Колорадеца

15.

— Джим Когън тръгнал за работа в денвърската „Маунтън Аутлук Адвъртайзинг“ в сряда, двадесет и трети април хиляда деветстотин и осемдесета, като всяка друга сряда — поде Винс. — Тъй ми каза тя. Носел серия рисунки, върху които работел за „Сънсет Шевролет“, една от големите местни автомобилни компании, дето поръчвала купища печатни реклами в „Маунтън Аутлук“, извънредно ценни клиенти. През последните три години Когън бил един от четиримата художници, които рисували за „Сънсет Шевролет“, рече жената, и беше сигурна, че във фирмата били доволни от Джим и чувствата били взаимни — Джим обичал да работи за тях. Неговата специалност били „шашнатите жени“, тъй им викал. Попитах я к’во значи туй. Тя се усмихна и рече, че туй били красиви дами с ококорени очи и зяпнала уста, обикновено пляскащи се с ръце по бузите от удивление. Рисунките трябвало да казват: „Леле-мале, к’ва оферта само имам в «Сънсет Шевролет»!“

Стефани се засмя. Беше виждала такива рисунки, обикновено в безплатните проспекти, които раздаваха в „Шоп & Сейв“ оттатък пролива, в Тинък.

Винс кимаше.

— Самата Арла имаше творческа дарба, само че с думи. Описа ми един много почтен мъж, който обича жена си, бебето си и работата си.

— Понякога влюбените очи не виждат това, което не искат да видят — отбеляза момичето.

— Млада, ама цинична! — не без удоволствие възкликна Дейв.

— Амчи да. Но е права — отвърна Винс. — Обаче година и кусур е достатъчно време, за да ти паднат розовите очила. Ако е имало нещо, неудовлетворение от работата или по-вероятно някоя тайна любовчица, струва ми се, че тя щеше да забележи няк’ви следи или поне да надуши за к’во става въпрос, освен ако мъж й не е бил страшно, ама страшно предпазлив, щото през тез шестнайсет месеца разговаряла с всичките му познати, с повечето по два пъти, и те до един й повтаряли същото: той си обичал работата, обичал жена си и направо боготворял сина си. Арла все се връщала към туй: „Той за нищо на света не би изоставил Майкъл — викаше. — Убедена съм, господин Тийг. От дън душа.“ — Винс сви рамене, сякаш искаше да каже: „Обвинявай ме, ако щеше“. — И аз й повярвах.

— И работата му не му е била омръзнала, така ли? — попита Стефани. — Нямал ли желание да се развива?

— Тя каза, че нямал. Обичал дома им в планината, даже над входната врата имали надпис „Скривалището на Ернандо“9. Разговаряла и с един от художниците, с които Когън работел за „Сънсет Шевролет“, рисували заедно от години, Дейв, спомняш ли си името…

— Джордж Ранкин или Джордж Франклин — отговори главният редактор на „Уикли Айлендър“. — Тъй от раз не се сещам кое от двете.

— Не го взимай навътре, старче — рече Винс. — Даже Уили Мейс10 от време на време пропускаше по някой страйк, особено към края на кариерата си.

Дейв му се изплези.

Винс кимна, сякаш беше свикнал да очаква от главния си редактор тъкмо такива детинщини, после отново поде нишката на разказа си.

— Та Джордж Художника, бил той Ранкин или Франклин, казал на Арла, че Джим стигнал до максимума, който позволявала дарбата му, и бил от онез късметлии, дето не само си знаят възможностите, но и се задоволяват с тях. Единствената му амбиция била някой ден да оглави художествения отдел в „Маунтън Аутлук“. И като се има предвид таз амбиция, като че най-малко изведнъж би зарязал всичко, за да побегне на новоанглийското крайбрежие.

— Обаче тя е смятала, че е направил тъкмо това — заключи Стефани. — Нали?

Винс остави кафето си и прокара пръсти през меката си бяла коса, която бездруго вече беше доста рошава. После каза:

— Арла Когън е като всички нас, пленница на фактите. Та оназ сряда Джеймс Когън излязъл от къщи в седем без петнайсет, за да потегли за Денвър по Боулдърската магистрала. Единственият му багаж били рисунките, за които споменах. Носел сив костюм, бяла риза, червена вратовръзка и сиво палто. А, и бил обут с черни мокасини.

— А зеленото късо палто? — попита момичето.

