Изумителният Морис и неговите образовани гризачи

Глава 8

Когато трите плъха се хвърлиха, вече бе прекалено късно. Във въздуха имаше само една дупка с формата на Морис, който бе в отсрещния край на помещението, катерейки се по някакви кутии.

Под него се чу цвъртене. Той скочи върху поредната кутия и забеляза, че на едно място в стената някои от тухлите бяха изпопадали. Той се прицели, задращи неистово по ронещите се под него тухли и се хвърли в неизвестното.

То представляваше още едно мазе. Пълно с вода. Всъщност не точно вода. Беше онова, в което водата се превръща, след като е поела оттока от клетки с плъхове, стекла се е върху насъбралата се в нея утайка и е имала възможност да постои и да си бълбука кротко в течение на година-две. Да се нарече „тиня“ би било обида за всички порядъчни блата по света.

Морис се приземи в нея. Тя направи „бльок“.

Опитвайки се да не диша, той яростно загреба с лапи през гъстата субстанция и издрапа върху купчина чакъл от другата страна на помещението. Паднала греда, хлъзгава от плесен, водеше до по-заплетена, обгоряла до черно дървения в тавана.

Той все още чуваше ужасния глас в главата си, но по-приглушено. Опитваше се да му заповядва. Опитва се да заповядва на котка? По-лесно би било да закове желе на стена. За какво го мислеше, за куче?

Воняща тиня се стичаше от него. Дори ушите му бяха пълни с тиня. Той понечи да се изближе и спря. Беше съвсем нормална котешка реакция да почисти с език мръсотията. Но това вероятно щеше да го убие…

Долови движение в тъмнината. Едва различи фигурите на големи плъхове, извиращи от дупката. Чу поредица от цопвания. Някои от фигурите се промъкваха покрай стените.

„А-а — каза гласът. — Виждаш ги? Гледай как идват за теб, КОТКО!“

Морис се спря. Сега не бе време да слуша котешкия си инстинкт. Котката в него го бе измъкнала от помещението, но котката в него бе глупава. Караше го да напада достатъчно дребни същества и да бяга далеч от всичко останало. Но нито една котка не можеше да надвие куп плъхове с подобни размери. Той замръзна и се опита да не изпуска от взор напредващите плъхове. Те се бяха устремили право към него.

Чакай… чакай…

Гласът бе казал: „Виждаш ги…“

Откъде знаеше?

Морис се опита да мисли гръмко: „Можеш… ли… да… четеш… мислите… ми?“ Нищо не се случи.

Той усети прилив на вдъхновение. Затвори очи.

„Отвори ги!“ — моментално дойде заповедта и клепките му потрепнаха.

„Няма — заяде се Морис. — Ти не можеш да чуеш мислите ми! — викна наум. — Само използваш очите и ушите ми! Просто гадаеш какво си мисля.“

Отговор не дойде. Морис не чака повече. Той скочи. Наклонената греда бе там, където си я спомняше. Той издрапа догоре и спря. Най-много да го последват. С малко късмет можеше да пусне в употреба лапите си…

Плъховете приближиха. Сега душеха за него точно отдолу и той си представи потрепващите им муцуни в тъмнината.

Един се закатери по гредата, като не спираше да души. Сигурно бе на сантиметри от опашката на Морис, когато се завъртя и се спусна обратно.

Той чу как изкатериха чакъла. Долови още смутено сумтене и после в тъмното шума от плъхове, шляпащи през тинята.

Морис сбърчи в почуда спеченото си от тиня чело. Плъхове, които не можеха да надушат котка? И тогава схвана. Той не миришеше на котка — той смърдеше на тиня, той се чувстваше като тиня насред помещение, пълно с воняща тиня.

Постоя неподвижен като камък, докато със спечените си от тиня уши не долови шума от лапи, топуркащи обратно към дупката в стената. После, без да отваря очи, се спусна внимателно до чакъла и откри, че е натрупан пред изгнила дървена врата. Онова, което трябва да беше талпа, бе прогизнало като гъба и се разпадна при допира му.

Усещането за пространство му подсказа, че отвъд има друго мазе. То вонеше на гнилоч и изгоряло дърво.

Щеше ли… гласът да разбере къде се намира, ако отвореше очи сега? Не си ли приличаха всички мазета?

Може би и тук бе пълно с плъхове.

Той ококори очи. Нямаше плъхове, но имаше още един ръждясал капак, откриващ вход към тунел, голям точно колкото да мине през него. Успя да зърне слаба светлина.

„Значи това бил светът на плъховете — помисли си той, като се опита да изчегърта тинята от себе си. — Тъмен, кален, вонящ и пълен със странни гласове. Аз съм котарак. Припек и свеж въздух — това е моят стил. Сега ми трябва само една дупка към външния свят и ще дишат праха изпод лапите ми, или най-малкото — парченца засъхнала тиня.“

Глас в главата му, който не беше онзи мистериозният, а точно като неговия, каза: „Да, ами глуповидното хлапе и другите? Трябва да им помогнеш!“ А Морис отвърна: „Ти пък откъде се взе? Слушай какво, ти им помогни, пък аз ще отида някъде на топло, бива ли?“

Светлината в края на тунела ставаше по-ярка. Не беше даже бледо подобие на дневна светлина, нито дори на лунна светлина, но всичко бе по-добре от тая тъмница. Всъщност почти всичко.

