Изумителният Морис и неговите образовани гризачи

Глава 10

„Защо правя това? — запита се Морис, докато пълзеше по една тръба. — Котките не са пригодени за тия работи!“

„Защото по натура сме добра душа“ — отвърна съвестта му.

„Не, не съм“ — помисли си Морис.

„Всъщност така е — призна съвестта му. — Но не искаме да го споделим с Опасна Тиква, нали? Малкото топчесто носле? Той ни смята за герой!“

„Е, аз не съм“ — запъна се котаракът.

„Защо тогава пълзим околовръст под земята и се опитваме да го открием?“

„Е, очевидно е заради факта, че в него крепне голямата мечта да открият своя остров и без него плъховете няма да сътрудничат, и аз ще си остана без надница“ — натърти Морис.

„Ние сме котарак? За какво са му на котарак пари?“

„Защото имам Пенсионен План — ядоса се той. — Вече станах на четири години! Щом понатрупам състояние, само гледай как ме приютяват в хубав дом с голям огън и приятна стара женица ми дава сметана всеки ден. Всичко съм измислил, до последната подробност.“

„Защо ще ни приютява? Ние сме вмирисани, ушите са ни опърпани, имаме нещо гадно и сърбящо на лапата, изглеждаме сякаш някой ни е сритал в лицето… защо една старица ще ни взима нас вместо някое пухкаво малко котенце?“

„Аха! Ама черните котки носят късмет“ — разби я Морис.

„Наистина? Е, не искаме да сме първите с лошата новина, но ние не сме черни! Ние сме нещо от сорта на мръсно раирано!“

„Да си чувала за боя? — подхили се Морис. — Няколко пакета черна боя, задържам дъх за минута и после «здравей, сметана и риба» до края на живота ми. Добър план, а?“

„А какво стана с късмета?“ — обади се съвестта.

„А! Това е тънката част. Черна котка, дето носи златна монета през месец-два! Няма ли да кажеш, че си е късмет да имаш такава котка?“

Съвестта му замлъкна. „Вероятно изумена от хитростта на плана“ — каза си той.

Трябваше да признае, че с плановете го биваше повече, отколкото с подземната навигация. Не се беше точно загубил, понеже котките никога не се загубват. Просто не знаеше къде се намира всичко останало. Под града нямаше много земя, това поне бе сигурно. Мазета, решетки, тръбопроводи, стари канали, гробници и части от забравени сгради образуваха нещо като пчелна пита. „Дори хората могат да се замотаят — помисли си Морис. — Плъхоловците със сигурност са успели.“

Навсякъде надушваше плъхове. Зачуди се дали да не повика Опасна Тиква, но реши да не го прави. Това можеше да му помогне да открие дребния плъх, но щеше и да издаде на… всички останали местоположението на Морис. Ония големи плъхове бяха, ами… големи и с гаден вид. Дори и идиотско куче щеше да види зор с тях.

Сега бе попаднал в малък квадратен тунел с оловни тръби. Разнасяше се съскане на пара и тук-там капки топла вода се стичаха в канал, който минаваше по дъното на тунела. На тавана имаше решетка, отвеждаща горе до улицата. Оттам се процеждаше слаба светлина.

Водата в канала изглеждаше чиста. Най-малкото можеше да се вижда през нея. Морис бе жаден. Той се наведе, изплезил език…

Тънка яркочервена струйка леко се носеше по водата…

Свинскибут беше дезориентиран и полузаспал, но дотолкова на себе си, че да се държи за опашката на Сардини, докато плъховете се изтегляха от конюшните. Напредваха бавно. Сардини не вярваше старият плъх да се справи с просторите за пране. Промъкваха се по канавки и покрай канали, а булото на нощта беше единственото им укритие.

Когато най-сетне пристигнаха, завариха няколко плъха да обикалят из мазето. По пътя се бе наложило Загар и Сардини да крепят от двете страни Свинскибут, който едва движеше краката си.

В мазето все още гореше свещ. Това учуди Загар. Но за последния час се бяха случили много неща.

Оставиха Свинскибут да се отпусне на пода, където той легна, дишайки тежко. Тялото му потръпваше при всяко вдишване.

— Отрова ли, н’чалство? — прошепна Сардини.

— Мисля, че просто му дойде прекалено много — отвърна Загар. — Просто прекалено много.

Свинскибут отвори око.

— Все… още… ли… съм… водачът?

— Да, сър — кимна Загар. — Трябва… да… поспя…

Загар огледа кръга. Плъхове се примъкваха към групата. Виждаше как си шепнат един на друг. Не сваляха очи от него. Той се взря наоколо, опитвайки се да открие бледата фигурка на Опасна Тиква.

— Питателна… каза, че… си видял… тунела… на… Големия Плъх… — обади се Свинскибут.

Загар впи поглед в Питателна, която, изглежда, се притесни.

— Видях… нещо — отвърна той.

— Тогава ще го сънувам и… никога няма да се събудя. — Главата на Свинскибут клюмна отново. — Не по този… начин… трябва да умре стар плъх — промърмори. — Не… така. Не… в светлината.

Загар кимна бързо на Сардини, който загаси свещта с шапката си. Влажната, гъста подземна тъмнина се затвори.

— Загар — прошепна Свинскибут, — трябва да знаеш…

Сардини напрегна слух да чуе последните думи на стария водач. Секунди след това, той потръпна. Надуши промяната в света.

В тъмнината се долови движение. Пламна клечка кибрит и пламъкът на свещта загоря отново, връщайки сенките към живот.

Свинскибут лежеше, без да помръдва.

