърдаше, макар и едва-едва.

Конан обмисли този разказ. Добре помнеше Ийн Алал, един от най-твърдите поддръжници на старото, от времето, когато той, като военен главатар на три обединени зуагирски племена, ги поведе на смели набези срещу туранците. Сблъскал се с този нов проблем, той не искаше да остави стар приятел без помощ в ръцете на враговете му. Скочи и сините му очи блеснаха решително.

— Хванѝ си кон! — извика той. — Веднага тръгваме към оазиса Дуалн. Ще стигнем там до мръкване, а ако името ми не е забравено, аз отново ще вдигна племената. Ще спася стария си приятел. В името на Кром, ще оскубем брадите на онези кучета!

Той се разсмя и скочи на седлото. Направи знак на спътника си да го следва и пришпори в бесен галоп през пясъците.

Оазисът лежеше обгърнат в черните ръце на пустинната нощ. Звездите блещукаха като скъпоценни камъни върху тъмно наметало, обсипано с диаманти; листата на палмите от време на време потрепваха, разлюлени от лекия вечерен бриз, посребрени от студената светлина на луната. В сенките на листака бяха разхвърляни множество палатки — голям зуагирски лагер.

Даже през деня това бе тихо място. Пустинното слънце изливаше златните си лъчи върху шатрите от камилска вълна. Забулени жени вършеха тихо обичайните си задължения, носеха вода от кладенеца и печаха месо на лагерните огньове. Лагерът се огласяше от гръмогласно хъркане само когато номадите почиваха по време на обедната сиеста.

Сега оазисът Дуалн бе център на трескава дейност. В средата се издигаше шатра, чиято големина показваше важността й. От нея от време на време се подаваше слаб „пустинен ястреб“. Зуагирът изтичваше към коня си с развят халат, скачаше на седлото и пришпорваше коня в луд галоп из пустинята. Други се завръщаха от мисиите си, скачаха от покритите с пяна жребци и хукваха към тази централна шатра… Зуагири от съседните племена кароя и куирлата прииждаха през целия ден. Сега местността бе покрита със сиво-кафяви палатки, три пъти повече от предишния ден. Иззад полите на палатките се чуваха разговори; мъжете бързаха да изпълнят спешните си мисии. Цареше дисциплинирана суетня, каквато рядко може да се види в пустинен лагер.

Сърцата на брадатите вождове в централната палатка бяха изпълнени с гордост и обич. Огромният мъж в износена ризница, настанен на почетния трон, се бе превърнал в център на легенди и героично боготворено от онзи ден в миналото, когато пристигна сред тях. Той обедини враждуващите кланове и ги поведе на набези, толкова смели, кървави и успешни, че приказките за тях още се разказваха край лагерните огньове. Суеверните им умове възприеха завръщането на големия кимериец като добра поличба. Това мнение се затвърди от факта, че той се появи точно когато бойната им дружина бе почти разбита, а един от най-силните им вождове бе пленен.

Дребните междуплеменни кавги бяха забравени след завръщането на Пустинния Ястреб. Докато Конан им говореше, в очите им присветваше диво очакване.

— Фортът не може да се превземе с директна атака — откровено им каза той. — Нямаме балисти или други обсадни машини, за да отслабим силите им. Снабден е добре с провизии, както всички тези турански предни постове и може да издържи цяла година. Нещо повече, една решителна атака от техните опитни ескадрони ще пръсне нередовните ни войски. Нашата възможност е да се счепкаме с тях вътре, където не могат да използват кавалерийска тактика, а ние сме по-многобройни. Трябва да се използва хитрост. Ще екипираме един керван с плячката, струпана в този оазис. Петдесет от нас, преоблечени като търговци, роби, слуги и камилари ще закарат кервана до форта и ще излъжат, че са тръгнали за Кердпур. В дванадесет часа̀ ще убием стражите до портата, ще я отворим и ще пуснем ордата вътре. Главната ни цел са казармите, жилищата на офицерите и двореца на губернатора. Ще грабим, ще опожаряваме, ще плячкосваме и ще убиваме, докато улиците почервенеят от туранска кръв!

Кимериецът стана и закачи ножницата си.

— На работа, пустинни кучета! Преди изгрев-слънце искам да видя такъв камилски керван, от който биха потекли лигите на всеки зуагир!

Дрънчаха камилски звънци. Краката на хора и добитък вдигнаха облаци прах, докато дългата редица минаваше през портата на форт Вакла. До портата слабият търговец, който вървеше начело, заяви:

— Господарю, аз съм Зеба, шемит от Анакия. Идвам от Юкуб да сменя стоките си в Кердпур.

— Кой е този? — попита капитанът на портата, посочвайки към огромния мъж, увит в широк халат. Кафията му скриваше долната част на лицето, така че се виждаха само пронизващите му очи.