Той измъкна глава от тръбата и надникна в една доста по-голяма тръба, направена от тухли, заслузени с особена подземна гадост, попадайки в кръга от светлината на свещ.

— Това е… Морис? — ахна Праскови, взирайки се в тинята, ръсеща се от сплъстената му козина.

— Значи мирише по-добре, отколкото обикновено — захили се Загар по начин, който котаракът прие за не твърде приятелски.

— А, ха-ха — бездушно рече Морис. Не беше в настроение за остроумни отговори.

— О, знаех си, че няма да ни изоставиш, стари друже — каза Опасна Тиква. — Винаги съм казвал, че можем да разчитаме на Морис поне. — Той въздъхна дълбоко.

— Да. — Загар хвърли на Морис доста по-проницателен поглед. — Всъщност да разчитаме, че ще направи какво?

— О — смънка Морис. — Ъ-ъ. Добре. Значи така, намерих ви всичките.

— Да — потвърди Загар с тон, който той определи като гаден. — Изумително, нали? Сигурно си ни търсил дълго при това. Видях как се втурна да ни търсиш.

— Можеш ли да ни помогнеш? — намеси се Опасна Тиква. — Трябва ни план.

— А, добре — пое дъх Морис. — Предлагам да вървим нагоре при всяка възможн…

— За да спасим Свинскибут — прекъсна го Загар. — Ние не изоставяме своите.

— В никакъв случай?

— В никакъв случай.

— Пък и хлапето — напомни Праскови. — Сардини казва, че е вързано с женското хлапе в едно от мазетата.

— О, ами, те са, тъй де, хора — направи физиономия Морис. — Хора и хора, нали знаете, това си е нещо човешко, не мисля, че трябва да се месим, може да ни разберат накриво, знам ги аз хората, те ще се оправят.

— Не давам и порски шрлт за хората! — кипна Загар. — Но ония плъхоловци отнесоха Свинскибут в торба! Ти видя онази стая, котако! Видя плъховете, натъпкани в клетки! Плъхоловците крадат храната! Сардини казва, че там има купища чували с храна! Пък има и още нещо…

— Един глас — изтърси Морис, преди да успее да се спре.

Загар вдигна див поглед:

— И ти ли го чу? Мислех, че сме само ние!

— Плъхоловците също го чуват — обясни Морис. — Само че си въобразяват, че чуват собствените си мисли.

— Той подплаши останалите — промълви Опасна Тиква. — Те просто… спряха да мислят… — Дребният плъх изглеждаше съвсем отчаян. До него, изцапана с прах и следи от лапи, лежеше отворена „Г-н Бънзи има приключение“. — Дори Токсинчо избяга. А той умее да пише! Как е възможно да се случи това?

— Изглежда е засегнало едни повече от други — отбеляза Загар с по-делови тон. — Пратих няколко от по-трезвомислещите да се помъчат да намерят останалите, но това ще е дълга работа. Те просто тичаха сляпо. Трябва да измъкнем Свинскибут. Той е водачът. Все пак ние сме плъхове. Клан. Плъховете ще следват водача.

— Но той е вече одъртял, пък ти си железен, а и той не е точно мозъкът на бандата — почна Морис.

— Те го отнесоха! — извика Загар. — Те са плъхоловци! Той е един от нас! Ще помагаш или не?

На Морис му се стори, че долавя дращещ шум от другия край на тръбата си. Не можеше да се обърне да провери и внезапно се почувства много уязвим.

— Да, помагам, да, бе, да — бързо избъбри той.

— М-хм. Наистина ли, Морис? — обади се Праскови.

— Да, бе, да, съвсем. — Морис излази от тръбата и се вгледа навътре в нея. Нямаше следи от плъхове.

— Сардини е по петите на плъхоловците — обясни Загар, — тъй че ще узнаем накъде го влачат.

— Имам гадното усещане, че вече знам — въздъхна Морис.

— Какво? — сепна се Праскови.

— Аз съм котарак, ясно? Ние, котараците, висим по разни места. Виждаме разни работи. На много места нямат нищо против шляещи се котараци, ясно, понеже ние регулираме броя на вредит… ние намаляваме ъ-ъ…

— Добре, де, добре, знаем, че не ядеш никой, който може да говори, все ни го повтаряш — подкани го Праскови. — Давай нататък!

— Веднъж бях на едно място, то беше плевня… аз бях горе високо в сеното, където винаги може да се намерят ъ-ъ…

Праскови подбели очи.

— Да, да, давай нататък!

— Добре, де, и така, всичките ония мъже влязоха вътре и аз не можех да се измъкна, защото водеха куп кучета и затвориха вратите на плевнята, и, ъ-ъ, сложиха онова нещо, нещо като голяма кръгла дървена ограда насред пода, пък разни мъжете носеха кутии с плъхове и насипаха плъхове в ринга и после, ами… после пуснаха и няколко кучета вътре. Териери — добави той, като се опитваше да избегне израженията им.

— Плъховете се биха с кучетата? — обади се Загар.

— Е, предполагам, че и така можеше да е — отвърна Морис. — Ама предимно тичаха ли тичаха. Наричат го Плъхогонка. Плъхоловците, разбира се, доставят плъховете. Живи.