— Трябва ли да го изядем сега? — попита някой.

— Той си… отиде — промълви Загар. Идеята да изядат Свинскибут някак си не изглеждаше добра. — Погребете го. И маркирайте мястото да знаем къде е.

Чувство на облекчение обзе останалите. Колкото и да бяха уважавали Свинскибут, все пак си беше бая миризливичък дори за плъх.

Един от стоящите отпред в тълпата изглеждаше несигурен.

— Ъ-ъ… под „маркирайте мястото“ да разбираме ли както маркираме други места, дето закопаваме разни неща?

— Има предвид да го препикаем — уточни плъхът до него.

Загар погледна Сардини, който сви рамене. Леко му премаля. Когато си водач, всеки чака да види какво казваш. А от белия плъх все още нямаше и следа.

Беше сам-самичък.

Помисли трескаво за миг и после кимна.

— Да — рече най-сетне. — Би му харесало. Много е… плъхско. Но направете и това. Начертайте го на земята над него.

В пода той изчегърта знак:

— Той беше плъх от дълго родословие плъхове и мислеше за плъховете — прочете Сардини. — Бива си го, шефе.

— А ще се върне ли както Загар? — обади се някой.

— Върне ли се, направо ще побеснее, ако сме го изяли — подхвърли глас. Тук-там се разнесе нервен смях.

— Вижте какво, аз не съм… — започна Загар, но Сардини го смушка.

— Думичка на ушенце, н’чалство? — Вежливо побутна обгарялата си шапка.

— Да, да… — Загар ставаше неспокоен. За пръв път толкова много плъхове го наблюдаваха така внимателно. Той последва Сардини встрани от групата.

— Нали знаеш, че имах навика да се мотая в театъра и прочее — подхвана Сардини. — А в театъра понаучаваш туй-онуй. И работата е… виж, опитвам се да ти кажа, че ти си водачът, ясно? Тъй че трябва да се държиш като че знаеш какво правиш, окей? Ако водачът не знае какво прави, и всички останали няма да знаят.

— Знам какво правя само когато разглобявам капани.

— Добре, тогава приеми бъдещето като един адски огромен капан — предложи Сардини. — Без сирене.

— Това не е голяма помощ!

— И ги остави да си мислят каквото им харесва за теб и… за тоя твой белег — кимна Сардини. — Това е съветът ми, н’чалство.

— Но аз не умрях, Сардини!

— Ама нещо се случи, нали? Ти щеше да подпалиш онова място. Наблюдавах те. Нещо се случи с теб в капана. Не ме питай какво, аз си знам само степа. Аз съм просто един дребен плъх. И такъв ще си остана, шефе. Но има големи плъхове като Всаламура и Продайпо и куп други, шефе, и сега, когато Свинскибут е мъртъв, може да решат, че те трябва да бъдат водачи. Схващаш ли накъде бия?

— Не.

Сардини въздъхна.

— Мисля, че схващаш, шефе. Искаме ли безброй кавги помежду си в момент като този?

— Не!

— Добре! Е, благодарение на бърборивата малка Питателна, ти си онзи, който е погледнал Костеливия Плъх право в очите и се е върнал, нали?…

— Да, но тя…

— Все ми се чини, шефе, че всеки, който е могъл да измери с поглед Костеливия Плъх… е, никой няма да ще да си има вземане-даване с него, прав ли съм? Плъх, който носи следите от зъбите на Костеливия Плъх като колан? Тц-тц, не. Плъховете ще следват такъв плъх. В тия времена плъховете имат нужда да следват някого. Онова там, дето го направи със стария Свинскибут, беше нещо добро. Да го погребем, препикаем, че и да сложим знак отгоре му… е, на старите плъхове това им се нрави, а също и на младите. Показва им, че мислиш за всички. — Сардини наклони глава на една страна и се ухили тревожно.

— Виждам, че ще трябва да те наглеждам, Сардини. Мислиш като Морис.

— Не бери грижа за мен, шефе. Аз съм дребен. Трябва да танцувам. Не ме бива с водачеството.

„Да мисля за всички — повтори наум Загар. — Белият плъх…“

— Къде е Опасна Тиква? — озърна се той наоколо. — Не е ли тук.

— Не съм го виждал, шефе.

— Какво? Той ни трябва! Картата е в главата му.

— Карта, шефе? — Сардини, изглежда, се разтревожи. — Мислех, че чертаете карти в калта.

— Не карта като картинка на тунели и капани! Карта на… на това, което сме и къде отиваме…

— О, имаш предвид като за онзи прекрасен остров? Никога не съм вярвал в това наистина, шефе.

— Не знам за никакви острови, повярвай ми. Но когато бях в онова… място, аз… видях формата на една идея. Между хората и плъховете открай време се води война! Тя трябва да спре. И тук, сега, на това място, с тези плъхове… знам, че може. Това би могло да е единственото време и единственото място, където може. Виждам формата на една идея в главата си, но не мога да я изкажа с думи, разбираш ли? И затова ни трябва белият плъх, понеже той знае картата за мисленето. Ние трябва да измислим своя изход от това. Да тичаме в кръг и да цвърчим няма да помогне вече!

— Дотук се справяш чудесно, шефе — обади се танцьорът, потупвайки го по рамото.

— Всичко тръгва наопаки. — Загар се опита да сниши гласа си. — Ние имаме нужда от него! Аз имам нужда от него!

— Ще събера няколко отряда, шефе, ако ми кажеш къде да започна да търся — меко каза Сардини.

— В каналите, недалеч от клетките — кимна Загар и добави: — Морис беше с него.

