Изумителният Морис и неговите образовани гризачи

Глава 12

Тълпата се натъпка в градския Плъхком. Повечето трябваше да останат отвън, протягайки вратове над главите на другите, за да видят какво става.

Членовете на градския съвет се бяха струпали в единия край на дългата маса. Десетина от старшите плъхове се бяха сгърбили на другия край.

А в средата беше Морис. Озова се там изневиделица, със скок от пода.

Пружинц, часовникарят, изгледа свирепо останалите членове на съвета.

— Да говорим с плъхове! — запени се той, опитвайки се да надвика глъчката. — Ще станем за смях, ако това се разчуе! „Градът, който говори с плъховете си“. Не го ли виждате?

— Плъховете не са, за да им се говори — забоботи Кавгаджиев, обущарят, ръчкайки с пръст кмета. — Кмет, който си разбираше от работата, щеше да повика плъхоловците!

— Според дъщеря ми те са заключени в едно мазе. — Кметът се втренчи в пръста му.

— Заключени от говорещите ти плъхове? — заяде се Кавгаджиев.

— Заключени от дъщеря ми — спокойно отвърна кметът. — Махни си пръста, господин Кавгаджиев. Тя поведе стражите натам. Изявленията й са много сериозни, господин Кавгаджиев. Казва, че под бараката им има големи количества складирана храна. Казва, че са я крадели и продавали на търговците по реката. Главният плъхоловец ти е зет, нали, господин Кавгаджиев? Помня, че много настояваше да бъде назначен, нали така?

Сред тълпата настъпи раздвижване. Сержант Двуточкин си проби път навътре и, ухилен широко, сложи една голяма наденица на масата.

— Една наденица едва ли е кражба — избоботи Кавгаджиев.

Суматохата отвън нарасна още, а тълпата се разцепи, разкривайки нещо, което беше, строго погледнато, един много бавно пристъпящ ефрейтор Копчеф. Този факт всъщност стана ясен чак след като от него смъкнаха три чувала зърно, осем наниза наденица, бидон с мариновано червено цвекло й петнайсет зелки.

Сержант Двуточкин чевръсто изкозирува на фона от приглушени ругатни и падащи зелки.

— Разрешете да взема шестима да ни помогнат да донесем остатъка, сър! — щастливо засиял, рече той.

— Къде са плъхоловците? — угрижи се кметът.

— Затънали са в големи… проблеми, сър — израпортува сержантът. — Попитах ги дали няма да излязат, но те казаха, че биха искали да поостанат още малко, мерси все пак, но биха искали малко вода и някакви чисти панталони.

— Само това ли казаха?

Сержант Двуточкин си извади тефтерчето.

— Не, сър, доста неща казаха. Всъщност плачеха. Казаха, че ще си признаят за всичко в замяна на чисти панталони. Също, сър, намерихме и това.

Сержантът се оттегли за малко и се върна с тежка кутия, която издумка на полираната маса.

— Действайки по информация, подадена от плъх, сър, огледахме под дюшемето. Тук сигурно има над двеста долара. Нечестно добити средства, сър.

— Получили сте информация от плъх?

Сержантът извади Сардини от джоба си. Плъхът гризеше бисквита, но вежливо повдигна шапката си.

— Това не е ли малко… нехигиенично? — вдигна вежди кметът.

— Не, н’чалство, той си изми ръцете — обади се Сардини.

— Говорех на сержанта!

— Не, сър. Симпатично приятелче, сър. Голям чистник. Напомня ми за хамстера, дето го имах като малък, сър.

— Е, благодаря ти, сержант, браво, моля те иди и…

— Казваше се Хораций — благодушно додаде сержантът.

— Благодаря ти, сержант, а сега…

— Приятно е пак да гледам как тия бузки се издуват от папане, сър.

— Благодаря ти, сержант!

Когато сержантът си тръгна, кметът се обърна и се втренчи в господин Кавгаджиев. Мъжът имаше благоразумието да изглежда притеснен.

— Аз едва го познавам — избоботи той. — Той е просто някакъв, за когото се омъжи сестра ми, това е всичко! Почти не се виждаме!

— Почти те разбирам — отвърна кметът. — И изобщо не възнамерявам да моля сержанта да отиде и да обискира твоя килер. — Той леко се усмихна, подсмръкна и добави. — Засега. Е, докъде бяхме стигнали?