— Плъхогонка… — повтори Загар. — Как така досега не сме чули за това?

Морис примигна срещу него. За умните създания плъховете понякога можеха да бъдат изумително тъпи.

— Че защо ти е да чуваш за това?

— Със сигурност някой от плъховете, които…

— Ти, изглежда, не схващаш — смръщи се Морис. — Плъховете, които влизат в ринга, не излизат от него. Или поне не живи.

Настъпи тишина.

— Не могат ли да изскочат? — обади се Праскови с отънял гласец.

— Прекалено високо е.

— Защо не се бият с кучетата? — наежи се Загар.

„Ама наистина са страшно тъпи“ — помисли си Морис.

— Защото са плъхове, Загар. Купчина плъхове. Всичките вонящи от поголовен страх и паника. Знаеш как става.

— Веднъж ухапах един пес по носа! — кресна Загар.

— Добре, така е — успокоително рече Морис. — Един плъх може да мисли и да бъде смел, точно така. Но куп плъхове си е сган. Куп плъхове значи просто едно голямо животно с много крака и без грам мозък.

— Не е вярно! — извика Праскови. — Заедно ние сме силни!

— Колко високо? — запита Загар, вторачен в пламъчето на свещта, сякаш виждаше някакви образи.

— Какво? — в един глас попитаха Праскови и Морис.

— Оградата… колко точно е висока?

— Ъ? Не знам! Ами висока! Хората се опираха с лакти на нея! Има ли значение? Прекалено е висока да я прескочи плъх, това знам.

— Всичко, което сме постигнали, сме го постигнали, защото сме били заедно… — започна Праскови.

— Тогава ще спасим Свинскибут заедно! Ще… — Загар се обърна при шума от лапи, топуркащи по тръбата, и сбърчи нос. — Това е Сардини. И… момент, мирише на женско, младо, нервно… Питателна?

Най-младият член от Отряда на капанджиите се влачеше след Сардини. Беше мокра и унила.

— Изглеждаш като удавен плъх, госпожице — посрещна я Загар.

— Паднах през една пробита тръба, сър.

— Както и да е, добре дошла. Какво става, Сардини?

Танцуващият плъх изтупка няколко нервни стъпки.

— Катерих се по повече отходни и отводнителни тръби, отколкото е полезно за мен — обобщи той. — И не ме питай за крркк котараци, шефе, да пукнат дано до последния — изключая негова чест тук присъстващия, р’збира се — добави Сардини, нервно поглеждайки Морис.

— И? — не се стърпя Праскови.

— Отидоха до някакви конюшни или нещо от сорта накрай града. Мирише страшно. Околовръз — куп кучета. И хора.

— Арена за плъхове — намеси се Морис. — Казах ти. Охранват плъхове за арената!

— Добре — спря го Загар. — Ще измъкнем Свинскибут оттам. Сардини, ти ще ме заведеш. Ще гледаме да съберем други по пътя. А вие останалите трябва да се опитате да намерите хлапето.

— Защо ти даваш заповеди? — смръщи се Праскови.

— Защото някой трябва да го прави. Свинскибут може да е малко закостенял и твърдоглав, но той е водачът и това всеки го надушва, а и ни е необходим. Някакви въпроси? Добре…

— Може ли да дойда и аз, сър? — обади се Питателна.

— Помага ми да си нося въжето, шефе — обясни Сардини. И двамата мъкнеха по куп намотки.

— Трябва ли ти всичко това? — вдигна вежди Загар.

— Никога не казвай „не“ на парче връв, шефе — убедено рече Сардини. — Изумително е на какви неща попадам понякога…

— Е, добре, щом като е полезна с нещо — сви рамене Загар. — И да гледа да не изостава. Да тръгваме!

И в следващия момент Опасна Тиква, Праскови и Морис останаха сами.

Опасна Тиква въздъхна и промълви:

— Един плъх може да е смел, но куп плъхове си е просто сган. Вярно ли е това, Морис?

— Не, аз исках… виж какво, там отзад имаше нещо! В едно мазе. Не знам какво беше. Някакъв глас, който разбърква мозъците!

— Не на всички — отвърна Праскови. — Теб не те паникьоса, нали? Нито нас. Нито Загар. И само вбеси Свинскибут. Защо?

Морис примигна. Той отново чу гласа в главата си. Бе доста слаб, и със сигурност не беше плод на собствените му мисли и каза: „Ще намеря начин да проникна, КОТКО!“

— Чу ли това? — стресна се той.

— Нищо не чух — отвърна Праскови.

„Може би трябва да си наблизо — помисли си Морис. — Може би, ако си наблизо, то знае къде е главата ти.“

Той никога не бе виждал толкова нещастен плъх, колкото Опасна Тиква. Дребничкият плъх се бе свил до свещта, вперил невиждащ поглед в „Г-н Бънзи има приключение“.

— Надявах се да е по-различно — пророни Опасна Тиква. — Но излиза, че сме просто… плъхове. Щом възникне проблем, ние сме просто… плъхове.

За Морис бе доста необичайно да изпитва съчувствие към някой друг, освен към Морис. При котките това е основен недостатък в характера. „Сигурно съм болен“ — помисли си и каза:

— Ако това ще е от помощ, аз съм просто един котарак.