— Това е личният ми слуга и телохранител — заяви водачът. — Стигиец. Другите са наети пазачи, камилари и роби. В името на Ашторет, колко хубаво е отново да сме в безопасност зад стените! Страхувах се да не ме нападнат зуагирските банди. Моите хора са добре въоръжени, както благородният капитан може да види. Но боговете ни запазиха и никой от онези вонящи пустинни гадини не ни нападна.

Капитанът на стражата се усмихна.

— Предпазливостта ти е била излишна, човече. Точно сега и една жена може да язди сама по керванджийския път, без някой да й досади. Вчера един ескадрон от Имперската стража разби тълпа пустинни плъхове и плени вожда им. Мислим, че само едно от кучетата се отърва.

— А! — извика шемитът. — Това, разбира се, е славна новина!

— Нищо работа! Скоро ще се опомнят… Но тази демонстрация на сила поне ще спре набезите им за известно време. Везиз шах ни заповяда да убиваме всеки зуагир — мъж, жена или дете — заловен от патрулите ни. Докато се върнете в Юкуб, ще можете да пътувате без страх надлъж и нашир през зуагирската пустиня.

— Ще направя жертвоприношение на Бел като израз на моята благодарност — каза търговецът, когато и последната камила мина бавно през портата. Четирима стражи затвориха портата: железните й крила се завъртяха със скърцане на пантите, дебели колкото човешки крак. Масивните пръти на резетата издрънчаха на местата си.

Фортът в действителност бе един малък град. Висока, назъбена каменна стена опасваше множеството сгради с парапети и бойници. Бдителни стрелци бяха наредени по стената. Пространството вътре беше обширно, а в изобилието от сгради намираха убежище търговци и крадци. Във Вакла бяха оградени всички удобства на цивилизования живот — кръчмите и къщите за комар ощастливяваха гарнизона.

На широкия пазарски площад в центъра се мотаеха войници в ризници и островърхи шлемове, търговци в халати и забулени жени. Пространството гърмеше от виковете на амбулантни търговци и търговски посредници. От едната страна се издигаше могъща цитадела, където живееше губернаторът — самата тя представляваше крепост със сиви каменни стени, тесни прозорчета и тежки медни врати. Онези, които бяха влизали вътре, обаче твърдяха, че интериорът е в пълен контраст с мрачната гледка отвън. Цитаделата била отрупана със скъпоценни произведения на изкуството, обзаведена с удобни мебели и претъпкана с хубави вина и храни.

Вечерта дойде. Небето бързо потъмня и тук-там прозорчетата се осветиха от свещи и лампи. Потни кръчмари носеха бурета с вино от избите си и очакваха вечерната навалица от клиенти. Комарджиите хвърляха заровете с тренирани извъртания и премятания. Започваше колоритният нощен живот в хирканския град.

В помещенията до западната стена, запазени за гостуващи кервани, край огньовете на Конановата банда се разразиха спорове. Почти всички смятаха, че трябва да си седят там в безопасност, неподозирани от никого, докато дойде уреченият час. Но Конан бе на друго мнение. Оставаха му цели два свободни ча̀са и той възнамеряваше да огледа разположението на врага. Вече бе забелязал къде се намират казармите на офицерите и обикновените войници — близо до главната порта — но не знаеше каква е числеността на войските, разквартирувани там.

— Може демоните да ви отрежат езиците! — изръмжа той. — Аз ще направя, както казах. Покрай кръчмите ще има множество пияни войници, които не са наряд. Все ще мога да хвана един от тях и да измъкна нужната информация, даже ако трябва да я изстискам от него като от мокър парцал.

Желязната решителност на кимериеца отхвърли възраженията на другарите му. Той се уви в халата си и тръгна, криейки лице под кафията си. Не трябваше да проваля добре подготвения им план, като позволи на някой туранец с добра памет да го разпознае.

Изпаренията от кисело вино, вкисната бира и пот удариха Конан в носа, когато влезе в първата кръчма. Гуляят се вихреше с пълна сила. Момите бързаха напред-назад с разпенени кани бира и бутилки вино, докато гримираните уличници се разполагаха върху коленете на полупияните войници, които изпразваха чашите си и викаха за още. Интериорът напомняше за западна кръчма, макар че облеклата бяха по-колоритни.

Варваринът намери една малка, уединена масичка в най-тъмния ъгъл, седна на скърцащия стол и си поръча халба бира. Утоли жаждата си на големи глътки и се огледа. Двама пияни кавалеристи се бореха на пода сред виковете и кикотенето на жените. Стегнатите мускули подскачаха под мургавите им изпотени кожи. На съседната маса вървеше игра на зарове. Блестящи монети и искрящи скъпоценни камъни се прехвърляха от едната страна към другата през грубо изсечената и залята с вино маса. Кимериецът се отпусна. Той рядко се изнервяше, но сетивата му бяха нащрек, когато влезе в леговището на врага.

— Какво ще кажеш за едно питие, мълчаливи тъпако?

