Колорадеца

7.

Значи проследихме случая почти отначало, имам предвид ний двамата с Дейв, „Уикли Айлендър“, въпреки че не отпечатахме онуй, дето Джордж Уорно ме помоли да не печатам. Не възразих, щото таз работа по никакъв начин не накърняваше интересите на острова. Вестникарите постоянно взимат таквиз решения, Стефи, на самата тебе ще ти се налага, и с времето се свиква. Само не бива никога да го правиш с лека ръка.

Хлапетата се върнали и останали да пазят трупа, не че имало от к’во толкоз да го пазят — до идването на Джордж и доктор Робинсън видели не повече от четири коли, всички на път за града, после пък се появили двама тийнейджъри, тичали или правели упражнения на малкия паркинг на Хамък Бийч, ама тъй и не забелязали мъртвеца.

Щом пристигнали, Джордж и докторът изпратили Джони и Нанси по живо, по здраво и с туй хлапетата напускат историята. Все още били любопитни, то си е човещина, ама общо взето с готовност си тръгнали, не се съмнявам. Джордж оставил форда си на паркинга, докторът си взел чантата и отишли там, дето седял мъжът, облегнат на кошчето за смет. Пак се бил свлякъл малко настрани и докторът първо взел, та хубаво го изправил и подпрял.

— Мъртъв ли е, докторе? — попитал Джордж.

— Уф, мъртъв е най-малко от четири часа, а сигур и повече от шест — вика докторът. Горе-долу по туй време се появих и аз и паркирах шевролета си до форда на Джордж. — Вкочанясал е като дъска.

— Та значи смяташ, че е тука от… от кога? Някъде от полунощ ли? — пита го Джордж.

— Спокойно може да е тук от миналия Ден на труда — рече Робинсън, — ама съм абсолютно сигурен, че е мъртъв поне от два през нощта. Заради вкочанясването. Сигур е мъртъв от полунощ, ама не разбирам чак толкоз от тези неща. Ако от океана е духал силен вятър, туй може да е ускорило вкочанясването…

— Снощи хич нямаше вятър — намесих се аз. — Беше си спокойно като в черковна камбана.

— Я, глей ти, още един спец — вика доктор Робинсън. — Може би искаш сам да определиш часа на смъртта, Джими Олсън4?

— Не — отвръщам му, — оставям го на тебе.

— Аз пък мисля да го оставя на колегата от окръжната съдебна медицина — казва той. — На Каткарт от Тинък. Щатът му плаща единайсет бона годишно отгоре за обосновани колебания. Малко е, по мойто скромно мнение, ама всекиму свойто. Аз съм обикновено джипи. И все пак… амчи тоз човек е мъртъв от два часа, поне туй съм сигурен. Вече е бил мъртъв, когато е залязла луната.

После тримата просто постояхме минутка на плажа, вторачени в оня като на погребение. При някои обстоятелства една минута може да е адски малко време, ама в такъв момент може да ти се стори адски дълга. Спомням си воя на вятъра — все още слаб, но почваше по малко да се усилва откъм изток. Когато духа оттам и си откъм вътрешната страна на острова, воят е толкоз самотен…

— Знам — тихо рече Стефани. — Като бухане на бухал.

Двамата старци кимнаха. Че зиме воят понякога е ужасяващ, почти като на вдовица, тя все още не знаеше и нямаше причина да й го казват.

Накрая, струва ми се, само за да рече нещо, Джордж помоли доктора да определи на колко години е мъртвецът.

— Бих казал на четирийсетина, плюс минус пет години — рече Робинсън.

И аз кимнах. Четирийсет ми се струваше горе-долу точно и си помислих, че е жалко човек да умре на четирийсет, адски жалко. Туй си е почти детска възраст.

После докторът като че ли видя нещо интересно. Клекна — което не беше лесно за човек с неговото телосложение, трябва да гонеше сто и трийсет кила, пък беше няма и метър и осемдесет — и повдигна дясната ръка на мъртвеца, оназ, дето лежеше на пясъка. Пръстите бяха леко свити, сякаш е умрял, като се е мъчел да направи с тях тръба и да погледне през нея. И значи когато докторът му вдигна ръката, видяхме няколко песъчинки от вътрешната страна на пръстите и още малко по дланта.

