Колорадеца

6.

— Жертва на убийство е намерена на единствения обществен плаж на острова и местните власти викат редактора на тукашния вестник, така ли? — възкликна Стефани. — Божичко, това наистина не е като в „Убийство по сценарий“!

— Животът по крайбрежието в Мейн рядко е като „Убийство по сценарий“ — възможно най-иронично отвърна Дейв, — а и по онуй време тук бяхме почти като сега, Стефи, особено след като курортистите си заминат и останат само тукашните. Туй не ти е телевизионна романтика, по-скоро нещо като… не знам, наречи го прозрачност. Всеки знае к’вото има да се знае и няма много поводи за одумки. Пък убийство! Власти! Мъничко прекаляваш, не смяташ ли?

— Остави я намира — сопна му се Винс. — Самите ний й я пуснахме таз муха с приказките за отровното кафе в Ташмор. Стефи, Крис Робинсън изроди две от децата ми. Втората ми съпруга, Арлет, за която се ожених шест години след смъртта на Джоан, беше голяма приятелка със семейство Робинсън, даже ходиха с брата на Крис, Хенри, когато бяха ученици. Наистина е тъй, както ти казва Дейв, само че беше нещо повече от обикновен бизнес.

Остави чашата си кока-кола на парапета и разпери ръце, което й се стори едновременно очарователно и разоръжаващо. „Нищичко няма да скрия“, обещаваше жестът.

— Тук си я караме по махленски. Винаги е било тъй и ми се струва, че винаги ще си остане, щото никога няма да сме много повече от сега.

— И слава Богу — изсумтя Дейв. — Ник’ви шибани супермаркети. Ще прощаваш, Стефи.

Тя се усмихна и отговори, че му е простено.

— Във всеки случай искам таз представа за убийството да я оставиш настрани, Стефи — продължи Винс. — Става ли?

— Да.

— Струва ми се, накрая ще установиш, че не можеш нито съвсем да я забравиш, нито напълно да я приемеш, тъй е с адски много неща около Колорадеца, затуй не върви за „Бостън Глоуб“. Да не споменавам за „Янки“, „Даунуест“ и „Коуст“. Не вървеше даже за „Уикли Айлендър“._Пуснахме_ репортажа, о, да, щото сме вестник и работата ни е да съобщаваме новините — сега имам да мисля за Елън Дънуди и противопожарния кран, да не споменавам, че момченцето на Лестър отива в Бостън за бъбречна трансплантация, тоест, ако оживее до тогаз, пък ти естествено трябва да разкажеш на хората за Ежегодното есенно возене в кола със сено и танци в Гърнърд Фармс, нали тъй?

— Не забравяй и пикника — промърмори Стефани. — Раздават пай на корем, хората трябва да го знаят, нали така?

Двамата старци се разсмяха. Дейв дори започна да се тупа по гърдите, за да покаже, че е пуснала лаф на място.

— Амчи да, миличка! — съгласи се Винс. — Ама понякога се случва нещо, например една заран две гимназистчета откриват труп на най-хубавия градски плаж, и човек си вика, в туй трябва да има история. Не само да съобщиш новината — к’во, що, кога, къде и как, а история — и после открива, че всъщност няма история. Че разполага само с куп несвързани факти, заобикалящи истинска неразгадана мистерия. А хората, миличка, не искат таквоз нещо. Туй ги разстройва. Вдига много вълни. Докарва им морска болест.

— Прав си — рече Дейв. — Що обаче не вземеш да доразкажеш и останалото, докато още можем да се погреем на слънце?

И Винс Тийг го доразказа: