Колорадеца

16.

— Та затуй историята не става за вестник като „Глоуб“ — рече Винс след кратка пауза, колкото да отпие глътка от разреденото си с мляко кафе и да събере мислите си. — Даже да искахме да им я дадем.

— Пък ний и не искахме — вметна Дейв (при това доста сприхаво).

— Пък ний и не искахме — съгласи се Винс. — Но даже да искахме… Стефи, когато правят разследване или поредица разследвания, големите вестници като „Глоуб“ или „Ню Йорк Таймс“ трябва да могат да дадат отговорите или поне някакви предположения, а аз мога ли да им ги осигуря? Проклет да съм, ако мога! Вземи кой да е голям вестник и к’во ще видиш на първа страница? Въпроси, замаскирани като репортажи. Къде е Осама бен Ладен? Не знаем. Какво прави президентът в Близкия изток? Ний не знаем, щото сам той си няма представа. Икономиката укрепва ли, или отива по дяволите? Мненията на специалистите са противоречиви. Яйцата полезни ли са или са вредни? Зависи кое изследване четеш. Не мож’ накара и метеоролозите да ти кажат дали североизточният вятър ще духа от североизток, щото последния път се опариха. Затуй, ако правят разследване за решаването на жилищните проблеми на малцинствата, трябва да могат да кажат, че ако бъдат изпълнени точки „а“, „б“, „в“ и „г“, нещата ще се оправят до две хиляди и трийсета година.

— А ако правят разследване за Неразгадани мистерии — прибави Дейв, — трябва да могат да ти кажат, че Крайбрежните светлини са били отражения в облаците, а Отравянето на църковния пикник сигур е дело на зарязаната методистка секретарка. Ама я опитай да разнищиш туй нещо с часа…

— Което ти случайно направи. — Винс се усмихна.

— И което естествено е невероятно, както и да го погледнеш — рече Дейв.

— Аз съм готов за таквиз невероятности — заяви Винс. — По дяволите, нали разрових тоз въпрос, направо изтърках слушалката от телефонни разговори, затуй предполагам, че имам право на невероятни теории.

— Баща ми казваше, че може цял ден да режеш тебешир и пак няма да стане сирене — каза Дейв. И той се подсмихваше.

— Вярно си е, ама нека все пак го разчовъркам още малко — продължи Винс. — Да речем, че вратите на асансьора са се затворили в десет и двайсет колорадско време, нали тъй? Да речем също, само колкото да поспорим, че всичко туй е планирано предварително и долу го е чакала кола със запален мотор.

— Добре — съгласи се Стефани, наблюдаваше го внимателно.

— Чиста фантастика — изсумтя Дейв, ала също изглеждаше заинтригуван.

— Неправдоподобно е, да — потвърди Винс, — ама в десет и петнайсет той все пак е бил там, а след малко повече от пет часа — в „На кея при Иън“. И туй е неправдоподобно, но знаем, че е факт. Сега може ли да продължа?

— Давай Макдъф — каза Дейв.

— Ако го е чакала кола със запален мотор, той е можел да стигне до Стейпълтен за половин час. Виж, със сигурност не е хванал пътнически самолет. Може да е платил билета си в брой и да се е представил с измислено име, по онуй време беше възможно, ама от Денвър за Бангор няма преки полети. Всъщност от Денвър за кой да е град в Мейн.

— Проверил си.

— Проверих. С пътнически самолет в най-добрия случай е можел да пристигне в Бангор в шест и четирийсет и пет следобед, а туй е много след като го е видяло момичето в „На кея при Иън“. Всъщност по туй време на годината последният ферибот за Мууси вече е бил отплавал.

— Последният в шест ли е? — попита Стефани.

— Да, чак до средата на май — каза Дейв.

— Значи трябва да е летял с чадър, така ли? — предположи тя. — С чартърен самолет, при това реактивен? От Денвър има ли чартърни полети? И можел ли да си го позволи?

— Да, на всичките ти въпроси — отвърна Винс, — но е щяло да му струва няколко хилядарки и да си проличи в банковата им сметка.

— А не е ли?

Старецът поклати глава.

— Преди изчезването на Колорадеца по сметките им не са внасяни значителни суми. И все пак точно тъй трябва да е постъпил. Проверих в различни компании за чартърни полети и навсякъде ми съобщиха, че в хубав ден, когато има силен попътен вятър и някакъв малък „Лиър“, например трийсет и пет или петдесет и пет, се възползва от него, полетът ще е само три часа, може би малко повече.