— Точно щях да ви разкажа една приказка — обади се Морис.

Членовете на градския съвет се опулиха в него.

— А ти си… — подкани го кметът, който вече беше в доста добро настроение.

— Морис — представи се котаракът. — Аз съм парламентьор на свободна практика, тъй да се каже. Виждам, че ви е трудно да разговаряте с плъхове, но хората обичат да говорят на котки, нали?

— Като в Дик Ливингстън? — сети се Пружинц.

— Аха, да, бе, точно тоя, а… — започна Морис.

— И Котаракът с чизми? — додаде ефрейтор Копчеф.

— Аха, точно така, книжки — смръщи се Морис. — Както и да е… котките могат да си говорят с плъхове, окей? И аз ще ви разкажа една приказка. Но първо да ви кажа, че клиентите ми — плъховете — ще напуснат този град, ако вие пожелаете, и никога няма да се върнат. Никога.

Хората се облещиха. Плъховете също.

— Няма ли? — попита Загар.

— Няма ли? — попита кметът.

— Няма — отсече Морис. — А сега ще ви разкажа една приказка за щастливия град. Още не му знам името. Да допуснем, че клиентите ми си тръгнат оттук и се изнесат надолу по реката, а? По тази река има куп градчета, уверен съм. И някъде сред тях има град, който ще си каже, о, ами ние можем да се споразумеем с плъховете. И този град ще е много щастлив, защото тогава ще има правила, схващате ли?

— Не, не съвсем — отвърна кметът.

— Ами в този щастлив град например, когато една домакиня направи, да речем, тава сладки, ами само трябва да подвикне в най-близката миша дупка и да рече: „Добро утро, плъхчета, ето ви един сладкиш за вас, ще ви бъда много задължена, ако не пипате останалите.“ А плъховете ще отвърнат: „Права си, госпожо, няма ник’ъв проблем.“ И тогава…

— Да не казваш, че трябва да даваме рушвет на плъховете? — прекъсна го кметът.

— По-евтино ще ви излезе от свирачите. По-евтино от плъхоловците — изтъкна Морис. — Пък и не е рушвет, а надница. Надница за какво, чух да викате?

— Аз ли го извиках? — стресна се кметът.

— Щеше — кимна котаракът. — А аз щях да ти отвърна, че е надница за… за борба с вредителите.

— Какво? Ама плъховете са вре…

— Не го казвай! — предупреди Загар.

— Вредители като хлебарките — спокойно рече Морис.

— Виждам, че тук си имате доста такива.

— Те могат ли да говорят? — Кметът вече бе добил леко налудничавото изражение, характерно за всеки, на когото Морис е приказвал за някакъв период от време. То говореше: „Отивам натам, накъдето не искам, но не знам как да се измъкна.“

— Не — успокои го Морис. — Нито пък мишките, нито нормал… нито другите плъхове. Както и да е, в този щастлив град вредителите ще бъдат минало, защото новите му плъхове ще бъдат като полиция. Ами че Кланът ще охранява вашите килери — извинете, имам предвид килерите в онзи град. Никакви плъхоловци няма да трябват. Помислете за икономиите. Но това ще е само началото. В щастливия град и дърводелците ще се замогнат.

— Как? — бързо се намеси Големецов, дърводелецът.

— Понеже плъховете ще работят за тях — обясни Морис. — Те трябва непрекъснато да гризат, за да си острят зъбите, тъй че като нищо могат да правят и часовници с кукувички. И часовникарите също ще просперират.

— Как тъй? — подскочи Пружинц часовникарят.

— Малки лапички, много сръчни с пружинки и разни нещица — вдигна рамене котаракът. — Пък и…

— Само часовници с кукувички ли ще правят, или могат и други работи? — прекъсна го Големецов.

— … пък и ей го на целия туристически аспект. Например Часовникът с плъховете. Знаете ли какъв часовник имат в Чукане? На градския площад? Малки фигурки излизат на всеки четвърт час и бият камбаните? Бим бам бум, дзън, дън, дрън? Много е популярен, може да си вземете и пощенски картички, и всичко. Голяма атракция. Хората пристигат откъде ли не само за да застанат там да го чакат. Е, щастливият град ще си има плъхове, които да бият камбаните!

