Изумителният Морис и неговите образовани гризачи

Глава 6

— Ехо? Ехо! Аз съм. И ще почукам тайно сега!

Три удара отекнаха от вратата на конюшнята, след което гласът на Злобина се извиси отново:

— Ехо, чухте ли тайното почукване?

— Може би ще си отиде, ако не се обаждаме — прошушна Кийт от сламата.

— Не ми се вярва — изсумтя Морис и подвикна: — Тук горе сме!

— Ама трябва да ми отговорите с тайно почукване — извика момичето.

— Ох, прбллттррп — процеди Морис през зъби, но за щастие никой човек не знае колко лоша е тази ругатня на котешки език. — Виж, аз съм, ОКЕЙ? Един котарак? Който говори? Как ли ще ме разпознаеш? Да нося ли червен карамфил?

— И без това не смятам, че си нормален говорещ котарак — нацупи се Злобина, катерейки се по стълбата. Отново бе облечена в черно, но този път бе вързала и косата си с черен шал. Освен това на рамото й висеше голяма торба.

— Ей богу, тука уцели — отвърна той.

— Имам предвид, че не носиш ни чизми, ни меч и нямаш широкопола шапка с втъкнато перо — додаде тя, като се намъкна в плевнята.

Морис я изгледа продължително.

— Чизми? — каза накрая. — На тези лапи?

— О, имаше картинка в една книга, която прочетох — спокойно отвърна тя. — Глупавичка, за деца. Пълна с животни, облечени като хора.

През котешкия ум на Морис премина (не за пръв път) мисълта, че ако тича бързо, ще може да напусне града за пет минути и да отиде на някоя баржа или нещо от сорта.

Отдавна, когато беше просто едно котенце, бе отнесен у дома на едно момиченце, което го облече в кукленски дрешки и го сложи да седне на масичка наред с няколко кукли и три четвърти плюшено мече. Той успя да се спаси през един отворен прозорец, но му отне цял ден да се измъкне от дрешките. Това момиченце като нищо можеше да е Злобина. Тя смяташе, че животните са просто хора, които не са били достатъчно прилежни.

— Не си падам по дрехите — заяви той. Не беше кой знае каква реплика, но вероятно беше по-добре от „Мисля, че си хахо“.

— А би трябвало — отбеляза Злобина. — Почти се стъмни. Да тръгваме! С котешки стъпки!

— О, добре — изкоментира Морис. — С това май мога да се справя.

„Макар че — мина му през главата малко по-късно — никоя котка никога не би се промъквала като Злобина.“ Тя очевидно смяташе, че няма смисъл да изглеждаш незабележим, освен ако хората не можеха да видят, че си незабележим. Минувачите в действителност се спираха да гледат как тя се прокрадва покрай стените и притичва от порта до порта. Морис и Кийт се влачеха след нея. Никой не им обръщаше внимание.

Накрая в една тясна уличка тя спря пред черна сграда с голяма дървена табела над вратата. На табелата бяха нарисувани много плъхове, нещо като звезда от плъхове, чиито опашки бяха овързани в голям възел.

— Знакът на древната Гилдия на плъхоловците — прошепна Злобина, смъквайки торбата от рамото си.

— Знам — потръпна Кийт. — Изглежда чудовищно.

— Макар че композицията е интересна — отбеляза Злобина.

Една от най-забележителните особености на вратата под табелата беше големият катинар, с който бе заключена. „Странно — помисли си Морис, — ако от плъховете ти експлодират краката, защо им е на плъхоловците да заключват с голям катинар обиталището си?“

— За щастие съм подготвена за всякакви ситуации — обяви момичето и зарови в торбата си. Разнесе се дрънчене, сякаш разбъркваше парчета метал и стъкло.

— Какво си помъкнала в тая торба? — не се стърпя Морис. — Всичко?

— Абордажната кука и въжената стълба заемат доста място. — Злобина продължаваше да рови. — Пък и големият комплект за спешна помощ, и аптечката, и ножът, и другият нож, и комплектът за шиене, и огледалото за пращане на сигнали, и… тези…

Тя измъкна вързопче от черен плат. Когато го разопакова, Морис видя проблясъка на метал.

— А, ключарски инструменти, нали? Виждал съм да ги използват при взлом…

— Фиби — обясни тя и подбра една. — Фибите винаги вършат работа в книгите, които съм чела. Просто пъхаш в ключалката и завърташ. Имам колекция от предварително огънати.