— О, не е така. Ти си мил и усещам, че дълбоко в себе си имаш щедра душа — възрази Опасна Тиква.

Морис се постара да не гледа към Праскови. „О, боже!“ — рече си той.

— Поне питаш, преди да изядеш някой — съгласи се тя.

„По-добре им кажи — настояха мислите на Морис. — Хайде, кажи им. Ще ти олекне.“

Морис се опита да заповяда на мислите си да млъкнат. Егати момента да стане съвестен! Що за котка беше със съвест? Котка със съвест беше… хамстер или нещо от сорта…

— Ъм, мислех да говоря с вас за това — смотолеви той.

„Хайде, кажи им — сръчка го чисто новата му съвест. — Изплюй камъчето.“

— Да? — подкани го Праскови. Котаракът се сви.

— Ами, нали знаете, в последно време наистина винаги проверявам храната си…

— Да, и това ти прави голяма чест — похвали го Опасна Тиква.

Морис се почувства още по-зле.

— Ами, нали знаете, все се чудехме как така съм се Променил, макар че хич не съм хапвал от онова магическото нещо на бунището…

— Да — потвърди Праскови. — Това винаги ме е озадачавало.

Морис се размърда притеснено.

— Ами, нали знаете… ъ-ъ… познавахте ли един плъх, доста едър, без едно ухо, с петно бяла козина от едната страна, не можеше да тича много бързо, щото беше с куц крак?

— Това ми напомня за Прибавки — каза Праскови.

— О, да — сети се Опасна Тиква. — Той изчезна, преди да те срещнем, Морис. Добър плъх. Имаше малък… говорен дефект.

— Говорен дефект — потиснато повтори Морис.

— Заекваше. — Праскови изгледа котарака с леден поглед. — Не изговаряше съвсем свободно думите.

— Не съвсем свободно — вече с доста глух глас повтори Морис.

— Но ти, Морис, никога не си го срещал, сигурен съм — каза Опасна Тиква. — Липсва ми. Беше чудесен плъх, само да се разговори.

— М-хм. Срещна ли го, Морис? — погледът й го притискаше до стената.

Лицето на Морис се раздвижи, пробвайки редица различни изражения. После той се изопна:

— Добре, де! Изядох го, ЯСНО? Целия! Само без опашката и зеленото мехурчесто нещо и оная гадна морава бучка, кой я знае какво е! Просто действах като котка! Още не се бях научил да мисля! Не знаех! Бях гладен! Котките ядат плъхове, такъв е животът! Не бях виновен! А той е ял магическото нещо и като го изядох, и аз се Промених! Знаете ли какво е да виждаш зеленото мехурчесто нещо така? Хич не е хубаво! Понякога в тъмните нощи ми се струва, че го чувам да говори там долу! Ясно? Доволни? Не знаех, че е някой! Не знаех, че аз съм някой! Изядох го! Той е ял онова от бунището, пък аз изядох него и ето как се Промених! Признавам! Изядох го! Не бях вииноовееен!

Настъпи тишина. Накрая Праскови се обади:

— Да, но това е било преди доста време, нали?

— Какво? Имаш предвид изял ли съм някой напоследък? Не!

— Съжаляваш ли за стореното? — попита Опасна Тиква.

— Да съжалявам? Ти как мислиш? Понякога сънувам кошмари, че се оригвам и той…

— Щом е така, сигурно всичко е наред — каза дребничкият плъх.

— Наред? — извика Морис. — Как може да е наред? И знаеш ли кое е най-лошото? Аз съм котка! Котките не се влачат наоколо обзети от разкаяние! Или от вина! Ние никога за нищо не съжаляваме! Знаеш ли какво е да казваш: „Здрасти, манджа, можеш ли да говориш?“ Това не е нормално за котешката природа!

— Ние не действаме както е нормално за плъхове — възрази Опасна Тиква, но отново изпадна в униние. — Досега.

— Всички бяха уплашени — помъчи се да го успокои Праскови. — Страхът се предава.

— Надявах се да сме нещо повече от плъхове — въздъхна той. — Мислех си, че можем да бъдем нещо повече от животни, които само цвъртят и пикаят, каквото и да говори Свинскибут. А сега… къде изчезнаха всички?

— Да ти почета ли от „Г-н Бънзи“? — Праскови беше много разтревожена. — Знаеш, че това винаги те ободрява, когато си в един от твоите… тъмни периоди.

Опасна Тиква кимна.

Праскови придърпа голямата книга към себе си и започна да чете:

— Прочети онази част, където говорят с хората — помоли Опасна Тиква.

Тя послушно прелисти страницата:

„Това е лудост — помисли си Морис, докато слушаше приказката за диви гори и бистри ромолящи потоци, която един плъх четеше на друг, седнали до канал, по който течеше нещо, което със сигурност не бе бистро. Всичко друго, но не и бистро. При все това в интерес на истината малко ромолеше или поне клокочеше. — Всичко се оттича надолу през канала, а те седнали да си представят как животът може да бъде прекрасен…“

„Виж тези тъжни розови очички — рекоха на Морис собствените му мисли в собствената му глава. — Виж тези топчести сбръчкани нослета. Ако офейкаш и ги изоставиш тук, как би могъл отново да погледнеш тези топчести нослета?“

— Няма да ми се наложи — на глас отвърна той. — Там е работата!