— Значи казваш — обади се часовникарят, — че ако ние… тоест, ако щастливият град има специален голям часовник и плъхове, хората може да идват да го видят?

— И да висят по четвърт час — добави някой.

— Идеален момент да си купят ръчно изработени модели на часовника — светна часовникарят.

Хората се замислиха над това.

— Чаши с орнамент от плъхове — обади се грънчарят.

— Самоделно изгризани сувенирни дървени панички и чинии — въодушеви се Големецов.

— Пухкави плъхчета играчки!

— Плъхове на клечка!

Загар пое дълбоко въздух. Морис бързо каза:

— Добра идея. Направени от карамел, естествено. — Той хвърли поглед към Кийт. — И предполагам, че градът ще иска да си назначи собствен свирач на плъхове — на щат. Тъй де. За церемониални цели. „Направете си портрет с Официалния Свирач и Неговите Плъхове“, в тоя смисъл.

— Някакви шансове за малък театър? — обади се тъничък гласец.

Загар се обърна рязко:

— Сардини!

— Ами, н’чалство, то като всички ще се впускат в твор… — запротестира Сардини.

— Морис, трябва да си поговорим за това — каза Опасна Тиква, подръпвайки го за лапата.

— Извинете ме за момент. — Той пусна кратка усмивка на кмета. — Трябва да се консултирам с клиентите си. Естествено — додаде, — говорех за щастливия град. Който няма да е този, понеже, разбира се, когато клиентите ми си отидат, тук ще се нанесат други плъхове. Винаги има и други плъхове. А те няма да приказват, те няма да имат правила и ще ви препикават сметаната, а вие ще трябва да си намерите нови плъхоловци, на които при това да можете да се доверите, и няма да имате толкова пари, защото всички ще отиват в другия град. Просто една мисъл.

Той тръгна към другия край на масата и изсъска към плъховете:

— Справях се толкова добре! Можехте да взимате по десет процента, знаете ли? Ликовете ви по чашите и всичко останало!

— И за това ли се борихме цяла нощ? — процеди Загар. — Да бъдем домашни любимци?

— Морис, това не е редно — въздъхна Опасна Тиква. — Несъмнено е по-добре да се позовем на общата връзка между разумни видове, отколкото…

— Не знам за разумните видове. Тук си имаме работа с хора — прекъсна го Морис. — Чувал ли си за войните? Много са популярни сред хората. Бият се с други хора. Не ги е много еня за общите връзки.

— Да, но ние не сме…

— Слушай сега — ядоса се Морис, — преди десетина минути тези там мислеха, че сте вредители. Сега смятат, че сте… полезни. Кой знае какво мога да ги накарам да мислят след половин час?

— Искаш да работим за тях? — сряза го Загар. — Та ние си извоювахме мястото тук!

— Ще работите за себе си — натърти Морис. — Виж, тези хора не са философи. Те са просто… обикновени люде. Те не разбират онова за тунелите. Това е пазарен град. Трябва да подходиш към тях правилно. Пък и вие ще държите другите плъхове настрана и няма да безчинствате из мармалада, тъй че що да не ви се отблагодарят за това. — Той опита отново: — Да, вярно, ще има много крещене. А после рано или късно ще трябва да говорите. — Долови объркването в ококорените им очи и се обърна отчаяно към Сардини: — Помогни ми!

— Той има право, шефе. Трябва да им направите шоу. — Сардини нервно изтропа няколко стъпки.

— Ще ни се смеят! — смръщи се Загар.

— По-добре да се смеят, отколкото да пищят, шефе. Това все пак е начало. Трябва се танцува, шефе. Може да си разсъждаваме и да се борим, но светът си се върти и ако искаме да командваме парада, трябва да танцуваме. — Той побутна шапката си и завъртя бастунчето. Неколцина от отсрещния край на стаята го забелязаха и се закискаха. — Видя ли? — посочи.

— Надявах се, че някъде ще има остров — поклати глава Опасна Тиква. — Място, където плъховете могат наистина да бъдат плъхове.

— Ама видяхме това докъде води — сопна се Загар. — Пък и да знаете, не мисля, че има разни приказни острови за такива като нас. Не и за нас — въздъхна той. — Ако изобщо има приказен остров, то той е тук. Но не възнамерявам да танцувам.

