Колорадеца

1.

След като реши, че няма да изкопчи нищо интересно от двамата старци, с които се изчерпваше цялата редакция на „Уикли Айлендър“, репортерът от „Бостън Глоуб“ си погледна часовника, видя, че ако побърза, ще хване ферибота за континента в един и половина, благодари им за отделеното време, остави на масата няколко банкноти, затисна ги със солницата, та силният крайбрежен вятър да не ги отвее, и забързано се спусна по каменното стълбище от терасата на „Сивата чайка“ към Пристанищната улица и градчето долу. Освен някой и друг нехаен поглед към бюста й, почти не обърна внимание на младата жена, която седеше между старците.

Когато човекът от „Глоуб“ си тръгна, Винс Тийг се пресегна и измъкна парите, две петдесетачки, изпод солницата. И с доволен вид ги пъхна в джоба на старото си, но здраво туидово сако.

— Какво правиш?! — попита Стефани Маккан; знаеше, че той обича да шокира „младите й кокали“, както се изразяваше (всъщност и двамата обичаха), обаче в този случай не успя да скрие удивлението си.

— На к’во ти прилича? — Винс изглеждаше по-доволен от всякога. След като парите потънаха вътре, той приглади капака на джоба си и лапна последната хапка от омара си. После избърса устни с книжната салфетка и ловко подхвана найлоновия лигавник за раци на заминалия си репортер от „Глоуб“, понеже поредният повей на соления бриз се опита да го отмъкне. Ръцете му бяха почти уродливо разкривени от артрит, но въпреки това си оставаха светкавично бързи.

— Прилича ми на това, че току-що прибра парите, които господин Хантари остави, за да си платим обяда — каза Стефани.

— Амчи, да, точно око имаш, Стеф — съгласи се Винс и намигна на другия мъж на масата, Дейв Боуи, който изглеждаше горе-долу на неговата възраст, но всъщност беше двайсет и пет години по-млад. Въпрос на снаряжение, което ти се пада от лотарията, така твърдеше Винс — ползваш го, докато тръгне да се поврежда, и междувременно го кърпиш, когато се налага; беше сигурен, че накрая това време се струва даже на доживелите сто години, колкото се надяваше да стигне и той, не повече от кратък летен следобед.

— Ама защо?

— Да не те е страх, че ще направя бомба и после ще трябва да плаща Хелън?

— Не… Коя е Хелън?

— Хелън Хафнър, дето ни обслужваше. — Винс кимна към възпълната четирийсетинагодишна жена, която събираше съдовете в другия край на терасата. — Щото таквиз са правилата на Джак Муди, собственика на тоз прекрасен ресторант, и на баща му преди него, ако те интересува…

— Интересува ме — заяви тя.

Дейвид Боуи, главен редактор на „Уикли Айлендър“ от почти толкова години, на колкото беше Хелън Хафнър, се наведе напред и постави дебелата си ръка върху нейната — млада и красива.

— Знам — рече той. — И Винс знае. Затуй обикаля чак до плевнята на Робин Худ, за да ти обясни.

— С учебна цел — усмихна се момичето.

— Точно тъй — потвърди Дейв. — А к’во ни е хубавото на нас дъртофелниците?

— Че си правите труда да учите само хората, които искат да се учат.

— Точно тъй — повтори Дейв и се отпусна на облегалката. — Чудесно. — Не носеше нито официално, нито спортно сако, а стар зелен пуловер. Беше август и на Стефани й се струваше доста топло, въпреки крайбрежния вятър, ала знаеше, че двамата старци усещат и най-слабия студ. Що се отнася до Дейв, това мъничко я изненадваше — той беше шейсет и пет годишен и имаше поне петнайсет кила отгоре. Ала макар да не изглеждаше повече от седемдесетгодишен (и то доста пъргав седемдесетгодишен, въпреки разкривените си ръце), в началото на лятото Винс Тийг беше навършил деветдесет и бе слаб като клечка. „Кльощав като клечка“, така го описваше винаги госпожа Пайндър, секретарката на „Айлендър“, която работеше на половин щат. Обикновено с презрително изсумтяване.

