Конан отмъстителя

10. Леговището на магьосника

Широка зала с висок таван се намираше в края на влажния каменен коридор. Квадратните плочи по пода бяха покрити с прах, недокосван от човешки крак, но тишината в нея беше населена с нещо зловещо. Горната част се губеше в мрака. Конан тръгна предпазливо по широкия под към отвора за другия коридор, сякаш очакваше някоя от плочите да хлътне под него.

Гръмотевичен звук прозвъня с бумтене между отекналите стени и пронизително стенание смрази кръвта на Конан. С плясък на мощни криле от тъмнината отгоре се спусна неземно същество. То се стрелна надолу към Конан като пикиращ ястреб.

Варваринът се хвърли настрани, тъкмо навреме, за да избегне острите като бръснач нокти върху лапите на чудовището. После мечът му се завъртя в блестяща арка. Крилатият ужас се олюля с вой. От едната ръка, отсечена до лакътя, потече тъмна, зловонна кръв. С ужасен крясък то отново скочи към кимериеца.

Конан стоеше здраво на краката си. Знаеше, че единственият му шанс е в точния удар право в сърцето на съществото. Макар и частично осакатено, то имаше силата да го разкъса на парчета. Той беше сигурен, че това е същото същество, което отнесе Зенобия преди дълги месеци.

Чудовището разпери криле да се извиси при скока. В последния момент Конан се наведе под ноктите на здравата му ръка и вложи всичките си сили в пронизващия удар. Острието му разкъса черното тяло, а търсещите нокти конвулсивно сграбчиха ризата на гърба му.

Чудовището падна със задушено хърхорене. Конан разкрачи крака да освободи острието си, от което капеха тъмните кървища на съществото. Косата му беше потна и сплъстена, а гърбът го болеше от ноктите на чудовището. Но когато стигна отвора на другия коридор, в очите му неугасимо гореше ужа̀сен огън. Зад него, на пода на залата, чудовището лежеше в локва кафява течност, загледано с безжизнени очи в тъмнината, от която беше дошло.

Коридорът, в който влезе Конан, беше къс и прав. В далечината той видя каменна врата. Това сигурно беше Тунелът на Смъртта, който водеше към личните покои на Йа Чиенг. Отвъд тази врата щеше да намери своя враг. Очите на Конан блестяха диво в тъмнината, а ръката му стискаше дръжката на меча с отмъстителна сила.

Изведнъж мракът се промени в ярка илюминация. От пода се надигнаха червени лазещи пламъци и образуваха адска стена. Гърчещите се езици стигаха до тавана и те избухнаха към Конан в гладните изблици на изгарящата смърт. Той усети ужасната горещина по ръцете и лицето си, а дрехите му започнаха да тлеят. По лицето му потече пот. Когато изтри чело с опакото на ръката си, парче метал остърга кожата му.

Отново пръстена на Ракамон! Беше го забравил в упоритата си решителност. Дали щеше да докаже силата си срещу жълтия магьосник?

Той замахна с ръка към облизващите го вече пламъци. Трясък, като биене на хиляди цимбали, отекна в коридора. Пламъците се стопиха на пода като парчета стъкло. Останалият огън изведнъж се втвърди и стана студен, доби съсирените цветове на злото.

Конан се хвърли през замръзналия огън с мощен скок и пое към каменната врата. Усещаше се непобедим. Изпълни се с огромна увереност, а ръката му се вдигна да поразява с пръстена на силата.

Студеният каменен олтар вледеняваше тялото на Зенобия. Ръцете й се извиваха напразно в железните си вериги: краката й бяха оковани заедно и завързани за пръстен на пода.

Великолепното й тяло лежеше проснато върху камъка. Мъчителят й работеше наблизо на дълга, тъмна маса, отрупана със странни съоръжения, стъкленици, кутии и рула разпадащ се пергамент. Под качулката се показваше рошавата му брада.

Таванът на голямата стая беше толкова висок, че Зенобия даже не можеше да го види. Тя почти ридаеше от отчаяние, но стоманеният самоконтрол, който я поддържаше през всичките тези месеци на плен, я караше да сдържа емоциите си.

Тя си мислеше за Конан, за съпруга си, и сърцето й едва не се пръскаше от копнеж и тъга. Йа Чиенг неведнъж й беше казвал, че Конан е тръгнал да я спасява сам. Тя не знаеше с какви окултни изкуства магьосникът е научил това. Досега любимият й Конан можеше да лежи мъртъв из туранските степи или можеше да е пленен и убит от химелейските племена. Много силни мъже в източните земи имаха причини да не го обичат.

Този следобед пажът на жълтия магьосник бе дошъл в килията й и я беше довлякъл в тази стая. Тук я завързаха към този ужасен олтар. Оттогава беше сама с хитайския магьосник. Той обаче не й обръщаше внимание и се занимаваше, ровейки заклинания от мухлясали томове, оставяйки мислите й да се лутат из представите за ужасната съдба, която я очакваше.

Сега приближаваше злият. От странно изкривеното острие в ръката му грейна светлина. По него бяха гравирани мрачни и гробовни символи, а лицето на магьосника беше стегнато от зли очаквания.

Тя отчаяно се помоли за душата си на Митра.

После тежката каменна врата се отвори с трясък навътре. С грохота на стотици срутени замъци, тя падна на пода и се натроши на дребни парченца порфир. Прахът се надигна при падането й като буреносен облак.

В отвора стоеше висок и силен мъж. Мускулест гигант с рошава грива от черна коса. Сините му очи блестяха с кралски гняв. Светлината се отразяваше върху острието в ръката му.