— Образно казано, шефе, образно казано — смънка Сардини, подрипвайки от крак на крак.

От другия край на масата долетя трясък. Кметът я бе ударил с юмрук.

— Трябва да бъдем практични! — викаше той. — Колко по-зле ще стане, а? Те могат да говорят. Няма да мина пак през всичко това, ясно? Имаме храна, върнахме си доста от парите, преживяхме свирача… това са късметлийски плъхове…

Фигурите на Кийт и Злобина се надвесиха над плъховете.

— Като че ли баща ми започва да схваща идеята. А вие какво?

— Дискусиите продължават — обясни Морис.

— Аз… ъ-ъ… съжаляв… ъ-ъ… вижте, Морис ми каза къде да гледам и намерих това в тунела — протегна ръка Злобина. Съшити от извънредно нетърпелив човек, листовете бяха слепнали един за друг и целите омазани в петна, но все пак си личеше, че е „Г-н Бънзи има приключение“. — Трябваше да повдигна сума ти канализационни решетки, за да открия всичките страници — додаде тя.

Плъховете се втренчиха в книжката. А след това в Опасна Тиква.

— Това е „Г-н Бън…“ — започна Праскови.

— Знам. Надушвам я — каза Опасна Тиква. Плъховете пак се втренчиха в останките от книгата.

— Беше лъжа — кимна Праскови.

— Може би просто една прекрасна приказка — каза Сардини.

— Да — въздъхна Опасна Тиква. — Да. — Той обърна замъглените си розови очи към Загар, който трябваше да си наложи да не се сгърби, и добави: — Може би карта.

Ако беше приказка, а не истинският живот, хората и плъховете щяха да са си стиснали лапи и приветствали чисто новото бъдеще.

Но тъй като това бе истинският живот, трябваше да има договор. Една война, започнала откакто хората заживели в къщи, не би могла да завърши просто с щастлива усмивка. И трябваше да има комитет. Имаше толкова подробности за доуточняване. Скупчили се поотделно, хората от градския съвет и повечето от старшите плъхове се потяха над въпроса, а Морис сновеше напред-назад по масата и се присъединяваше ту към едните, ту към другите.

Загар седеше встрани. Той наистина жадуваше да поспи. Раната го измъчваше, зъбите го боляха, а и цяла вечност не беше хапвал. Спорът циркулираше над клюмащата му глава от часове. Той не обръщаше внимание кой говори. В повечето време, изглежда, говореха всички.

— Следваща точка: задължителни звънчета на всички котки. Прието?

— Може ли за малко да се върнем на клауза 30, господин, ъ-ъ, Морис? Казвахте, че умъртвяването на плъх ще е убийство?

— Да. Разбира се.

— Но то просто…

— Говори ми на лапата, господине, щото мустаците не искат и да чуят!

— Котаракът е прав — намеси се кметът. — Не си в час, господин Кавгаджиев! Това вече го минахме.

— Ами какво, ако някой плъх вземе да краде от мен?

— М-хм. Това ще е кражба и плъхът трябва да се изправи пред съда.

— О, млада… — светна Кавгаджиев.

— Праскови. И аз съм от плъховете, господине.

— А… ъ-ъ… а служителите на Стражата ще могат да слизат в тунелите на плъховете, така ли?

— Да! Защото ще има плъхове на служба в Стражата. Ще трябва да има — каза Морис.

— Няма проблем!

— Сериозно? А какво мисли сержант Двуточкин по въпроса? Сержант Двуточкин?

— Ъ-ъ… не’нам, сър. Може пък да е добре, струва ми се. Знам, че аз не мога да се навра в миша дупка. Разбира се, ще трябва да смалим значките.

— Но със сигурност не би допуснал плъх от стражата да арестува човек?

— О, напротив, сър — отвърна сержантът.

— Моля?

— Е, ако плъхът е порядъчен заклет стражар… имам предвид, плъх страж… ами не може да тръгнете да разправяте, че не ни е разрешено да арестуваме някой по-голям от нас, нали? Те, плъховете стражи, могат да бъдат от полза. Разбрах, че имат един такъв трик, дето изприпкват по крачолит…

— Господа, трябва да преминем нататък. Предлагам този въпрос да остане за подкомисията.

— Кой въпрос, сър? Вече имаме седемнайсет!