Морис отново почувства как го полазват тръпки. „Вършат работа в приказките — помисли си той. — О, господи!“

— А ти откъде си толкова светната за ключалките? — стегна се той.

— Нали ти казах, заключват ме от стаята ми за наказание. — Злобина въртеше усилено.

Морис беше виждал крадци в действие. Мъжете, проникващи с взлом посред нощ, мразеха да виждат кучета, но нямаха нищо против котки. Котките никога не се опитваха да им разкъсат гръкляна. И онова, което обикновено имаха крадците, той знаеше, бяха сложни малки инструменти, които ползваха с голямо внимание и прецизност. Не използваха глупа…

Щрак!

— Добре — доволно каза Злобина.

— Това си беше чист късмет — заяви Морис, когато катинарът висна отворен. Той хвърли поглед на Кийт. — Чист късмет, а, хлапе?

— Откъде да знам? За пръв път виждам как става.

— Знаех си, че ще стане. Така беше и в приказката за Седмата жена на Зелената брада, дето тя се измъкна от Стаята на ужасите и го наръга в окото със замразена херинга.

— Това е вълшебна приказка, така ли? — обади се Кийт.

— Да — гордо обяви Злобина. — Направо от „Вълшебните приказки на Грим“.

— Бая зли феи си имате тука. — Морис поклати глава.

Злобина отвори със сила вратата.

— О, не — изпъшка. — Не очаквах това…

Някъде долу под лапите на Морис и на около пресечка оттам единственият местен плъх, открит жив от Променените, стоеше сгърбен пред Опасна Тиква. Взводовете бяха свикани обратно. Денят не вървеше на добре.

„Капани, които не убиват — мислеше си Загар. — Понякога се срещат и такива. Понякога хората искат да хванат плъховете живи.“

Той се отнасяше с подозрение към хора, които искат да хванат плъховете живи. Недвусмислените капани, които убиват на място… е, лоши са, но по принцип е възможно да ги избегнеш и поне в известен смисъл действаха чисто. Живите капани обаче са като отрова. Те са подли.

Опасна Тиква наблюдаваше новодошлата. Може и да беше странно, но плъхът, който можеше да разсъждава по най-неплъхския начин, най-успешно разговаряше с цвъркала. Само че разговор не беше точната дума. Никой, даже и Свинскибут, нямаше такова обоняние като Опасна Тиква.

Мишката изобщо не създаваше проблеми. От една страна, бе обкръжена от едри, добре охранени и яки плъхове, тъй че тялото й почтително повтаряше „сър“ възможно най-усилено. Освен това Променените й бяха дали и храна, която тя поглъщаше, без изобщо да дъвчи.

— Беше в кутия — обади се Загар, чертаейки с пръчка по пода. — Тук има много такива.

— Веднъж се хванах в една — каза Свинскибут. — Тогава дойде някаква жена и ме изсипа зад дворната стена. Не успях да схвана смисъла.

— Смятам, че някои хора го правят от милосърдие — обади се Праскови. — Махат плъховете от къщата, без да ги убиват.

— Във всеки случай хич не й помогна — със задоволство се захили Свинскибут. — На следващата нощ се върнах и препиках сиренето.

— Не мисля, че тук някой се опитва да бъде милосърден — измърмори Загар. — Там при нея имаше още един плъх. По-точно — добави той — част от плъх. Мисля, че се е хранила с него, за да оживее.

— Много разумно — кимна Свинскибут. — Открихме и още нещо. — Загар продължаваше да чертае резки в прахта. — Можете ли да видите това, сър? Беше издраскал пода с линии и завъртулки.

— Хммф. Мога да го видя, но не ми трябва да знам какво е. — Свинскибут потърка носа си. — Никога не ми е трябвало нещо повече от това.

Загар търпеливо въздъхна.

— Тогава подушете, сър, че това е… това е… картинка на всички тунели, които проучихме днес. Това е… формата, която виждам в главата си. Проучихме голяма част от града. Има много от… — той хвърли поглед към Праскови от… — милосърдните капани, повечето празни. Навсякъде има отрова. Предимно доста стара. И доста празни живи капани. Както и доста смъртоносни капани, все още заредени. И никакви живи плъхове. Нито един, с изключение на нашата… нова приятелка. Наясно сме, че има нещо твърде странно. Подуших малко около мястото, където я открих, и усетих плъхове. Много плъхове. Имам предвид много.

