Колорадеца

5.

Ала всъщност започна Дейв.

— Преди двайсет и пет години, през осемдесетте, две деца се качили на ферибота в шест и половина, вместо в седем и трийсет, за да идат на училище. Учеха в Единната гимназия „Бейвю“ и освен туй бяха гаджета. Щом свършваше зимата, а тук на крайбрежието тя не е толкоз дълга, колкото навътре в континента, прекосяваха острова тичешком, спускаха се по Хамък Бийч до шосето, оттам на Пристанищната улица и на градския кей. Представяш ли си го, Стефи?

Представяше си го. Представяше си и романтиката. Не си представяше обаче какво са правели „гаджетата“, като стигнат в Тинък. Знаеше, че десетината дечурлига на ученическа възраст в Муус-Лук почти винаги хващат ферибота в седем и трийсет и подават на капитана — Хърби Гослин или Марси Лагас — картите си, та баркодовете им да бъдат подложени на бързото намигане на стария лазер. После, когато слизаха в Тинък, училищния автобус ги откарваше в ЕГБ, на още пет километра. Тя попита дали децата са изчаквали рейса и Дейв усмихнато поклати глава.

— А, не. И оттатък продължаваха да тичат. Без да се държат за ръце, ама все едно се държаха, щото винаги бяха заедно. Джони Гравлин и Нанси Арно. Две години си бяха направо неразделни.

Стефани се поизправи на стола. Познаваше един Джон Гравлин, мууслукския кмет, общителен човек с добра дума за всеки и поглед, вперен в щатския сенат в Огъста. Темето му оплешивяваше, шкембето му растеше. Опита се да си го представи как тича три километра на острова и още пет от другата страна на пролива и не успя.

— Не ти се удава лесно, а, миличка? — попита Винс.

— Да — призна тя.

— Е, това е, щото се мъчиш да си представиш Джони Гравлин, футболиста, бегача, шегаджията, като кмета Джон Гравлин, който случайно е единствената политическа жаба в нашето островно блато. Кметът обикаля Пристанищната улица и се ръкува наляво и надясно, хили се и хвърля отблясъци с оня златен зъб отстрани в устата, казва добра дума на всеки срещнат, никога не забравя имената на хората, нито кой кара форд пикап, кой пък се задоволява със стария фермерски камион на баща си. Карикатура, направо слязла от стар филм от четирийсетте за провинциалните политици, а той е такъв селяндур, че даже не го съзнава. Останал му е само един скок в блатото и щом се добере до оназ лилия в Огъста, или ще прояви благоразумието да спре, или ще се опита да скочи още веднъж и тоз път ще го смажат.

— Много си циничен — укори го Стефани, не без младежко възхищение от чувството му за хумор.

Винс сви костеливите си рамене.

— Виж сега, самият аз също съм класически образ, миличка, само че от филма, дето вестникарят с ръкавелите и козирката на челото вика: „Спрете пресата!“ в последния кадър. Искам да кажа, че по онуй време Джони беше друг човек — слаб като перодръжка и бърз като живак. Почти божествен, би могло да се рача, само да не бяха тез негови злополучни заешки зъби, дето се е родил с тях.

— А тя… с онез тесни къси червени гащета, дето ги носеше… тя наистина беше богиня. — Замълча за миг. — К’вито са много седемнайсетгодишни момичета де.

— Акълът ти е все там — скастри го Дейв.

Винс изненадващо го погледна.

— Не е изобщо. В облаците е.

— Щом казваш — рече другият старец. — Ама и аз признавам, че си беше хубавица, дума да няма. И три-четири сантиметра по-висока от Джони, май тъкмо затуй скъсаха през пролетта на последната им учебна година. Но през осемдесетте бяха лудо влюбени и всеки ден тичаха до ферибота от отсамната страна и после нагоре по Бейвю Хил до гимназията в Тинък. Хората се обзалагаха кога Нанси ще забременее от него, ама тя тъй и не забременя — или той е бил страшен кавалер, или тя е била страшно предпазлива. — Замълча за миг. — По дяволите, може пък да са били малко по-опитни от повечето хлапета на острова по онуй време.

— Според мене беше от тичането — разсъдливо отбеляза Винс.

— Да се върнем на темата, моля, и двамата — намеси се Стефани и старците се засмяха.

— Та на темата — каза Дейв. — Една заран през пролетта на хиляда деветстотин и осемдесета, трябва да е било април, видели някакъв мъж да седи на Хамък Бийч. Нали се сещаш, в края на Мууси Вилидж.

Стефани се сещаше, разбира се. Хамък Бийч беше прелестно местенце, макар и малко пренаселено от курортисти. Не можеше да си представи как ще е след Деня на труда3, макар че щеше да има възможност да види — стажът й продължаваше до пети октомври.

