Изумителният Морис и неговите образовани гризачи

Глава 4

Момчето, момичето и Морис стояха в голяма кухня. Момчето позна, че е кухня по голямата желязна черна печка в основата на комина, висящите тигани по стените и дългата изподрана маса. Явно си имаше всичко традиционно за една кухня, с изключение на едно — храна.

Момичето отиде до един метален шкаф в ъгъла и изтегли през врата си връв, на която се оказа, че виси голям ключ.

— Човек на никой не може да се довери — заяви тя. — А плъховете крадат сто пъти повече, отколкото изяждат, дяволите недни.

— Не мисля така — рече момчето. — Десет пъти, най-много.

— Изведнъж взе да знаеш всичко за плъховете, а? — Тя отключи металния шкаф.

— Не изведнъж, научих го, когато… ох! Това наистина болеше.

— Извинявай — отвърна Морис. — Случайно те одрах, нали така? — Той се опита да изрази с физиономия „Не се дръж като кръгъл глупак, окей?“, което е доста трудно за изпълнение, ако си с котешка муцуна.

Момичето му хвърли подозрителен поглед и отново се обърна към шкафа.

— Има малко мляко, не съвсем вкиснало, и няколко рибешки глави — установи тя, надничайки вътре.

— На мен ми звучи добре — обади се Морис.

— Ами твоят човек?

— Той ли? Той би ял всякакви развалени боклуци.

— Ето хляб и наденица — продължи момичето, измъквайки една кутия от металния шкаф. — Тук се отнасяме с дълбоко подозрение към надениците. Има и миниатюрно парченце сирене, но е доста старо.

— Не мисля, че е редно да ядем от храната ви, щом е толкова малко — каза момчето. — Имаме пари.

— О, баща ми казва, че ще бъде много зле за града, ако не сме гостоприемни. Той е кметът, да знаеш.

— Той е правителството? — настръхна момчето.

Момичето се опули срещу него:

— Ами да, предполагам. Странен начин да представиш нещата. Наистина, градският съвет прави законите. А той просто ръководи съвета и спори с всички. И той казва, че не трябва да сме с повече дажби от останалите, за да покажем солидарност в тези трудни времена. Не стига, че туристите вече не посещават горещите ни бани, ами плъховете съвсем влошиха положението. — Тя взе панички от големия кухненски бюфет. — Баща ми казва, че ако всички сме съзнателни, ще успеем да се справим. Което намирам за доста похвално. Напълно съм съгласна. Но мисля, че щом вече си показал солидарност, ти се полага нещо отгоре. А даже ми се струва, че взимаме по-малко от останалите. Представяш ли си? Карай да върви… значи наистина си магическа котка, а? — заключи тя, сипвайки млякото в паничка. То по-скоро се изхлузи, отколкото изля, но Морис беше израснал на улицата и би приел мляко дори ако е вкиснало дотолкова, че да се опита да изпълзи нанякъде.

— О, ъхъ, ми да, магическа — каза той, с жълто-бял кръг около устата си. За две рибешки глави щеше да е всичко каквото поискат да бъде.

— Сигурно си принадлежал на вещица, вероятно на име Гризелда или нещо от тоя род — продължи момичето, докато слагаше рибешките глави в друга паничка.

— Аха, ми да, Гризелда, именно — избълва Морис, без да вдига глава.

— Която вероятно е живяла в захарна къщичка в гората.

— Аха, именно — измляска котаракът. И после, понеже нямаше да е Морис, ако не беше поне малко изобретателен, добави:

— Само че беше сухарена къщичка, щото тя пазеше диета. Много здравословна вещица, тая Гризелда.

Момичето за момент се обърка:

— Не би трябвало да е така.

— Съжалявам, излъгах, наистина беше захарна къщичка — бързо реагира Морис. Тоя, който ти дава храна, винаги има право.

— И съм сигурна, че е имала големи брадавици.

— Госпожице — каза Морис, опитвайки се да изглежда искрен — някои от брадавиците й притежаваха толкова индивидуалност, че си имаха собствени приближени. Ъ-ъ… как ти е името, госпожице?