— Живи? — прекъсна го Опасна Тиква.

— Да.

— Всички накуп?

— Така мирише — потвърди Загар. — Мисля, че един отряд трябва да отиде да провери.

Опасна Тиква се приближи до новооткритата и отново я подуши. Тя му отвърна. Докоснаха лапи. Наблюдаващите Променени се слисаха. Опасна Тиква се отнасяше с цвъркалото, сякаш бяха равни.

— Много неща, много неща — измърмори той. — Много плъхове… хора… страх… много страх… много плъхове, скупчени… храна… плъх… казваш, че се е хранила с плъх?

— Такъв е животът, плъх плъха изяжда — обади се Свинскибут. — Така е било и така и ще бъде.

Опасна Тиква сбърчи нос.

— Има още нещо. Нещо… странно. Изчанчено… тя е наистина ужасена.

— Била е в капан — намеси се Праскови. — А после попада на нас.

— Доста… по-лошо от това — поклати глава Опасна Тиква. — Тя е… тя се страхува от нас, понеже сме странни плъхове, но излъчва миризма на облекчение, че не сме… както е свикнала…

— Хора! — изплю Загар.

— Не… мисля… че… е… това…

— Други плъхове?

— Да… не… не мога… трудно е да се каже… — Кучета? Котки?

— Не. — Опасна Тиква се отдръпна. — Нещо ново.

— Какво ще я правим? — попита Праскови.

— Ще я пуснем да си ходи, предполагам.

— Не може! — извика Загар. — Обезвредихме всички открити капани, но все още е пълно с отрови. Не бих пратил и мишка на такава смърт. Все пак не се е опитала да ни нападне.

— Е, и? — обади се Свинскибут. — Още едно мъртво цвъркало, голяма работа!

— Съгласна съм със Загар. — Изправи се Праскови. — Не можем да я пратим да мре.

Големи Икономии пристъпи към младата мишка и я обгърна с лапа, притегляйки я майчински. После впи очи в Свинскибут. Въпреки че понякога, ако беше раздразнена, можеше да го захапе, тя не би спорила с него. Бе твърде стара да постъпи така. Но погледът й говореше: „Всички мъжки са глупаци, ах, ти, глупав дърт плъх.“

Той се намери в небрано лозе.

— Убивали сме цвъркала, нали? — измънка унило. — Защо пък да искаме това да ни се мотае?

— Не можем да я пратим да мре — повтори Праскови, следейки изражението на Опасна Тиква. Розовите му очи се взираха отнесено.

— Искате да се влачи наоколо, да ни яде храната и да оплеска нещата? — продължаваше Свинскибут. — Не може да говори, не може да мисли…

— Нито пък ние, допреди неотдавна! — сопна се Праскови. — Всички бяхме като нея.

— Сега обаче можем да мислим, малка фусто! — козината на Свинскибут настръхна.

— Да — тихо каза Опасна Тиква. — Можем да мислим. Можем да мислим за действията си. Можем да съжалим невинните, които не ни желаят злото. И именно затова тя може да остане.

Свинскибут рязко извърна глава. Опасна Тиква все още гледаше новодошлата. Свинскибут инстинктивно се изправи на задни лапи — плъх, готов за бой. Но Опасна Тиква не можеше да го види.

Праскови разтревожено наблюдаваше стария плъх. Беше предизвикан от хилав, дребен плъх, който в бой нямаше да издържи и секунда. А Опасна Тиква дори не бе осъзнал, че го е предизвикал. „Той не разсъждава по този начин“ — си каза тя.

И другите плъхове следяха Свинскибут. Те все още разсъждаваха по този начин и чакаха да видят какво ще направи.

Но дори и Свинскибут се досещаше, че да скочи на белия плъх би било немислимо. Щеше да е като да си отреже собствената опашка. Лека-полека той си наложи да се отпусне.

— Това е просто мишка — промърмори той.

— Но ти, скъпи Свинскибут, не си — обади се Опасна Тиква. — Ще отидеш ли с екипа на Загар да откриете откъде е дошла? Може да бъде опасно.

Това накара козината на Свинскибут да настръхне отново.

— Не ме е страх от опасности! — изръмжа той.

— Разбира се. Именно затова трябва да отидеш. Тя беше ужасена — отвърна Опасна Тиква.

