Изумителният Морис и неговите образовани гризачи

Глава 11

Царят на плъховете изпадна в бяс.

Околните плъхове впиха нокти в главите си, Праскови изпищя и залитна назад, а последната догаряща клечка излетя от ръката й.

Но нещо от Морис оцеля в този тътен, в този ураган от мисли. Някаква миниатюрна частица се скри зад една мозъчна клетка и затрепери, докато остатъкът от Морис се разпиляваше на всички страни. Мисли се откъсваха и изчезваха във вихъра. Вече нямаше реч, нямаше размисъл, нямаше поглед към света като нещо там навън… слоеве от съзнанието му изтичаха на потоци, докато напорът оголваше до капка всичко, което той възприемаше като лично аз, оставяйки само мозъка на котка. Хитра котка, но все пак… просто котка.

Нищо, освен котка. Целият път обратно до гората и пещерата, зъбите и ноктите…

Просто котка.

А ако може за нещо да се вярва на една котка, то е, че е котка.

Котката примигна. Беше объркана и ядосана. Ушите й прилепнаха назад. Очите й присветнаха в зелено.

Не можеше да мисли. И не мислеше. Сега действаше по инстинкт, по силата на нещо отвътре, точно на нивото на кипящата й кръв.

Беше котка, а там имаше нещо мърдащо и цвъртящо, пък онова, което котките правят с мърдащи цвъртящи неща, е следното: скачат…

Царят на плъховете се метна в отговор. Зъби се впиха в котката; погълна я кълбо от разярени плъхове, което с вой се затъркаля по пода. Надойдоха още плъхове — плъхове, които можеха да убият и куче… но сега, в този момент, тази котка беше способна да повали и вълк.

Тя не забеляза запращелите в сламата пламъчета от падналата клечка. Не се впусна след другите плъхове, напускащи панически строя. Не обърна внимание на сгъстяващия се дим.

Това, което искаше, е да убива.

Дълбоко в нея една тъмна река се бе заприщила с времето. Прекалено дълго бе сдържала инстинкта и раздразнението си, докато малки цвъртящи същества подтичваха около нея. Бе жадувала да скача, да хапе и да убива. Бе жадувала да бъде нормална котка. А сега тази река се отприщи и толкова много натрупано настървение, злост и ожесточение течеше през вените на Морис, че искреше от ноктите му.

И докато котката се търкаляше, драскаше и хапеше, с треперлив гласец точно иззад невзрачния й мозък последната миниатюрна частица, която все още бе Морис, а не обезумял за кръв маниак каза: „Сега! Захапи тук!“

Зъби и нокти се впиха във възела от осем усукани опашки и го разкъсаха.

Миниатюрната частица от онова, която някога бе личното аз на Морис, чу да заглъхва профучаваща мисъл.

„Нееее… еее… ее… е…“

А след нея остана помещение, пълно с плъхове — просто плъхове, нищо повече от плъхове, напиращи да избягат от една бясна, плюеща, ръмжаща, кръвожадна котка, която си наваксваше котещината. Тя дереше и хапеше, разкъсваше и вършееше и се извърна към дребно бяло плъхче, което не бе помръднало през цялата битка. Тя замахна с нокти…

Опасна Тиква изпищя:

— Морис!

Вратата изпука веднъж, а после пак, когато ботушът на Кийт отново я тресна. На третия удар дървото се разцепи и разхвърча.

В другия край на мазето се изправяше огнена стена. Пламъците бяха тъмни и зли, колкото плътен дим, толкова и огън. Кланът се провираше през решетката и заставаше от двете й страни, зяпайки огъня.

— О, не! Хайде, зад оная врата има кофи! — извика Кийт.

— Но… — започна Злобина.

— Трябва! Бързо! Това е работа за големи хора!

Пламъците съскаха и пращяха. Навред бе покрито с мъртви, горящи или въргалящи се по пода извън пламъците плъхове. На места бяха само части от мъртви плъхове.

— Какво е станало тук? — обади се Загар.

— Май че битка, н’чалство — отвърна Сардини, душейки телата.

— Можем ли да заобиколим?

— Твърде жежко е, шефе. Извинявай, ама ние… това не е ли Праскови?

Беше се проснала близо до пламъците, мънкайки си нещо и покрита с кал. Загар се приведе над нея. Праскови отвори очи с мътен поглед.

— Добре ли си, Праскови? Какво стана с Опасна Тиква?

Сардини безмълвно потупа Загар по рамото и кимна.

От огъня излизаше една сянка…

Пристъпваше бавно между стените от пламък. От нажежения въздух за миг изглеждаше огромна, като чудовище, надигащо се от пещера, а после стана… просто котка. От козината й се кълбеше дим. Което не димеше, бе спечено от кал. Едното й око бе затворено. След себе си оставяше следа от кръв и с всяка стъпка по малко се срутваше.

В устата си имаше фъндъче бяла козина.

Тя наближи Загар и го подмина, без да го погледне. През цялото време ръмжеше тихо и гърлено.

— Това Морис ли е? — прошепна Сардини.

— Онова в устата му е Опасна Тиква! — извика Загар. — Спрете тази котка!

Но Морис бе спрял сам, обърна се, легна с изпружени лапи и мътно изгледа плъховете.

А после внимателно пусна фъндъчето на пода. Побутна го веднъж-дваж да пробва дали ще помръдне. Бавно примигна, като видя, че нищо не става. Изглеждаше недоумяващ, някак на бавни обороти. Отвори уста да се прозее и от нея излезе дим. После положи глава на пода и умря.

Светът изглеждаше на Морис изпълнен с призрачна светлина, като на развиделяване, когато могат да се различат предметите, но не и цветовете.

Той стана и започна да се ближе. Наоколо бавно, много бавно, тичаха плъхове и хора. Те не го интересуваха особено. Каквото и да си мислеха, че трябва да направят, го правеха. Макар и някак тиха и призрачна, навред цареше суматоха, а той не участваше в нея. Това му се стори доста приемливо. И окото му не смъдеше, и кожата му не пареше, а и лапите му не бяха разранени, което си беше голямо подобрение на нещата, особено както стояха в последно време.