— От Денвър до Бангор — рече тя.

— Амчи да, от Денвър до Бангор — по нашите краища няма друго летище, дето може да кацне някой от тез самолети. Няма достатъчно дълги писти, нали разбираш.

Стефани разбираше.

— Провери ли в чартърните компании в Денвър?

— Опитах. Обаче и там не постигнах нищо съществено. Само в две от петте компании, които имат по-големи или по-малки реактивни самолети, изобщо се съгласиха да разговарят с мен. Не бяха длъжни, нали тъй? Аз бях просто провинциален вестникар, който се ровичка в някаква случайна смърт, а не ченге, дето разследва престъпление. Освен туй на едното място ми посочиха, че не било само въпрос да се проверят ЛО-тата, които извършват полети от Стейпълтен…

— Какво е ЛО?

— Летищни оператори — поясни Винс. — Чартърните полети са само една от услугите, които предлагат. Те взимат разрешения за кацане и излитане, поддържат малки терминали за пътници, които летят инкогнито, та да си останат такива, продават, обслужват и ремонтират самолети. Можеш да минеш митницата на много ЛО-та, да си купиш висотомер, ако твоят не бачка, или да изчакаш осем часа в пилотската зала, ако си изчерпал летателното си време. Някои Ло-та, например „Сигничър Еър“, са големи компании, вериги, също като „Холидей Ин“ и „Макдоналдс“. Други са дребни фирмички само с един автомат за закуски вътре и ветрен конус край пистата.

— Цяло проучване си направил. — Стефани се впечатли.

— Амчи да, колкото да разбера, че не само колорадски пилоти и самолети използват Стейпълтен и кое да е друго летище в Колорадо, и тогаз, и сега. Например самолет на ЛО от Ла Гуардия в Ню Йорк може да кацне в Денвър с пътници, които ще гостуват цял месец на роднини в Колорадо. Тогаз пилотите ще разпитат наоколо за други, дето искат да се върнат в Ню Йорк, просто за да не се налага да летят обратно с празен самолет.

— В последно време всички места за обратните полети са резервирани в компютъра предварително — отбеляза Дейв. — Разбираш ли, Стефи?

Тя разбираше. Разбираше и още нещо.

— Следователно данните за Невероятното пътуване на господин Когън може да са в архивите на „Еър Игъл“ от Ню Йорк.

— Или на „Еър Игъл“ от Монпелие, Върмонт — допълни Винс.

— Или на „Дръж Ми Шапката Джетс“ от Вашингтон — прибави Дейв.

— И ако Когън е платил в брой — заключи Винс, — най-вероятно изобщо няма данни за него.

— Но сигурно има всевъзможни институции…

— Да, Стефи — прекъсна я главният редактор на „Айлендър“. — Повече, отколкото мож си представи, като се почне с Федералната авиационна администрация и се свърши с данъчните. Ама когато се плаща в брой, недей търси документи. Спомняш ли си Хелън Хафнър?

Разбира се, че си я спомняше. Келнерката от „Сивата чайка“. Чийто син наскоро беше паднал от къщичката на дървото и си бе счупил ръката. „Тъй ще останат всичките за нея — каза Винс за парите, които възнамеряваше да пъхне в джоба й, — пък к’вото не знае Чичо Сам, не го и засяга“. Към което Дейв прибави: „Тъй се въртят парите в Америка“.

Стефани му вярваше, ала в такива случаи това беше изключително досаден начин за въртене на бизнес.

— Значи не знаеш — рече тя. — Направил си всичко възможно, но просто не знаеш.

Винс в първия момент се изненада, после се засмя.

— Що се отнася до туй дали съм направил всичко възможно, съмнявам се, че човек изобщо може да е сигурен — всъщност смятам, че повечето хора сме осъдени, даже обречени да си мислим, че бихме могли да се справим още мъничко по-добре, дори когато се доберем до там к’вото се опитваме да получим. Ама грешим — аз все пак знам! Взел е чартърен полет от Стейпълтен. Тъй е станало.

— Но ти каза…

Той се наведе още по-напред над сключените си длани и впери очи в нейните.

— Слушай внимателно и се учи, миличка. От много години не съм чел Шерлок Холмс, затуй не мога да го цитирам точно, ама в един момент великият детектив казва на доктор Уотсън нещо подобно: „Когато изключиш невъзможното, отговорът би трябвало да е останалото — колкото и да е невероятен.“ Известно ни е, че оназ сряда заран Колорадеца е бил в службата си в Денвър до десет и петнайсет или десет и двайсет. И основателно можем да сме сигурни, че в пет и половина е бил в „На кея при Иън“. Вдигни пръсти като преди малко, Стефани.