— Какво? — откъсна поглед от книгата Праскови.

— О, нищо… — Морис се спря. „От това не печелиш нищо. То противоречи на всичко котешко. Ето до какво те докарва мисленето — ядоса се той. — Вкарва те в беля. Дори когато знаеш, че другите могат да помислят за себе си, и ти започваш да мислиш за тях.“ Той простена.

— Дайте по-добре да идем да видим какво става с хлапето.

В мазето беше тъмно като в рог. Освен откъслечните капки вода се долавяха единствено гласове.

— И така — разнесе се гласът на Злобина, — да повторим отново, а? Нямаш какъвто и да било нож?

— Нямам — отвърна Кийт.

— Нито кибрит, който може лесно да прогори въжето?

— Не.

— И в близост няма никакъв остър ръб, на който можеш да протриеш въжето?

— Не.

— И не можеш някак си да измушиш крака през ръцете си, така че да прехвърлиш ръцете си отпред?

— Не.

— И нямаш каквато и да било скрита мощ?

— Не.

— Сигурен ли си? Още щом те видях, си помислих: „Той има някаква изумителна мощ, която сигурно ще излезе наяве, когато бъде изложен на страшна опасност.“ Помислих си: „Никой не може да бъде чак толкова негоден за нищо, освен ако това не е прикритие.“

— Не. Сигурен съм. Виж, аз съм просто обикновен човек. Да, добре, бил съм изоставен като бебе. Не знам защо. Казват, че това се случва доста често. То не те прави специален. И нямам никакви тайни белези като на разни овце, и не мисля, че съм герой под прикритие, и доколкото знам, изобщо нямам изумителен талант. Е, добре, бива ме да свиря на два-три музикални инструмента. Упражнявам се много. Но не съм герой. Карам я някак си и свързвам двата края. Правя всичко по силите си. Разбираш ли?

— О!

— Трябваше да си намериш някой друг.

— Всъщност не би могъл да си от никаква полза?

— Да.

За известно време се възцари тишина, след което Злобина заяви:

— Да знаеш, смятам, че в много отношения това приключение не е добре уредено.

— О, нима?

— Това не е начинът да се овързват хора.

— Злобина, разбираш ли? Това не е приказка — колкото може по-търпеливо каза Кийт. — Ето какво се опитвам да ти обясня. Животът не е приказка. Няма някаква… магия, която да те пази и да кара мошениците да не те забелязват, и да не те удрят прекалено силно, и да те завързват точно до удобен нож, и да не те убиват. Разбираш ли?

Отново настъпи мрачна тишина.

— Баба ми и пралеля ми бяха много прочути авторки на приказки, да знаеш — най-сетне се обади Злобина с отънял гласец. — Агонизия и Душевадия Грим.

— Каза ми вече.

— Майка ми също щеше да е добра писателка, но баща ми не одобрява приказките. Затова си промених името на Грим с професионална цел.

— Нима…

— Като бях малка, ме биеха за това, че разказвах приказки — продължи Злобина.

— Биеха те?

— Е, добре, де, пошляпваха ме. По крака. Ама си болеше. Баща ми казва, че град не се управлява с приказки. Казва, че човек трябва да е практичен.

— О!

— Ти не се ли интересуваш от нещо друго, освен от музика? Той ти счупи свирката!

— Може да си купя друга.

Спокойният му отговор я разяри:

— Слушай какво ще ти кажа. Ако не превърнеш живота си в приказка, просто ставаш част от нечия друга приказка.

— А ако приказката ти не става?

— Сменяш я, докато не намериш такава, дето ще става.

— Звучи тъпо.

— Ха, виж го ти него! Ти си само едно лице в чужда сянка. Ти позволяваш на котка да взима решенията!

— Така е, понеже Морис е…

Един глас каза:

— Желаете ли да се оттеглим, докато се отчовечите?

— Морис? — възкликна Кийт. — Къде си?

— В един канал и повярвай ми, тая нощ хич не мина приятно. Знаеш ли колко стари мазета има тук? — оплака се Морис от чернотата. — Праскови ще домъкне свещ. Прекалено тъмно е даже за мен да ви видя.

— Кой е Праскови? — прошепна Злобина.

— Тя е от Променените. Мислещ плъх — обясни Кийт.

— Като Сардели?

— Като Сардини, да.

— Аха! — възкликна момичето. — Видя ли? Приказка. Доволна съм, супер! Решителните плъхове спасяват нашите герои, като най-вероятно прегризват въжетата.

— О, върнахме се в приказката ти, значи? — примири се Кийт. — И какво съм аз в твоята приказка?

— Убедена съм, че не и романтично увлечение — отвърна Злобина. — А пък не си достатъчно забавен за комичен образ. Не знам. Сигурно просто… някой. Нали се сещаш, като „човек на улица“, нещо такова. — В тъмнината отекнаха слаби звуци. — Какво правят сега? — сниши глас тя.

— Опитват се да запалят свещта, струва ми се.

— Плъховете си играят с огън? — изшептя Злобина.