— Това добре или зле е, н’чалство? — поспря се Сардини. — Нали знаеш какво все викаше Свинскибут: „Винаги можеш да вярваш на една котка…“

— … че е котка. Да. Знам. Ще ми се да знаех и отговора, Сардини.

Сардини пристъпи по-наблизо.

— Мога ли да попитам нещо, н’чалство?

— Разбира се.

— Какво ти прошепна Свинскибут точно преди да умре? Специална водаческа мъдрост, а?

— Добър съвет — отвърна Загар. — Добър съвет.

Морис примига. Много бавно езикът му се сви навътре. Той прилепи уши и с лапи, пристъпващи в безшумен бавен каданс, се промъкна нагоре по канала.

Точно под решетката имаше нещо светло. Червената струйка идваше от по-нагоре по течението и се разделяше на две, обтичайки нещото, преди да се слее отново в една въртяща се нишка.

Морис го наближи. Беше усукано снопче хартия, прогизнало с вода и оцапано в червено. Той пресегна с лапа и го издърпа от водата. То шляпна на ръба на канала. След като внимателно отдели листовете, Морис видя размазани картинки, нарисувани с дебел молив. Знаеше какво означават. Беше ги учил един ден, докато скучаеше. Те бяха безумно прости.

— Никой плъх да… — започна той. После имаше мокра бъркотия чак до мястото, което гласеше: „Ние не сме като другите Плъхове.“

— О, не — промълви той. Те не биха хвърлили това, нали? Праскови го мъкнеше със себе си, сякаш е най-безценното…

„Аз ли ще ги намеря пръв? — прозвуча чужд глас в главата на Морис. — А може би вече съм…“

Морис побягна, занасяйки по хлъзгавите камъни на всеки ъгъл на тунела.

„Какви странни неща са те, КОТКО. Плъхове, които си мислят, че не са плъхове. Да бъда ли като теб? Да действам ли като КОТКА? Да запазя ли единия жив? ЗА ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ?“

Котаракът изскимтя тихичко. Други, по-малки тунели се разклоняваха от двете страни, но тънката червена струйка водеше право напред и там, под една друга решетка, нещото лежеше във водата, а червената струйка се процеждаше бавно от него.

Морис клюмна. Бе очаквал — какво? Но това… това беше… това беше някак си по-лошо. По-лошо от всичко.

Прогизнала от вода, бълваща червено мастило от червеното палтенце на плъха Плъхи Рупърт, там лежеше „Г-н Бънзи има приключение“.

Морис я подхвана с лапа и страниците от евтина хартия се разпаднаха една по една и се понесоха надолу по течението. Изпуснали са я. Може би са бягали? Или… са я захвърлили? Какво беше казал Опасна Тиква? „Ние не сме нищо друго, освен плъхове“? И то с такъв тъжен, глух глас…

„Къде са те сега, КОТКО? Можеш ли да ги намериш? Накъде сега?“

„Вижда, каквото аз виждам — съсредоточи се той. — Не може да чете мислите ми, но може да вижда това, което виждам, и да чува онова, което чувам, и дяволски добре се досеща какво би трябвало да си мисля…“

Той отново затвори очи.

„На тъмно, КОТКО? Как ще се пребориш с плъховете ми? Онези ЗАД ТЕБ?“

Морис се извъртя облещен. Там имаше плъхове, дузини плъхове, някои почти на половината бой на Морис. Те го гледаха, всичките с еднакво празно изражение.

„Браво, браво, КОТКО! Виждаш пискливите същества и въпреки това не скачаш! Как една котка се е научила да не бъде котка?“

Плъховете като един се придвижиха напред. Шумолене съпровождаше движението им. Морис направи крачка назад.

„Представи си, КОТКО — изплющя гласът на Паяк. — Представи си милион сляпо подчиняващи се плъхове. Плъхове, които не бягат. Плъхове, които споделят едно съзнание, едно виждане. МОЕТО.“

— Къде си? — извика Морис.

„Скоро ще ме видиш. Продължавай да тичаш, котанчо. Трябва да продължаваш да тичаш. Една моя дума, само едно проблясване на мисъл, и плъховете насреща ти ще те повалят. О, може и да убиеш един-два, но все ще има още плъхове. Все повече плъхове.“

Морис се обърна и се насочи напред. Плъховете го последваха. Той рязко се извъртя. Те спряха. Той отново се обърна, направи две-три стъпки, погледна назад. Плъховете го следваха, сякаш бяха навързани на връв.

Тук във въздуха усети позната миризма на застояла вода. Беше някъде близо до наводненото мазе. Но колко близо? Смърдеше по-лошо и от консервирана котешка храна. Можеше да е във всяка посока. Вероятно би могъл да надбяга плъховете на късо разстояние. Жадни за кръв плъхове зад гърба ти дават крила.

„Замисляш да се впуснеш в помощ на белия плъх? — обади се съвестта му. — Или си мислиш да драснеш към виделината?“

Морис трябваше да признае, че идеята за виделината никога не бе изглеждала по-добра. Нямаше смисъл да се залъгва. Все пак плъховете и без това не живееха по много, дори и да имаха топчести носленца…

„Те са наблизо, КОТКО. Да си поиграем ли на една игра? Котките обичат да си ИГРАЯТ. Поигра ли си с Прибавки? ПРЕДИ ДА ОТХАПЕШ ГЛАВАТА МУ?“

Морис спря замрял.

— Ти ще умреш — тихо каза той.

„Те идват към мен, Морис. Вече са толкова близо. Да ти кажа ли, че глуповидното момче и празнодумното момиче ще умрат? Знаеш ли, че плъховете могат да изядат човек, докато е още жив?“

Злобина залости вратата на бараката.

