Колорадеца

4.

Слънцето беше топло, въздухът — студен, ветрецът сладнееше от сол и носеше звън на камбани, вой на корабни сирени и плясък на вълни. Звуците, които беше заобичала само за няколко седмици. Старците седнаха от двете й страни и макар тя да не го знаеше, и двамата повече или по-малко си мислеха едно и също: „Старостта седи край красотата“. И в тази мисъл нямаше нищо лошо, защото и двамата разбираха, че намеренията им са съвсем сериозни. Разбираха, че тя може да овладее до съвършенство занаята, че безумно иска да се учи — дребнавата наглед ненаситност наистина те кара да искаш да учиш.

— Та тъй — започна Винс, когато се настаниха. — Помисли за тез истории, дето ги разправяхме на Ханрати в ресторанта, Стефи, за „Лиза Кабът“, крайбрежните светлини, странстващите мормони, отравянето в Ташмор, които тъй и не бяха разгадани, и ми кажи к’во е общото между тях.

— Че всичките са останали неразгадани.

— Опитай малко по-усърдно де, миличка — укори я Дейв. — Разочароваш ме.

Тя го погледна и видя, че не се шегува. Е, това си беше очевидно, като се имаше предвид защо изобщо Ханрати ги е поканил на обяд — заради осемте притурки на „Глоуб“ (може би даже десет притурки, бе казал репортерът, ако успеел да намери достатъчно странни истории), които редакцията се надявала да пусне от септември до Хелоуин.

— Че всички са свързани със смърт ли?

— Тъй е малко по-добре — окуражи я Винс, — ама пак не откриваш нищо ново. Задай си следния въпрос, малката: защо са свързани със смърт? Що някакъв вестник в Нова Англия поне веднъж годишно измъква Крайбрежните светлини и пуска куп размазани снимки, направени преди половин век? Що няк’во регионално списание като „Янки“ или „Коуст“ поне веднъж годишно интервюира или Клейтън Ригс, или Ела Фъргюсън, като че ли изведнъж ще изскочат като дявола с копринените бричове и ще кажат нещо съвсем ново?

— Не съм чувала за тия хора — призна Стефани.

Винс се плесна по темето.

— Амчи да, какъв съм глупак! Все забравям, че си отдалече.

— Това като комплимент ли трябва да го приема?

— Можеш. Сигур даже трябва. Клейтън Ригс и Ела Фъргюсън са единствените двама, дето тогаз пили айскафе край езерото Ташмор и не умрели от него. Оназ Фъргюсън си е наред, ама на Ригс му е парализирана цялата лява половина.

— Ужасно! И продължават да ги интервюират, така ли?

— Амчи да, изтърколиха се петнайсет годинки, та и малоумните, струва ми се, знаят, че никой няма да арестуват за туй престъпление — осем души отровени край езерото, шестима от тях мъртви — ама Фъргюсън и Ригс пак се появяват в пресата и изглеждат все по-зле: „К’во се случи тогаз?“, „Ужас край езерото“ и… а бе, схващаш идеята. Туй просто е поредната история, която хората обичат да слушат, като за Червената шапчица. Въпросът е… защо?

Ала Стефани вече се беше сетила.

— Всъщност обаче има нещо интересно, нали? Някаква история, която не му разказахте. Каква?

Двамата отново си размениха онзи поглед и сега момичето не успя да разчете нищичко от мисълта, която вървеше с него. Седяха на еднакви шезлонги, Стефани — с ръце на страничните облегалки. Дейв се пресегна и я потупа по ръката.

— Нямаме нищо против да ти разкажем… нали, Винс?

— Хич даже — отвърна другият старец и всичките му бръчици отново се появиха, когато се усмихна с вдигнато лице към слънцето.

— Обаче, ако искаш да се повозиш на лодка, трябва да занесеш чай на лодкаря. Туй чувала ли си го?

— Да. — От една от старите плочи на майка й, които бяха на тавана.

— Значи отговори ми на този въпрос — рече Дейв. — Ханрати не го интересуваха тез истории, щото са повтаряни до втръсване. И що са повтаряни?

Стефани се замисли и те отново я оставиха да мисли. И отново се наслаждаваха, докато я гледаха как мисли.

— Ами… защото хората харесват истории, от които ги побиват тръпки в зимна вечер, особено ако лампите са светнати и огънят бумти в камината — отвърна тя накрая. — Истории за неизвестното, така да се каже.

— Колко неизвестни неща на история, миличка? — попита Винс Тийг. Гласът му беше мек, ала очите му бяха твърди.