— Никога не съм се страхувал от нищо — извика Свинскибут.

Сега Опасна Тиква се извърна с лице към него. На светлината от свещите в розовите му очи блещукаха пламъчета. Свинскибут не беше от плъховете, които си губят времето да размишляват за неща, дето не можеш да видиш, да подушиш или да захапеш, но… Той изви очи нагоре. От светлината на свещите по стените танцуваха големи сенки на плъхове. Свинскибут бе чул младите плъхове да си говорят за сенки и сънища и какво се случва на сянката ти, като умреш. Той не се тревожеше за подобни неща. Сенките не можеха да хапят. В сенките нямаше нищо, от което да те е страх. Но сега собственият му глас каза в главата му: „Страх ме е от това, което могат да видят тези очи.“ Той впи поглед в Загар, който чертаеше нещо в калта с една от пръчките си.

— Ще отида, но аз ще водя експедицията — обяви той. — Аз съм старшият плъх тук!

— Твоя воля — сви рамене Загар. — Тъй или иначе Щракльо ще бъде отпред.

— Не го ли размазаха миналата седмица? — учуди се Праскови.

— Останаха ни двама — отвърна Загар. — А после ще трябва да обираме друг зоомагазин.

— Аз съм водачът — избоботи Свинскибут. — Аз казвам какво ще правим, Загар.

— Добре, сър. Чудесно. — Той продължаваше да чертае в калта. — И знаеш как да обезвредиш всички капани, нали?

— Не, но мога да ти кажа да го направиш!

— Добре. Добре. — Загар добави още няколко черти с пръчката си, без да гледа водача. — И ще ми кажеш кои лостчета да не пипам и кои чаркове да заклиня, така ли?

— Не съм длъжен да разбирам от капани.

— Но аз съм, сър — отвърна Загар с все така спокоен глас. — И ти казвам, че има едно-две неща по някои от тия новите капани, които не разбирам, и докато ги разбера, много почтително предлагам да не ми се бъркаш.

— Да не си посмял да говориш така на старши плъх!

Загар го изгледа, а Праскови затаи дъх.

„Това е мигът на истината — помисли си тя. — Тук ще стане ясно кой е водачът.“

След което Загар каза:

— Съжалявам. Наглостта не бе умишлена.

Праскови долови почудата сред по-старите мъжкари, които наблюдаваха отстрани. Загар. Би отбой! Не скочи!

Но не бе се и сгърбил.

Козината на Свинскибут улегна. Старият плъх не знаеше как да се справи с това. Всички сигнали се бяха объркали.

— Ами, ъ-ъ…

— Очевидно като водач трябва да ни дадеш заповедите си — каза Загар.

— Да, ъ-ъ…

— Но съветът ми, сър, е да проучим това. Неизвестните неща са опасни.

— Да. Безспорно — сведе глава Свинскибут. — Да, наистина. Ще го проучим. Разбира се. Погрижи се за това. Аз съм водачът и именно това нареждам.

Морис огледа свърталището на плъхоловците и обяви:

— Има вид на свърталище на плъхоловци. Пейки, столове, фурна, куп накачулени плъхски кожи, една камара стари капани, чифт кучешки намордници, рула телена мрежа, солидни доказателства за липса на каквито и да било опити за бърсане на прах. Напълно покрива моите очаквания за обиталище на плъхоловци.

— Аз очаквах нещо… ужасно и същевременно интригуващо — сподели Злобина. — Някаква страховита улика.

— Тук трябва ли да има улика? — усъмни се Кийт.

— Разбира се! — Тя провери под един стол. — Виж какво, писанчо, на света има два типа хора. Със и без план.

— Светът не е планиран — заспори котаракът. — Нещата просто… се случват едно след друго.

— Само ако така го възприемаш — каза Злобина, прекалено самодоволно според Морис. — Винаги има план. Просто трябва да знаеш къде да търсиш. — Тя замълча за момент и после извика: — Ами да! Това е то! Разбира се, ще има таен проход! Всички да търсят входът за тайния проход!

— Ъ-ъ… по какво ще го познаем, че е входът за тайния проход? — Кийт доби още по-нелепо от обичайното си изражение. — Как изглежда един таен проход?

— Не като такъв, разбира се!