— Царете на плъховете са дълбока мистерия — обясни тя. — Царят-плъх е сбор от плъхове с преплетени опашки.

— Как?

— Ами, разказват, че просто… така става.

— Как така става?

— Прочетох някъде, че опашките им срастват, докато са в котилото — от цялата мръсна мешания — и се усукват като…

— Плъховете по принцип раждат по шест-седем малки, и то с много къси опашчици, и родителите поддържат котилото доста чисто — възрази Кийт. — Хората, дето разправят тия истории, някога виждали ли са плъхове?

— Не знам. Може би плъховете просто се скупчват заедно и опашките им се усукват? В градския музей държат един цар-плъх в голям буркан спирт.

— Умрял?

— Или много, много пиян. Ти как мислиш? — ядоса се Злобина. — Десет плъха са, като някаква звезда, с голям възел от опашки в средата. Намирани са и още много. Един бил от трийсет и два плъха! Има фолклор за тях.

— Но онзи плъхоловец каза, че е направил един — не отстъпваше Кийт. — Каза, че го направил, за да влезе в Гилдията. Знаеш ли какво е шедьовър?

— Естествено. Нещо, дето наистина го бива.

— Имам предвид истински шедьовър — поясни Кийт. — Израснах в голям град, навсякъде с гилдии. Оттам знам. Шедьовър е нещо, което чиракът прави на края на чиракуването си, за да покаже на висшите членове на Гилдията, че е заслужил за „майстор“. Пълноправен член. Разбираш ли? Може да е велика симфония или красива дърворезба, или една фурна превъзходни самуни — неговият „шедьовър“.

— Много интересно. Е, и?

— Е, и какъв шедьовър ще трябва да направиш, за да станеш майстор плъхоловец? За да покажеш, че наистина имаш власт над плъховете? Помниш ли знака над вратата?

Злобина се намръщи като всеки, изправен пред неудобен факт.

— Всеки може да завърже няколко опашки на плъхове, стига да поиска — заинати се тя. — Сигурна съм, че и аз мога.

— Докато са живи? Първо ще трябва да ги хванеш, а после да се оправяш с хлъзгави парченца връв, които шават непрекъснато, докато другият край не спира да те хапе? Осем такива? Двайсет такива? Трийсет и две? Трийсет и два вбесени плъха?

Злобина се зазяпа из мръсната барака.

— Става — одобри тя. — Да. Става току-речи за читава приказка. Може би е имало един-два истински царе на плъхове… добре, де, добре, сигурно само един — и хората са подочули, и са решили, щом като има такъв голям интерес, да се опитат да си направят един. Да. Точно като кръговете в полето. Без значение колко чуждоземни си признават, че са тяхно дело, винаги има по няколко твърдоглавци, които вярват, че хората излизат с градински косачки насред нощите…

— Аз просто мисля, че на някои хора им харесва да са жестоки — поклати глава Кийт. — Как би ловувал един цар-плъх? Всички ще дърпат в различни посоки!

— Е, ами… в някои истории се разправя, че те могат да контролират други плъхове. С умовете си, или нещо там. Карат ги да им носят храна, и да ходят на разни места и така нататък. Ти си прав, царете на плъховете не са лесно подвижни. Така че те… се научават да гледат през очите на други плъхове и да чуват онова, което другите чуват.

— Другите плъхове?

— Е, една-две истории наистина разправят, че можели да го правят и с хора — вдигна рамене Злобина.

— Как? — опули се Кийт. — Случвало ли се е някога, наистина?

— Не би могло, нали? — отвърна тя.

„Да.“

— Да, какво? — сопна се Злобина.

— Нищо не съм казал. Ти току-що каза „да“.

„Глупави малки мозъчета. Рано или късно винаги има вратичка. Котката се съпротивлява доста по-добре! Вие ще ми се ПОД ЧИНИТЕ! Пуснете плъховете НАВЪН;“

— Мисля, че трябва да пуснем плъховете навън — сподели Злобина. — Просто е прекалено жестоко да ги оставим натъпкани в онези клетки така.

— Тъкмо си мислех същото — каза Кийт.

„И забравете за мен. Аз съм само една история.“

— Лично аз смятам, че царете на плъховете действително са само една история. — Злобина отиде до капака в пода и го повдигна. — Онзи плъхоловец беше глупав човечец. Просто си дърдореше.

— Чудя се дали трябва да пускаме плъховете навън — замисли се Кийт. — Изглеждаха бая изгладнели.

— Не може да са по-проклети от плъхоловците, нали? — изтъкна момичето. — Пък и свирачът скоро ще бъде тук. До един ще ги отведе в реката или нейде си…

— В реката… — промърмори Кийт.

— Точно така, да. Всеки го знае.

— Но плъховете могат да…

„Подчини се! Не МИСЛИ! Следвай сценария!“

— Плъховете могат какво?

— Плъховете могат да… могат да… — запъна се Кийт. — Не се сещам. Беше нещо за плъховете и реките. Сигурно не е важно.

Гъста, дълбока тъмнина. И някъде в нея тъничък глас.

— Изпуснах „Г-н Бънзи“ — изписка Праскови.

— Хубаво — промърмори Опасна Тиква. — Това беше само една лъжа. Лъжите ни влачат надолу.

— Ти каза, че е важно!

— Беше лъжа!

… безкрайна, капеща тъмнина…

— И… загубих и Правилата.

— Е, и? — кисело изрече Опасна Тиква. — Никой не ги спазваше.