Като се замисли за това сега, не беше съвсем сигурен какво се бе случило в последно време. Очевидно някакво кошмарно злощастие. До него лежеше нещо с Морисова форма, като триизмерна сянка. Той се вторачи в него и се обърна едва когато в този беззвучен призрачен свят дочу шум.

Идваше откъм стената. Малка фигурка крачеше по пода към купчинката, която представляваше Опасна Тиква. На ръст бе колкото плъх, но доста по-солиден, и за разлика от всички плъхове, които бе виждал, носеше черен плащ.

„Плъх в дрехи“ — помисли си той. Но този не беше от книжките за господин Бънзи. Изпод качулката на плаща стърчеше костеливата муцуна на череп на плъх. И бе нарамил малка коса през рамо.

Останалите плъхове и хората, които се щураха напред-назад с кофи, не му обърнаха никакво внимание. Някои дори минаваха право през него. Плъхът и Морис сякаш бяха в отделен, техен си свят.

„Това е Костеливият Плъх — осъзна Морис. — Мрачният Пискун. Дошъл е за Опасна Тиква. След всичко, което преживях? Тая няма да я бъде!“ Той скочи във въздуха и се приземи върху Костеливия Плъх. Малката коса се плъзна по пода.

— Окей, господинчо, да ти чуем гласеца…

— ЦЪЪРР!

— Ъ-ъ… — запъна се Морис, когато ужасяващото осъзнаване на онова, което бе направил, го застигна.

Една ръка го сграбчи зад врата и го вдигна нагоре и все по-нагоре, а после го завъртя. Той мигновено престана да се съпротивлява.

Държеше го друга, доста по-висока фигура, с човешки ръст, но със същия черен плащ, доста по-голяма коса и определена липса на кожа по лицето. Строго погледнато, всъщност имаше значителна липса на лице. Бяха само кости.

— ВЪЗДЪРЖАЙ СЕ ДА НАПАДАШ СЪДРУЖНИКА МИ, МОРИС — каза Смърт.

— Дасър, господин Смърт, сър! Виноватсър! — бързо изстреля Морис. — Ням’проблемсър!

— НАПОСЛЕДЪК НЕ СЪМ ТЕ ВИЖДАЛ, МОРИС.

— Да, сър — Той леко си отдъхна. — Много внимавах, сър. Гледам в двете посоки, като пресичам улицата и всичко, сър.

— И КОЛКО ТИ ОСТАНАХА СЕГА?

— Шест, сър. Шест. Съвсем сигурно. Съвсем сигурно шест живота, сър.

Смърт, изглежда, се изненада.

— НО ТИ БЕШЕ ПРЕГАЗЕН ОТ КАРУЦА ЕДВА МИНАЛИЯ МЕСЕЦ, НАЛИ?

— Това ли, сър? Само ме закачи, сър. Измъкнах се почти без драскотина, сър.

— ИМЕННО!

— О!

— ТОВА ПРАВИ ПЕТ ЖИВОТА, МОРИС. ДО ДНЕШНОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ. ЗАПОЧНА С ДЕВЕТ.

— Съгласен, сър. Съгласен. — Морис преглътна. Е, добре, би могъл и да се пробва. — И тъй, да кажем, че ми остават три, окей?

— ТРИ? ЩЯХ ДА ТИ ВЗЕМА САМО ЕДИН. НЕ МОЖЕШ ДА ЗАГУБИШ ПОВЕЧЕ ОТ ЕДИН ЖИВОТ НАВЕДНЪЖ ДАЖЕ И ДА СИ КОТКА. ЗНАЧИ ТИ ОСТАВАТ ЧЕТИРИ, МОРИС.

— А аз казвам вземете два, сър — настоятелно рече Морис. — Два от моите и сме квит?

Смърт и Морис се загледаха надолу в тъничкото, сенчесто очертание на Опасна Тиква. Сега около него стояха няколко плъха и се опитваха да го вдигнат.

— СИГУРЕН ЛИ СИ? — запита Смърт. — ВСЕ ПАК ТОЙ Е ПЛЪХ.

— Дасър. Точно тука става сложно, сър.

— НЕ МОЖЕШ ДА ОБЯСНИШ?

— Дасър. Не знам защо, сър. Напоследък всичко беше малко особено, сър.

— ТОВА Е МНОГО НЕКОТЕШКО ЗА ТЕБЕ, МОРИС. ИЗУМЕН СЪМ.

— И аз съм доста шокиран, сър. Само се надявам някой да не разбере, сър.

Смърт свали Морис на пода до тялото му.

— НЕ МИ ОСТАВЯШ ГОЛЯМ ИЗБОР. СМЕТКАТА Е ТОЧНА, МАКАР ЧЕ Е ИЗУМИТЕЛНО. ДОЙДОХМЕ ЗА ДВА И ДВА ЩЕ ВЗЕМЕМ… РАВНОВЕСИЕТО Е ЗАПАЗЕНО.

— Може ли да попитам нещо, сър? — обади се Морис, когато Смърт се обърна да си върви.

— МОЖЕ ДА НЕ ПОЛУЧИШ ОТГОВОР.

— Предполагам, че няма Голяма Котка в Небето, нали?

— УЧУДВАШ МЕ, МОРИС. РАЗБИРА СЕ, ЧЕ НЯМА КОТЕШКИ БОГОВЕ. БИ БИЛО ТВЪРДЕ ПОДОБНО НА… РАБОТА.

Морис кимна. Едно от предимствата да си котка — освен допълнителните животи — бе, че теологията е доста по-опростена.

— Няма да си спомням всичко това, нали, сър? Просто ще ми бъде ужасно неудобно.

— РАЗБИРА СЕ, ЧЕ НЕ, МОРИС…

— Морис?

Цветовете се върнаха в света. Кийт го галеше. Всяка част от Морис пареше или болеше. Как може козина да боли? Чак лапите му пищяха, едното си око чувстваше като бучка лед, а дробовете му бяха целите в огън.

— Мислехме, че си умрял! — възкликна момчето.

— Злобина щеше да те погребва в дъното на двора си! Разправя, че си имала черен воал.

— Къде, в приключенската си чанта ли?