— О, добре, в такъв случай виждам десетки тайни проходи — каза Морис. — Врати, прозорци, оня календар на фирма „Свръхотрова“, оня долап там, оная миша дупка, онова бюро, оня…

— Много си бил саркастичен. — Злобина повдигна календара и строго огледа стената зад него.

— Всъщност само ироничен, но мога да бъда и саркастичен, ако искаш.

Кийт се вторачи в дългата пейка пред прозореца, окована в древни паяжини. Върху нея бяха натрупани капани. Всякакви видове капани. А до тях бяха нахвърлени сплескани стари тенекии и съдини с надписи от рода на: „Опасно: Водороден двуокис!“, „Плъхомор“, „Чревогор“, „Полимутаковамамата: Изключително опасно“, „Плъхогон!!!“, „Гътниплъх!“ и „Същината на бодливата тел: Внимание!!!“. Той се наведе да огледа по-отблизо една, на която пишеше „Захар“. Имаше и няколко канчета, и един чайник. Пейката бе осеяна с някаква бяла, зелена и сива прах. Част от нея бе разсипана и по пода.

— Бихте могли да се напънете да помогнете малко — подхвърли Злобина, почуквайки стените.

— Не знам как да търся нещо, което не прилича на онова, което търся — обади се Кийт. — И държат отровата точно до захарта! И толкова много отрови…

Момичето се изправи, отметна коса от очите си и заяви:

— Така няма да стане.

— Дали пък няма таен проход? — подметна Морис. — Знам, че идеята е твърде дръзка, но може пък това да е просто обикновена, барака?

Дори той леко се отдръпна под тежестта на погледа й.

— Трябва да има таен проход — процеди Злобина. — Иначе няма смисъл. — Тя щракна с пръсти. — Разбира се! Действаме погрешно! Всеки знае, че таен проход никога не се открива с търсене. Тайният ключ се задейства, като изгубиш надежда и се подпреш небрежно на стената!

Морис потърси с очи помощ от Кийт. В крайна сметка нали беше човек! Би трябвало да знае как се процедира с нещо като Злобина. Но момчето си обикаляше из бараката и просто зяпаше.

Злобина се подпря на стената с неописуемо безгрижие. Нищо не изщрака. В пода не се отмести плоскост.

— Вероятно сбърках мястото — поясни тя. — Просто ще облегна невинно ръка на тази закачалка за дрехи. — Внезапното отваряне на врата в стената напълно се провали. — Разбира се, друго си е да има един богато украсен свещник — поядоса се Злобина. — Изключително надеждна ръчка за тайни проходи. Всеки любител на приключенията знае това.

— Няма свещник — натърти Морис.

— Знам. Някои хора си нямат и понятие от дизайн на подобаващ таен проход. — Тя се облегна на друга част от стената, отново съвсем безрезултатно.

— Не мисля, че ще го откриеш по този начин — обади се Кийт, внимателно разглеждайки един капан.

— О? Нима? — засегна се Злобина. — Е, аз поне подхождам творчески към нещата! Ти като си такъв експерт къде би търсил?

— Защо има дупка на плъхове в свърталище на плъхоловци? — посочи момчето. — Мирише на мъртви плъхове, подгизнали кучета и отрова. Ако бях плъх, не бих припарил насам.

Злобина се облещи. После лицето й се сбърчи в израз на усилно съсредоточаване, сякаш изпробваше едновременно няколко идеи в главата си.

— Мм-да-а — заключи. — Това обикновено върши работа в приказките. Често глуповатият герой по случайност дава добра идея. — Тя се сви на пода и надникна в дупката. — Има нещо като малка ръчка — осведоми ги. — Само леко ще я побутна…

Под пода нещо издрънча, част от него се приплъзна встрани и Кийт изчезна от погледите им.

— О, да. Помислих си, че нещо подобно вероятно ще се случи…

Г-н Щракльо се кандилкаше с бръмчене из тунела. Малките плъхчета бяха надъвкали ушите му, един капан бе скълцал канапената му опашка, а други бяха нащърбили тялото му, но все още имаше едно предимство: изненадващите капани не можеха да убият г-н Щракльо, защото той не беше жив, а не беше жив, защото се задвижваше от часовников механизъм. Ключето му шумно се въртеше. Парченце свещ гореше на гърба му. Останалите капанджии от Отряд №1 стояха и наблюдаваха.

— Вече всеки момент… — обади се Загар.