Един въоръжен гигант си проби път през тълпата с трясък от преобърнати столове. Зад него се чуваха бесни ругатни. Той се пльосна на свободния стол край масата на Конан. Очите му бяха изцъклени войнствено, а позлатената ризница и коприненият шал бяха опръскани с вино.

Конан присви очи. Човекът бе облечен с алената мантия и белия тюрбан на Имперската стража. Тюрбанът бе украсен с пауново перо — отличителен знак на капитан от тези елитни войски. Несъмнено беше от отряда, разбил зуагирите и хванал в плен Ийн Алал. Всъщност може би той бе командвал тази група. Ето възможност, пратена от боговете, стига Конан да съумееше да я използва добре.

Едрият кимериец се наведе напред в изблик на престорено приятелство: лицето му остана скрито от сянката на кафията.

— Не се чудѝ, че това място ми се струва тъпо. Дойдох само да си утоля жаждата. — Потупа дружелюбно войника по рамото. — Тръгнал съм към една къща на удоволствията, където жените са толкова красиви и опитни, че могат да си съперничат с куртизанките от Шадизар!

Капитанът изхълца, поклати глава и с голяма мъка успя да фокусира погледа си.

— Ха? Жени? Добра идея. Всъщност ти кой си?

— Хотеп от Кеми, телохранител на търговеца Зеба. Ела с мен, човече! Едно посещение на това място ще те засити за цял месец.

Конан не беше майстор в преструвките. Поведението му би събудило подозренията на един проницателен и трезвен човек. Обаче в пиянския унес на туранеца бяха останали само най-първичните инстинкти. Задъхан от силна похотливост, той се наведе напред и се оригна звучно.

— Твърде дълго се мотах из проклетата пустиня, без да зърна жена.

— Беше ли е дружината, която направи засада на зуагирите?

— Дали съм бил е тях? Аз им бях командир!

— Много добре!

— Да, това беше славна битка. Но единствената жена в кервана беше онази йедка Танара, нека боговете поразят надменността й с циреи!

— Тя ти е отказала?

— По-лошо! Зашлеви ми плесница, когато се опитах да я целуна в палатката й!

— Много нахално от нейна страна! — поклати глава Конан.

— И това не беше всичко. Ще повярваш ли — заплаши, че ще ме одере жив на големия площад в Аграпур, ако не се държа добре. Мен. Ардашир от Акиф! Да се държа добре! Сякаш някой мъж с червена кръв може да се контролира, когато я зърне!

— Срамота. Как ни третират жените!

— Стига толкова. Водѝ ме в твоята къща за удоволствия, стигиецо. Нуждая се от забрава и почивка.

Надигайки се нестабилно, туранецът си проправи път през навалицата. Конан го последва. Хладният нощен въздух на улицата ги посрещна като удар с мокър парцал по лицето. Капитанът видимо изтрезня, докато вървеше. Изведнъж стана любопитен и надзърна към полускритото лице на спътника си, който мълчаливо бързаше до него.

— Хей — извика той. — Чакай малко, бързоноги приятелю! Не си ми описал къде се намира тази вълшебна женска къща, за която никога не съм чувал, макар че добре познавам Вакла. Я да погледнем под качулката ти…

Тирадата на Ардашир бе прекъсната изведнъж от силна ръка, стиснала гърлото му. Жилавите мускули, изпълнени с нечовешка сила, го сграбчиха като гигантско менгеме. Обикновено го смятаха за най-силния мъж в компанията му, но сега, в това нестабилно състояние, беше безпомощен срещу внезапната атака и животинската сила на кимериеца.

Той бързо го завлече в една тъмна уличка. Туранецът едва си поемаше дъх и дереше с нокти ръцете, които го душаха. Почти изгубил съзнание, той бе завързан бързо със собствения му шал. Нападателят му го обърна грубо по гръб и тогава той видя пламналите очи на похитителя си. Варваринът заговори със съскащ шепот на развален хиркански:

— Попита ме за името ми, източно куче! Чувал ли си за Конан, когото зуагирите наричат Иамад ал-Афта? Вожд на хозаките и пиратите от морето Вилайет?

Туранецът не можа да направи нищо, освен да издаде приглушен звук през нараненото си гърло. Конан продължи:

— Върнах се от Запада и сега ще получа от теб информация, дори ако трябва да ти изгоря очите или да ти одера петите, за да я измъкна!

Макар че беше корав и смел мъж, Ардашир бе парализиран от шока. Той посрещаше нормалните врагове, като зуагирските банди, кшатрийските легиони или защитните войски на завладените западни нации с фанатичната твърдост на опитен воин. Но този варварски гигант, коленичил над него с гола кама… Туранците се сещаха за него със суеверен ужас. Сагата за смелите му подвизи го бе надарила с магически сили в техните очи: името му се споменаваше наред с имената на митическите великани-човекоядци.