Тя понечи да отговори: „Най-малко шест“, мислеше си за Отровителя от църковния пикник, после затвори уста. На брега на езерото Ташмор в онзи ден бяха умрели шестима души, всичките убити с огромна доза отрова, и тя предполагаше, че зад това се крие само един човек. Нямаше представа колко са били Крайбрежните светлини, но не се съмняваше, че хората ги възприемат като един феномен. Затова…

— По едно? — предположи. Чувстваше се като участничка в последния кръг на „Риск печели“. — По едно неизвестно нещо на история?

Усмихнат по-широко от всякога, Винс насочи показалец към нея и тя се отпусна. Това не беше истинско училище и двамата старци нямаше да я харесват по-малко, ако се издънеше с някой отговор, ала у Стефани постепенно се зараждаше желание да ги радва, както навремето се стремеше да радва най-любимите си учители и после преподавателите в колежа. Онези, които страстно обичаха работата си.

— И освен туй хората трябва да вярват в душата си, че следователно тук има нещо и че имат много добра представа к’во е то — прибави Дейв. — Да вземем например „Хубавата Лиза“, изхвърлена на скалите на юг от Дингъл Нуук на остров Смак през хиляда деветстотин двайсет и шеста…

— Двайсет и седма — поправи го Винс.

— Добре де, двайсет и седма, многознайко, и Теодор Рипоно е на борда, ама мъртъв като скумрия, пък другите петима ги няма и въпреки че липсват следи от кръв и съпротива, хората си викат, следователно са били пирати, та затуй сега се носят слухове, че имали карта на съкровище и открили заровено злато, и онез, дето го пазели, им гепили имането, и кой знае още к’во.

— Или че са се избили взаимно — поде Винс. — Туй винаги е било любимата версия за „Хубавата Лиза“. Въпросът е, че има истории, които едни разказват, други пък обичат да слушат, ама на Ханрати му стигаше пипето да загрее, че главният редактор няма да се върже на такваз претоплена яхния.

— Може би след още десетина години — рече Дейв. — Щото рано или късно всичко старо пак става ново. Може и да не вярваш, Стефи, обаче си е вярно.

— Вярвам — каза стажантката и си помисли: „Чай за лодкаря“ на Ал Стюарт ли беше, или на Кет Стивънс?

— После пък Крайбрежните светлини — продължи Винс. — Мога да ти кажа точно к’во винаги е правело таз история любима на хората. Има една тяхна снимка — сигур само светлини от Елсуърт, отразени в ниски облаци и образуващи кръгове, дето приличат на летящи чинии — а под тях се вижда целият детски отбор на Хенкок Лъмбър по екипи и зазяпани към небето.

— И едно момченце сочи с ръкавицата си — поясни Дейв. — Това е последната щриха. Всички гледат снимката и си викат, я, следователно са извънземни, дошли да гледат Великата американска игра. Ама туй пак си е поредното неизвестно, само че тоз път с интересни снимки, затуй хората все се връщат към него.

— Ама не и „Бостън Глоуб“, макар да подозирам, че при нужда и това ще им свърши работа — заключи Винс.

Двамата се засмяха доволно, както се смеят стари другари.

— Та значи — каза Винс, — ний може и да знаем една-две неразгадани мистерии…

— Виж, тук не съм съгласен — прекъсна го Дейв. — Със сигурност знаем поне една, миличка, ама в нея няма ник’во таквоз „следователно“…

— Добре де… пържолата — рече Винс, но не изглеждаше много уверен.

— Ааа, амчи, да, даже и това е мистерия, не смяташ ли? — попита Дейв.

— Да — съгласи се Винс и вече не изглеждаше доволен. Даже го каза недоволно.

— Обърквате ме. — Стефани въздъхна.

— Амчи, историята за Колорадеца си е объркваща, да — отвърна Винс, — и тъкмо затуй няма да свърши работа на „Глоуб“, нали разбираш. Първо, има много неизвестни. И второ, няма ни едно „следователно“. — Той се наведе напред и впери в нея ясния си син поглед на типичен янки. — Искаш да станеш репортерка, нали?

— Знаеш, че искам. — Тя чак се изненада.

— Добре, тогаз ще ти разкрия една тайна, дето я знае почти всеки в бранша: в истинския живот броят на действителните истории, онез с начало, среда и край, е минимален. Ама ако можеш да дадеш на читателите поне едно неизвестно нещо — най-много две — и после прибавиш туй „следователно“, както му вика Дейв Боуи, читателят сам ще си разкаже история. Удивително, нали?