— Не е вярно! Опитваха се. Повечето. И съжаляваха, когато не успяваха!

— И те бяха просто една приказка. Глупава приказка за плъхове, които си въобразяват, че не са плъхове.

— Защо говориш така? Ти не си такъв!

— Видя как избягаха. Бягаха, и цвърчаха и забравиха да говорят. По природа сме просто… плъхове.

… противна, воняща тъмнина…

— Да, такива сме. Но какви сме по душа? Нали все това повтаряше. Хайде — моля те? Нека се връщаме. Не си добре.

— Всичко ми бе толкова ясно… — смънка Опасна Тиква.

— Полегни си. Уморен си. Имам няколко останали клечки кибрит. Знаеш, че винаги ти става по-добре, като видиш светлинка…

Със стегнато сърце, чувствайки се изгубена и далеч от дома, Праскови намери една достатъчно грапава стена и измъкна клечка от недодяланата си чанта. Червената главичка припламна и изпука. Тя вдигна клечката колкото можеше по-високо.

Навсякъде имаше очи.

„Кое е по-лошото? — помисли си тя, скована от страх. — Че виждам очите? Или че ще знам, че са още там, когато клечката догори?“

— А имам само още две клечки — полугласно промълви тя.

Очите безмълвно се отдръпнаха в сенките. „Как може плъхове да стоят толкова тихо, без да шавнат?“ — удиви се тя.

— Нещо не е наред — обади се Опасна Тиква.

— Да.

— Тук има нещо — настойчиво каза той. — Надуших го при онова цвъркало, което намериха в капана. Някакъв особен ужас. Подушвам го и у теб.

— Да:

— Можеш ли да измислиш какво да направим?

— Да. — Очите отпред бяха изчезнали, но Праскови все още ги виждаше от двете си страни.

— Какво можем да направим? — извика Опасна Тиква. Тя преглътна:

— Можем да се молим да имахме повече клечки.

А в тъмнината зад очите им отекна глас: „И така, в отчаянието си идвате най-сетне при мен…“

Светлината има мирис.

В усойните, влажни мазета острият серен дъх на кибрита летеше като жълта птичка, издигайки се по стените, спускайки се през пукнатините. Беше остра, горчива миризма и се врязваше през мрачното подземно зловоние като нож.

Тя изпълни ноздрите на Сардини, който изви глава.

— Кибрит, шефе!

— Давай натам! — нареди Загар.

— Натам е помещението с клетките, шефе — предупреди Сардини. — Е, и?

— Помниш ли какво стана последния път, шефе?

Загар огледа отряда си. Не беше всичко, за което можеше да се мечтае. Някои тепърва се измъкваха от скривалищата си, а други — добри, умни плъхове — бяха попаднали на капани и отрови в паническия си бяг. И все пак той бе подбрал най-добрите, които можа. Имаше няколко от по-старите, опитни плъхове като Всаламура и Сардини, но повечето бяха млади. Той си помисли, че това може и да не е чак толкова зле. Паникьосваха се най-вече по-старите плъхове. Не бяха дотам свикнали с мисленето.

— О-кей — изправи се той. — Вижте сега, не знаем на какво ще… — подхвана, но мерна Сардини. Плъхът леко клатеше глава.

А, да. На водачите не бе позволено да не знаят.

Той се вгледа в младите разтревожени лица, пое дълбоко въздух и започна наново:

— Тук долу има нещо ново — рече и изведнъж вече знаеше какво да каже. — Нещо, което никой никога не е виждал досега. Нещо сурово. Нещо силно. — Отрядът вече трепереше, освен Питателна, която бе зяпнала Загар с блеснали очи.

— Нещо страховито. Нещо ново. Нещо внезапно. — Той се наведе напред. — И това сте вие. Всички вие. Плъхове с ум. Плъхове, които могат да мислят. Плъхове, които не се обръщат да побегнат. Плъхове, които не се страхуват от тъмното, от огъня, от шумове, капани или отрови. Нищо не може да спре плъхове като вас, нали?

Сега думите извираха.

— Чували сте за Тъмната Гора от Книгата, нали? Е, сега сме в Тъмната Гора. Там долу има още нещо. Нещо ужасно. То се крие зад страха ви. Мисли си, че може да ви спре, но греши. Ние ще го открием, ще го измъкнем от скривалището му и ще го накараме да се моли никога да не се е раждало! А ако умрем… — той видя как бяха зяпнали като един живата рана през гърдите му — е, смъртта не е толкова лоша. Да ви разкажа ли за Костеливия Плъх? Той причаква онези, които се отцепят и избягат, които се скрият, които загубят куража си. Но ако се изправите смело пред него, ще ви кимне и ще подмине.

Вече усещаше възбудата им с носа си. В света на въображението си те бяха най-смелите плъхове, живели някога. Сега трябваше да заключи тази мисъл там.

Без да мисли, той докосна раната си. Тя зарастваше бавно и все още кървеше. Щеше да му остане голям белег. Той вдигна лапа, напоена в собствената му кръв, и идеята дойде направо от костите му.

Тръгна по редицата, докосвайки всеки точно над очите, където оставаше червено петънце.

— А след това — тихо продължи той — хората ще казват: „Те отидоха там и го направиха, и се върнаха от Тъмната Гора, и така разпознаваха своите.“

Той отправи поглед към Сардини, който повдигна шапката си. Това разруши магията. Плъховете отново задишаха. Но част от вълшебството остана, приютено в искрящите очи и потрепващите опашки.

— Готов ли си да умреш за Клана, Сардини? — извика Загар.

— Не, шефе! Готов съм да убивам!