Ардашир знаеше, че заплахите на варварина не са празни приказки. Конан щеше да го подложи на най-зверски мъчения без никакви угризения на съвестта. Но Ардашир си глътна езика не от страх от мъченията, а по-скоро от вцепеняващата истина за личността на похитителя му.

Конан измъкна новините от него, като от време на време леко го насърчаваше с камата. Редовният гарнизон от хиляда и двеста коня бил разквартируван в казармите до главната порта, а стоте мъже от Имперската стража били пръснати на временни квартири из града. Пустинният главатар бил окован в подземието под губернаторската кула. Лейди Танара също отседнала в кулата. Капитанът не знаел каква е силата на стражите край портите.

Конан прецени ситуацията. Знаеше, че казармите са построени в квадрат с един-единствен изход. Той имаше на разположение две хиляди решителни номади. Разчиташе, че ще победи, използвайки току-що получената информация.

Погледна към луната и разбра, че наближава дванадесет часа̀. Трябваше да побърза. Опипа връзките на пленника си, пъхна тюрбана в устата му, издърпа го по-надалеч в уличката и го остави там изтощен, с блеснал свиреп поглед.

— Май че омеквам — каза си Конан. — Навремето щях да прережа гърлото на негодника след разпита. Но зуагирите несъмнено ще се погрижат за това, като го намерят.

Плахи, бързи барабанни удари изпълваха луксозния апартамент на втория етаж в губернаторския дворец, където Танара от Мейпур лежеше върху копринен диван и похапваше плодове от ниската масичка, поставена върху дебел килим пред нея. Абсолютно прозрачната й рокля разкриваше съблазнителни прелести, но мъжът в стаята почти не им обръщаше внимание.

Този мъж беше дребен и кривокрак: кожата му бе с цвят на кал, беше облечен в кожи. Плоското му, сбръчкано, маймунско лице бе изрисувано с ивици и кръгове в червено и черно. Дългата му черна коса бе сплетена на мазни плитки, а на врата му висеше огърлица от човешки зъби. От него се носеше силна воня на потни кожени дрехи и немита човешка плът. Той беше вигур, един от онези жестоки и варварски номади от далечния североизток, отвъд морето Вилайет.

Дребосъкът седеше на пода с кръстосани крака и не откъсваше очи от тънката струйка дим, издигаща се от мангала на триножника пред него. Вълнистата синкава колона се извисяваше на два фута от източника си, после се разсейваше и се смесваше със сплетените арабески. През цялото време мъжът потропваше бързо с пръсти по малък барабан, не по-широк от един фут, който държеше с другата си ръка.

Най-накрая бързото барабанене престана.

— Какво виждаш, Татур? — попита йедката.

— Той идва — обяви шаманът и висок, напевен глас. — Онзи, когото търсиш, е наблизо.

— Как така? — гневно попита лейди Танара. — Везиз шах има бдителна стража и такъв подозрителен мошеник не може да влезе.

— Независимо от това, той приближава — изхленчи Татур. — Духовете не лъжат. Ако не избягаш, той скоро ще застане пред теб.

— Трябва да е влязъл предрешен във Вакла — замисли се Танара. — Какво ще правя, ако ме нападне? Твоят господар, онзи, чисто име не бива да се споменава, ще ми даде ли някакви средства, с които да се справя с него? — В гласа й се усещаше паника, а ръката й опипа красиво оформеното й гърло.

— Волята на онзи, чието име не бива да се споменава, е да постигнеш успех в своята мисия — каза провлачено вигурът. Бръкна в палтото си от овча кожа и извади малка морава стъкленица.

— Една капка от това във виното му — каза той — ще го умъртви за три дни.

— Това е добре. Но варваринът е предпазлив. Както разбрахме в Канирия, подозренията му се събуждат от едно нищожно намигване. Ами ако открие упойката и откаже да пие?

Татур извади и друг предмет; малка кесийка от мека кожа.

— В такъв случай това ще го събори само ако го помирише.

— Какво е то?

— Прах от жълт Хитайски лотос. Използвай го само в краен случаи. Защото, ако се върне към теб, ще изпаднеш в несвяст. А ако вдишаш по-силно, можеш да умреш.

— Това е добро, но не е достатъчно. Ако господарят ти наистина очаква да се изправя срещу кимериеца, трябва да ме снабди с последни средства за бягство, ако попадна в капан. Другите може и да подценяват кимериеца, но не и аз. Твоят господар може да го направи, а освен това ми е длъжник за минали услуги.

Едва забележима усмивка нагъна бръчките по лицето на Татур.

— Онзи, чието име не бива да се споменава, наистина каза, че с теб трудно се прави пазарлък. Ето. — Извади един предмет, който приличаше на прозрачно яйце. — Счупѝ това в час на нужда и ще получиш помощ от други измерения.

Танара огледа трите предмета.

