Конан отмъстителя

7. Демонът от снеговете

Мъжът се промъкна крадешком по покритата със сняг пътека. Тялото му беше приведено напред: очите му оглеждаха земята, а ноздрите му бяха разширени като на душеща хрътка. Там, където бродеше, не беше стъпвал човешки крак; поне никой не беше се върнал, за да разкаже. Забулени в мъгла и мистериозни бяха ледените горни пустоши на могъщите Химелейски планини.

Зелвар Аф ловуваше сам, когато се натъкна на странни следи в снега. Широки, скосени стъпки, хлътнали дълбоко, поне на четири фута, показваха размерите на съществото, което ги беше оставило. Зелвар Аф никога не беше виждал такива като тях, но паметта му се обърка от спомени за ужасяващите легенди, разказвани от белобрадите мъже в сламените колиби на планинските селца.

С примитивно безразсъдство Зелвар Аф отхвърли пристъпите на страха. Вярно, той беше сам и на няколко дни път от дома. Но не беше ли той най-видният ловец на Вамадзи? Двойната извивка на мощния му хиркански лък му даде увереност, когато се огледа с търсещи очи. Тръгна предпазливо по пътеката.

Нито видя, нито чу нещо, което да го спре. Белите склонове се издигаха пред него в снежно великолепие. Други могъщи хребети се виждаха далеч като назъбени силуети. Нищо живо не се показваше. Но едно ледено, смразяващо чувство изведнъж изпълни съзнанието му — чувството, че нещо се е надигнало от ужасните легенди за страшни същества от мрачните граници на битието. Извъртя се като светкавица, а кафявата му ръка размаха тежкия заибарски нож.

Кръвта във вените му замръзна. Очите му се изцъклиха в страховит ужас при вида на гигантската бяла фигура, която се плъзна по снега право към него. По бялото лице на ужасната човекоподобна фигура не можеха да се различат никакви черти. Бързото спускане го доведе право до вкаменената от страх жертва. С вик на ужас Зелвар завъртя ножа си. После ледената прегръдка на задушаващите бели ръце го обви напълно. И отново над широките бели простори се възцари тишина.

— О, гръмотевици, добре е отново да си сред планинци!

На думите беше наблегнато с удар от полуоглозган биволски кокал върху грубата дървена маса. Двадесетина мъже се бяха събрали в голямата колиба на вожда на киргулите — вождове от съседните села и най-видните мъже от племето киргули. Бяха диви и жестоки. Облечени в здрави туники от овча кожа и ботуши, те бяха свалили тежките кожени кожуси, които ги защитаваха от студа по високите хребети, разкривайки варварското великолепие на бакариотските си колани и дръжките на кривите си саби, украсени със злато и слонова кост.

Доминиращата фигура обаче не беше никой от тези жестоки планинци. Конан Кимериецът, на почетното място, беше център на тяхното внимание. Дълга и заплетена беше историята, която им разказваше, защото беше минало повече от десетилетие, откак кракът му стъпи за последен път по криволичещите пътеки из химелейските скали.

— Да, мисля, че отсега нататък туранците няма да ви безпокоят много. — Докато разказваше за скорошните си приключения, в сините очи на Конан блестяха огънчета. — Убих Йездигерд на палубата на флагманския му кораб, а кръвта на хората му стигаше до глезените ми. Обширната му империя ще бъде разделена и раздробена от враждите между шаховете и агите, тъй като няма наследник на трона.

Сивобрадият вожд въздъхна.

— Не сме виждали много туранци, след като ти с твоите афгулци и Деви Ясмина с нейните кшатрийци разбихте войската им в долината Фемеш. И набезите от Вендия не ни безпокоят; спазваме негласното споразумение от онзи ден, даже се въздържаме да нападаме керваните и граничните им постове. Почти копнея за онова добро старо време на битки, когато хвърляхме камъни по островърхите им шлемове и правехме засади на конниците им във всяка клисура.

Конан се усмихна на спомените. Но мислите му бяха насочени към последното му посещение във Вендия. Беше му трудно да забрави образа на слабата, чернокоса, просълзена жена. Постоянно си я спомняше как стои на стената на двореца, докато той препускаше към мъгливите планини.

Един снажен, брадат вожд се окашля.

— Разбираме, че си тръгнал на важна мисия, Конан — каза той. — Но послушай съвета ни и заобиколи района Талакман. Странни и ужасни неща стават там и се говори, че отново са се появили снежните демони от старите митове.

— Какви са тези снежни демони, които могат да всеят страх в смелите сърца на мъжете от Гулистан?

Вождът се наведе ниско и отговори с треперещ глас:

— Дяволи, излезли от нощните доби, от черните бездни обитават снежните простори на Талакман. Намирали са хора с начупени тела, осакатени с ужасяваща сила и жестокост. Но най-ужасното от всичко е, че всеки труп, без значение колко скорошен, е съвсем замръзнал! Пръстите и крайниците са толкова крехки, че се чупят като ледени шушулки!

— Благодаря за предупреждението — гласът на Конан беше мрачен. — Но аз не мога да заобиколя Талакман. Това ще ми струва два месеца, а аз трябва да мина по най-преките пътеки. Времето ми е малко.

Те се развикаха, опитвайки се да го разубедят, но напразно. Гръмкият му глас се издигна в команда, с която им заповяда да мълчат.