— Разбира се! — възкликна тя. — Представи си, че се озовем на сал в река, пълна с жадни за плът…

— Да, бе, да, благодаря — изръмжа Морис. Въздухът смърдеше на изгоряло дърво и мръсна пара.

— Добре ли си? — Кийт все още изглеждаше разтревожен. — Вече си късметлийска черна котка!

— Ха-ха, да, ха-ха — мрачно отвърна той. Понадигна се с мъка, опитвайки се да огледа. — Мъникът окей ли е?

— Хич го нямаше, също като теб, но като почнаха да го местят, изкашля сума ти гадост. Не е добре, но се оправя.

— Всичко е добре, когато свършва… — захвана Морис, но потрепери. — Не мога да си въртя особено свободно главата.

— Целият си нахапан от плъхове, затова.

— Как изглежда опашката ми?

— О, чудесно. Стои си почти цялата.

— Уф, добре. Е, тогава всичко е добре, когато свършва добре. Край на приключението, време е за чай и кифлички, точно както разправя момичето.

— Не — заяви Кийт. — Все още остава свирачът.

— Не може ли просто да му дадат долар за безпокойството и да му кажат да се разкара?

— Не и Свирачът на плъхове — поклати глава Кийт. — Такива неща не се казват на Свирача на плъхове.

— Гадно парче е, а?

— Не знам. Така изглежда. Но ние имаме план.

Морис изпъшка:

— Вие имате план? Ти си го измислил?

— Аз, Загар и Злобина.

— Давай да чуя чудесния ви план — простена той.

— Ще държим цвъркалата в клетките и гърмян плъх няма да излезе да припка след свирача. Бая глупаво ще изглежда при това, а? — захили се Злобина.

— И това е то? Това е вашият план?

— Мислиш, че няма да подейства? — разтревожи се Кийт. — Злобина казва, че онзи толкова ще се засрами, че ще си тръгне.

— Нищичко не знаете за хората, нали? — въздъхна Морис.

— Какво? Та аз съм човек! — засегна се момичето.

— Е, и? Котките разбират от хора. Налага ни се. Никой друг не може да отваря долапи. Виж какво, дори царят на плъховете имаше по-добър план от този. Един план е добър не тогава, когато някой печели, а когато никой не се смята за загубил. Ясно? Ето какво трябва да направите… не, няма да стане, ще ни трябва много памучна вата…

Злобина размаха чантата с триумфален вид.

— Всъщност — натърти тя — се бях досетила, че ако някога се окажа затворничка в гигантски подводен механичен съд и трябва да запушвам…

— Сега ще кажеш, че имаш много памучна вата, нали така? — прекъсна я с равен глас Морис.

— Да!

— Глупаво от моя страна да се притеснявам, нали? — измърмори той.

Загар заби меча си в калта. Старшите плъхове се бяха събрали около него, но старшинството се бе променило. Сред по-старите плъхове вече имаше и по-млади, всеки с тъмночервено петно на главата, които се блъскаха напред.

Всички бърбореха. Той надушваше облекчението, последвало срещата с Костеливия Плъх, който ги бе подминал, без да се отбие…

— Тишина! — извика той.

Зовът прокънтя като гонг. Всички червени очи се обърнаха към него. Той беше уморен, не можеше да диша нормално и бе потънал в сажди и кръв. Част от кръвта не беше неговата.

— Не е свършило — каза той.

— Но ние току-що…

— Не е свършило! — Загар обходи с поглед кръга. — Не успяхме да хванем всички от ония големите плъхове, истинските бойци. — Той се задъха. — Всаламура, вземи двайсет плъха и се върни да помагаш да пазят яслите. Големи Икономии и по-възрастните женски са вече там и ще разкъсат всеки нападател на парчета, но искам да съм сигурен.

За момент Всаламура впи поглед в Загар.

— Не виждам защо ти…

— Действай!

Всаламура се сгърби бързешком, махна на плъховете зад себе си и се отдалечи на бегом.

Загар огледа останалите. Когато погледът му се спираше на тях, някои отстъпваха, сякаш беше пламък.

— Ще формираме два отряда — каза. — Всички от Клана, които можем да заделим от охраната, ще се групират в отряди. Във всеки отряд да има поне по един капанджия! Вземете си огън! И някои от младите плъхове да се включат като бързоходци, така че да поддържате връзка! Не припарвайте до клетките, онези клети създания могат и да почакат! Но ще действате във всички тунели, във всяко едно от тия мазета, дупки и ъгли! И ако срещнете чужд плъх, и той се сведе, вземете го в плен! Но ако се опита да се бие — а големите ще се опитат, понеже те друго не знаят — тогава ще го убиете! Изгорете го или го нахапете до смърт! Умъртвете го! Чувате ли ме?

Разнесе се утвърдително мърморене.

— Казах чувате ли ме?

Този път му отвърна рев.

— Добре! И ще вървим все по-напред и по-напред, докато направим тези тунели безопасни от край до край! А после ще го направим пак! Докато тези тунели станат наши! Защото… — Загар сграбчи меча си, но се опря на него за момент да поеме дъх и когато отново заговори, бе почти шепнешком — защото сега сме в сърцето на Тъмната Гора и сме открили Тъмната Гора в сърцата си и… тази нощ… ние сме нещо… страховито. — Той отново пое дъх и следващите му думи бяха дочути само от най-близкостоящите плъхове. — И няма къде другаде да отидем.

Бе утро. Сержант Двуточкин, който представляваше половината от градската щатна Стража (и то по-голямата половина), се събуди със сумтене в малката караулка до главните порти.

Облече се, леко залитайки, и заплакна лицето си в каменната мивка, примигвайки срещу отражението си в парчето огледало, висящо на стената.

Той спря. Звукът бе слаб, но неистово скърцащ, а после малката решетка на сифона се отмести и оттам изскочи плъх. Беше голям и сив и притича по ръката му, преди да скочи на пода.

Със стичащи се по лицето му вадички сержант Двуточкин се облещи в смътна почуда, когато три по-дребни плъха се изстреляха от тръбата и се впуснаха след големия. Насред пода той се обърна да ги нападне, но плъхчетата му се нахвърлиха едновременно от три страни. Не изглеждаше като битка. По-скоро, помисли си сержантът, приличаше на екзекуция…

В стената имаше стара миша дупка. Две от плъхчетата завлякоха тялото в нея, дърпайки го за опашката. Но третото поспря при дупката и се обърна, застанало на задни лапи.