— Обещаваш ли да не се подиграваш?

— Добре. — Все пак би могло да има още рибешки глави.

— Името ми е… Злобина.

— О!

— Подиграваш ли се? — каза тя със заплашителен тон.

— Не — отвърна той озадачен. — Защо да го правя?

— Не смяташ, че името е странно, така ли?

Морис се замисли над имената, които знаеше — Свинскибут, Опасна Тиква, Загар, Сардини…

— Струва ми се съвсем нормално — заключи той.

Злобина отново му хвърли подозрителен поглед, но насочи вниманието си към момчето, което просто си седеше с обичайната щастлива, отнесена усмивка, която се появяваше на лицето му, когато нямаше какво друго да прави.

— А ти имаш ли си име? Не си третият и най-малък кралски син, нали? Ако името ти започва с „Принц“, това определено е някаква насока.

Момчето каза:

— Мисля, че е Кийт.

— Никога не си споменавал, че имаш име! — изненада се Морис.

— Никой не ме е питал досега — отвърна момчето.

— Кийт не е много обещаващо начало за име — обяви Злобина. — Не навява мистерия. Навява само за Кийт. Сигурен ли си, че това е истинското ти име?

— Ами това е, което ми дадоха.

— А-ха, така по бива. Лек повей на мистерия. — Злобина внезапно се заинтригува. — Съвсем достатъчно да създаде напрежение. Откраднали са те при раждането, предполагам. Вероятно си законният крал на някоя страна, но са ти намерили някакъв двойник и са ви разменили. В този случай значи имаш магически меч, само че няма да си личи, че е магически, нали разбираш, докато не стане време да докажеш съдбата си. Вероятно са те намерили на прага.

— Да, така е било — потвърди Кийт.

— Видя ли? Винаги съм права!

Морис винаги беше нащрек за нещата, които хората целяха. И усещаше, че онова, към което се стремеше Злобина, е заблуда. Но за пръв път чуваше глуповидното хлапе да говори за себе си.

— Какво си правил на прага?

— Не знам. Гукал съм, предполагам — отвърна Кийт.

— Никога не си ми казвал — обвинително рече Морис.

— Важно ли е? — сви рамене момчето.

— В кошницата ти сигурно е имало магически меч или корона. И сигурно имаш мистериозна татуировка или белег по рождение със странна форма — заяви Злобина.

— Не ми се вярва. Никой не ми е разказвал подобни неща — отвърна Кийт. — В кошницата съм бил само аз и едно одеялце. И бележка.

— Бележка? Но това е важно.

— Гласяла: „19 пинта3 и ягодово мляко“ — поясни той.

— О! В такъв случай не върши работа — разочарова се Злобина. — Защо деветнайсет пинта мляко?

— Било е пред прага на Гилдията на музикантите — поясни Кийт. — Доста голямо място. Не знам за ягодовото мляко.

— Изоставено сираче е добре — разсъди тя. — Все пак един принц може да стане само крал, но мистериозно сираче може да стане всичко. Беше ли бит, държан гладен и заключен в килия?

— Не бих казал. — Кийт я загледа особено. — Всички в Гилдията бяха много мили. Повечето са добри хора. Научиха ме на много неща.

— И тук имаме Гилдии — каза Злобина. — Учат момчетата на дърводелство и каменоделско-зидарски работи и такива неща.

— В Гилдията се научих да свиря. Аз съм музикант. И при това добър. От шестгодишен сам си изкарвам прехраната.

— А-ха! Мистериозно сираче, странен талант, трудно детство… всичко си идва на мястото — обясни Злобина. — Ягодовото мляко вероятно не е от съществено значение. Щеше ли животът ти да е по-различен, ако беше бананово? Кой знае? Какви видове музика свириш?

— Видове? Няма видове. Има само музика — каза Кийт. — Винаги има музика, ако се заслушаш.

Злобина се обърна към Морис:

— Винаги ли е такъв?

— За пръв път го чувам да говори толкова — призна котаракът.

— Предполагам, че много ти се иска да научиш всичко за мен — рече тя. — Предполагам, че просто си твърде любезен да попиташ.