Тя го послуша — левия показалец за Колорадеца в Денвър, десния за Джеймс Когън в Мейн. Винс отлепи длани една от друга и за миг докосна десния й показалец със своя — старостта на среща във въздуха с младостта.

— Само не нарочвай таз пръст за пет и половина — инструктира я. — Няма нужда да вярваме на кръчмарката, която не е била съсипана от бачкане през юли, ама все пак несъмнено е била натоварена, нали се е случило по време за вечеря.

Стефани кимна. По тези краища се вечеряше рано.

— Да приемем тоз пръст за шест — предложи той. — Часът на последния ферибот.

Стажантката отново кимна.

— Трябва да е пътувал с него, нали?

— Да, освен ако не е преплувал пролива — отвърна Дейв.

— Или с лодка под наям — прибави момичето.

— Питахме — рече главният редактор. — Нещо повече, питахме Гард Едуик, който през пролетта на осемдесета управляваше ферибота.

„Дали Когън му е занесъл чай? — изведнъж се зачуди Стефани. — Защото нали трябва да занесеш чай на лодкаря. Ти сам го каза, Дейв.“

— Стеф? — загрижено попита Винс. — Как си, миличка?

— Добре съм, защо?

— Изглеждаш… не знам, някак странно.

— Ами, има нещо такова. Историята си е странна, нали? — И прибави: — Само че това всъщност не е история, вие бяхте абсолютно прави, и ако се чувствам странно, предполагам, че тъкмо това е причината. Все едно се опитваш да караш колело по опънато във въздуха въже, което просто не съществува.

Поколеба се, после реши да продължи и тотално да се направи на глупачка.

— Господин Едуик си е спомнял Когън, защото му е донесъл нещо, така ли? Защото е донесъл чай за лодкаря?

За миг двамата не отговориха, само я измерваха с непроницаеми погледи, толкова странно млада и по момчешки миловидна в техните старчески очи, и й се стори, че може да се разсмее, да се разплаче или да направи нещо, някак да избухне, само за да потисне мъчителното си безпокойство и растящата си увереност, че се е направила на глупачка.

— Било мразовито — рече Винс. — Някой — бил мъж — донесъл картонена чаша кафе на Гард в кабината. Разменили само няколко думи. Било през април, не забравяй, и вече се стъмвало. Мъжът казал: „Спокойно плаване“. И Гард отвърнал: „Мерси“. После оня добавил: „Дълго пътуване“ или „Дълго пътувах“.

— Когън носел ли е зеленото палто? Или сивото?

— Стеф — каза Винс, — Гард не само не си спомняше дали е носел палто. Сигур не би могъл да се закълне в съда дали е бил пеш, или е яздел кон. Първо, вече се стъмвало, второ, от таз дребна любезност и няколко обелени думи беше изтекла година и половина. Трето… е, нали разбираш… пийваше си.

— За мъртвите или добро или нищо, ама той пиеше като смок — поясни Дейв. — През осемдесет и трета го изхвърлиха от работа и Съветът го тури на снегорина, главно за да не умре от глад семейството му. Имаше пет деца, нали разбираш, и жена му беше с множествена склероза. Ама накрая разби снегорина насред центъра, беше фиркан, и за една седмица през февруари профука цялото гориво, да го таковам, ще ме прощаваш за нецензурирания език. Той изгуби и таз работа и остана да я кара на помощи. Затуй изненадан ли съм, че не си спомняше повече? Не, не съм изненадан. Но и от малкото му спомени съм убеден, амчи, да, че Колорадеца е дошъл от континента с последния ферибот, да, и е донесъл чай на лодкаря или там к’вото му съответства. Браво, че си спомни за туй, Стеф. — И я потупа по ръката. Тя се усмихна. Чувстваше се замаяна.

— Както самата ти каза — поде разказа Винс, — трябва да се има предвид двучасовата разлика във времето. — Той премести левия й показалец по-близо до десния. — Когън излиза от работа в дванайсет и петнайсет наше време. В мига, в който асансьорът отваря врати във фоайето на сградата, той смъква нехайната си ежедневна маска. На секундата. И хуква навън, дето го чака оназ бърза кола със също толкоз бърз шофьор. След половин час е на летището на Стейпълтен и пет минути по-късно се качва на частен самолет. И не е оставил нищо на случайността. Невъзможно е. Някои хора доста редовно летят с частни самолети за по една-две седмици. През тез една-две седмици пилотите, които ги возят, поемат други клиенти. Нашето момче е избрало такъв самолет и почти със сигурност е платило, за да дойде с него на изток.