— К’во забеляза? — пита Джордж. — На мен ми прилича на обикновен пясък от плажа.

— И си е точно туй, ама що е залепнал? — отвърна на въпроса с въпрос докторът. — Туй кошче и всички останали са заровени доста над максималната граница на прилива, както знаят и малолетните, а снощи не е валяло. Пясъкът е сух като кокал. Освен туй — виж!

И повдигна лявата ръка на мъртвеца. Всички забелязахме, че носи венчална халка и че нито по пръстите, нито по дланта няма пясък. Докторът пусна лявата му ръка и пак вдигна другата. И лекичко я завъртя, тъй че слънцето да я освети по-добре.

— Ето — вика. — Виждате ли?

— К’во е туй? — питам аз. — Мазнина ли? Мазнина?

Робинсън се усмихна и рече:

— Май че ще спечелиш мечето, Винсънт. А забелязвате ли как е свита ръката?

— Да, все едно е лъскал бастуна — вика Джордж.

И тримата вече бяхме на колене, сякаш онуй кошче беше олтар и се мъчехме да съживим мъртвеца с молитви.

— Не, мисля, че не е лъскал бастуна — отвърна докторът. И тогаз нещо ми направи впечатление, Стефи — беше развълнуван тъй, както се вълнуват хората само когато откриват нещо, дето знаят, че на таквиз като тях при обикновени обстоятелства не им е работа да го откриват. Робинсън се вторачи в лицето на мъртвеца (поне на мене ми се стори, че се е вторачил в лицето му, ама се оказа, че се взира малко по-ниско), после пак в свитата ръка. — Изобщо не смятам тъй. — добави.

— К’во тогаз? — пита Джордж. — Трябва да докладвам за случая на щатската полиция и главна прокуратура, Крис. Ама не искам цяла заран да кисна на колене, докато ти се правиш на Елъри Куин.

— Виждате ли как палецът му почти се допира до показалеца и средния пръст? — пита ни докторът. Ний естествено виждахме. — Ако е умрял докато е гледал през свитата си ръка, палецът му щеше да минава над другите пръсти и да се допира до средния пръст. Опитайте сами, ако не ми вярвате.

Аз опитах и проклет да съм, имаше право.

— Туй не е тръба — каза Робинсън и пак докосва с показалец дясната ръка на трупа. — Туй са щипци . Прибавете го към мазнината и песъчинките по дланта и вътрешната страна на пръстите и к’во се получава?

Аз загрях, ама тъй като Джордж представляваше закона, го оставих той да отговори.

— Ако е ядял нещо, когато е умрял — вика той, — къде е туй нещо, по дяволите?

Докторът посочи гушата на мъртвеца — което беше забелязала даже Нанси Арно и затуй й се беше сторила издута — и каза:

— Предполагам, че повечето е тука вътре и се е задавил с него. Подай ми чантата, Винсънт.

Подадох му я. Той почна да рови в нея и установи, че може да използва само едната си ръка, коленичил тъй, едър мъж си беше, и дума да няма, и трябваше да се подпира поне с едната ръка на пясъка, за да не се прекатури. Та затуй ми подаде чантата и каза:

— Вътре имам два отоскопа, Винсънт — с други думи фенерчета за преглед. Ежедневния и резервен, дето изглежда чисто нов. Ще ни трябват и двата.

— Виж сега, чакай — спря го Джордж. — Нали щяхме да оставим всичко на Каткарт, съдебния лекар. Той е упълномощен от щата да върши таквиз неща.