— Ей богу, да — каза Морис.

— Е, сигурно няма да се учудиш, че имам две ужасни доведени сестри — започна Злобина. — И трябва да върша цялата домакинска работа.

— Ей богу, нима! — изохка Морис, чудейки се дали има още рибешки глави, и ако все пак имаше още рибешки глави, дали си струваха всичко това.

— Е, по-голямата част от домакинската работа — посмали тя, сякаш разкриваше нещастен факт. — Известна част от работата, определено. Трябва да си чистя стаята, ако искаш да знаеш! А тя е изключително мръсна!

— Ей богу, нима!

— И е почти най-малката стая. Практически няма шкафове и ми свършват рафтовете за книги!

— Ей богу, нима!

— И хората са невероятно жестоки към мен. Забележи, тук сме в кухня. А аз съм дъщерята на кмета. Редно ли е да очакват кметската дъщеря да мие поне веднъж седмично? Не смятам така!

— Ей богу, нима!

— И ще погледнеш ли само какви опърпани дрехи трябва да нося?

Морис погледна. Не го биваше много по дрехите. Козината му стигаше. Доколкото можеше да прецени, роклята на Злобина беше като всички останали рокли. Май всичко си имаше. Не видя дупки, освен тези, през които се промушваха ръцете и главата.

— Ето, точно тук. — Злобина посочи едно място на подгъва, което според Морис изглеждаше не по-различно от останалата част от роклята. — Трябваше сама да го зашия това, знаеш ли?

— Ей богу, ни… — Той спря. От мястото си можеше да види празните лавици. Всъщност можеше да види как Сардини се спуска от процеп в стария таван. С раница на гърба.

— И на всичкото отгоре аз трябва да се редя за хляба и надениците всеки ден… — продължаваше Злобина, но Морис вече съвсем не я слушаше.

„Определено е Сардини — реши той. — Идиот! Винаги ходи пред капанджиите! От всички кухни в града, в които можеше да се появи, цъфна точно в тази. Всеки миг момичето ще се обърне и ще започне да пищи.

И Сардини вероятно ще го приеме като аплодисмент. Той гледа на живота като на представление. Другите плъхове просто търчат наоколо, цвърчат и създават неразбория, което е достатъчно хората да пропищят, че има напаст. Но, о, не, Сардини все трябва да стигне по-далеч. Сардини и неговите уоуоорлл песни и танци!“

— … а плъховете вземат всичко — говореше Злобина. — Което не вземат, опропастяват. Беше ужасно! Съветът купуваше храна от други градове, но никой няма кой знае колко за отделяне. Налага се да купуваме пшеница и тем подобни от търговците по реката. Затова хлябът е толкова скъп.

— Скъп, а? — процеди Морис.

— Пробвахме капани и кучета, и котки, и отрова, а плъховете продължават да прииждат — нареждаше момичето. — Освен това са станали наистина лукави. Вече почти не се хващат в капаните. Ха! Едва изкарах петдесет пенса от една опашка. Къде му е кярът да ни дават по петдесет пенса на опашка, като плъховете са толкова нахитрели? Плъхоловците разправят, че трябва да прилагат какви ли не трикове, за да ги хванат. — Зад гърба й Сардини внимателно огледа стаята и после даде знак на плъховете да изтеглят въжето.

— Не мислиш ли, че сега е моментът да изчезнеш? — опита се само с мимика да извика Морис.

— Защо правиш такива физиономии? — втренчи се Злобина в него.

— О… ами, нали ги знаеш тия котки, дето все се хилят? Нали си чувала? Е, аз пък съм от ония, дето правят, абе, сещаш се, разни гримаси — отчаяно се пробва Морис. — И понякога просто превъртам и говоря неща като махай се, изчезвай, ето, пак се почна. Голяма мъка е. Май ми трябва терапия, о, не, не го прави, сега не е моментът, опа, ето пак ме прихвана…

Сардини беше извадил сламената си шапка от раницата. Държеше бастунче.