— Вземи отравянето на църковния пикник. Никой не знае кой е убил онез хора. Известно е обаче, че Рода Паркс, секретарката на ташморската методистка църква, и пастор Уилям Блейкли имали кратка връзка половин година преди случая. Блейкли бил женен и скъсал с нея. Дотук всичко ясно ли е?

— Да — потвърди Стефани.

— Известно е също, че Рода Паркс била отчаяна след скъсването, поне за известно време. Тъй твърди сестра й, известно ли е нещо друго? Рода Паркс и Уилям Блейкли пили отровното айскафе на пикника и умрели. Тогаз к’во е следователното? Бързо, Стефи, все едно от туй ти зависи животът!

— Следователно Рода е отровила кафето, за да убие любовника си, защото я е зарязал, и после също е пила от него, за да се самоубие. Другите четирима, плюс ония, които само са пострадали, са били, как му се викаше, косвени жертви.

Винс щракна с пръсти.

— Амчи, да, ей такваз история си разказват хората. Вестниците и списанията тъй и не я публикуваха, щото няма нужда. Просто знаят, че хората могат да съберат две и две. Нищо противоречи ли й? Пак бързо, все едно от туй ти зависи животът!

Само че този път Стефани можеше да изгуби живота си, защото не успя да се сети за нищо, което да противоречи на теорията. Тъкмо се канеше да възрази, че не познава достатъчно добре случая, когато Дейв се изправи, отиде при парапета на терасата, погледна към Тинък и меко отбеляза:

— Като че ли е бая време да чака половин година, нали?

— Някой не е ли казал, че отмъщението е блюдо, което най-добре се поднася студено? — попита момичето.

— Амчи, да — с все същата мекота се съгласи Дейв, — ама като убиеш шестима души, туй си е повече от отмъщение. Не твърдя, че не може да е било тъй, твърдя само, че може би е било по-инак. Също като Крайбрежните светлини може да са били отражения в облаците… или нещо тайно, изпитвания на Военовъздушните сили от базата в Бангор… или пък кой знай, зелените човечета може наистина да са дошли да видят дали дечурлигата от Хенкок Лъмбър ще направят два аута срещу Тинък Ото Боди.

— Най-често хората си измислят някаква история и вярват в нея — включи се в обяснението Винс. — Нама нищо по-просто, стига неизвестният фактор да е само един: един отровител, една група загадъчни светлини, една гемия, изхвърлена на сушата без екипажа. Само че при Колорадеца нямаше нищо друго освен неизвестни фактори, затуй не се получи история. — Той замълча за миг. — Все едно влак да изхвърчи от камината или някоя заран на улицата ти да се появят конски глави. Не чак толкоз грандиозно, ама точно толкоз странно. А таквиз неща… — Старецът поклати глава. — Стефи, хората не обичат таквиз неща. Не искат таквиз неща. Вълната е много красива, когато я гледаш да се разбива в брега, ама от много вълни хващаш морска болест.

Стефани отправи очи към искрящата повърхност на пролива — там имаше много вълни, но не големи, не днес — и безмълвно се замисли над казаното.

— Има и още нещо — обади се Дейв след малко.

— Какво? — попита тя.

— Тя си е наша — с изненадваща настойчивост отсече старецът. Стори й се почти разгневен. — Човекът от „Глоуб“ е отдалече и само ще я оплеска. Не може да я разбере.

— А ти разбираш ли я?

— Не. — Дейв отново седна. — Ама не се и налага, миличка. По въпроса за Колорадеца съм малко като Дева Мария, след като родила Исус. В Библията пише нещо подобно: „Но Мария мълчеше и размишляваше над тез неща в сърцето си“. Понякога с мистериите тъй е най-добре.

— Но на мен ще разкажеш, нали?

— Да, естествено! — Той я погледна, сякаш изненадан, а също — мъничко — сякаш се събуждаше от полудрямка. — Щото си от нашите. Нали, Винс?

— Амчи да — потвърди другият старец. — Издържа изпита някъде към средата на лятото.

— Така ли? — Тя пак се почувства нелепо щастлива. — Как? Какъв изпит?

Винс поклати глава.

— Не мога да ти кажа, миличка. Знам само, че по някое време просто почна да си изглеждаш наред. — Погледна Дейв и Дейв кимна. Винс пак се обърна към Стефани. — Та тъй. Историята, която не разказахме на обяд. Собствената ни неразгадана мистерия. Историята на Колорадеца.