Сред съветниците някой изсумтя. Оказа се господин Подремков, който беше на деветдесет и пет и кротко бе проспал цялата сутрин. Изсумтяването означаваше, че се пробужда.

Той се опули в другия край на масата. Мустаците му потрепнаха.

— Там има плъх — засочи той. — Виж го ти, хм, нахалника! Плъх! С шапка!

— Да, сър. Срещнали сме се да говорим с плъховете, сър — смути се човекът до него.

— Ъ, к’во? — Той се вгледа по-отблизо. — Ей, ти не си ли, хм, плъх и ти?

— Да, сър. Казвам се Питателна, сър. Тук сме да говорим с хората. Да разрешим всички проблеми.

Господин Подремков се оцъкли срещу плъха. После отмести очи към Сардини, който повдигна шапката си. След това погледна кмета, който му кимна. После пак изгледа всички, като помръдваше устни, опитвайки се да схване ситуацията.

— Всичките ли говорите? — попита накрая той.

— Да, сър — израпортува Питателна.

— Ами… кой тогава слуша?

— На път сме да стигнем и до това — каза Морис.

Господин Подремков се втренчи в него.

— Ти котарак ли си?

— Да, сър.

Старецът бавно смели и тази информация.

— Струва ми се, че плъховете ги убивахме? — отбеляза той, но като че ли вече не беше много сигурен.

— Да, но, разбирате ли, сър, това е бъдещето — обясни котаракът.

— Бъдещето ли е? — зарадва се господин Подремков. — Наистина ли? Все се чудех кога ще настъпи. О, добре. И котките говорят вече, а? Браво! Трябва да се движим в крак с, хм… с нещата, които се движат, явно. Събуди ме, като донесат, хм, чая, а, котанчо?

— Ъ-ъ… не е позволено да наричате котараците „котанчо“, ако сте над десет години, сър — обади се Питателна.

— Клауза 19–6 — твърдо кимна Морис. — „Никой няма право да нарича котките с глупави имена, освен ако не възнамерява незабавно да им даде храна.“ Тази клауза е мое дело — додаде той с гордост.

— Наистина? — удиви се господин Подремков. — Бога ми, бъдещето е странно. При все това защо пък не, всичко трябваше да си дойде по местата…

Той се нагласи назад в стола си и след малко започна да похърква.

Обсъжданията около него се подновиха и се проточиха. Много хора приказваха. Някои слушаха. Понякога стигаха до съгласие… и продължаваха… и спореха. Но купчината хартия на масата нарастваше и придобиваше все по-официален вид.

Загар отново се насили да отвори очи и осъзна, че някой го наблюдава. Отсреща през масата кметът бе отправил към него дълъг, замислен поглед.

Без да сваля очи, мъжът се поизвърна и каза нещо на един чиновник, който кимна и тръгна покрай масата, заобикаляйки спорещите хора. Като стигна до Загар, приклекна.

— Можеш… ли… да… раз-бе-реш… какво… каз-вам? — много старателно произнесе всяка сричка той.

— Да… по-не-же… не… съм… идиот — отвърна Загар.

— О, ъ-ъ… кметът пита дали ще може да се видите в личния му кабинет — изчерви се мъжът. — Онази врата там. Мога да ти помогна със слизането, ако искаш.

— Мога да ти ухапя пръста, ако искаш — каза Загар. Кметът вече се оттегляше от масата. Плъхът се плъзна до пода и го последва. Никой не им обърна внимание.

Кметът изчака опашката на Загар да премине прага и внимателно затвори вратата.

Стаята бе малка и разхвърляна. Хартия заемаше повечето равни повърхности. Рафтове с книги запълваха няколко от стените; бумаги и листове бяха натъпкани върху книгите и във всяко пространство между лавиците.

Кметът, движейки се извънредно предпазливо, отиде и седна в голям, доста разнебитен въртящ се стол и се обърна към плъха:

— Нещо не ми е ясно. Реших, че трябва да… си поговорим. Може ли да те вдигна? Имам предвид, по-удобно ще ми е да говорим, ако си на бюрото ми…

— Не — отсече Загар. — И ще ми бъде по-удобно да говорим, ако се проснеш на пода. — Въздъхна. Бе прекалено уморен за игрички. — Ако сложиш длан на пода, ще застана върху нея и можеш да я вдигнеш до височината на бюрото. Но ако опиташ нещо гадно, ще ти отхапя палеца.