— Добре — усмихна се Загар. — Хайде тогава. Ние обичаме Тъмната Гора! Тя ни принадлежи!

Мирисът на светлината се носеше по тунелите и достигна муцуната на Морис, който присви нос. Праскови! Тя беше луда за светлина. А и Опасна Тиква горе-долу само това можеше да види. Праскови винаги носеше по няколко клечки кибрит. Луда работа! Обитатели на тъмнината да носят кибрит! Е, като се замислиш за това, очевидно не е луда работа, но въпреки всичко…

Плъховете зад него го тласкаха в тази посока. „Играят си с мен — помисли си той. — Подхвърлят ме от лапа в лапа, та да чуе Паяк как пищя.“

В главата му отекна гласът на Паяк: „И така, в отчаянието си идвате най-сетне при мен…“

И тогава дочу, далечен и слаб, гласа на Опасна Тиква:

— Кой си ти?

„Аз съм Големият Плъх, Който Живее Под Земята.“

— Ти? Наистина? Аз си мислех… много за теб.

В стената имаше дупка и от нея просветваше сиянието на запалена клечка. Усещайки натиска на плъховете зад себе си, Морис се промуши през отвора.

Навсякъде имаше големи плъхове — по пода, по сандъци, вкопчени в стените. И в средата — кръг светлина от изгоряла наполовина клечка, крепена нависоко от треперещата Праскови. Опасна Тиква стоеше малко пред нея, взирайки се в купчина сандъци и чували.

Праскови рязко се извърна, а пламъкът на клечката се разтегли и затрепка. Най-близкостоящите плъхове отскочиха, предизвиквайки вълна от отстъпващи тела.

— Морис? — изписка Праскови.

„Котката няма да помръдне“ — заяви гласът на Паяк.

Морис се опита, но лапите не му се подчиняваха.

„Мирувай, КОТКО! Или ще заповядам на дробовете ти да спрат. Виждате ли, плъхчета? Даже котка ми се покорява!“

— Да. Виждам, че имаш власт — отвърна Опасна Тиква, миниатюрен в кръга светлина.

„Умно плъхче. Чух те да говориш на другите. Ти разбираш истината: Знаеш, че ставаме силни, когато срещнем тъмнината лице в лице. Знаеш за тъмнината пред нас и за тъмнината зад очите ни. Знаеш, че си сътрудничим или загиваме. Вие ще… СЪТРУДНИЧИТЕ ли?“

— Да сътрудничим? — Морис сбърчи нос. — Като тия плъхове тук, които надушвам? Те миришат на… силни и тъпи.

„Но силните оцеляват. Те се изплъзват от плъхоловците и прегризват клетките си. И също като теб идват при мен. Колкото до умовете им… аз мога да мисля за всички.“

— Аз, уви, не съм силен — предпазливо се намеси Опасна Тиква.

„Ти имаш интересен ум. И също се стремиш към господството на плъховете.“

— Господство? — сепна се Опасна Тиква. — Стремя се?

„Сигурно вече ти е ясно, че на този свят има раса, която краде, убива, разпространява болести и разваля онова, което не може да използва.“

— Да — съгласи се Опасна Тиква. — Това е очевидно. Нарича се човечество.

„Браво. Виждаш ли моите чудесни плъхове? След няколко часа глупавият свирач ще се появи и ще засвири с глупавата си свирка и, да, моите плъхове ще заприпкат след него извън града. Знаеш ли как свирачите убиват плъхове?“

— Не.

„Отвеждат ги в реката, където… слушаш ли?… Където всички се издавят!“

— Но плъховете са добри плувци — възрази Опасна Тиква.

„Точно така! Никога не вярвай на плъхоловци! Пазят си хляба за утре. Но хората обичат да вярват на приказки! Предпочитат да вярват на приказки, отколкото на истината! Но ние, ние сме ПЛЪХОВЕ! И моите плъхове ще плуват, повярвай ми. Големи плъхове, различни плъхове, плъхове, които оцеляват, плъхове с част от моето съзнание. И те ще се разселват от град на град и тогава ще настъпи погром, какъвто хората не могат и да си представят! За всеки капан ще им го върнем хилядократно! Хората са ни изтезавали, тровили и убивали и всичко това сега е олицетворено в мен и ще има ОТМЪЩЕНИЕ.“

— Олицетворено в теб. Да, струва ми се, че започвам да разбирам — промълви Опасна Тиква.

Зад себе си долови пращене и взрив от светлина. Праскови бе запалила втората клечка от гаснещия, мъждукащ пламък на първата. Кръгът от плъхове, които се примъкваха към тях, отново се люшна назад.

„Още две клечки — обади се Паяк. — А после, плъхчета, така или иначе сте мои.“

— Искам да видя с кого говоря — твърдо заяви Опасна Тиква.

„Ти си сляпо, бяло плъхче. През розовите ти очи виждам само мъгла.“

— Вижда се повече, отколкото си мислиш — каза Опасна Тиква. — И ако си, както казваш, Големият Плъх… тогава ми се покажи. Носът никога не лъже.

Разнесе се дращене и Паяк излезе от сенките.

На Морис му се стори като група плъхове — плъхове, които пролазиха по сандъците, но някак плавно, като че ли краката им се движеха по една команда. Като изпълзяха в светлината на върха на един чувал, той видя, че опашките им бяха усукани в един голям грозен възел. И всички плъхове бяха слепи. Когато гласът на Паяк прокънтя в главата му, осемте плъха се изопнаха и натегнаха възела.