— По правилата в „Сивата чайка“ сервитьорките отговарят за сметките на своите маси — поясни Винс. — Джак го съобщава на всички жени, дето идват да търсят работа, та да не вземат после да му хленчат, че не знаели за таз част от уговорката.

Стефани обходи с очи терасата, която още беше наполовина пълна дори в един и двайсет, после погледна към вътрешната зала, под която се ширеше заливът Муус. Почти всички маси бяха заети. Знаеше, че от Деня на незнайния воин1 да края на юли отвън ще има опашка чак до три следобед. С други думи, овладян хаос. Да очакват, че всяка келнерка може да следи и последния клиент, докато си скъсва задника да мъкне подноси с вдигащи пара омари и миди…

— Това не е… — Тя спря, чудеше се дали двамата старци, които навярно бяха издавали вестника си още преди да съществува такова нещо като минимална работна заплата, няма да й се изсмеят, ако довърши изречението.

— „Справедливо“, туй сигур е думата, която търсиш — иронично рече Дейв и си взе рулце от омари. Последното в кошничката.

Говореше с типичния за янките завален акцент. Стефани беше от Синсинати, Охайо, и когато дойде на остров Муус-Лук като стажантка в „Уикли Айлендър“, направо се отчая… Как можеше да научи нещо, когато едва разбираше по една на всеки седем думи? И ако постоянно ги молеше да повтарят, нямаше ли скоро да решат, че е пълна идиотка?

На четвъртия ден от четиримесечната специализация, за която беше получила стипендия от Университета в Охайо, беше на ръба да се откаже, но тогава беше следобед, Дейв я дръпна настрани и й рече: „Не се отказвай, Стефи, всичко ще се оправи“. Така и стана. Акцентът й се изясни едва ли не съвсем ненадейно. Сякаш имаше мехур в ухото, който изведнъж, направо чудодейно, се спука. Мислеше си, че може да остане тук до края на живота си и така и да не се научи да говори като тях… обаче да ги разбира? Амчи, това поне можеше, да.

— „Справедливо“, да, това е думата — съгласи се момичето.

— Която изобщо не фигурира в речника на Джак Муди — прибави Винс и после, без да промени интонацията си, продължи: — Остави рулцето, Дейвид Боуи, да не напълнееш, ох, прасенцето ми, грух-грух-грух.

— Доколкото си спомням, с тебе не сме женени — възрази Дейв и лапна нова хапка от омара. — Не можеш ли да й кажеш к’во си наумил, ако изобщо имаш ум, без да ми правиш забележки?

— Що за възпитание! — възкликна Винс. — Явно никой не те е учил да не приказваш с пълна уста. — Прехвърли ръка през облегалката на стола си, вятърът от ясносиния океан отметна хубавия бял перчем от челото му. — Стефи, Хелън има три дечурлига на възраст от шест до дванайсет и мъж, дето избяга и я заряза. Тя не иска да напусне острова и успява да свърже двата края като келнерка в „Сивата чайка“ само щото летата са малко по-печеливши, отколкото са мършави зимите. Чаткаш ли?

— Чаткам — потвърди младата жена и точно в този момент се приближи въпросната дама. Беше с дебели компресионни чорапи, които обаче не скриваха напълно разширените й вени, и имаше тъмни сенки под очите.

— Здрасти, Винс, здрасти, Дейв — каза Хелън и се задоволи само с кимване към хубавката трета клиентка, не й знаеше името. — Приятелят ви отпраши, а? Ферибота ли гони?

— Аха — отвърна Дейв. — Установи, че трябвало да се връща в Бостън.

— Амчи? Приключихте ли?

— А, още малко — каза Дейв. — Но когато решиш, ни донеси сметката, Хелън. Децата добре ли са?

Хелън Хафнър се намръщи.

— Миналата седмица Джуд падна от къщичката на дървото и си счупи ръката. Как врещеше само! Уплаши ме до смърт!

Двамата старци се спогледаха… и избухнаха в смях. След миг се засрамиха и Винс изрази съчувствието си, ала на Хелън не й минаваха тия.