— Те не си играят. Опасна Тиква смята, че светлините и сенките са много важни. Винаги си държат запалена по някоя свещ нейде из тунелите, където и да…

— Опасна Тиква? Що за име е това?

— Шшт! Просто са назубрили думи от стари консерви, табелки и какво ли не! Не са знаели какво значат думите, избрали са ги ей така, понеже им е харесало звученето!

— Да, но… Опасна Тиква? Звучи адски маскарадно…

— Това му е името. Не си прави майтапи с него!

— Съжалявам, наистина — вирна нос Злобина. Клечката кибрит пламна. Пламъкът на свещта се удължи.

Момичето се вторачи в двойката плъхове. Единият беше… ами, просто дребен плъх, макар и по-прилизан от повечето, които бе виждала. Всъщност повечето от онези, които бе виждала, бяха умрели, ама живите все се щураха, нервничеха, все душеха. Този просто… наблюдаваше. Беше се втренчил право в нея.

Другият плъх беше бял и даже още по-дребен. И той я наблюдаваше, макар че бе по-точно да се каже „взираше се“. Очите му бяха розови. Злобина никога не се бе интересувала от чувствата на другите, тъй като открай време смяташе собствените си за доста по-интересни, но в този плъх имаше нещо тъжно и тревожно.

Той влачеше малка книжка, всъщност „малка“ за човек — надвишаваше половината от боя му. Корицата бе доста цветна и Злобина не можа да различи заглавието.

— Праскови и Опасна Тиква — представи ги Кийт. — Това е Злобина. Баща й е тукашният кмет.

— Привет — кимна Опасна Тиква.

— Кмет? Това не е ли като правителство! — смръщи се Праскови. — Морис казва, че правителствата са много опасни престъпници и крадат пари от хората.

— Как ги научи да говорят? — удиви се Злобина.

— Сами се научиха. Това не са дресирани плъхове, казах ти.

— Е, баща ми не краде от никого. Кой ги е подучил, че правителствата са много…

— ’Звинете, ’звинете — спешно се намеси Морис откъм входа на канала. — Точно така, тук долу съм. Може ли малко по-чевръстичко?

— Моля ви, бихте ли прегризали въжетата ни — окопити се Кийт.

— Имам парченце от счупен нож — каза Праскови. — За подостряне на молива. Няма ли да е по-удобно?

— Нож? — повтори Злобина. — Молива?

— Казах ти, че не са обикновени плъхове — изсумтя Кийт.

Питателна трябваше да тича, за да не изостава от Загар. А той тичаше, понеже не трябваше да изостава от Сардини. Като се опреше до бързо придвижване в градска среда, Сардини беше световен шампион.

Пътьом групата им нарастваше. Питателна не можеше да не забележи, че се присъединяваха предимно по-младите плъхове, разбягали се заради ужаса, но не много надалеч. Те се редяха след Загар с готовност, почти благодарни да правят нещо с цел.

Сардини танцуваше напред. Той просто не можеше да се стърпи. Пък и харесваше канализационни тръби, покриви и улуци. „Там кучета няма — обясняваше той, — пък и котките са кът.“

Никоя котка не би могла да последва Сардини. Жителите на Кански Мекиц бяха опнали простори между старите къщи и той скачаше върху тях, вкопчвайки се с главата надолу и движейки се толкова бързо, колкото и по равна повърхност. Катереше се по отвесни стени, промушваше се през сламени покриви, изтопуркваше покрай димящи комини, спускаше се по керемиди.

Гълъби се разхвърчаваха от убежищата си, докато той се впускаше сред тях, сподирян от опашка от плъхове. Облаци се вълмяха пред луната.

Сардини стигна до ръба на един покрив и скочи, приземявайки се върху отсрещната стена. Той притича по крайчеца и изчезна в пукнатината между две талпи.

Питателна го последва в нещо като таванско помещение. Там на места беше натрупана слама, но в по-голямата си част таванът бе просто отвор към приземния етаж долу, крепен от няколко тежки греди, обрамчващи сградата. Отдолу нахлуваше ярка светлина и глъч от човешки гласове. А също и — потрепери тя — кучешки лай.

— Това е грамадански обор, шефе — обясни Сардини. — Арената е ей там под оная греда. Хайде…

Те пропълзяха до старата дограма и надникнаха през ръба.

Далече долу се издигаше дървен ринг като отрязана огромна каца. Питателна осъзна, че бяха точно над него; ако паднеше сега, щеше да се приземи право в средата му. Около ринга се бяха скупчили мъже. По стените му бяха навързани кучета, джавкащи едно на друго и на вселената като цяло с безумния ще-го-правя-вечно кучешки маниер. А малко встрани имаше купчина кутии и чували.

Чувалите мърдаха.

— Кртлк! Как, да го кррп, ще намерим Свинскибут в тоя куп? — вбеси се Загар, а очите блестяха в светлината, проникваща отдолу.

— Е, що се отнася до стария Свинскибут, шефе, мисля, че ще разберем, като се появи — обади се Сардини.

— Можеш ли да се спуснеш в ринга с въже?

— Навит съм на всичко, н’чалство — лоялно отвърна Сардини.

— В ринг с куче вътре, сър? — вцепени се Питателна. — Няма ли въжето да го пререже на две?