Сърцето на Зенобия едва не изскочи от гърдите й. Доплака й се от радост. Най-после той беше дошъл! Нейният господар! Конан!

С мълчалива и ужасяваща жестокост кимериецът нападна жълтия магьосник. Беше си изяснил сцената от пръв поглед. Видът на тялото на Зенобия, готово за жертвоприношение, показваше, че той е дошъл съвсем навреме.

Изведнъж пред очите му Зенобия стана от олтара и се освободи от веригите си. И после това вече не беше Зенобия, а огромен тигър. Ревът му отекна в залата, когато той скочи към Конан с извадени нокти и лигави челюсти. Когато Конан завъртя меча си за обезглавяващ удар, тигърът се промени в прашен скелет в тъмнозелен, качулат халат. Костелива ръка сграбчи китката на Конан и я вцепени.

Конан се озъби и измъкна меча си от замотаните гънки на зеления халат, за да натроши ухиления череп на хиляди частици. После усети, че нещо го пари по средния пръст. Сякаш пръстът му гореше. Вълшебният пръстен грейна с неземна синя светлина, от която в мозъка го прониза болезнено смъдене. Той свали пръстена, съскащ върху плътта му и го пусна. Тогава от устните на Йа Чиенг се изтръгна звънлив, радостен гръм.

Хитайският магьосник застана с разперени ръце над главата му. Съсухрените му устни мърмореха непрестанно, а долу в светилниците горяха пламъци. Конан вцепенено разтърси глава: все още не беше се оправил от шока.

Безразлично, той видя как от пода около него се надига синя мъгла. Тя се издигаше смъртоносно и бавно, обвивайки го в мрачните си гънки. Макар че мозъкът му уж се избистряше, той беше изцяло обвит в мъгла. Опита да се помръдне, но това беше все едно да вървиш в студен мед. Едва успяваше да повдигне крака. Дъхът изригваше на мъчителни въздишки от дробовете му, а по лицето му се стичаше пот.

Мъглата стана още по-тъмна. Вече започна да съзира видения в надигащите се сини облаци. Виждаше приятели от миналото и красиви жени, рицари на коне и великолепни крале. После тези фигури се промениха в стари врагове, а те на свой ред се трансформираха в ужасяващи фигури. Всички чудовища, от които човек се е страхувал, след като за пръв път е изпълзял от морето, се извиваха в безкрайна последователност пред погледа му. Идваха все по-наблизо и по-наблизо. Задушаващите им ръце се пресягаха да му строшат врата; светещите им очи искаха да извлекат душата от тялото му и да я пратят в Ада, за да я прокълнат.

Цялото тяло на Конан потръпна от ужас. Мускулите му се свиха в огромно усилие, но силата на мъглата бе по-голяма. Привличането в ума му, в подсъзнанието, стана непоносимо. Беше завладян от сигурност в поражението си. Мракът и злото щяха да триумфират в света, независимо от всичките му усилия. Омагьосаната му душа щеше да пълзи по подовете на Ада в черната вечност.

Усети как го напускат и последните нишки на съзнанието му.

После сякаш видя, поставен върху ухилените и лигави същества на мрака, картината на голяма зала. Стените й бяха огромни клони, а гредите на покрива бяха дебели колкото четирима души, но тя бе обхваната от мрак. Тъмни и мрачни мъже в сини ризници стояха около трона. На трона седеше сивокос крал, висок и сериозен, с черни очи в суровото, безмилостно лице. И гласът на този крал достигна до съзнанието му:

— Човече от Кимерия! Ти си син на Кром и той няма да те остави да страдаш във вечно проклятие! Ти винаги си му бил верен в сърцето си и черните магии на Изтока няма да получат душата ти!

Тъмните очи на бога пламнаха. Той протегна мощната си ръка и от нея изригна огромна светлина. Със светлината Конан усети как старата сила отново навлиза в тялото му. Синята мъгла изтъня и се изпари. Демоните избягаха в креслив страх и ярост, а кралят на Аквилония тръгна напред. Никой не можеше да го спре.

Страх изпълни очите на Йа Чиенг, когато той стисна жертвения нож и го завъртя над главата си. Зенобия видя, че го върти над нея. После огромният варварин грабна магьосника и го просна на пода в бъркотия от крайници и развят халат.

Конан се беше хвърлил с мощен тигърски скок върху олтара. Ужасният шепот на кимериеца беше студен като лед:

— Най-накрая се срещнахме, жълто куче! Боговете те обрекоха, а черните ти магии са унищожени! Чуваш ли виковете и звъна на оръжията? Виждаш ли огньовете? Твоите войници са посечени от затворниците от подземията и от хората на Пайканг! Кървавата ти империя се разпада на парчета. Пращам те в най-черния Ад, куче, и нека гниеш там завинаги!

Мускулите на Конан се издуха в усилието на отмъстителната ярост. Чу се пукане и кимериецът се изправи запъхтян от поваления труп.

Ризата му беше обгорена и разкъсана, гърбът му беше набразден от драскотини, а веждите му бяха опърлени. Но той се качи до олтара и напъна сили в още едно гигантско усилие. Веригите, с които бе окована жената, издрънчаха счупени на пода.

Когато победното множество влезе с викове и поздрави през вратата, те го видяха да прегръща любимата си кралица с цялата пламенност на мъж, влюбен за пръв път.

И тази нощ Конан направи жертвоприношение на Кром, бог на кимерийската раса, за втори път от двадесет и пет години.