Сержантът почувства, че се е вгледало в него. Нямаше вид на животно, взиращо се да разбере дали човекът представлява опасност. Не изглеждаше уплашено, а просто любопитно. Имаше някакво червено петно на главата си.

Плъхчето му махна за поздрав. Определено беше поздрав, макар и мигновен. А после всички плъхове изчезнаха.

Сержантът постоя известно време зяпнал в дупката, а от брадичката му продължаваше да капе вода.

И чу пеенето. Носеше се откъм сифона на мивката с провлачено ехо, като че идваше доста отдалеч; един глас подаваше лайтмотива, а хор от гласове му отвръщаха:

Звукът заглъхна. Сержант Двуточкин примигна и се втренчи в бутилката бира, която беше изпил снощи. Става му самотно на човек, когато е на нощна смяна. Пък и не че някой беше тръгнал да напада Кански Мекиц все пак. Нямаше нищо за крадене.

Но май нямаше да е зле да не споменава за това пред никого. Сигурно не се беше случило. Сигурно беше само бутилка кофти бира…

Вратата на караулката се отвори и ефрейтор Копчеф пристъпи вътре.

— Д’брутро, сержант! Това е то… какво става с теб?

— Нищо, ефрейтор! — бързо отвърна Двуточкин, бършейки лице. — Съвсем нищо странно не съм видял! Защо стоиш така? Време е да се отваря портата, ефрейтор!

Стражите излязоха и избутаха вратите на градската порта, а слънчевата светлина се изсипа през тях.

Заедно с една дълга, дълга сянка.

„О, по дяволите — каза си сержант Двуточкин. — Май наистина ще е кофти ден…“

Конникът ги подмина, без да ги погледне, и се насочи към градския площад. Стражите забързаха след него. Не се предполагаше да бъдат пренебрегвани при положение, че са въоръжени.

— Стой, каква работа имаш тук? — извика ефрейтор Копчеф, но му се наложи да подтичва, за да се изравни с коня. Ездачът бе облечен в бяло и черно, като сврака.

Той не отвърна, а само се подхили под мустак.

— Добре, де, може и да нямаш някаква конкретна работа, но нищо не ти струва само да кажеш кой си, нали? — поомекна ефрейтор Копчеф, който не бе заинтересован да си създава проблеми.

Ездачът го изгледа изотгоре и продължи напред.

Сержант Двуточкин забеляза през портите да влиза малка закрита каручка, теглена от магаре, до което вървеше един старец. „Ти си сержант“ — каза си той, което значеше, че получава повече от ефрейтора, което пък значеше, че мисли по-скъпоплатени мисли. А в случая именно: не бяха длъжни да проверяват всеки, влизащ през портата, нали? Особено ако бяха заети. Трябваше безразборно да подбират хората. А като ще подбират безразборно, бе добра идея безразборно да се спрат на дребен старец, който изглеждаше достатъчно дребен и достатъчно стар да се уплаши от доста мърлява униформа с ръждива ризница.

— Стой!

— Бре, бре! Как ли не! Внимавай с магарето, че доста гадно хапе, като се подплаши. Не че ми пука.

— Да не се опитваш да покажеш неуважение към закона? — наду се сержант Двуточкин.

— Е, не се опитвам да го прикрия, господинчо. Ако нещо не ти се нрави, обърни се към шефа ми. Онзи там на коня. Големият кон.

Черно-белият странник бе слязъл до чешмата в центъра на площада и отваряше една от дисагите си.

— Ей сега ще отида да си поговоря с него, какво пък? — отвърна сержантът.

Докато стигне до странника, вървейки колкото се може по-бавно, мъжът бе подпрял едно огледалце на чешмата и се бръснеше. Ефрейтор Копчеф стоеше и го гледаше. Бяха му дали да държи коня.

— Защо не си го арестувал? — прошепна той на ефрейтора.

— Какво, за нелегално бръснене? Иди ти го арестувай, старши!

Сержант Двуточкин се прокашля. Няколко от местните ранобудници вече го зяпаха.

— Ъ-ъ… виж сега, приятел, сигурен съм, че не искаше да…

Мъжът се изправи и им метна поглед, от който и двамата отстъпиха крачка. Той се протегна и освободи ремъка, пристягащ дебел кожен вързоп зад седлото.

Вързопът се размота. Ефрейтор Копчеф подсвирна. По цялата му дължина, придържани от каишки, бяха наредени десетки свирки. Те проблясваха на утринното слънце.

— О, ти си свира… — започна сержантът, но онзи отново се обърна към огледалото и каза, сякаш на собственото си отражение:

— Къде тук човек може да си вземе закуска?

— О, ако е за закуска, то госпожа Блъскова от „Цветната зелка“ ще…

— Наденици — каза свирачът, все още бръснейки се. — Препечени от едната страна. Три. Тук. Десет минути. Къде е кметът?

— Ако хванеш тая улица и свиеш на първата вляво…

— Докарай го.

— Ей, не можеш… — запени се сержантът, но ефрейтор Копчеф го хвана за ръкава и го дръпна встрани.

— Това е Свирачът! — зашепна той. — Не се спори със Свирача! Не си ли чувал за него? Ако изсвири една там нота на свирката си, ще ти окапят краката!

— Какво, като от чума?

— Разправят, че в Свинскичешенц съветът не му платил и той надул специалната си свирка, отвел всички деца в планините и вече никога не ги видели!

— Добре, как мислиш, дали ще го направи и тук? Ще стане доста по-спокойно.

— Ха! Чувал ли си изобщо за онова място в Клач? Наели го да ги отърве от напастта от мимове, а като не му платили, накарал цялата градска стража да затанцува към реката и да се издави!

— Не думай! Вярно ли? Дяволът му неден!

— Взима по триста долара, известно ли ти е това?

— Триста долара!

— Зат’ва на хората не им се плаща — заклати глава ефрейтор Копчеф.

— Чакай, чакай… как ще има напаст от мимове?