Той се изправи тежко и отиде във вътрешната стая до едно легло, покрито с дебели кожи, а другарите му се чудеха, клатеха глави и мърмореха уплашено.

Вятърът виеше тъжно, докато Конан си проправяше път през снежните простори. Вихрушките хвърляха щипещ сняг по загорялото му лице, а леденият вятър пронизваше дебелия кожух. На раменете му бе закачена раницата му, натъпкана с провизии за дълго пътешествие през студената пустош — изсушено месо и сухари. Дъхът излизаше от ноздрите му на дълги облаци.

Дни наред следваше пътя си, пресичайки снеговете с леката планинска походка, която направо поглъща разстоянието. Нощем спеше в примитивни снежни заслони, изровени с грубата, широка лопата, която носеше за тази цел, а призори тръгваше отново. Край пътеката му зееха пропасти. Понякога мускулестите му крака ги прехвърляха с широк скок. Понякога трябваше да прави широк обход по края на пропастта или да слезе в дълбината с въжето си и да се покачи от другата страна.

Снеговете бяха непокътнати и почти не се виждаха живи същества. Веднъж го нападна изгладнял снежен леопард, но той парира атаката на хищника, като го изкорми със заибарския си нож. Животното тупна на земята и издъхна в конвулсии. Остави го там да лежи завинаги във вечния студ.

Когато снежната виелица намаля, той изтри ледените шушулки от веждите си, спря и се огледа. Зад него се простираха безкрайни снежни полета, насечени от зейнали бездни и назъбени върхове, които се губеха в далечината. Далеч напред той едва различаваше началото на спускащия се надолу планински склон и надеждата за края на това изтощително пътуване.

После острите му сини очи забелязаха нещо друго. С внезапно любопитство Конан тръгна напред да го огледа. Спря, поглеждайки надолу към странните отпечатъци, които привлякоха вниманието му. За разлика от всички следи, които беше виждал дотогава, те приличаха малко на следи от мечка. Но никоя мечка не можеше да остави толкова големи следи, без отпечатъци от нокти и тези странно разперени пръсти. Трябва да си били направени скоро, защото падащият сняг не беше ги запълнил. Водеха към издигната като планина ледена маса. Конан тръгна по следата, бдителен като дебнеща пантера.

Макар и светкавично бърз, Конан не можа да избегне чудовищното бяло създание, което изведнъж се хвърли отгоре му. Той успя да зърне само безформените крайници и ужасната, уродлива глава. После бе съборен на земята с такава сила, че дъхът му секна.

Поради бързата му реакция змиевидните ръце не го обхванаха изцяло. Тялото му се изви и избегна хватката им, макар че те успяха да го сграбчат като менгеме отпред и отзад.

Бореше се яростно да освободи дясната си ръка и да удари врага си с ножа, който стискаше в юмрука си, но при все невероятната си сила, се чувстваше слаб като бебе в сравнение с демоничната мощ на чудовището. И тогава ужасното, безформено лице се сведе над него, сякаш съществото искаше да го погледне право в очите. Бездънен мраз започнала обвива тялото му и Конан усети чужда мисъл със смъртоносен натиск да нахлува в съзнанието му. В този неясен кошмар той видя отразено безконечното зло на още по-тъмни бездни, където слузести създания дебнат човешките души. Могъщи сили се опитваха да изтръгнат корените на здравия му разум; ледени капки пот избиха по челото му.

По-слаб човек би се поддал на злото на тази непозната и съкрушителна сила, но цивилизованият пласт бе само тънко покритие върху варварските рефлекси на Конан. Животинските му инстинкти излязоха на преден план. Стремежът към самосъхранение накара мускулите му да се свият в могъщо усилие. Разкъсвайки кожа и дрехи, той освободи лявата си ръка от непреодолимата белота и удари безизразното лице, което го гледаше.

При първия удар чудовището изпищя, нададе болезнен рев и отслаби хватката си.

Пръстенът!

Пръстенът на Ракамон, подаръкът от Пелиас, с незнайна сила на магия и вълшебство, който Конан носеше! Смъртоносно оръжие срещу това животно от ледения мрак, което откъсва човешките души от телата им и ги оставя натрошени и замръзнали в снега!

Конан удари пак и точи път ревът премина в пронизителен крясък, а белият ужас се хвърли назад, за да избяга от ужасния пръстен. С дива радост Конан се хвърли след него. Сега той беше нападателят! Използвайки острите ромбоидни върхове на пръстена като оръжие, той раздра жестоко бялото създание.

Чу се писък някъде откъм лицето на съществото. То полетя над снега, от раните му капеше бяла слуз, а Конан го преследваше като отмъстителен дух.

Бягането доведе съществото до ръба на ледена пропаст, където то спря, в засада, залитайки и треперейки. Конан безмилостно заби пръстена в тялото му. Със странен вик то залитна назад. За миг се опита да запази равновесие на ръба; после ледената кора се отчупи. С продължителен вой то се строполи в мрака на бездната.

Конан се отърси като вълк след лов.

— Пелиас, разбира се, ми даде мощна играчка — промърмори той. — Чума за тези снежни демони! Този наистина отиде в адските си свърталища. Сега най-добре да побързам, ако искам до утре да стигна до подножието.