Кметът го вдигна с безкрайно внимание. Загар скочи сред бъркотията от листа, празни чаени чаши и стари писалки, натрупани върху надрасканото кожено покритие, и се изправи, впил очи в притеснения мъж.

— Ъ-ъ… в твоята работа затрупват ли те с бумащина?

— Праскови записва каквото трябва — рязко отвърна Загар.

— Това е малкият женски плъх, който се прокашля, преди да каже нещо, нали?

— Точно така.

— Тя е твърде… категорична, а? — продължи кметът, а на челото му избиха капчици пот. — Доста понаплаши някои от съветниците, ха-ха.

— Ха-ха — каза Загар.

Кметът придоби окаян вид. Изглежда, не намираше какво да каже.

— Вие, ъ-ъ, добре ли се устроихте?

— Миналата нощ се бих с куче в една арена за плъхове, а после, струва ми се, известно време стоях заклещен в капан. — Тонът му бе леден. — А след това имаше нещо като война. Иначе не мога да се оплача.

Кметът го изгледа тревожно. За пръв път, откакто се помнеше, Загар изпита съжаление към човек. Глуповидното хлапе бе различно. Кметът изглеждаше толкова уморен, колкото се чувстваше и той самият.

— Виж — въздъхна Загар, — мисля, че може и да стане, ако това ме питаш.

Кметът се поободри.

— Наистина ли? Има страшно много спорове.

— Затова мисля, че може и да стане. Хората и плъховете спорят. Вие не тровите сиренето ни, а ние не препикаваме мармалада ви. Няма да е лесно, но все пак е начало.

— Обаче има нещо, което трябва да знам.

— Да?

— Можехте да отровите кладенците ни. Можехте да подпалите домовете ни. Дъщеря ми казва, че сте много… напреднали. Не ни дължите нищо. Защо не го направихте?

— Защо да го правим? Какво щяхме да правим после? Да отидем в друг град? Да минем отново през всичко това? Каква полза от това да ви убием? Рано или късно трябваше да говорим с хората. Защо пък не с вас?

— Радвам се, че ни харесвате!

Загар отвори уста да извика: „Да ви харесваме? Не, ние просто не ви мразим достатъчно. Не сме приятели.“ Но…

Вече нямаше да има арени за плъхове. Край на капаните, край на отровите. Вярно, щеше да се наложи да обясни на Клана какво значи полицай и защо плъховете стражи могат да преследват плъхове, които нарушават новите Правила. Това нямаше да им хареса. Изобщо нямаше да им хареса. Дори онзи със следи от зъбите на Костеливия Плъх по себе си щеше да има проблеми с това. Но както бе казал Морис: те ще правят това, а вие — онова. Никой няма да загуби много и всички ще спечелят доста. Градът ще разцъфти, децата ще пораснат и не щеш ли, всичко ще стане нормално.

А всеки иска нещата да бъдат нормални. Никой не обича да му се обърква нормалният живот. „Сигурно си струва да опитаме“ — каза си Загар.

— Сега аз искам да ти задам един въпрос — вдигна очи той. — Ти си водач от… колко време?

— Десет години.

— Не е ли тежко?

— О, да. О, да. Всички непрекъснато спорят с мен — оплака се кметът. — Макар че, да си призная, очаквам споровете малко да намалеят, ако всичко това проработи. Но не е лесна работа.

— Нелепо е да трябва човек да крещи през цялото време само за да стане нещо.

— Именно.

— И всички очакват решение от тебе.

— Вярно.

— Последният водач ми даде съвет точно преди да умре и знаеш ли какъв беше: „Не яж зеленото мехурчесто нещо!“

— Добър съвет? — поколеба се кметът.

— Да — кимна Загар. — Но от него се искаше единствено да е едър и як и да бие всички останали, които се стремят към мястото му.

— Нещо такова е и в съвета.

— Какво? — сепна се плъхът. — Захапваш ги за врата?

— Още не съм — поусмихна се кметът. — Но е идея, трябва да призная.

— Просто всичко е доста по-сложно, отколкото някога съм си мислел, че ще бъде! — смутено промълви Загар. — Защото след като си се научил да крещиш, трябва да се научиш да не го правиш!