— О, било ужасно, така дочух. Хората изобщо не смеели да излязат по улиците.

— Имаш предвид ония с белите лица, онуй ми ти кълчене…

— Именно. Ужасно. Освен това, като се събудих, един плъх танцуваше по тоалетката ми. Тап-та-дап, тап-та-дап, тап.

— Странно. — Сержант Двуточкин изгледа ефрейтора си с особен поглед.

— И си тананикаше: „Няма нищо по-прекрасно от шоу бизнеса.“ На т’ва му викам повече от странно!

— Не, исках да кажа странно, че имаш тоалетка. Та ти дори не си женен!

— Не се бъркай, където не ти е работа, старши.

— Има ли си огледало?

— Стига се занася, старши! Иди за наденичките, пък аз ще извикам кмета.

— Не, Копчеф. Ти иди за наденичките, а аз ще извикам кмета, щото кметът се раздава, а госпожа Блъскова ще иска да й се плати.

Когато сержантът пристигна, кметът вече бе станал и обикаляше из къщата с тревожен вид. И стана още по-тревожен, като видя сержанта.

— Какво е направила този път? — посрещна го той.

— Сър? — стресна се сержантът. Така казано, „сър“ означаваше „за какво говорите?“.

— Злобина цяла нощ я няма — оплака се кметът.

— Мислите, че може да й се е случило нещо, сър?

— Не, мисля, че тя може да се е случила на някого, човече! Помниш ли миналия месец? Когато беше проследила Мистериозния конник без глава?

— Е, трябва да признаете, че беше конник, сър.

— Вярно. А също така и нисичък мъж с много висока яка. Освен това беше главният бирник от Минц. Все още получавам официални жалби по въпроса! Бирниците по принцип не обичат от дърветата да им се срутват момиченца! Пък и през септември стана оная работа със, със…

— Мистерията с Вятърната мелница на контрабандиста, сър — извърна поглед сержантът.

— Който се оказа г-н Вогел, градският писар, който бил там заедно с г-жа Шуман, жената на обущаря, просто поради взаимния им интерес към изучаване навиците на забулените сови…

— … пък г-н Вогел, понеже ги съдрал на един пирон, бил без панталони… — вметна сержантът, без да гледа към кмета.

— … които г-жа Шуман била тъй любезна да зашие вместо него — каза кметът.

— На лунна светлина — додаде сержантът.

— Тя е надарена с много добро зрение! — сопна се кметът. — И не заслужаваше да бъде вързана и развеждана с г-н Вогел, който в резултат от това сериозно настина! Получих оплаквания от него и от нея, и от г-жа Вогел, и от г-н Шуман, и от г-н Вогел, след като г-н Шуман отишъл в дома му и го халосал с калъп, и от г-жа Шуман, след като г-жа Вогел я нарекла…

— Какво скалъпил, сър?

— Моля?

— Отишъл в дома му и скалъпил какво?

— Калъп, човече! Нещо като дървено стъпало, което обущарите ползват, като правят обувки! Бог знае какво прави Злобина този път!

— Предполагам, че ще разберем, като чуем трясъка, сър.

— А ти за какво ме търсеше, сержант?

— Свирачът на плъхове е тук, сър.

Кметът пребледня:

— Вече?

— Дасър. Бръсне се на чешмата.

— Къде ми е официалното огърлие? Официалната мантия? Официалната шапка? Бързо, човече, помогни ми!

— Май е от ония, вманиачените бръсначи, сър — сержантът заприпка подир кмета от стая в стая.

— Горе в Клоц кметът се забавил прекалено дълго, свирачът надул свирката си и го превърнал в язовец! — Той отвори със замах един долап. — А, ето ги… помогни ми да ги намъкна, а?

Когато, останали без дъх, пристигнаха на градския площад, свирачът седеше на една пейка, заобиколен на безопасно разстояние от огромна тълпа. Той оглеждаше половин наденица, набодена на вилица. Ефрейтор Копчеф стоеше до него като ученик, току-що предал отвратително домашно и чакащ да му кажат колко зле е всъщност.

— И на това му викате…

— Наденичка, сър — смотолеви ефрейтор Копчеф.

— Това ли имате за наденичка тук, а? — Тълпата ахна. Кански Мекиц много се гордееше с традиционните си мишешко-свински наденички.

— Дасър — преглътна ефрейтор Копчеф.

— Изумително. — Свирачът вдигна очи към кмета. — А ти си…

— Аз съм кметът на този град и…

Свирачът вдигна ръка и кимна към стареца, който седеше на каруцата си широко ухилен.

— Агентът ми ще се оправи с теб. — Хвърли наденицата, качи крака на другия край на пейката, дръпна шапката над очите си и легна.

Кметът почервеня. Сержант Двуточкин се наведе към него и прошепна:

— Не забравяйте язовеца, сър!

— А… да… — Кметът събра малкото си останало достойнство и отиде до каруцата. — Вярвам, че таксата за прогонване на плъхове от града ще е триста долара?

— Тогава сигур’ на всичко вярваш. — Старецът заби нос в тетрадката на коляното си. — Да видим… такса за повикване… плюс горница, понеже е Денят на Свети Продинц… плюс налог за свирката… като че е средно голям град, тъй излиза още… износване и похабяване на каруцата… пътни разходи по долар на километър… други разходи, данъци, начисления… — Той вдигна поглед. — Виж какво, ще закръглим на хиляда долара, окей?

— Хиляда долара! Нямаме хиляда долара! Това е безобра…

— Язовеца, сър! — изшептя сержант Двуточкин. — Не можете да платите?

— Нямаме толкова пари! Трябваше да дадем сума средства, за да внесем храна!

— Нямате никакви пари?

— Не и такива суми, не!

Старецът се почеса по брадата.

— Хмм. Усещам как ще стане сложничко, понеже… да видим… — Задращи в тетрадката си и след малко вдигна глава. — Дотук ни дължите четиристотин шейсет и седем долара и деветнайсет пенса за повикване, пътни и разни други.

— Какво? Та той и нота не е изсвирил!