— Е, „седи“ не е точната дума — поправи се Дейв. — Бил се поизтегнал, тъй твърдяха и двамата после. Подпирал се на едно от онези кошчета за смет, нали ги знаеш, дето дъната им са забити в пясъка, та да не ги отвее вятърът, само че от тежестта на тялото му кошчето било… — Старецът вдигна длан вертикално и я наклони.

— Като кулата в Пиза — отбеляза Стефи.

— Точно тъй. Освен туй не бил облечен за ранна утрин, когато термометърът показва пет-шест градуса и от морския вятър на човек му се струва, че не е повече от нулата. Носел хубави сиви панталони и бяла риза. Бил с леки обувки. Нямал палто. Даже ръкавици нямал.

И децата, разбира се, веднага изтичали при него да видят дали е добре и веднага установили, че не е още щом видял лицето му, казваше Джони после, разбрал, че е мъртъв, и Нанси го потвърждаваше, ама естествено, не искали да го признаят — ти щеше ли? Без да провериш?

— Не — отвърна Стефани.

— Просто си седял там — добре де… бил се изтегнал — с едната ръка в скута, а другата, дясната, отпусната на пясъка. Лицето му било восъчнобледо, освен по едно мораво петънце на двете бузи. Очите му били затворени и Нанси казваше, че клепачите му били синкави. Устните му също били възсини, а шията му, разправяше тя, била някак издута. Косата му била пясъчноруса, подстригана късо, ама не чак толкова, че перчемът му да не се развява от вятъра, пък той си се веел. „Спите ли, господине? — попитала Нанси. — Ако спите, по-добре се събудете“. — „Не спи, Нанси — казал Джони Гравлин, — а и не е в безсъзнание. Не диша“.

— По-късно тя обясняваше, че знаела, била го видяла, ама не щяла да повярва. Няма да ще, естествено, горкото хлапе. Та Нанси рекла: „Може и да диша. Може би спи. Не винаги се забелязва. Разтърси го, Джони, да видим дали няма да се събуди“. На Джони не му се искало, но не щял гаджето му да си помисли, че го е шубе, затова се пресегнал — трябвало да се стегне, за да го направи, години по-късно ми го каза, бяхме обърнали по някоя и друга чаша във „Вълните“ — и разтърсил оня за рамото. Казва, че окончателно се уверил, когато го стиснал, щото хич не било като истинско рамо, а по-скоро като дървена статуя. Ама все пак го разтърсил и рекъл: „Събудете се, господине, събудете се и…“ Щял да прибави „и умрете както си му е редът“, но си помислил, че няма да прозвучи много хубаво при тез обстоятелства — може би още тогаз е разсъждавал малко като политик, — затуй завършил с „и станете!“

— Разтърсил го два пъти — продължи той. — Първият път не се случило нищо. Вторият път главата на човека паднала върху лявото му рамо — Джони го държал за дясното, — мъжът се изхлузил от кошчето, дето го подпирало, и се свлякъл на една страна. Главата му тупнала на пясъка. Нанси изпищяла и се втурнала към пътя колкото й държат краката… с други думи, много бързо. Ако не била спряла сама, Джони сигур щял да я гони до самия край на Кей А. Нанси обаче спряла и той я настигнал, и я прегърнал. През целия си живот не бил по-щастлив, че докосва жива плът, каза ми по-късно Джони. Никога не забравил усещането, което изпитал, когато стиснал мъртвеца за рамото — все едно под бялата риза имало дърво.

Дейв ненадейно млъкна, стана и каза:

— Искам кола от хладилника. — Гърлото ми пресъхна, пък таз история е дълга. Някой друг да иска?

Оказа се, че на всички им се пие, и тъй като Стефани беше забавляваната, ако това е точната дума, трябваше да донесе колата. Когато се върна, двамата старци стояха на перилата и се взираха в пролива и сушата от отсрещната му страна. Тя застана до тях, остави стария тенекиен поднос върху широкия парапет и раздаде чашите.

— Та докъде бях стигнал? — попита Дейв, след като отпи голяма глътка.

— Много добре знаеш докъде си стигнал — тросна му се Винс. — До оня момент, когато нашият бъдещ кмет и Нанси Арно, която е Бог знай къде, сигур в Калифорния, хубавиците винаги бягат колкото може по-далече от острова, без да се налага да си вадят паспорт, та значи докогато двамата намират Колорадеца мъртъв на Хамък Бийч.