„Кажи ми истината, бяло плъхче. Виждаш ли ме? Приближи се! Да, виждаш ме, през своето перде. Виждаш ме. Хората ме направиха за развлечение! Овържи накуп опашките на плъховете и само гледай как се дърпат! Но аз не се дърпах. Заедно ние сме силни! Една глава си е една глава, две глави са две глави, но три глави мислят колкото за четири, а четири глави — колкото за осем, а пък осем глави… са едно цяло — едно съзнание по-силно от осем такива. Моето време наближава. Глупавите хора карат плъховете да се бият, при което силните оцеляват, а после и те се бият, а най-силните от силните оцеляват… и скоро клетките ще се отворят и хората ще разберат наистина какво значи «напаст»! Виждаш ли глупавата котка? Иска да помогне, но толкова лесно я контролирам! Никое съзнание не може да ме надвие. Но ти… ти си интересен. Имаш съзнание като моето, съзнание, което мисли за много плъхове, не само за един. Ние се стремим към едно и също. Ние имаме планове. Ние искаме победата на плъховете. Присъедини се към нас. Заедно ние ще бъдем… СИЛНИ.“

Настъпи дълга пауза. Прекалено дълга, помисли си Морис. Най-накрая Опасна Тиква отвърна:

— Предложението ти е… интригуващо.

Праскови ахна, но той продължи с тих глас:

— Светът е голям и опасен, действително. А ние сме слаби и аз съм уморен. Заедно можем да бъдем силни.

„Така е.“

— Но какво би казал за онези, които не са силни?

„Слабите са храна. Винаги е било така!“

— О! — промълви Опасна Тиква. — Винаги е било така. Почна да ми се разяснява.

— Не го слушай! — изсъска Праскови. — Обърква ти мозъка!

— Напротив, мозъкът ми работи перфектно, благодаря ти — все така спокойно каза той. — Да, предложението е примамливо. И заедно ще управляваме света на плъховете, така ли?

„Ще си… сътрудничим.“

А Морис отстрани си помисли: „Да, бе, точно така. Вие сътрудничите, те управляват. Няма начин да се вържеш на това!“

Но Опасна Тиква отвърна:

— Да си сътрудничим. Да. И заедно можем да спретнем на хората такава война, че ум да им зайде. Изкусително. Много изкусително. Разбира се, милиони плъхове ще умрат…

„Те и без това си мрат.“

— Ммм, да. Да. Да, така е. А този тук — Опасна Тиква внезапно протегна лапа към един от големите плъхове, хипнотизирани от пламъка, — можеш ли да ми кажеш какво мисли той по въпроса?

Паяк, изглежда, се изненада: „Мисли? Защо да мисли? Това е плъх!“

— О! Вече ми е ясно. Но няма да стане.

„Няма да стане?“

Опасна Тиква вдигна глава.

— Понеже, разбираш ли, ти просто мислиш вместо много плъхове. Но не мислиш за тях. Нито пък си, каквото и да разправяш, Големият Плъх. Всяка твоя дума е лъжа. Ако има Голям Плъх, а се надявам да има, той не би говорил за война и смърт. Той би олицетворявал най-доброто от онова, което можем да бъдем, а не най-лошото от нас. Не, няма да се присъединя към теб, измамнико от тъмнината. Предпочитам нашия път. Понякога сме глупави и слаби. Но заедно ние сме силни. Ти имаш планове за плъховете? Е, аз имам мечти за тях.

Паяк се надигна, треперейки. Гласът му закънтя в съзнанието на Морис:

„О, значи се мислиш за добър плъх? Но добър плъх е този, който краде по най-много! Смяташ, че добрият плъх е плъх с дрешка, нали, малко човече с козина! О, да, знам за глупавата, преглупава книга! Предател! Предател на плъхове! Ще усетиш ли моята… БОЛКА?“

Морис я усети. Беше като струя нажежен до червено въздух, оставяща главата му пълна с пара. Той позна това усещане. Така се бе чувствал, преди да се промени. Просто котка. Хитра котка, но нищо повече от котка.

„Предизвикваш ли ме? — изкрещя Паяк на превитата фигурка на Опасна Тиква. — Когато аз съм всичко, което наистина е ПЛЪХ? Аз съм мръсното и тъмното! Аз съм трополенето под пода, шумоленето в стените! Аз съм онова, което подкопава основите и плячкосва! Аз съм сбор от всичко, което отричаш! Аз съм истинският ти облик! Ще ми се ПОДЧИНИШ ЛИ?“

— Никога — процеди Опасна Тиква. — Ти си само мрак, нищо повече.

„Почувствай БОЛКАТА МИ!“

Морис бе повече от котка, знаеше го. Знаеше, че светът е голям и сложен и изисква доста повече от помайване дали следващото ядене ще бъде бръмбари или пилешки кълки. Светът бе огромен, труден и пълен с изумителни неща и…

… нажежения до червено пламък на този ужасен глас сваряваше мозъка му. Спомените му се разплитаха и изветряваха в тъмнината. Всички останали гласчета, не ужасният глас, а Морисовите гласчета, онези, които го гризяха, спореха помежду си и му натякваха, че постъпва зле или може да бъде по-добър, изтъняваха…

И при все това Опасна Тиква стоеше там, мъничък и потреперващ, взиращ се нагоре в тъмното.

— Да — отрони Опасна Тиква. — Чувствам болката.

„Ти не си нищо повече от плъх. Дребен плъх. А аз съм самата СЪЩНОСТ на плъхщината. Признай го, дребно сляпо плъхче, дребно сляпо галено плъхче.“

Опасна Тиква се олюля и Морис го чу да казва:

— Няма. И не съм толкова сляп, че да не виждам тъмнината.