— Да, ама е готов да го направи — натърти старецът. — Били сме целия тоя път. Не можете да платите? Е, малко кофти работа, както се вика. Гледай сега, той трябва да отведе нещо от града. Иначе ще тръгнат приказки и никой няма да го зачита за нищо, а ако не те зачитат, какво си? Ако един свирач няма уважение, то той е…

— … боклук — обади се глас. — Мисля, че е боклук.

Свирачът повдигна периферията на шапката си. Тълпата пред Кийт бързо се разцепи.

— Ами-и? — проточи свирачът.

— Не вярвам да примами дори един плъх — продължи момчето. — Той е просто надут измамник. Ха, на бас, че мога да изкарам повече плъхове от него.

Част от хората в тълпата започнаха да се измъкват. Никой не искаше да е наблизо, когато свирачът си изпуснеше нервите.

Мъжът свали крака на земята и избута шапката на главата си.

— Свирач ли си, хлапе? — снизходително попита.

Кийт предизвикателно вдигна брадичка:

— Да. И не ми викай хлапе… дъртако.

— А — ухили се свирачът, — знаех си, че това място ще ми хареса. И можеш да накараш плъх да танцува, така ли, хлапе?

— Повече, отколкото ти можеш, свирачо.

— Звучи ми като предизвикателство.

— Свирачът не приема предизвикателства от… — започна старецът от каруцата, но мъжът му махна да мълчи.

— ’Наеш ли, хлапе, не ми е за пръв път някой сополанко да ми се пробва с това. Вървя си по улицата и някой извиква „Тичай за пиколото си, господинчо!“, а като се обърна, винаги се оказва хлапе като теб с глупава физиономия. Е, не искам някой да каже, че съм нечестен, тъй че ако си направиш труда само да се извиниш, можеш да си тръгнеш оттук със същия брой крака, с който си дошъл.

— Ти се страхуваш. — Злобина се изтъпани пред тълпата.

Свирачът й се ухили:

— Ами-и?

— Да, защото всеки знае какво става в тия случаи. Нека попитам това глуповидно момче, което никога не съм виждала преди. Сираче ли си?

— Да — отвърна Кийт.

— Изобщо нищо ли не знаеш за потеклото си?

— Не.

— Аха! — извика Злобина. — Ето го доказателството! Всички знаем какво става, когато отнякъде се появи мистериозно сираче и отправи предизвикателство към някой едър здравеняк, нали? Същото като с третия и най-малък кралски син. Не може да не спечели!

Тя се обърна триумфиращо към тълпата. Но тълпата, изглежда, се колебаеше. Не бяха чели толкова приказки, колкото Злобина, пък и бяха доста привързани към идеята за житейския опит, сочеща, че когато някой честен дребосък се изправи срещу някой едър гадняр, става на печено хлебно изделие, и то много бързо.

Въпреки това някой отзад се провикна: „Дайте шанс на глуповидното хлапе!“, а друг се обади: „Съгласен съм с двамата!“ и, изглежда, никой не забеляза, че гласовете или идваха някъде откъм нивото на земята, или бяха свързани с напредването сред тълпата на мърлява котка, на която половината козина липсваше. Разнесе се ропот — не точно думи, нищо, което би могло да докара някому беля, ако свирачът се ядосаше, но мърморене в най-общ смисъл, че без да има за цел да причини обида и имайки предвид общата гледна точка, и като се съпоставят нещата, и оценявайки ги на равни начала, би било добре да се даде шанс на момчето, ако не възразявате, не че искаме да ви засегнем.

Свирачът сви рамене.

— Прекрасно. Ще има какво да се разправя. А като спечеля, какво получавам?

Кметът се прокашля.

— Ръката на кметската щерка приема ли се в такива обстоятелства? Има много здрави зъби и би била добр… съпруга на всеки с много свободно място по стените…

— Татко! — възмути се Злобина.

— След време, очевидно след време — обърна се кметът. — Неприятен е, но е богат.

— Не, ще си взема само парите. По един или друг начин.

— Вече казах, че не можем да си позволим такава сума!

— А аз казах по един или друг начин — натърти свирачът. — Ами ти, хлапе?

— Свирката ти — заяви Кийт.

— Не. Тя е магическа.

— Тогава защо те е страх да я заложиш?

Свирачът присви очи.

— Добре тогава.

— А градът трябва да ме наеме да оправя проблема с плъховете.

— А ти колко ще искаш? — стресна се кметът.

— Трийсет златни монети! Трийсет златни монети. Хайде, кажи го! — извика глас от тълпата.

— Не, нищо няма да ви взема.

— Идиот! — кресна гласът сред тълпата. Хората се заозъртаха озадачени.

— Съвсем нищо? — застрахова се кметът.

— Да, нищо.

— Ъ-ъ… ръката на кметската щерка е все още в промоция, ако решиш…

— Татко!

— Не, това става само в приказките — поклати глава Кийт. — И също ще ви върна доста от храната, открадната от плъховете.

— Те са я изяли! Какво ще направиш, ще пъхаш пръсти в гърлата им ли?

— Казах, че ще оправя проблема с плъховете. Разбрахме ли се, господин кмете?

— Е, щом не искаш пари…

— Но първо ще трябва да ми заемете една свирка — продължи Кийт.

— Ти нямаш ли си? — учуди се кметът.

— Счупи се.

Ефрейтор Копчеф подръпна кмета.

— Имам един тромбон откак бях в армията. Ей сегинка мога да отскоча да го донеса.

Свирачът на плъхове избухна в смях.

— Това не става ли? — угрижи се кметът след отдалечаващия се ефрейтор Копчеф.

— Какво? Тромбон за обайване на плъхове? Не, не, остави го да се пробва! Не можем да обвиняваме хлапе за това, че се пробва. Бива ли те с тромбона, а?

— Не знам.

— Как така „не знам“?

— Ами, никога не съм свирил на такова нещо. Щях да се радвам повече на флейта, тромпет, пиколо или ланкърска гайда, но съм виждал да свирят на тромбон и не изглежда много трудно. То всъщност си е просто един уголемен тромпет.

— Ха! — вирна нос свирачът.

Стражът се върна тичешком, търкайки очукания тромбон с ръкав, от което той ставаше още по-мърляв. Кийт го взе, избърса мундщука, постави го на устните си, натисна бутоните няколко пъти и накрая произведе един дълъг звук.