— Ник’во зелено палто — поклати глава Дейв, — но сивият панталон, бялата риза и черните мокасини почти със сигурност били същите, които носел сутринта, когато Джони и Нанси го намериха мъртъв на плажа, подпрян на кошчето за боклук.

— А сакото?

— Тъй и не се откри — отвърна старецът. — Нито пък вратовръзката, ама естествено, ако си сваля вратовръзката, в девет от всеки десет случая човек я напъхва в джоба на сакото си и се басирам, че ако онуй сиво сако изобщо се беше появило, вратовръзката щеше да е в джоба му.

— В девет без петнайсет вече седял на чертожната си маса и работел върху вестникарска реклама за „Кинг Суупър“ — каза Винс.

— Какво е…

— Верига супермаркети, миличка — поясни Дейв.

— Към десет и петнайсет — продължи Винс — Джордж Художника, Ранкин или Франклин, както и да е, видял нашия Колорадец да се запътва към асансьорите. Когън казал, че отива до „Старбъкс“ на съседния ъгъл да си вземе „истинско кафе“, както се изразявал, и сандвич с яйчена салата за обед, щото възнамерявал да обядва на бюрото си. Попитал Джордж дали иска нещо.

— Само това ли ти разказа Арла, докато я караше към Тинък?

— Да. Водех я да разговаря с Каткарт и официално да разпознае човека от снимката и после да подпише нареждането за ексхумация. Съдебният лекар ни очакваше.

— Добре. Извинявай, че те прекъснах. Продължавай.

— Не се извинявай, че задаваш въпроси, Стефани, на репортерите туй им е работата — да задават въпроси. Та тъй, Джордж Художника…

— Ранкин или Франклин, както и да е — услужливо му подсказа Дейв.

— Амчи да, той значи казал на Когън, че ще прескочи кафето, но го придружил до фоайето, за да поприказват за предстоящото честване на някой си Хавърти, един от създателите на агенцията, който излизал в пенсия. Тържеството било насрочено за средата на май и Джордж Художника обяснил на Арла, че мъж й изглеждал развълнуван и го очаквал с нетърпение. Обсъдил разни идеи за подарък, докато дойде асансьорът, после Когън се качил и рекъл на Джордж Художника, че трябва да го обмислят на обяд и да питат още някой, по-точно някоя колежка, какво мисли. Джордж Художника приел предложението, Когън му махнал с ръка, вратите се затворили и туй бил последният човек, дето си спомня да е виждал Колорадеца, докато още бил в Колорадо.

— Джордж Художника — почти се удиви младата жена. — А Когън? Носел ли е сиво палто на излизане от агенцията?

— Арла попитала, ама Джордж Художника не си спомнял. Обаче се съмнявал. И сигур е било тъй. „Старбъкс“ бил точно до будката за сандвичи и наистина се намирали на съседния ъгъл.

— Жената също казала, че имало рецепционистка — прибави Дейв, — ама рецепционистката не го видяла да слиза от асансьора. Рекла, че сигурно е напуснала бюрото си „за минутка“. — Поклати неодобрително глава. — В криминалните романи никога не се случва тъй.

Ала мислите на Стефани се бяха насочили към нещо друго и й хрумна, че кълве трохи, докато на масата има цяла филия. Тя допря левия си показалец до лявата си буза.

— Джордж Художника маха за сбогом на Когън, на Колорадеца де, към десет и петнайсет сутринта. Или по-скоро вече е десет и двайсет, когато идва асансьорът и той се качва.

— Амчи да — потвърди Винс наблюдаваше я с блеснал поглед. И двамата я наблюдаваха.

Стефани допря десния си показалец до дясната си буза.

— А момичето на щанда в „На кея при Иън“ оттатък пролива в Тинък е казало, че е изял рибата с пържените картофки на маса с изглед към водата към пет и половина следобед.

— Амчи да — отново потвърди Винс.

— Каква е часовата разлика между Мейн и Колорадо? Един час ли?

— Два — отвърна Дейв.

— Два — замислено рече тя и повтори: — Два. Значи, когато Джордж Художника го е видял за последен път при асансьора, в Мейн вече е минавало пладне.

— Ако предположим, че никой не бърка за времето — съгласи се редакторът, — а не ни остава друго, освен да правим предположения, нали тъй?

— Възможно ли е? — попита стажантката. — Може ли да е пристигне тук за толкова време?

— Да — отвърна Винс.

— Не — отвърна Дейв.

— Може би — заявиха двамата заедно.

Стефани само озадачено местеше поглед от единия към другия, забравила чашата с кафе в ръката си.