— Добре — каза най-накрая. — Препусни към Аграпур и кажи на краля, че аз ще чакам Конан тук. Ако всичко мине добре, той ще получи врага си. Ако не, ще му трябва нов агент. Побързай и сбогом!

Няколко минути по-късно шаманът Татур, възседнал малко, рошаво хирканско конче, препусна в нощта през пясъците в неуморен галоп.

Нощта бе прохладна и спокойна. Капитанът на стражата при главната порта се протегна и се прозя. От малката караулка на площада пред портата той можеше да види двамата копиеносци, патрулиращи по парапета над двете крила на вратата. Двамата с алебарди на бойниците над входа стояха нащрек в безупречна стойка мирно, лунната светлина се отразяваше върху техните полирани ризници и островърхи шлемове. Нямаше никакъв повод за притеснения — един удар по гонга до капитана щеше мигновено да доведе и отрядите от казармите. Въпреки всичко губернаторът бе наредил стражата да се удвои и те да бъдат още по-внимателни от обикновено.

Капитанът се чудеше по повод тази заповед. Дали Везиз Шах наистина се страхуваше, че фортът ще бъде атакуван като отговор на пленяването на зуагирския вожд? Е, нека пустинните плъхове дойдат! Ще им разбият главите в стената, докато стрелците ги набучват със стрели! Губернаторът сигурно остарява и започва да отдава твърде голямо значение на кошмарите си. Нека си почива без страх, защото той, Акеб Ман, е на стража!

Луната бе затулена от облаци. Акеб Ман примигна и се взря по-внимателно. Какво ставаше? Стори му се, че двамата стрелци на стената са приседнали за момент. Във всеки случай сега отново бяха на местата си и се разхождаха с обичайната равномерна крачка. Май щеше да е по-добре да отиде да провери тези мързеливи изчадия! Ще ги накаже с тричасов караул на пустинното слънце, ако наистина са се опитали да изклинчат от дежурството си…

Той се надигна и преди да отвори вратата, още веднъж огледа площада. Точно в този момент облаците се отдръпнаха и луната засия с пълна сила. Акеб Ман зяпна от изумление. Вместо островърхи шлемове и униформи, стрелците носеха кафии и халати!

Зуагири!

Как се бяха вмъкнали вътре, само един дявол знаеше. Акеб Ман грабна чукчето, което лежеше до гонга и понечи да бие тревога.

Вратата на караулката се разби с трясък и падна в облаци от трески и прах. Акеб Ман се завъртя и посегна към ятагана си, но замръзна в удивление, когато видя мъжа срещу себе си. Той не беше облечен в бяло пустинен ездач, а гигантски западен воин с черна мрежеста ризница и с меч в ръка.

С вик от страх и ярост туранецът замахна ниско, като мислеше да изкорми противника си. С бързината на светкавица гигантът избегна острието и замахна надолу с меча си. Свистящият удар събори Акеб Ман на пода, а кръвта му бликна като фонтан. Гръдната му кост бе разсечена на две.

Конан не губи време да злорадства. Всеки момент някой любопитен пазач можеше да покаже глава през прозорците на казармите или някой замръкнал гражданин можеше да мине покрай тях. Големите, обковани с желязо порти се отвориха и през тях се изля бърз и безшумен поток от номади в бели халати.

Конан бързо издаде заповедите си. Говореше тихо, но думите му стигнаха до ушите на всички.

— Двама души с факли да подпалят казармите. Триста стрелци с много стрели да легнат ниско и да покосят войниците, които ще изтичат навън. Останалите да нападнат форта с факли и мечове. Палете и убивайте, вземайте всякаква плячка и пленници. Дръжте се един до друг. Не се разделяйте на групи, по-малки от двадесет души. Табит, вземи твоите петдесет воини и елате с мен. Към двореца на губернатора.

Със заповеднически жест Конан освободи подглаватарите си и махна на петдесетте, които следваха в тръс дългите му скокове. Димните факли зад тях осветиха площада, когато подпалвачите се прокраднаха към казармите на стражата. Другите групи изчезнаха в различни посоки. Въоръжените защитници бяха пометени от военната хитрост на Конан и вече нямаше да има силна съпротива. Мършавите разбойници облизаха устни в очакване за плячка и отмъщение: спуснаха се по тихите улици със заредени стрели, а ножовете и копията им блестяха на лунната светлина.

Конан поведе хората си право към целта. Възнамеряваше най-напред да спаси Ийн Алал. Нещо повече, той беше заинтригуван от разказа за красивата йедка. Тук, помисли си той, може да се намери достатъчно ценна награда, която да задоволи вкуса му. Красивите жени винаги бяха едно от слабите му места, а въображението му пламна от описанието на Адрашир. Ускори ход, загледан с тлеещи очи в мрачните порти и тъмните улички, покрай които минаваше.