— Мъжете могат да се смеят на таквиз неща — с уморена сардонична усмивка се обърна тя към Стефани. — Те всичките падат от дърветата и си чупят ръцете като малки, и по-късно си спомнят к’ви разбойници са били. Не помнят обаче, че мама е ставала посред нощ да им дава аспирин. Ще ви донеса сметката. — И се затътри с подпетените си гуменки.

— Добра е по душа — въздъхна Дейв; благоволи да се направи на засрамен още малко.

— Тъй си е — съгласи се Винс. — И ако ни е нагрубила, сигур сме си го заслужили. Виж сега какъв е номерът с обяда, Стефи. Не знам колко струват тия рулца от омари, един омар с миди и четири ледени чая в Бостън, ама тоз репортер трябва да е забравил, че ний тука живеем в „зоната на снабдяването“, както биха се изразили икономистите, та затуй остави сто кинта. Ако Хелън ни донесе сметка за повече от петдесет и пет, готов съм да цуна свиня. Дотука чаткаш ли?

— Да естествено — отговори Стефани.

— Глей сега к’во прави тоз тип от „Глоуб“. Докато пътува с ферибота за града, отмята „Обяд“, „Сивата чайка“, остров Муус-Лук и „Неразгадани мистерии“ като служебен разход и ако е почтен, ще пише сто кинта, а ако си пада крадлив по душа, ще пише сто и двайсет и с остатъка ще заведе мацката си на кино. Загряваш ли?

— Да — отвърна момичето, погледна го укоризнено и допи остатъка от ледения си чай. — Много си циничен.

— Не съм. Ако бях много циничен, щях да кажа сто и трийсет, определено. — Това накара Дейв да се изхили. — Във всеки случай той остави стотачка, което е поне трийсет и пет долара отгоре даже като прибавиш двайсет процента бакшиш. Затуй взех парите. Когато Хелън дойде пак, аз ще подпиша разписката, щото „Айлендър“ има открита сметка тука.

— И ще й дадеш повече от двайсет процента бакшиш, надявам се, като се има предвид семейното й положение — каза Стефани.

— Е, тука вече грешиш — заяви Винс.

— Нима? И защо?

Той я погледна търпеливо.

— Ти как смяташ? Щото съм циция ли? Стиснат янки?

— Не. Не вярвам в това, също както не вярвам, че чернокожите са мързеливи и че французите по цял ден си мислят само за секс.

— Тогаз си напрегни мозъчето. Господ ти е дал остър ум.

Стефани опита. Двамата я наблюдаваха заинтригувано.

— Защото ще го приеме като милостиня — предположи момичето.

Винс и Дейв се спогледаха весело.

— Какво има? — учуди се Стефани.

— Не се ли доближаваш малко до стереотипа с мързеливите чернокожи и похотливите французи, а, скъпа? — Дейв нарочно подсили мейнския си акцент в почти пародийно провлачване. — Само че сега е гордата янки, която не приема милостиня.

— Искаш да кажеш, че би приела, така ли? — попита младата жена; усещаше, че затъва все по-дълбоко в социологическите дълбини. — За децата си, ако не за самата нея?

— Човекът, който ни плати обяда, идва отдалече — поясни Винс. — От гледна точка на Хелън Хафнър, на хората отдалече портфейлите направо се пръскат от… мангизи.

Развеселена от неочакваното навлизане в такива тънкости заради нея, Стефани се огледа, първо към терасата, където седяха, през стъклото към закритата зала. И забеляза нещо интересно. Мнозина, навярно дори повечето посетители навън бяха местни, както и повечето сервитьорки, които ги обслужваха. Вътре бяха курортистите, така наречените „неостровитяни“, и келнерките там бяха по-млади. А и по-хубавки, също отдалече. Сезонни работнички. И внезапно я осени. Грешеше, като търсеше социологическо обяснение. Беше много по-просто.

— Сервитьорките в „Сивата чайка“ си делят бакшишите, нали? Така било значи!

Винс насочи показалец към нея като пистолет.

— Браво!

— И какво ще направиш?