— Отново си прав. Така си е. — Кметът сложи длан на бюрото. — Може ли?

Загар се покачи и без да трепне, изчака мъжът да го отнесе до прозореца и да го сложи на перваза.

— Виждаш ли реката? — посочи кметът. — Виждаш ли къщите? Виждаш ли хората по улиците? Аз трябва да движа всичко това. Е, очевидно без реката, тя си се движи сама. И всяка година излиза, че не съм разстроил достатъчно от тия хора да изберат някой друг за кмет. Тъй че трябва отново да го правя. Много по-сложно е, отколкото някога съм си мислел, че ще бъде.

— Какво, и за теб ли? Но ти си човек! — смая се Загар.

— Ха! Да не мислиш, че това улеснява нещата? Аз смятах, че плъховете са диви и разюздани!

— Ха! — сви устни Загар.

И двамата впериха очи през прозореца. Долу на площада видяха да крачат Кийт и Злобина, потънали в разговор.

— Ако искаш — обади се след малко кметът, — може да сложим едно малко бюро тук в кабинета ми…

— Ще живея под земята, благодаря все пак — постегна се Загар. — Малките бюра са твърде а ла „г-н Бънзи“.

Кметът въздъхна.

— Май си прав. Ъ-ъ… — Той, изглежда, бе на път да сподели някаква гузна тайна и в известен смисъл щеше. — Макар че аз наистина харесвах тия книжки, когато бях малък. Естествено, знаех, че са пълни глупости, но въпреки това, ми беше приятно да си мисля, че…

— Да, да — прекъсна го Загар. — Но онова за заека е тъпа история. Къде се е чуло заек да говори?

— О, да. Хич не харесвах заека. Той на никого не беше от любимите герои. Но Плъхи Рупърт, Фазана Фил и Оли Змията…

— О, стига, бе — махна Загар. — Тя носеше яка и вратовръзка!

— Е, и?

— Е, и как се крепяха? Змията е кръгла като тръба!

— Знаеш ли, никога не съм мислил върху това.

— Тъпо, наистина. Би трябвало да й се изхлузва, нали? А пък жилетките не вършат работа за плъхове.

— Не вършат ли?

— Не — отсече Загар. — Пробвал съм. Препаски за инструменти бива, но не и жилетки. Опасна Тиква доста се разстрои по тоя повод. Но аз казах, че трябва да бъдем практични.

— И аз все това повтарям на дъщеря си. Приказките са си приказки. Животът и така си е достатъчно сложен. Трябва да правим планове за реалния свят. Няма място за въображаемия.

— Именно.

И мъжът, и плъхът говориха ли говориха, а удължените слънчеви лъчи се скриха във вечерта.

Човекът много старателно рисуваше малка картинка под табелата с надпис „ул. Речна“. Беше доста надолу, почти до паважа, и трябваше да коленичи. Непрекъснато поглеждаше към хартийката в ръката си.

Рисунката изглеждаше така:

Кийт се разсмя.

— Кое е смешното? — обади се Злобина.

— Това е от писмената на плъховете — обясни момчето. — Чете се вода+плътно+камъни. Улиците са с калдъръм, разбираш ли? Плъховете си го имат за камъни. Означава „Улица Речна“.

— Уличните табели на двата езика. Клауза 193 — цитира Злобина. — Бързо действат. Това го гласуваха само преди два часа. Значи следва да има и малки табелчици на човешки език в тунелите на плъховете?

— Надявам се, че не.

— Защо не?

— Защото плъховете бележат тунелите си предимно, като ги препикават.

Той остана впечатлен от това как изражението на Злобина изобщо не се промени.

— Виждам, че ще трябва да предприемем важни общо психологически мерки — замислено рече тя. — А онова с Морис беше странно, когато баща ми му каза, че има куп мили старици в града, които ще бъдат щастливи да му дадат подслон.

— Онова дето отвърна, че не било интересно да го получи по този начин?

— Да. Разбра ли какво имаше предвид?

— Донякъде. Имаше предвид, че е Морис — обобщи Кийт. — Мисля, че изживя звездния си миг, докато се перчеше нагоре-надолу по масата, командвайки всички наоколо. Той дори каза, че плъховете могат да задържат парите! Разправяше, че един гласец в главата му бил рекъл, че фактически били техни!