— Май работи. Сигурно ще мога да се науча в движение. — Той се усмихна сухо на свирача. — Искаш ли да почнеш пръв?

— Няма да обаеш ни един плъх с тая трошка, хлапе — озъби се той, — но се радвам, че ще видя как се мъчиш.

Кийт отново му се усмихна, пое дъх и засвири.

Разнесе се мелодия. Инструментът скърцаше и хъхреше, понеже ефрейтор Копчеф чат-пат го бе използвал вместо чук, но от него се изтръгна мелодия, доста бърза, почти игрива. Караше краката да подрипват.

Някой започна да подрипва.

Сардини се появи от една цепнатина в близката стена, тактувайки си под нос „ираздватричет’ри“. Тълпата замря, докато той затанцува бясно по калдъръма и изчезна в един канал. А после избухна в аплодисменти.

Свирачът се взря в Кийт:

— Тоя шапка ли носеше?

— Не забелязах — отвърна момчето. — Твой ред е.

Мъжът измъкна от вътрешността на жакета си късо парче свирка. Извади още едно от страничния си джоб и го снади с първото. То направи щрак, някак си по военному.

Все така втренчен в Кийт, като не преставаше да се хили, той изкара един мундщук от горното си джобче и го монтира към останалата част с още едно, много окончателно, щрак.

После го сложи в уста и засвири.

От наблюдателницата си на един покрив Големи Икономии изкрещя в улука „Сега!“ и натъпка двете парченца памук в ушите си.

В дъното на тръбата Всаламура извика в един канал „Сега!“ и също затъкна ушите си.

… га, га, га отекна през тръбите…

— Сега! — ревна Загар в помещението с клетките и натъпка слама в канализационната тръба. — Всички да си запушат ушите!

Бяха се погрижили колкото могат за клетките. Злобина беше донесла одеяла и в продължение на един трескав час плъховете не спряха да запушват дупките с кал. Освен това се постараха да нахранят нормално затворниците и макар че бяха само цвъркала, едва издържаха да ги гледат как се свиват толкова отчаяно.

Загар се обърна към Питателна:

— Запуши ли си ушите?

— Какво?

— Добре! — Той взе две парченца вата. — Дано празнодумното момиче се окаже право за тия работи — измърмори. — Не мисля, че на повечето са им останали някакви сили да бягат.

Мъжът опита отново, а после се втренчи в свирката си.

— Само един плъх — насърчи го Кийт. — Който и да е.

Свирачът го стрелна с поглед и отново наду свирката си.

— Нищо не чувам — обади се кметът.

— Хората не могат да чуят — изсумтя мъжът.

— Може да е счупена — услужливо подсказа Кийт.

Свирачът отново се напъна. Сред тълпата се разнесе мърморене.

— Ти си направил нещо — изсъска той.

— О, така ли? — шумно се намеси Злобина. — Какво може да е направил? Да не би да е казал на плъховете да стоят в подземията със запушени уши?

Мърморенето премина в приглушено хихикане.

Свирачът опита пак. Кийт почувства как косъмчетата по тила му настръхват.

Появи се един плъх. Движеше се бавно по калдъръма, люшкайки се наляво-надясно, и накрая стигна до краката на свирача, където се претърколи и започна да издава бръмчащ звук.

Хората зяпнаха. Беше един от Щракльовците.

Мъжът го срита с крак. Механичният плъх се преобърна няколко пъти и в резултат от дългомесечния тормоз с капани, пружината му не издържа. Последва едно пойоуннгггг и краткотраен дъжд от зъбчати колелца.

Тълпата избухна в смях.

— Хмм. — Този път в погледа на свирача се долавяше неохотно възхищение. — Окей, хлапе — пое дъх той, — да си побъбрим малко, а? Като свирач на свирач? Там до чешмата?

— Стига хората да ни виждат — отвърна Кийт.

— Нямаш ми доверие, а?

— Разбира се, че не. Мъжът се ухили.

— Добре. Както виждам, имаш заложби за свирач.

При чешмата той седна, като изпружи обутите си в ботуши крака и протегна свирката си. Беше бронзова, с орнамент от месингови плъхове и проблясваше на слънцето.

— Ето. Вземи я. Бива си я. Имам още много. Хайде, вземи я. Бих искал да те чуя да свириш на нея.

Кийт я погледна несигурно.

— Всичко е трик, хлапе — въздъхна мъжът, а свирката грееше като слънчев лъч. — Виждаш ли малкия плъзгач ей тук? Като се бутне надолу, свирката издава особен звук, който хората не могат да чуят. Плъховете обаче могат. Побърква ги. Измъкваш ги изпод земята и ги подкарваш в реката също като овчарско куче.

— И това е цялата тънкост?

— Повече ли очакваше?

— Ами, да. Разправят, че превръщаш хората в язовци и отвеждаш децата в омагьосани пещери, и…

Свирачът се наведе напред заговорнически.

— Винаги си струва да си правиш реклама, хлапе. Тия градчета понякога почват бая да усукват, като се опре до разделяне с мангизите. Щото оная работа с превръщането на хора в язовци и всичко останало стои така: никога не се случва по тия места. Повечето хора по тия места изобщо не са се отдалечавали на повече от десетина километра през живота си. Тръгне ли приказката веднъж, почва да работи за теб. Половината от нещата, дето разправят, че съм направил, даже аз не съм ги измислил.

— Кажи ми, някога срещал ли си някой на име Морис?

— Морис? Морис? Не, не мисля.

— Изумително. — Кийт взе свирката и отправи към мъжа дълъг, тежък поглед. — А сега, свирачо, мисля, че трябва да изведеш плъховете от града. Ще бъде най-впечатляващото дело, което някога си извършил.

— Ей? Какво? Ти спечели, хлапе!

— Ти трябва да изведеш плъховете, защото така е редно — продължи Кийт, лъскайки свирката в ръкава си. — Защо взимаш по толкова много?

— Защото им правя шоу — сви рамене свирачът. — Шантавите дрехи, грубиянското държание… да искаш по много е част от цялата работа. Трябва да им предложиш нещо необикновено, хлапе. Ако си мислят, че си просто един откачен плъхоловец, ще имаш късмет, ако накрая получиш сирене за обяд и топло ръкостискане.