— А какво е щял да прави, ако пътниците на самолета, който е възнамерявал да хване, в последния момент са отменили полета си? — попита Стефани.

Дейв сви рамене.

— Предполагам същото, каквото е щял да направи при лошо време. Да го отложи за друг ден.

Винс вече беше преместил левия показалец на стажантката още по-близо до десния.

— Сега на източното крайбрежие вече наближава един следобед, но нашият приятел Когън поне няма що да се безпокои за тез глупави мерки за безопасност, не и през осемдесетте, и особено когато лети с чартър. И трябва да допуснем — за пореден път, — че не се налага да чака много други самолети на опашка за свободна писта, щото инак туй му преебава плана, пък той гони ферибота, дето го чака в другия край. — Старецът докосна десния й показалец. — Последния за деня… Та тъй, полетът продължава три часа. Поне. Моят колега тук влезе в интернет, страстно я обича таз пущина, и каза, че тогаз времето било подходящо за полети и картите показват, че движението на въздушните маси приблизително било в правилната посока…

— Ама що се отнася до туй каква е била скоростта на въздушните течения, таз информация тъй и не успях да изровя — вметна Дейв и погледна Винс. — Като се има предвид неправдоподобността на теорията ти, колега, туй сигур не е толкоз зле.

— Да речем три часа — повтори Винс и премести левия показалец на Стефани (онзи, за който момичето започваше да си мисли като „пръста на Колорадеца“) на по-малко от пет сантиметра от десния (за който тя вече мислеше като за „пръста на Джеймс Когън Почти Мъртвия“). — Не може да е било много повече.

— Защото фактите не позволяват — промълви тя, почти хипнотизирана (всъщност малко уплашена) от тази идея. Някога в гимназията беше прочела научнофантастичния роман „Луната е наставница сурова“. Не знаеше за луната, но започваше да вярва, че това определено е вярно за времето.

— Да, не позволяват — съгласи се той. — Когън каца в четири часа или може би в четири и пет, да речем, в четири и пет, и слиза на терминала на „Туин Силвър Еър“, единствения ЛО на бангорското международно летище по онуй време…

— Има ли данни за пристигането му? — попита Стефани. — Провери ли? — Знаеше, че е проверил, разбира се, и също така знаеше, че не е имало никаква полза, така или иначе. Просто историята си беше такава. Като кихавица, която само заплашва да изригне.

Винс се усмихна.

— Проверих естествено, ама в безгрижните дни преди Вътрешната сигурност в Туин Сити съхраняваха само счетоводните си документи. Тоз ден имали бая много плащания в брой, включително и някои доста сериозни сметки за зареждане на гориво късно следобед, но даже те може да не означават нищо. Пилотът, дето е возил Колорадеца, спокойно може да е пренощувал в бангорски хотел и да е отлетял на другата заран…

— Или да е прекарал целия уикенд в Бангор — обади се Дейв. — А може и да е излетял веднага, без изобщо да зарежда.

— Възможно ли е, след като идва чак от Денвър? — учуди се Стефани.

— Може да е кацнал в Портланд и да е заредил там — поясни главният редактор.

— Ама защо ще го прави?

Дейв се усмихна. Това му придаде изненадващо лукав вид, който нямаше нищо общо с обичайната му сериозност и малко глуповата откровеност. Хрумна й, че интелектът зад това пухкаво, доста детинско лице сигурно е ловък и бърз като на Винс Тийг.

— Когън може да е платил на пилота да постъпи тъй, щото се е боял да не остави документална следа — отвърна Дейв. — И пилотът най-вероятно е бил готов да изпълни всяка разумна молба, стига да му платят достатъчно.

— Що се отнася до Колорадеца — поде Винс, — на него са му оставали още два часа да стигне до Тинък, да си вземе риба и пържене картофки в „На кея при Иън“ и да седне на масата, за да си ги изяде, кота зяпа морето, и сетне да хване последния ферибот за остров Муус-Лук. — Докато говореше, той бавно сближаваше двата показалеца на Стефани и накрая ги притисна един към друг.