— А-а, за тия случаи си имам нещо полезно, шефе. — Сардини свали от себе си дебелата намотка връв и я сложи настрана. Под нея имаше още една намотка, лъскава и светлокафява. Той я подръпна леко и тя шляпна обратно с леко „дрън“. — Нишки каучук — обясни той. — Свих ги от един плот, като търсех въже. Използвал съм ги и преди, шефе. Много са удобни за дълго спускане, шефе.

Загар отстъпи назад по дъската. Там имаше стар фенер, паднал на една страна, стъклото му строшено, а фитилът — изяден отдавна.

— Добре — каза той. — Защото имам идея. Ако можеш да се спуснеш…

Отдолу се разнесе рев. Плъховете отново се надвесиха през гредата.

Обръчът от глави около ръба на ринга се бе сгъстил. Някакъв мъж говореше високо. От време на време гръмваха одобрителни викове. Черните цилиндри на плъхоловците се движеха през тълпата. Гледани отгоре, те представляваха зловещи черни петна на фона на сиви и кафяви шапки.

Един от плъхоловците изпразни някакъв чувал в ринга и наблюдателите видяха как тъмните фигурки на плъхове се защураха в паника, опитвайки се да намерят в този кръг някой ъгъл, в който да се скрият.

Тълпата леко се разтвори и до арената се приближи мъж, водещ териер. Разнесоха се още крясъци, вълна от смях и мъжът вкара кучето при плъховете.

Променените стояха и гледаха този кръг на смъртта и ентусиазираните хора.

След минута-две Питателна извърна очи. Погледът й случайно улови изражението на Загар. Може би очите му горяха не само от светлината на лампата. Тя забеляза как той оглежда обора чак до големите врати в далечния край. Те бяха залостени. После той завъртя глава към сеното и сламата, натрупани по тавана и в хранилките и яслите долу.

Загар издърпа от един от коланите си дървена клечка. Питателна надуши сярата във връхчето на червената й главичка.

Беше клечка кибрит.

Той се обърна и срещна погледа й. Кимна към купчините сено по тавана:

— Планът ми може и да не проработи. Ако не проработи, ти ще отговаряш за другия план.

— Аз? — изписка тя.

— Ти. Защото аз няма да съм… наблизо. — Загар протегна клечката. — Знаеш какво да правиш — добави, кимвайки към най-близката бала сено.

Питателна преглътна.

— Да. Мисля, че да. Ъ-ъ… кога?

— Когато му дойде времето. Ще разбереш кога. — Загар отново сведе поглед към касапницата. — Така или иначе, ще ми се да запомнят тази нощ — тихо рече. — Да помнят какво са сторили. И да помнят какво ние ще сторим. Чак докато… са живи.

Свинскибут лежеше в чувала си. Надушваше близостта на другите плъхове, на кучетата, на кръвта. Особено на кръвта.

Чуваше мислите си, но те бяха като слабо жужене на насекоми сред бурята на сетивата му. Откъслечни спомени танцуваха пред очите му. Клетки. Паника. Белият плъх. Свинскибут. Това беше собственото му име. Странно. Преди нямаха имена. Просто използваха обонянието си. Тъмнина. Тъмнина отвътре, зад очите. Тази частица бе Свинскибут. Извън нея бе всичко останало. Свинскибут. Аз. Водач.

Огненочервеният гняв все още кипеше в него, но сега имаше някаква форма, като формата, която каньонът придава на течението на река, свива го, кара го да тече по-бързо, дава му посока.

Различи гласове.

— … просто го пусни вътре, никой няма да забележи… — … добре, ама първо ще го разтръскам малко, да се ядоса…

Чувалът се раздруса. Това не накара Свинскибут да се ядоса повече, отколкото вече бе. Нямаше накъде да се ядоса повече.

Докато го носеха, чувалът се полюшваше. Ревът на хората се усили, миризмите се изостриха. Настъпи моментно затишие, чувалът се превъртя и Свинскибут се изтърси в тътнеж от крясъци и купчина ръгащи се плъхове.

Той си проправяше път с нокти и зъби, докато плъховете се разпръснаха, и видя как пускат ръмжащото куче в ринга. То захапа един плъх, разтръска го яростно и захвърли във въздуха осакатеното телце.

Плъховете хукнаха напосоки.

— Идиоти! — изкрещя Свинскибут. — Действайте заедно! Можете да сдъвкате тоя тюфлек до кокал!

Ревът на тълпата секна.

Кучето събра очи към Свинскибут. Опитваше се да мисли. Плъхът бе проговорил. Само хората говорят. И не миришеше както трябва. Плъховете вонят на паника. Този обаче не.

Тишината кънтеше като камбана.

Тогава Джако сграбчи плъха, разтръска го — не прекалено силно — и го метна на земята. Беше решил да направи нещо като тест; плъховете не би трябвало да могат да говорят по човешки, но този плъх изглеждаше като плъх (а да се убиват плъхове беше окей), пък говореше като човек (а да се хапят хора ти докарва сериозен тупаник). Трябваше да разбере със сигурност. Ако последва пердах, значи този плъх беше човек.

Свинскибут се претърколи и успя да се изправи на крака, но зъбите се бяха впили дълбоко в хълбока му.