Изпълнението си го биваше, дори Морис не можеше да отрече. В някои градове гледката светкавично отприщи обяви за ловци на плъхове. Хората биха могли да понесат плъхове в сметаната, плъхове на тавана, плъхове в чайника, но не издържаха при вида на плъхове, танцуващи степ. Ако плъховете танцуват степ под носа ти, значи си много загазил. Морис пресметна, че да можеха и на акордеон да свирят, щяха да оправят по два града на ден. Твърде дълго беше останал втренчен. Злобина се извърна и зяпна шокирана и ужасена към Сардини, който започна изпълнението си. Котаракът видя как ръката й се протегна към тигана на масата. Тя го метна, със завидна точност.

Но Сардини беше добър в слалома между гърнета. Плъховете са свикнали да ги замерват с разни неща. Още преди тиганът да е стигнал средата на стаята, той вече се бе метнал на стола, откъдето скочи на пода, после се мушна зад бюфета, след което последва рязко, окончателно, металическо… изщракване.

— Ха! — извика Злобина, а Морис и Кийт се вторачиха в бюфета. — Това прави един плъх по-малко, бас ловя. Как само ги мразя…

— Това беше Сардини — пророни Кийт.

— Не, със сигурност беше плъх — натърти Злобина. — В кухните почти няма нашествия от сардини. Предполагам, че имаш предвид онази напаст от омари горе във…

— Той си избра името Сардини, понеже го видя изписано върху една ръждива стара консерва и реши, че звучи стилно — припомни си Морис. Чудеше се дали ще посмее да погледне зад бюфета.

— Беше добър плъх — каза Кийт. — Крадеше книги за мен, когато се учех да чета.

— Ало, да не си полудял? — намеси се Злобина. — Това беше плъх. Добър плъх е само умрелият плъх!

— Ехо? — обади се тъничък гласец иззад бюфета.

— Не може да е жив! Капанът е огромен. Има и зъбци!

— Има ли някой? Понеже бастунчето се огъва… — настоя гласецът.

Бюфетът беше масивен, а дървото толкова старо, че с времето бе почерняло и станало твърдо и тежко като камък.

— Това, дето говори, не е плъхът, нали? — попита Злобина. — Моля ви, кажете ми, че плъховете не могат да говорят!

— Всъщност вече доста се е огънала — гласът леко позаглъхваше.

Морис надникна в пролуката зад бюфета:

— Виждам го! Запрял е бастунчето в зъбците! Ей, Сардини, как я караш?

— Супер, шефе — обади се Сардини от тъмното. — Ако не броим капана, всичко е наред. Споменах ли, че бастунчето се огъва?

— Да, преди малко.

— Оттогава се огъна още малко, шефе.

Кийт подхвана бюфета от едната страна и с пухтене се опита да го отмести.

— Като скала е!

— Пълен е със съдове — смотолеви Злобина, вече доста объркана. — Ама плъховете не говорят наистина, нали?

— Дръпни се! — извика Кийт. Той сграбчи с две ръце бюфета, опря крак в стената и се изопна.

Бавно, като могъщо дърво, бюфетът се люшна напред. Съдовете започнаха да падат, чиния след чиния се прекатурваха и изхлузваха като една великолепна колода от много скъпо тесте карти. Въпреки всичко някои от чиниите оцеляха при падането на пода, а даже и част от чашите и паничките от шкафа, който се отвори и се включи във веселбата, но това нямаше значение, защото накрая огромната, тежка дървения се сгромоляса върху тях.

Една по чудо оцеляла чиния се търколи покрай Кийт и се завъртя няколко пъти все по-ниско до пода с гадно уио-_ууюуооооиннннггг_, както винаги става в подобни злочести ситуации.

Кийт се пресегна към капана и сграбчи Сардини. Докато измъкваше плъха бастунчето поддаде и капанът изщрака. Част от бастунчето отхвръкна във въздуха.

— Добре ли си? — окопити се Кийт.

— Ами, шефе, мога само да кажа, че е много добре, дето плъховете ходят без гащи… Благодаря ти, шефе — ухили се Сардини. За плъх беше доста закръгленичък, но когато краката му танцуваха, се носеше по пода като балон.

Чу се звук от потропващ крак.