— Ще поема отговорността — рече доктор Робинсън. — Човек може да си умре от любопитство, ама пък удовлетворението ще го направи щастлив. Домъкна ме тука на студа и влагата даже без да си изпия сутрешния чай и да сложа парче хляб в уста, затуй възнамерявам да получа известно удовлетворение, ако мога. Може и да не успея. Обаче имам предчувствието, че… Винсънт, ти вземи тоз отоскоп. Джордж, за тебе е новият, глей да не го изпуснеш на пясъка, много благодаря, че струва двеста долара. Я сега, май че от седемгодишен не съм стоял на четири крака, и ако се наложи дълго да остана в таз поза, ще взема да се стоваря отгоре му, затуй действайте бързо и правете точно к’вото ви казвам. Виждали ли сте как в художествените галерии осветяват малка картина с няколко прожектора, за да изглежда светла и красива?

Джордж не беше, затуй Робинсън трябваше да му обясни. Когато свърши — и се увери, че Джордж Уорно е загрял — редакторът на островния вестник коленичи от едната страна на седящия труп, а полицейският наместник на острова коленичи от другата, всеки с по едно от фенерчетата на доктора в ръка. Само че вместо да осветяваме произведение на изкуството, щяхме да осветим гърлото на мъртвеца, та докторът да надникне вътре.

Робинсън зае позиция с много сумтене и пухтене — щеше да е смешно, ако обстоятелствата не бяха толкоз странни и ако мене не ме беше страх, че човекът ще получи инфаркт — протегна ръка, завря я в устата на трупа и му откачи ченето, като че беше на панти. Което естествено, ако се замислиш, си е точно тъй.

— Ха сега се приближете, момчета — каза. — Съмнявам се, че ще вземе да ни ухапе, ама ако бъркам, аз ще платя за грешката.

И ний насочихме лъчите на фенерчетата в гърлото на мъртвеца. Отвътре беше червено и черно, освен езика му, който беше розов. Чувах доктора да сумти и пухти и после вика, ама не на нас, а на себе си: „Още мъничко“, и още повече натисна долната челюст на мъртвия. След това, вече на нас: „Повдигнете ги, насочете ги право в гърлото му“, и ний се постарахме. Посоката на лъчите се промени, колкото да премахне розовината на езика и да изпъкне онуй висящо нещо в края на устната кухина, как му викаха…

— Мъжец — едновременно отговориха Стефани и Дейв.

И точно зад мъжеца значи видях нещо или върха на нещо, което беше тъмносиво. Туй продължи само две-три секунди, ама стигаше, за да задоволи доктора. Той измъкна пръстите от устата на мъртвеца — долната устна изпльока, като се лепна за венеца, но ченето му си остана както си беше — и Робинсън се надигна, пухтеше като локомотив.

— Ще трябва да ми помогнете да се изправя, момчета — каза, когато си пое дъх и вече можеше да говори. — И двата ми крака изтръпнаха от коленете надолу. По дяволите, ама съм голям глупак да затлъстея толкоз.

— Ще ти помогна, когато ми обясниш — отвърна Джордж. — Видя ли нещо? Щото аз нищичко не видях. Ами ти, Винсънт?

— Стори ми се, че виждам нещо — викам му. Всъщност много добре знаех, че съм видял, да го еба — прощавай, Стефи — ама не исках да го призная.

— Амчи, да, там вътре си е — казва му докторът. Все още се задъхваше, но изглеждаше доволен, като човек, който е почесал досадно сърбящото го място. — Каткарт ще го измъкне и тогаз ще узнаем дали е парче пържола, свинско или нещо друго, ама предполагам, че няма значение. Най-важното ни е известно — дошъл е тука с парче месо в ръката и е седнал да го изяде и да позяпа лунното отражение в пролива. Облегнат на кошчето. И се е задавил, точно както негърчето в оназ детска песничка. С последната хапка ли? Възможно е, но не е непременно.

— А след като е умрял, може да се е спуснала чайка и да е отмъкнала месото от ръката му — прибавя Джордж. — И е останала само мазнината.

— Точно тъй — съгласява се докторът. — А сега ми помогнете да се изправя, иначе трябва да долазя на четири крака до колата на Джордж и да се изтегля за дръжката на вратата.