Останалите плъхове все още се мятаха във вряща купчина колкото се може по-далеч от кучето, като всеки плъх се стремеше да бъде най-отдолу.

Свинскибут изплю кръв.

— Добре тогава — изръмжа, напредвайки към озадаченото куче. — Сега ще разбереш как умира един истински плъх!

— Свинскибут!

Той вдигна очи.

Нишката се развиваше над Сардини, летящ през задимения въздух към безумния кръг. Той идваше право към Свинскибут, все по-близо и по-близо…

… и по-бавно и по-бавно…

Спря между кучето и плъха. За момент увисна там. Вдигна шапката си, вежливо каза: „Добър вечер!“, а после обви и четирите си лапи около Свинскибут.

И сега въжето от ластични нишки, опънато като струна, най-сетне се стрелна нагоре. Прекалено късно, прекалено късно Джако хлопна челюсти в празното пространство. Плъховете набраха скорост нагоре, извън арената… и увиснаха, полюшвайки се насред въздуха, точно над главите на мъжете.

Кучето все още зяпаше нагоре, когато Загар се хвърли от отсрещния край на гредата. Под втрещените погледи на тълпата той се устреми право към териера.

Джако присви очи. Едно бяха плъхове, изчезващи във въздуха, а нещо съвсем различно — плъхове, падащи право към устата му. Това си беше плъх на тепсия. Беше плъх на клечка.

Загар хвърли поглед назад, докато падаше. Високо горе Питателна неистово омотаваше и гризеше нещо. Сега Загар бе на долния край на въжето на Сардини. А Сардини бе обяснил нещата много стриктно. Тежестта на Загар сама по себе си не бе достатъчна да оттласне два плъха обратно до гредата…

И така, когато Загар видя Сардини и съпротивляващият му се спътник да изчезват на сигурно в мъждевината на покрива…

… той пусна големия стар фенер, който крепеше за допълнителна тежест, и прегриза въжето.

Фенерът тежко падна върху Джако, следван от Загар, който се претърколи надолу до пода.

Тълпата не гъкваше. Беше замлъкнала още откакто Свинскибут бе грабнат от арената. Около стената на ринга, която беше прекалено висока да я прескочи плъх, Загар видя лица. Предимно червени. Повечето с отворени усти. Тишината бе тишина на червени лица, поемащи дъх, за да закрещят всеки момент.

Около Загар оцелелите плъхове се блъскаха безцелно, търсейки опора в стената. „Глупаци — помисли си той. — Заедно четирима-петима от вас могат да накарат всяко куче да се моли никога да не сте се раждали. Но вие се блъскате и паникьосвате и ви сграбчват един по един…“

Леко слисаният Джако примига и се оцъкли в Загар. В гърлото му се надигна ръмжене.

— Ей, ккрркк — викна Загар достатъчно силно да го чуе публиката. — Сега ще ти покажа как оцелява един плъх.

Той се хвърли в атака.

Джако не беше лошо куче по кучешките стандарти. Беше териер и по принцип обичаше да убива плъхове, а пък да убива много плъхове на арената означаваше, че ще бъде добре нахранен, ще му викат „добро момче“ и няма да го ритат толкова често. Някои плъхове се отбраняваха, но това не беше чак такъв проблем, понеже той бе по-едрият, пък и имаше доста повече зъби. Джако не беше кой знае какъв умник, но беше по-умен от плъх, пък и във всеки случай носът и устата му вършеха по-голямата част от мисленето.

И затова се учуди, когато челюстите му щракнаха и този нов плъх не беше в устата му.

Загар не тичаше, както е редно за един плъх. Той се спускаше като изтребител. Сръфа Джако под брадичката и изчезна. Кучето извъртя паст. Плъхът пак не беше вътре. Джако бе изградил кариерата си в шоу бизнеса, хапейки плъхове, които се опитваха да избягат надалеч. Плъхове, които стояха толкова близо, не бяха честни!

От публиката се надигна рев. Някой изкрещя: „Десет долара за плъха!“. Друг го фрасна по ухото. Един пък тръгна да се прехвърля в ринга. Някой разби бутилка бира в главата му.

Танцувайки напред-назад под въртящия се, лаещ Джако, Загар изчакваше своя момент…

… и го видя, и се метна, и захапа яко.

Джако кръстоса очи. Част от него, която бе твърде лична и от интерес единствено за Джако и редица породисти дами, които той евентуално можеше да срещне, внезапно се превърна в малко кълбо болка.

Той изскимтя. Замята челюсти из въздуха. И в безумието си се опита да се изкатери през ринга. Лапите му отчаяно стържеха, докато драпаше нагоре по хлъзгавата гладка облицовка.

Загар скочи върху опашката му, изкатери се по гърба му, притича до върха на носа му и прескочи стената.

Приземи се сред крака. Някои се опитваха да го настъпят, но това значеше, че другите трябваше да им направят място. Докато хората се разблъскваха и изпостъпкваха, той се измъкна.

Но имаше и други кучета. Полуобезумели от възбуда, те се отскубнаха от въжетата и веригите и се спуснаха след тичащия плъх. Знаеха как се преследват плъхове.

Загар знаеше как се бяга. Той профуча по пода като комета с опашка от озъбени, лаещи псета и се шмугна в приятната спасителна тъмнина…

Капанът направи „щрак“.