Момичето го наблюдаваше като хипнотизирано.

— Това изпълнимо ли е?

— Може би, ама на косъм — въздъхна Дейв. — Ако не го бяха открили мъртъв на Хамък Бийч, самият аз за нищо на света нямаше да повярвам. А ти, Винс?

— И аз — без изобщо да се замисля, потвърди другият старец.

— В радиус от двайсет километра около Тинък има четири неасфалтирани писти, и четирите сезонни. Повечето им полети са през лятото, карат туристи на екскурзии по местните забележителности или да зяпат шумата, когато цветовете са най-пъстри, въпреки че туй трае само една-две седмици. Проверихме и там, ако Когън случайно е взел втори чартърен полет, тоз път витлов самолет, например „Пайпър Къб“, от Бангор до крайбрежието.

— И сте ударили на камък, нали?

— Позна — отвърна Винс и сега усмивката му изглеждаше по-скоро мрачна, отколкото лукава. — След затварянето на асансьорните врати в оназ денвърска сграда цялата таз работа не е нищо друго освен сенки, които не мож съвсем ги различи… и един труп. Три от четирите писти се оказаха пусти през април, напълно затворени, тъй че на всяка от тях е можел да кацне самолет, без никой да забележи. А четвъртата — там живееше една жена, Мейси Харингтън, с баща си и шейсетина мастии, та тя твърдеше, че никой не е бил кацал на тяхната писта от октомври седемдесет и девета до май осемдесета, ама вонеше на бъчва и се съмнявах, че помни какво се е случило седмица преди да разговарям с нея, камо ли преди година и половина.

— Ами баща й? — попита Стефани.

— Сляп като къртица и еднокрак — поясни Дейв. — Диабетик.

— Уф.

— Амчи да.

— Дай да оставим Джак и Мейси Харингтън — нетърпеливо рече Винс. — Когато става дума за Когън, не вярвам в Теорията за втория самолет повече, отколкото в Теорията за втория стрелец, когато става дума за Кенеди. Ако Когън го е чакала сола в Денвър, пък не виждам друга възможност, друга може да го е чакала на летището. И съм убеден в това.

— Обаче е също толкова неправдоподобно — възрази Дейв. Не говореше подигравателно, а печално.

— Тъй да е — невъзмутимо отвърна другият старец, — ама като се отървеш от невъзможното, останалото… ей ти го и кутрето, драпа по вратата да го пуснеш вътре.

— Може сам да е шофирал — замислено предположи стажантката.

— Кола под наем ли? — Дейв поклати глава. — Съмнявам се, миличка. Агенциите за коли под наем приемат само кредитни карти, а кредитните карти оставят документални следи.

— Освен туй — прибави Винс — Когън не е познавал пътищата в източен и крайбрежен Мейн. Доколкото успяхме да установим, никога през живота си не е идвал насам. Ти вече познаваш пътищата, Стефи: главното шосе е само едно, от Бангор до Елсуърт, но щом стигнеш там, имаш три-четири различни възможности, и човек отдалече, даже да е имал карта, все ще се обърка. Мисля, че Дейв е прав. Ако е възнамерявал да пътува с кола и е знаел, че няма да разполага с много време, Колорадеца трябва да е разполагал с шофьор, който го е чакал. И който е бил готов да приеме заплащане в брой, и да кара бързо, без да се изгуби.

Стефани се позамисли. Двамата старци я оставиха.

— Общо трима — накрая рече тя. — Вторият от които — пилот.

— Може би с втори пилот — тихо допълни Дейв. — Поне таквиз са правилата.

— Много е странно — заяви момичето.

Винс кимна и въздъхна.

— Не отричам.

— Така и не сте открили нито един от тях, нали?

— Да.

Стажантката отново се замисли, този път с наведена глава и смръщено чело. Двамата за пореден път не я прекъснаха. След около две минути тя вдигна поглед.

— Но защо? Какво може да е било толкова важно за Когън, че да положи такива усилия?

Винс Тийг и Дейв Боуи се спогледаха, после пак се обърнаха към нея.

— Виж, туй е сериозен въпрос — рече Винс.

— Сложен въпрос — рече Дейв.

— Главният въпрос — рече Винс.

— Естествено — потвърди Дейв. — Винаги е бил.

Винс, съвсем тихо:

— Не знаем, Стефани. Тъй и не узнахме.

Дейв, още по-тихо:

— В „Бостън Глоуб“ туй нямаше да им хареса. Да, хич.