Морис подуши и осъзна, че Опасна Тиква се бе подмокрил от ужас. Но въпреки това дребничкият плъх не помръдваше.

„О, да — зашушна Паяк. — И можеш да контролираш тъмнината, а? Ти каза това на едно плъхче. Можеш да се научиш да контролираш тъмнината.“

— Аз съм плъх — прошепна Опасна Тиква. — Но не съм вредител.

„ВРЕДИТЕЛ?“

— Някога бяхме просто едно от всичките цвъртящи неща в гората — каза той. — А после хората си направиха хамбари и килери, пълни с храна. Разбира се, взимахме, каквото можехме. И така, обявиха ни за вредители, слагаха капани, заляха ни с отрова и някак си от цялата тази злочестина си се появил ти. Но ти не си отговор. Ти си просто поредната лошотия на хората. Предлагаш на плъховете единствено още болка. Имаш способности, които ти позволяват да влизаш в главите на хората, когато са уморени, изглупели или разстроени. И сега си в моята.

„Да. О, да!“

— Но аз все още стоя тук — продължи Опасна Тиква. — Сега, когато те подуших, мога да те измеря с поглед. Въпреки че тялото ми трепери, мога да опазя свободна волята си. Усещам как обикаляш из главата ми, разбираш ли, но вече всички врати са затворени за теб. Мога да контролирам тъмнината вътре, където всъщност е цялата тъмнина. Ти ми показа, че съм нещо повече от плъх. Ако не съм повече от плъх, тогава съм нищо.

Многото глави на Паяк се завъртяха насам-натам. От ума на Морис сега не бе останало кой знае какво годно за анализ, но му се стори, че царят-плъх се опитваше да стигне до заключение.

Отговорът му дойде с рев:

„ТОГАВА БЪДИ НИЩО!“

Кийт примигна. Ръката му беше на резето на една от клетките с плъхове.

Плъховете го наблюдаваха. Всички застинали в една поза, до един вперили поглед в пръстите му. Стотици плъхове. Изглеждаха… гладни.

— Чу ли нещо? — стресна се Злобина.

Той свали ръката си много внимателно и отстъпи няколко крачки назад.

— Защо ги пускаме тия навън? — измърмори. — Беше… сякаш сънувах…

— Не знам. Ти си спецът по плъховете.

— Но ние се разбрахме да ги пуснем.

— Аз… то беше… имах чувството, че…

— Царете на плъховете не могат да говорят на хора, нали? — смути се Кийт. — Онова нещо на нас ли говореше?

— Но това е истинският живот — възрази момичето.

— Мислех, че е приключение — заяде се Кийт.

— По дяволите! Забравих — възкликна Злобина. — Какво правят тия?

Плъховете сякаш се топяха. Вече не бяха изправени нащрек статуи. Нещо като паническа вълна се пръсна сред тях отново.

А в следващия миг други плъхове наизскачаха от стените, стрелкайки се бясно по пода. Те бяха много по-големи от онези в клетките. Един от тях захапа Кийт за глезена и той го изрита.

— Опитай се да стъпваш върху тях, но не загубвай равновесие, каквото и да става! — извика той. — Тези не са приятелски!

— Да газя по тях? — възмути се Злобина. — Пфу!

— Искаш да кажеш, че в чантата си нямаш нищо за защита от плъхове? Влизаш в бърлога на плъхоловци! Имаш куп неща за пирати, бандити и крадци!

— Да, но никога не е писана книга за приключения в мазета на плъхоловци! — развика се тя. — Оу! Един ми е на врата! Един ми е на врата! И ето още един! — Панически се наведе да отръска плъховете и залитна назад, когато един й скочи на лицето.

Кийт я сграбчи за ръката.

— Не падай! Ще обезумеят, ако паднеш! Опитай се да стигнеш до вратата!

— Толкова са бързи! — изпъшка Злобина. — А сега и друг на косата ми…

— Не шавай, тъпачке! — рече глас в ухото й. — Хич не ми шавай, или ще те захапя!

Последва драскане от лапи, свистене и един плъх се срути точно пред нея. След миг втори тупна на рамото й и се изхлузи надолу.

— Добре! — обади се гласът откъм тила й. — Сега не шавай, не гази по никой и се разкарай от тук!

— Какво беше това! — изсъска Злобина, като усети нещото да се спуска по роклята й.

— Струва ми се, че е онази, която наричат Големи Икономии — отвърна Кийт. — Ето го, Кланът пристига!

В помещението все още прииждаха плъхове, но тези се движеха различно. Придържаха се заедно и се разтеглиха в редица, която бавно се придвижваше напред. Нападнеше ли я вражески плъх, редицата бързо се сключваше около него като юмрук, а когато се отвореше, плъхът бе мъртъв.

Едва когато оцелелите плъхове почувстваха ужаса на своите събратя и се опитаха да избягат от помещението, фронтовата редица се разкъса, за да формира двойки от плъхове, които ужасно целенасочено преследваха един след друг щуращите се врагове и ги сваляха със смъртоносна захапка.

А после, секунди след началото й, битката приключи. Цвъртенето на неколцина избягали късметлии заглъхна в стените.

Сред плъховете от Клана се разнесе нестройно ликуване — ликуване, което говореше: „Още съм жив! След всичко това!“

— Загар? — извика Кийт. — Какво се е случило с теб?

Загар се изправи и посочи с лапа вратата на другия край на мазето.

— Ако искаш да помогнеш, отвори онази врата! По-живо! — изкомандва той, след което се впусна в един канал, следван от останалите от отряда. Един от тях подтичваше с танцови стъпки.