Когато излязоха на централния площад. Конан промърмори късо варварско проклятие. Четирима стражи крачеха по двойки пред медната порта на двореца. Разчиташе да залови губернатора с изненада, но това вече не беше възможно. Завъртя огромния си меч и хукна по паветата, с които бе покрит площадът. Скоростта му беше такава, че един от копиеносците падна по хълбок, преди другите да успеят да се опомнят. Воините на Конан изостанаха на двадесет ярда. Не можеха да догонят летящия кимериец.

Двама копиеносци замахнаха с оръжията си към широките му гърди, а третият вдигна рог към устните си и нададе ревящ сигнал. Тон набързо бе прекъснат от добре насочена зуагирска стрела, която прониза мозъка на сигналиста. Рогът падна със звън на земята.

Конан парира ударите на копията с жестоко завъртане на меча си, което отсече остриетата и на двете оръжия. Със злобно мушкане той набучи единия си противник върху дългото острие. Туранецът изхърка и се просна върху другия пазач. Мечът на втория се завъртя към главата на кимериеца, но не улучи, удари се в паветата и от тях изхвръкнаха искри. В следващия миг мъжът бе надупчен със стрели. Той падна със стон. Ризницата му издрънча.

Пламнал от злобна жажда да убива, Конан скочи напред и опита да отвори медната врата. Нямаха време. Като чуха пронизителния рев на рога, хората показаха глави през прозорците по площада. По някои от покривите се появиха стрелци: трябваше да проникне в кулата, преди враговете му да успеят да организират защитата.

Вратата се отвори под удара на силното му рамо. Конан остави десет от хората си да отразят евентуално нападение в гръб и поведе останалите навътре.

С дрънкане на ризници и блясък на мечове десет войници в белите тюрбани на Имперската гвардия излязоха от портата и се втурнаха към него. Бойният вик на кимериеца раздра въздуха. Той и хората, които го следваха, приближиха към враговете. Много криви ножове и къси копия намериха целта си в туранските тела, но блестящите ятагани също нанесоха тежки поражения. Най-кървавата стихия обаче бе предизвикана от дългия меч на Конан. Той скачаше, сечеше и мушкаше с ярост на тигър и със скорост, която замъгляваше взора на противниците му. За няколко минути десетте туранци паднаха в локви от кръв, а осем мълчаливи фигури в окървавени халати останаха да лежат като доказателство за ефективността на яростната защита.

Конан хукна към втория етаж, вземайки по четири стъпала наведнъж. Знаеше, че на този етаж се намират покоите на губернатора. Спря и даде бързи заповеди на хората си:

— Десет от вас да потърсят ключовете от подземията и да освободят Ийн Алал. Останалите, вземайте всякаква плячка, каквато можете да носите. Аз ще ида на гости на губернатора.

Когато зуагирите, с викове и смях, се втурнаха надолу по стълбите, Конан с мощен ритник разби вратата от сандалово дърво пред себе си на трески. Бързо и безшумно премина по меките килими на пода и спря насред път. От другата страна на вратата пред себе си чу как един женски глас се извисява в ядосан вик.

Веждите на Конан се събраха: той се намръщи. Вдигна тежката маса и я хвърли срещу новата преграда. Недодяланото оръжие разби вратата с мощен удар. Той блъсна встрани останките от мебела и влезе.

До една маса насред осветената стая стоеше висок, силен мъж на средна възраст. Конан разпозна Везиз шах по описанията, които беше чувал. Върху килимите на пода бяха разположени копринени дивани и маси, отрупани с деликатеси. Върху една от масите почиваше бутилка вино с два пълни бокала.

На дивана лежеше жена. Когато погледна към нахлуващия варварин, в големите й тъмни очи нямаше и следа от страх. Конан трепна. Това беше момичето, което го заговори в Канирия и едва не го прати на сигурна смърт!

Но сега нямаше време да обмисля подобни въпроси. Губернаторът изруга, извади покрития си със скъпоценни камъни ятаган и тръгна с котешки стъпки към кимериеца.

— Смееш да нахълтваш в покоите ми, ти, окървавен негоднико! — озъби се той. — Чух, че пак си тръгнал да скиташ и се надявах дивите коне да ти откъснат краката. Но тъй като…

Втурна се напред с бърз дъговиден удар. Много мъже щяха да се объркат от думите му и нямаше да усетят как това свистящо острие ще пререже гърлото им, но пантерската мощ на варварските мускули спаси Конан. Той парира удара с дръжката на меча си и замахна с яростен контраудар. При размяната на удари и мушкания той скоро разбра, че се е изправил срещу един от най-опитните бойци, с които се бе срещал някога.

Но никой цивилизован фехтовач не можеше да се сравнява с уменията и скоростта на Конан, закоравял във войни и битки срещу врагове от целия свят още от детството си. Само бойният опит, който бе натрупал като наемник, го бе направил по-добър с меча от всеки обикновен воин. Уменията бяха затвърдени в мозъка му в безкрайни, кървави схватки по далечни бойни полета. Освен това той притежаваше светкавичната бързина на първобитен варварин, останала непритъпена от удобствата на цивилизацията.