Злобина със скръстени ръце и с изражение на гръмотевична буря впи очи в Сардини, после в Морис, после в глуповидния Кийт и после в разрухата на пода.

— Ъ-ъ… съжалявам за бъркотията — започна момчето, — но той беше…

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— Окей — заяви сякаш след дълбоки размишления. — Мисля, че ситуацията е следната: плъхът е омагьосан. Обзалагам се, че не е единственият. Нещо му се е случило или им се е случило и са станали, признавам, доста интелигентни въпреки танцуването. И… са се сприятелили с котката. И така… защо плъховете ще се сприятеляват с котка? Излиза, че… има някаква договорка, нали? Знам! Не ми казвай, не ми казвай…

— Ъ? — обърка се Кийт.

— Не бих си и помислил, че някой изобщо трябва да ти казва каквото и да било — обади се Морис.

— Има нещо общо с напастта от плъхове, нали? Всичките ония градове, за които чухме… е, и вие сте го чули и съответно сте се сдушили с тоя, как беше…

— Кийт — измънка Кийт.

— … да… и съответно обикаляте от град на град и инсценирате напаст от плъхове, а как беше…

— Кийт.

— … да… се прави на свирача и всички се изнизвате след него. Нали? Това е една голяма шашма, нали?

Сардини вдигна глава към Морис:

— Тя направо ни закова, шефе.

— Тъй че сега трябва да ми изтъкнете много добра причина защо да не насъскам Стражата по вас — триумфално ги изгледа Злобина.

„Не ми и трябва — помисли си Морис, — защото няма да го направиш. Ей богу, човеците са толкова елементарни.“ Той се отърка в краката на Злобина и й се ухили мазно:

— Ако го направиш, никога няма да разбереш как свършва историята.

— Ха, свършва с опандизването ви — изстреля тя, но Морис забеляза как погледът й се закова в глуповидния Кийт и Сардини. Сламената шапка все още беше на главата на Сардини. Като се опре до привличане на вниманието, неща от тоя тип вършат голяма работа.

Като видя, че се е смръщила срещу него, Сардини припряно свали сламената си шапка и я хвана пред себе си за козирката.

— Искам да си обясня нещо, шефе, ако ще си обясняваме неща.

Злобина вдигна вежди.

— Е? — подкани го тя. — И не ми викай шефе!

— Искам да разбера защо в този град няма плъхове, н’чалство. — Сардини нервно изтанцува няколко стъпки. Злобина умееше да впива погледа си по-добре и от котка.

— Как да няма плъхове? — разпали се тя. — Има нашествие от плъхове! А и ти си плъх при това!

— Навсякъде има следи от плъхове и даже няколко умрели плъха, но никъде не открихме жив плъх, н’чалство.

Злобина се надвеси над него:

— Но ти си плъх.

— Тъй вярно, н’чалство. Ама ние пристигнахме едва тая сутрин. — Той нервно се ухили под поредния продължителен поглед на Злобина.

— Искаш ли сирене? — изтърси тя. — Опасявам се, че има само от примамките.

— Не, но въпреки това много благодаря — много внимателно и вежливо отвърна Сардини.

— Няма смисъл, според мен просто трябва да кажем истината — обади се Кийт.

— Ненененененене — скочи Морис, който мразеше подобни неща. — Всичко стана, понеже…

— Беше права — уморено каза Кийт. — Обикаляме от град на град с група плъхове и лъжем хората да ни дават пари, за да ги прогоним. Това правим. Съжалявам, че го правим. Този път щеше да е за последно. Много съжалявам. Ти сподели храната си с нас, макар че и ти нямаш много. Трябва да се засрамим.

Следейки реакцията на Злобина, Морис реши, че съзнанието й работи по-различно от това на другите хора. Тя разбираше всички трудни за възприемане неща, без дори да се замисли. Омагьосани плъхове? Ами да, разбира се. Говорещи котки? Отишли някъде, направили нещо, завъртели далавера. Тривиалните неща обаче я затрудняваха.

Устните й помръдваха. Морис осъзна, че тя сглобява история от това.