— Като ми донесе сметката, ще пиша петнайсет процента бакшиш и ще бутна четирийсет долара от паричките на оня приятел от „Глоуб“ в джоба на Хелън. Тъй ще останат всичките за нея. Сметката няма да пострада, пък к’вото не знае Чичо Сам, не го и засяга.

— Тъй се върти бизнес в Америка — важно заключи Дейв.

— И знаеш ли к’во ми харесва най-много? — попита Винс Тийг и обърна лице към слънцето. Примижа заради силния блясък и по кожата му сякаш изневиделица се появиха хиляди бръчки. Не изглеждаше на истинската си възраст, ала все пак имаше вид на осемдесетгодишен.

— Не. Какво?

— Харесва ми как парите се въртят ли въртят, като дрехи в сушилня. Обичам да ги наблюдавам. И тоз път, когато машината най-после престана да се върти, парите останаха тука в Мууси, дето хората наистина имат нужда от тях. Освен туй, за да е всичко идеално, онова гражданче ни плати обяда и си тръгна с празни ръце.

— Всъщност избяга — допълни Дейв. — Трябваше да хване кораба, нали тъй? Което ми напомня за онуй стихотворение на Една Сейнт Винсънт Мили. „Много уморени бяхме и се веселяхме, цяла нощ на кораба гуляхме“. Не го цитирам съвсем точно, ама беше нещо таквоз.

— На него не му беше много весело, ама пък здравата ще се умори, докато стигне до следващата си спирка — рече Винс. — Струва ми се, че спомена Мадауаска. Може би ще открие там някви неразгадани мистерии. Как човек може да живее на таквоз място, а? Дейв, помогни ми.

На Стефани й се струваше, че между двамата старци има своеобразна телепатична връзка, необработена, но реална. От идването си на Муус-Лук преди три месеца беше наблюдавала няколко такива примера и този бе поредният. Сервитьорката им се връщаше със сметката. Дейв седеше с гръб към нея, ала Винс забеляза приближаването й и по-младият мъж разбра точно какво иска редакторът на „Айлендър“. Дейв бръкна в задния си джоб, измъкна портфейла си, извади две банкноти, сгъна ги между пръстите си и му ги подаде през масата. Хелън пристигна след секунди. Винс взе сметката с възлестата си ръка. С другата пъхна парите в джоба на униформената й пола и каза:

— Благодаря ти, миличка.

— Сигурни ли сте, че не искате десерт? — попита келнерката. — Има черешова торта с шоколад. Не я пише в менюто, обаче ни е останало още малко.

— Аз ще се въздържа, Стефи?

Тя поклати глава — както и Дейв Боуи, само че с известно съжаление.

Хелън измери (ако това беше точната дума) Винсънт Тийг с поглед, излъчващ кисела осъдителност.

— Трябва да се поохраниш, Винс.

— Джак Спрат и жена му2, туй сме ний с Дейв — весело отвърна той.

— Амчи! — Хелън погледна Стефани и едното й уморено око се затвори в кратко намигване с изненадващо чувство за хумор. — Какви кавалери сте си избрали само, госпойчке!

— А, нищо им няма — отвърна момичето.

— Естествено. И оттука сигур се изстрелвате направо в „Ню Йорк Таймс“. — Хелън събра част от чиниите, каза, че ще се върне за останалите, и отплава.

— Когато намери четирийсетте долара в джоба си, ще се сети ли кой й ги е мушнал там? — попита Стефани и плъзна поглед по терасата, където двайсетина клиенти пиеха кафе, леден чай, следобедна бира или ядяха липсващата от менюто черешова торта с шоколад. Не всички изглеждаха способни да пъхнат четирийсет кинта в джоба на сервитьорката, ала някои все пак мажеха да го направят.

— Сигур. Ама я ти ми кажи нещо, Стефи — рече Винс.

— Разбира се, стига да мога.

— Ако не се сети, туй ще ги направи ли незаконно платежно средство?

— Не знам какво…

— А бе знаеш ти — прекъсна я той. — Хайде, да се връщаме в редакцията. Новините не чакат.