Докато дуелът продължаваше, Везиз шах започна да се уморява и очите му се изпълниха с ужа̀сен страх. С внезапен вик той хвърли ятагана си в лицето на Конан и хукна към стената. Там треперещите му пръсти опипаха повърхността, сякаш търсеха пружина, която да отвори таен изход.

Конан завъртя черната си грива и избегна оръжието. В следващата секунда ръката му се уви около врата, а коляното му се заби в гърба на туранския емир. Гласът му бе ужасяващ шепот в ухото на Везиз шах.

— Куче, помниш ли как хвана десет от моите афгулци — когато командваше един ескадрон в Секундерам? И как изпрати осолените им глави в буркани с пожелания за приятно угощение? Времето ти дойде. Гний в Ада!

Кръвожадният кимериец бързо се надигна и заби коляно в гърба на врага си. Гръбнакът на туранеца изпука като суха клонка. Безжизненият труп се строполи на пода. Изпотен и запъхтян, Конан се обърна към жената на дивана.

Танара не се помръдна по време на битката. Сега тя се изправи, очите й грееха, вдигна ръце и безстрашно приближи към Конан, без да обръща внимание на окървавения меч в ръката му. Кръвта във вените му се разбушува от тази гледка.

— Ти си истински мъж! — прошепна тя, притискайки се в грубата му ризница и увивайки ръце около мускулестия му врат. — Никой друг не би могъл да убие Везиз шах. Радвам се, че ти го направи. Той ме принуди със заплахи да дойда тук и да се подчинявам на прищевките му.

Конан усети горещия устрем на развълнуваната си кръв. Ако беше по-млад, щеше да прегърне жената, без да мисли за последствията. Но сега се надигна предпазливостта на дълго трупания опит. Той изръмжа предупредително.

— Беше облечена другояче, когато се срещнахме в Канария — каза той, хвана двете й китки в голямата си лапа и я дръпна силно на дивана до себе си. — Разкажи ми историята за онази засада и за твоето участие в нея. И сега никакви лъжи, ако искаш да ти се размине!

Тъмните очи под дългите мигли го погледнаха без страх. Добре оформената ръка нежно се измъкна от хватката му и взе от масата бокал с вино. Подаде му го и си пийна от другия. Действията й бяха оцветени от увереността на красива и умна жена.

— Сигурно си жаден след убийството. Пийни си от това вино. То е най-доброто от избата на Везиз шах. Пий и ще ти разкажа историята, за която ме попита.

Конан погледна към чашата, а мелодичният глас на Танара започна:

— Аз съм Танара, йедка или благородна дама от Мейпур. Крал Йездигерд великодушно ме назначи за свой агент — очите и ушите на краля, както ни наричат в Туран. Когато се разчу, че ти си тръгнал на самотно пътешествие, аз бях изпратена да надзиравам работата на глупавите наемници, ангажирани от агента ни в Тарантия. Предполагам…

Конан захвърли чашата см на пода и се обърна вбесен към жената. Беше помирисал виното, беше го докоснал с език и острите му варварски сетива му подсказаха каква заплаха се спотайва в чашата. Дългата й черна коса се уви около огромната му ръка.

— Аз ще те надзиравам, уличнице! — изрева той. — Мислех…

Танара посегна зад гърба си и хвърли в лицето праха от жълтия лотос. Конан се дръпна назад, кашляйки и подсмърчайки, и пусна косата на Танара. Сдържайки дъх, тя се отдалечи от него и се изправи.

Конан захърка силно и се просна на дивана.

Танара кимна доволно. През следващите два-три дни той щеше да е неподвижен като каменна статуя. Сега бяха нужни бързи действия.

Надигна се мърморене, което привлече вниманието й. Отиде до прозореца, огледа площада и пусна завесите. Дръпна се назад, стресната от гледката. Къщите горяха, подпалени от беснеещата зуагирска орда. Разнасяха се писъците на пленените жени и ругатните на воините. Бели, призрачни сенки летяха насам-натам. Не се виждаше войска. Очевидно Конан беше влязъл във форта не сам, както тя си мислеше, а в компанията на пустинните вълци.

Тя бързо се опомни. Опитен шпионин, тя вече съставяше план как да се спаси и да изпълни целите на краля. Грабна бяла роба от един шкаф и я наметна. Въоръжи се с дълга кама със златна дръжка. Блъсна встрани осакатения и изцъклен труп на последния губернатор и бързо потърси пружината, активираща тайната врата.

Една част от стената се завъртя със скърцане и в отвора се разкри спираловидна стълба, водеща надолу. Върна се до дивана, където лежеше изпадналият в безсъзнание Конан. Сграбчи го под мишниците и го издърпа през тайната врата, напрягайки мускулите си до крайност, за да помръдне този огромен товар. Задейства пружината отвътре, затвори вратата и остави кимериеца на стълбите. Той лежеше и хъркаше като мечка, потънала в зимен сън.