— И така… — започна тя — пристигаш ти с твоите обучени плъхове…

— Ние предпочитаме образовани гризачи, н’чалство — обади се Сардини.

— … добре де, с твоите образовани гризачи, и се намъкваш в града, и… какво става с плъховете, които вече са там?

Сардини безпомощно вдигна очи към Морис. Той му кимна да продължи. Щяха яко да загазят, ако Злобина не измислеше история, която й се нрави.

— Гледат да не ни се пречкат, шефе, тоест н’чалство — каза Сардини.

— И те ли могат да говорят?

— Не, н’чалство.

— Мисля, че Кланът ги възприема малко като маймуни — обясни Кийт.

— Говорех със Сардини — сопна се Злобина.

— Извинявай — смотолеви момчето.

— И тук изобщо няма други плъхове? — продължи тя.

— Не, н’чалство. Няколко стари скелета, тук-таме купчини отрова и страшно много капани, шефе. Но ни един плъх, шефе.

— Но плъхоловците всеки ден мъкнат купища опашки от плъхове!

— Казвам какво открихме, шефе. Н’чалство. Ни един плъх, шефе. Н’чалство. Освен нас, гърмян плъх няма, шефе н’чалство.

— Някога да си се заглеждала в опашките от плъхове? — намеси се Морис.

— Какво имаш предвид? — сепна се Злобина.

— Фалшиви са — заяви той. — Така де, поне някои. Чисто и просто са стари кожени връзки за обувки. Видях няколко на улицата.

— Не бяха истински опашки? — удиви се Кийт.

— Аз към котарак. Мислиш ли, че не знам как изглежда опашка на плъх?

— Хората непременно щяха да забележат! — заспори момичето.

— Така ли? — прекъсна я Морис. — Знаеш ли какво е наконечник?

— Наконечник? Наконечник? Какво общо има тук наконечник? — тросна се Злобина.

— То е онова металното, дето го слагат на края на връзките за обувки — обясни Морис.

— Откъде една котка ще знае подобни думи? — засегна се Злобина.

— Всеки трябва да знае по нещо — отбеляза Морис. — Заглеждала ли си се отблизо в опашките от плъхове?

— Не, разбира се. От плъховете можеш да хванеш чума!

— Да, и краката ти да експлодират — ухили се Морис. — Ето защо не си видяла наконечниците. Да ти е експлодирал кракът напоследък, Сардини?

— Днеска не, шефе. Ама все пак, още не е станало обяд.

Злобина доби самодоволен вид.

— А-ха! — извика тя и Морис си помисли, че „ха“-то е с доста гаден нюанс.

— Значи… няма да ни издадеш на Стражата? — обнадежди се той.

— Какво, да им кажа, че съм разговаряла с плъх и котка? Как ли пък не! Да кажат на баща ми, че разправям разни измислици, и пак да ме заключи от стаята.

— Заключват те извън стаята за наказание? — вдигна вежди Морис.

— Да. Това значи, че нямам достъп до книгите си. Аз съм доста специална личност, както може да сте се досетили — поизпъчи се Злобина. — Не сте ли чували за Сестри Грим? Агонизия и Душевадия Грим? Бяха баба ми и пралеля ми. Пишеха… приказки.

„Е, значи временно сме извън опасност — помисли си Морис. — Най-добре да я караме да продължава да говори.“

— Не съм много по четенето. Котешки ми работи. Е, и какви били тия приказки? За малки човечета с крилца, дето правят звън-звън?

— Не. Не ги биваше много по звънкащите човечета. Пишеха… истински приказки. С много кървища, кости, прилепи и плъхове в тях. Аз съм наследила разказваческия талант.

— Така си и помислих — каза Морис.

— И щом в града няма плъхове, а пък плъхоловците влачат връзки за обувки, надушвам нещо гнило наоколо.

— Съжалявам — обади се Сардини. — Май бях аз. Малко си изпуснах нервите…

Отгоре се разнесе шум.

— Бързо, излезте през задния двор! — изкомандва Злобина. — Качете се в плевника над конюшните! Ще ви донеса нещо за ядене! Тия развръзки са ми пределно ясни!