— Ще го направим заедно, а плъховете ще ни последват, наистина ще ни последват в реката. Не си прави труда с хитрия звук, така ще стане даже още по-добре. Ще стане… ще бъде страхотна… история — поусмихна се Кийт. — А ти ще си получиш парите. Триста долара, нали така? Но ще се съгласиш на половината, понеже ти помагам.

— Каква игра играеш, хлапе? Нали ти казах, ти спечели.

— Всеки печели. Вярвай ми. Повикали са свирач. Трябва да му платят. Освен това… — усмихна се момчето — не ми се ще хората да си мислят, че на свирачите не трябва да им се плаща, нали така?

— А аз си мислех, че си само едно глуповидно хлапе — изхъмка мъжът. — Що за сделка имаш с плъховете?

— Няма да повярваш, свирачо. Няма да повярваш.

Всаламура пробяга тунелите, издраска през калта и сламата, с които бе запушен последният, и скочи в помещението с клетките. Като го видяха, плъховете от клана отпушиха ушите си.

— Почнал е? — рипна Загар.

— Дасър! Току-що!

Загар вдигна очи към клетките. Сега, когато царят-плъх беше мъртъв и бяха нахранени, цвъркалата се бяха поукротили. Но съдейки по миризмата, отчаяно жадуваха да напуснат това място. А плъхове в паника тичат след останалите…

— Окей — обърна се той. — Бегачи, пригответе се! Отворете клетките! Гледайте да не изостават от вас! Хайде! Давай! Давай!

И това бе почти краят на историята.

Как ревна тълпата, когато плъховете наизскачаха от всяка дупка, от всеки канал! Как завика от радост, когато двамата свирачи напуснаха с танцова стъпка града, а плъховете се надбягваха подир тях. Как задюдюка, когато плъховете се хвърлиха от моста в реката!

Никой не забеляза, че на моста остана групичка плъхове, напътствайки останалите с викове „Не забравяйте, силни равномерни удари!“, „Има чудесен плаж малко по-надолу!“ и „Посрещайте водата с крака, няма да боли толкова!“.

Дори и да беше забелязал, вероятно нямаше да каже нищо. Подобни детайли не се вписват в ситуацията.

А свирачът се скри зад хълмовете с танцова стъпка и никога повече не се върна.

Имаше бурни аплодисменти. Шоуто си го биваше, всички бяха съгласни, макар и да бе доста скъпо. Несъмнено беше нещо, което щяха да разказват на децата си.

Глуповидното хлапе — същото, което се бе съревновавало със свирача се върна на площада. И него обсипаха с овации. Май щеше да се окаже добър ден като цяло. Хората се зачудиха дали няма да се наложи да поувеличат бройката на децата си, за да има място за всичките приказки.

Но осъзнаха, че ще остане достатъчно в запас и за внуците им, когато пристигнаха другите плъхове.

А те се появиха внезапно, изскачайки от каналите, канавките и цепнатините. Не цвъртяха и не тичаха. Просто седяха там и гледаха хората.

— Ей, свирачо! — извика кметът. — Пропуснал си няколко!

— Не. Ние не сме от плъховете, които тичат след свирачи — обади се глас. — Ние сме от плъховете, с които трябва да се споразумееш.

Кметът сведе поглед. До ботушите му стоеше един плъх и гледаше към него. Като че ли държеше меч.

— Татко — обади се Злобина зад рамото му, — няма да е зле да изслушаш този плъх.

— Но това е плъх!

— Известно му е, татко. А също как може да си върнете парите, доста от храната и къде да откриете част от онези, които са крадели храна от всички ни.

— Но той е плъх!

— Да, татко. Но ако говориш с него по човешки, той може да ни помогне.

Кметът се втренчи в събралите се редици на Клана.

— Трябва да говорим с плъхове?

— Би било доста добре, татко.

— Но те са плъхове! — Кметът изглежда се опитваше да се задържи за тази мисъл, като че беше спасителен пояс в бурно море и би се удавил, ако я пусне.

— ’Звинете, ’звинете — обади се глас до него. Той сведе поглед към мърлява, наполовина опърлена котка, която му се ухили.

— Тая котка не каза ли нещо току-що?

Морис се озърна:

— Коя котка?

— Ти! Ти ли се обади току-що?

— Ще ти олекне ли, ако отвърна „не“?

— Но котките не могат да говорят!

— Е, не мога да обещая, че бих могъл да дръпна, тъй де, дълга прочувствена реч след вечеря, пък и не ме карай да изнасям комичен монолог — направи физиономия Морис — и не мога да изговарям трудни думи като „мармалад“ и „лумбаго“. Но основният ми репертоар напълно ми позволява да водя простичък смислен разговор. Говорейки от позицията на котка, бих искал да знам какво има да казва плъхът.

— Господин кмете? — приближи се Кийт, въртейки новата свирка в ръце. — Не мислите ли, че е време да оправя проблема ви с плъховете веднъж завинаги?

— Да го оправиш? Но…

— Всичко, което се иска от вас, е да поговорите с тях. Свикайте градския съвет и поговорете с тях. От вас зависи, господин кмете. Можете да викате, да крещите, да насъскате кучетата и хората да тръгнат да млатят плъховете с метли и, да, те ще избягат. Но няма да избягат далеч. И ще се върнат. — Като се изравни със смутения мъж, той се наведе към него и прошепна: — А те живеят под дюшеметата ви, сър. Знаят как да използват огън. Знаят всичко за отровата. О, да. Така че… изслушайте този плъх.

— Той заплашва ли ни? — кметът се оцъкли към Загар.

— Не, господин кмете — каза Загар, — предлагам ви… — Хвърли поглед към Морис, който кимна. — … чудесна възможност.

— Ти наистина можеш да говориш? Можеш да мислиш?

Загар го изгледа. Беше дълга нощ. Не искаше да си спомня нищо от нея. А сега щеше да последва един още по-дълъг, по-тежък ден. Той пое дълбоко дъх.

— Ето какво предлагам — каза. — Вие се престорете, че плъховете могат да мислят, а аз обещавам да се престоря, че и хората уж могат да мислят.