За известно време Злобина сякаш размишляваше над това, а после подхвърли, като че ли всъщност не беше толкова важно:

— И, ъ-ъ… ти оставаш, а?

— Клауза 9, щатно зачислен свирач на плъхове — заяви Кийт. — Получавам официален костюм само за мене си, шапка с перо и свирачески добавки.

— Това ще да е… доста задоволително — запъна се Злобина. — Ъ-ъ…

— Да?

— Като ти казах, че имам две сестри, ъ-ъ, то не беше съвсем вярно. Ъ-ъ… не че е лъжа, естествено, но беше просто… малко преувеличено.

— Да.

— Имам предвид, по-точно в буквалния смисъл би било да кажем, че имам всъщност нула сестри.

— А — усмихна се той.

— Но, разбира се, имам милиони приятели — продължи тя. С абсолютно окаян вид, забеляза Кийт.

— Това е изумително — възкликна той. — Повечето хора имат само по няколко десетки.

— Милиони — повтори Злобина. — Разбира се, винаги има място за още един.

— Добре. — Момчето сведе поглед.

— Пък и, ъ-ъ, да вземем клауза 5 — изтърси Злобина. Все още имаше леко изнервен вид.

— О, да — оживи се Кийт. — Тази облещи всички. „Страхотен чай с еклери и отличие“, нали?

— Да. Иначе нямаше да има подобаващ завършек. Би ли, ъ-ъ, отишъл с мен?

Кийт кимна. После огледа града. Изглеждаше приятно местенце. Тъкмо с точния размер. Човек би могъл да намери бъдеще тук…

— Само един въпрос… — обади се той.

— Да? — меко каза Злобина.

— За колко време се става кмет?

В Юбервалд има едно градче, където всеки път, когато часовникът покаже четвърт час, плъховете излизат и бият камбаните.

И хората гледат, ръкопляскат и купуват сувенирните самоделно изгризани чаши, чинийки, лъжици, часовници и какви ли не неща, които нямат друго предназначение, освен да бъдат купени и отнесени у дома. И посещават Музея на плъховете, ядат плъхбургери (Гарантирано Без Плъх), купуват си плъхски ушички, дето може да си ги сложиш на главата, купуват си книжки на плъхски език от поредицата „Плъхска поезия“, викат „колко странно“ при вида на уличните табели на плъхски и се чудят как цялото това място изглежда толкова спретнато…

И веднъж дневно градският Свирач на плъхове, който е доста млад, надува свирките си и плъховете излизат да танцуват под музиката, обикновено в редица за конга. Много е популярно (в специални дни един дребничък, неспирно потропващ плъх организира грандиозни танцови спектакли със стотици блеснали в пайети плъхове, воден балет в чешмите и сложни съчетания).

И се изнасят лекции по облагане с плъхски данък и за устройството на цялата система, и за това как плъховете имат собствен град под човешкия, и използват безплатно библиотеката, и дори понякога пращат плъхчетата си на училище. И всички казват: „Колко съвършено, колко добре организирано, колко изумително!“

А после повечето се връщат в родните си градчета, и зареждат капаните си и слагат отровите си, защото на някои и с чук да им се набива в главата, пак не могат да се променят. Но на неколцина им просветва, че светът е различно място.

Не съвършено, но работи. Работата с приказките е, че трябва да избереш онези, които продължават.

А далеч надолу по течението един напет котарак, само с няколко все още голи петна по тялото, скочи от някаква баржа, тръгна бавно по пристана и влезе в един голям и проспериращ град. Той поостана няколко дни да набие местните котараци, да усети мястото и най-вече, да седи и да наблюдава.

Накрая видя каквото търсеше. Тръгна след един момък извън града. Младежът бе преметнал през гърба си пръчка, на чийто край бе вързана кърпа от тези, които хората използват в повествователни обстоятелства за пренасяне на всичките им земни придобивки. Котаракът се ухили под мустак. Знаеш ли мечтите им, можеш да манипулираш хората.

Котаракът вървя след момчето по целия път до първия крайпътен камък, където то спря да си почине. И чу:

— Ей ти, с глупавата физиономия? Искаш ли да бъдеш кмет? Не, бе, хлапе, тук долу…

И понеже някои приказки свършват, но старите — не, трябва да си в крак с ритъма на музиката, ако искаш да си начело на парада.