— Да де, да. Та Джони предложил да изтичат до най-близкия телефон, а именно пред Градската библиотека, и да се обадят на Джордж Уорно, който по онуй време беше мууслукският полицейски наместник — отдавна блаженопочиващ, милият. Нанси не възразила, ама първо искала Джони пак да изправи „човека“. Тъй го наричаше „човека“. Никога „мъртвеца“ или „трупа“, винаги „човека“. „Мисля, че полицията не би искала да го местим, Нан“ — каза Джони. „Ти вече го премести, аз само искам да го върнеш както си беше“ — настояла Нанси. А той й рекъл: „Преместих го, щото ти ми каза“. Пък тя: „Моля те, Джони, не мога да го гледам тъй, не мога и да мисля за него тъй“. И се разплаква, което естествено решава проблема, и той се връща при трупа, все още свит в кръста, като че седи, ама вече лявата му буза е на пясъка. Та оназ вечер във „Вълните“ Джони ми рече, че никога нямало да може да направи онуй, дето искала от него, ако тя не била там и не го гледала, и не чакала, че ще го направи, и знаеш ли, вярвам му. Мъжете правят за жените много неща, на които обръщат гръб в мига, в който останат сами, неща, от които в девет от всеки десет случая биха избягали, даже да са пияни и да ги подстрекават цяла тайфа приятели. Джони ми рече, че колкото повече се приближавал до мъртвеца, който лежал на пясъка — просто лежал със свити колене, сякаш седял на невидим стол — толкова по-сигурен бил, че затворените му очи ще се отворят и мъжът ще го сграбчи. И макар да знаел, че оня е мъртъв, това усещане не го напуснало, каза ми, само още повече се усилвало. И все пак накрая стигнал при мъртвеца, събрал кураж, хванал го за дървените рамене и го нагласил с гръб на наклоненото кошче за смет. Минало му през ум, че кошчето ще падне и ще издрънчи, и че тогава ще изпищи. Само че кошчето не паднало и той не изпищял. Дълбоко в душата си съм убеден, Стефи, че ний, клетите хора, винаги сме склонни да мислим най-лошото, щото то много рядко се случва. И тогаз онуй, дето е само кофти, ни се струва нормално, даже едва ли не хубаво, и успяваме да го понесем.

— Наистина ли смяташ така?

— О, да! Та тъй, Джони се обърнал и видял на пясъка пакет цигари. И понеже най-лошото вече било свършило и било само кофти, взел цигарите — и даже си напомнил да обясни на Джордж Уорно к’во е направил, в случай че щатската полиция провери за отпечатъци и намери неговите върху целофана — и ги пъхнал в джоба на бялата риза на мъртвеца. После се върнал при Нанси, която се била загърнала с топлото си ученическо яке и подскачала от крак на крак — сигурно й е било студено с онез нейните къси панталонки. Макар че не треперела само от студ естествено.

— Във всеки случай не зъзнала дълго, щото после изтърчали до Градската библиотека и се басирам, че ако някой им беше засякъл времето с хронометър, сигурно е щяло да бъде световен рекорд. И Нанси, понеже имала монети в портмонето си, се обадила на Джордж Уорно, който точно в тоз момент се обличал за работа — той държеше Уестърн Ото, същата сграда, дето сега набожните жени си провеждат благотворителните разпродажби.

Стефани, която беше отразила няколко такива разпродажби за „Изкуство и разни“, кимна.

— И Джордж значи я попитал дали е сигурна, че мъжът е мъртъв, и Нанси рекла „да“. После я помолил да му даде Джони и му отправил същия въпрос. И Джони рекъл „да“ обяснил му, че разтърсил човека за рамото и оня бил вкочанен като дъска. Разказал на Джордж как мъжът се свлякъл и как цигарите изпаднали от джоба му, мислел си, че Джордж може да му трие сол на главата, ама Джордж изобщо не му трил сол. Никой не му трил сол на главата за туй. Не прилича много на мистериозен филм по телевизията, нали?

— Дотук не — отвърна Стефани, мислеше си, че все пак съвсем мъничко й напомня на един епизод от „Убийство по сценарий“. Само че, като имаше предвид разговора, в резултат от който сега слушаше тази история, се съмняваше, че ще се появят фигури като Анджела Лансбъри и ще разгадаят мистерията… макар че все някой трябваше да е постигнал известен напредък, каза си, поне дотолкова, че да узнаят откъде се е взел мъртвецът.

— И значи Джордж казал на Джони двамата с Нанси бързо да се върнат на плажа и да го чакат — продължи Дейв. — Казал им да не пускат никой да се приближи. Джони се съгласил. Джордж му рекъл: „Ако изпуснете ферибота в седем и половина, Джон, ще ви напиша извинителна бележка“. Джони рекъл, че изобщо не му пука за отсъствията. После с Нанси Арно се върнали на Хамък Бийч, ама вече по-полека, само подтичвали по нанадолнището.

— В туй време Джордж Уорно се обадил на доктор Робинсън, ей там на Бийч Лейн — въздъхна Винс, направи пауза и се усмихна на спомена. А може би и за повече драматизъм. — А после се обади на мене.