Танара хукна надолу по стълбите. От няколко тесни прореза се процеждаше бледа светлина. На долния етаж тя се озова в малка кръгла стая. Изходът се отваряше по същия начин, както и входът към тайния коридор. Тя натисна копчето и се плъзна навън, запомняйки добре как може да влезе отново.

Фортът представляваше същински ад. Зуагирите бяха извадили съдържанието на избите, бяха се напили бързо с лекомислената безотговорност на диви номади, несвикнали с цивилизованите напитки. Смеещите се факлоносци бяха подпалили всички къщи. Грубо пленени, полуголи жени бяха оградени и подкарани като стадо — с камшици и варварски жестове — към главната порта.

Клането в казармите беше ужасно. Заклещените войници, втурнали се към изхода, налетяха на дъжд от стрели, пуснати от чакащите в засада зуагирски стрелци. Никой от тях нямаше шанс, заслепени от дима и все още сънени. Стотици надупчени със стрели тела лежаха на камари около развалините от казармите, а овъглените трупове в отломките показваха, че много от тях са били обвити от пламъците, преди да се доберат до вратата и да бъдат посрещнати от стрелите.

Сред вътрешните сгради на форта банди кръвожадни номади все още сечаха останките от Имперската гвардия, които, разбудени от шума, бяха изскочили от пръснатите си из цялото заграждение квартири. Туранските крепости не помнеха такова кърваво клане от десетилетия насам.

Закоравяла от изпитанията и суровия си живот, Танара хукна из тъмните улици. Пътят й беше осветен само от стопяващите се пламъци на горящите къщи. Без да се плаши от труповете, задръстили каналите, тя се стопи в тъмните входове, когато покрай нея премина крещяща зуагирска банда, размахала златната си плячка и подкарала група пленени жени. Когато минаваше покрай малка уличка, тя чу хриптене. Надзърна бързо в мрака и зърна просната фигура. Видя също, че фигурата е с островърх шлем и фино изплетена ризница — отличителните белези на Туранската Имперска гвардия.

Тя изтича в тясното пространство, наведе се и извади кърпата от устата на мъжа. Веднага разпозна Ардашир от Акиф, полузадушен от дима на близките огньове, но иначе все още жив.

Разряза вървите му и му помогна да стане и да я последва: заглуши ругатните му, като вдигна пръст към устните си. С навиците на стар войник той прие водачеството й без възражения.

Придвижването назад към двореца на губернатора мина безпроблемно. Пияните банди изглеждаха доволни от плячката си и се измъкваха от форта. Веднъж само те двамата се сблъскаха с двамина злобни, пияни пустинни ездачи, но зуагирите не можаха да устоят на бързите удари от ятагана на Адрашир. Движенията и ударите на кривите им ножове бяха твърде тромави. Оставяйки зад себе си окървавените им тела, двойката стигна невредима до кулата. Промъкнаха се през тайния вход. Адрашир последва неохотно Танара нагоре по стълбите, към мястото, където лежеше Конан.

Разпознавайки врага си, Адрашир изруга и посегна към ятагана си. Танара го хвана за ръката.

— Успокой се! Не знаеш ли, че кралят ще ни обсипе със злато, ако му заведем варварина жив?

Адрашир направи остра забележка за това какво може да прави със златото си крал Йездигерд.

— Свинята опетни честта ми! — извика той. — Аз ще…

— Дръж си езика зад зъбите, глупако! Какво ще стане с теб, когато кралят разбере, че си изгубил цял отряд от безценната му Имперска гвардия, а самият ти си се отървал без една драскотина?

— Хм — замисли се Адрашир, а яростта му се охлади и отстъпи на пресметливостта. Танара продължи:

— Най-опитните екзекутори на краля ще трябва да се съберат на съвет, за да измислят страдания, достатъчно пъклени, за да изкупят всичките злочестия, които той е причинил на Туран. Съберѝ си ума! Нима ще отхвърлиш богатство и благородни почести заради миг на лично отмъщение?

Адрашир все още ръмжеше, но се поуспокои, прибра оръжието си и помогна на момичето да върже ръцете и краката на варварина. Тя надзърна в покоите на губернатора през тайната шпионка и прошепна:

— Ще чакаме до зори. Дотогава зуагирските банди ще си отидат, а ние ще вземем коне от някоя конюшня. Пияните номади сигурно ще забравят някои. Ако пришпорим здраво, за половин ден може да сме далеч от опасността. В този дом ще намерим провизии. Ще препуснем право към столицата и отново ще упоим пленника си по време на пътуването, за да го усмирим. След пет дни той ще лежи в дълбоката кралска тъмница в Аграпур!

Тъмните й очи светнаха триумфално, когато погледна към проснатата фигура на кимериеца.