Чу се изщракване и звук, най-добре оприличим на „глоинк!“. Пламъчето угасна. Едно зъбчато колело бавно се търкулна назад по тунела и спря пред Свинскибут.

— Помислих си, че почвата там изглежда малко не в ред — сподели с доволство Загар. След което добави: — Окей, момци! Пуснете другия господин Щракльо и искам половин дузина от вас да отидат с въже, да изкопаят оня капан и да го махнат от пътя!

— Всички тия проверки на терена ни забавят, Загар — измърмори Свинскибут.

— Добре, сър — отвърна той, докато отрядът бързо ги подминаваше. — Давай тогава ти напред. Това би било добра идея, понеже остана само един господин Щракльо. Надявам се в този град да има зоомагазин5.

— Просто смятам, че трябва да се придвижваме по-бързо — намуси се Свинскибут.

— Окей, тръгвай тогава, сър. Опитай се да извикаш къде е следващият капан, преди да те смаже.

— Аз съм водачът, Загар.

— Да, сър, съжалявам. Всички сме малко изнервени.

— Това място не е добро, Загар — уморено каза Свинскибут. — Бил съм в някои проклети рпрптлт дупки, ама това е по-лошо от всичките.

— Вярно е, сър. Това място е мъртво.

— Каква беше оная дума, дето я измисли Опасна Тиква?

— Зло — отвърна Загар, наблюдавайки как отрядът измъква капана от тунела. Видя разкривени пружинки и колелца в зъбците и добави: — Не можах съвсем да схвана за какво ратуваше навремето. Но сега мисля, че разбирам какво е имал предвид.

Той огледа тунела до осветеното от свещта пространство и дръпна един от преминаващите плъхове.

— Праскови и Опасна Тиква трябва да останат отзад, разбра ли? Не трябва да се приближават повече.

— Тъй вярно, сър! — Плъхът побърза да се отдалечи.

Експедицията внимателно се придвижваше напред, а тунелът се вля в голям, стар отводнителен канал. По дъното му се процеждаше вода. По тавана имаше много стари тръби. На места от тях със свистене излизаше пара. Слаба зелена светлина се процеждаше от улична решетка навътре в канала.

Мястото миришеше на плъхове. Прясна миризма на плъхове. Всъщност там имаше един плъх, гризящ нещо от поставка, сложена на ронеща се тухла. Той забеляза Променените и побягна.

— След него! — изрева Свинскибут.

— Не! — извика Загар. Няколко плъха, впуснали се след цвъркалото, се поколебаха.

— Това беше заповед! — изръмжа Свинскибут, нахвърляйки се върху Загар.

Спецът по капаните се сгърби само за миг и каза:

— Разбира се. Но мисля, че мнението на Свинскибут, отчел всички обстоятелства, ще бъде малко по-различно от мнението на Свинскибут, който току-що изкрещя, като видя плъха да побягва, ъм? Подуши въздуха!

Носът на Свинскибут се сбърчи.

— Отрова?

— Сива №2 — кимна Загар. — Гадно нещо. Най-добре хич да не припарваме.

Свинскибут огледа тръбата и в двете посоки. Беше доста дълга и достатъчно висока човек да пролази по нея. Редица по-малки тръби бяха накачени по тавана.

— Тук е топло.

— Да, сър. Праскови ни чете от пътеводителя. — Тук от земята извира гореща вода, която изпомпват до някои от къщите.

— Защо?

— Да се къпят, сър.

— Ама-ха. — Свинскибут не одобряваше тази идея. Доста от по-младите плъхове се бяха запалили по къпането. Загар се обърна към отряда:

— Свинскибут иска тая отрова да бъде закопана, препикана и маркирана веднага!

Свинскибут долови металически звук до себе си. Обърна се и видя, че Загар е извадил от плетеницата си инструменти дълго тънко парче метал.

— Какво, да го крккркк, е това? — процеди той.

Загар размаха предмета напред-назад:

— Накарах глуповидното хлапе да ми го направи.

Внезапно Свинскибут осъзна какво беше това.

— Това е меч — извика. — Взел си идеята от „Г-н Бънзи има приключение“!

— Точно така.

— Никога не съм вярвал на тия работи — изтътна Свинскибут.

— Да, ама острието си е острие — спокойно заяви Загар. — Мисля, че сме близо до други плъхове. Добре ще е повечето да останат тук… сър. — Старият плъх усети, че отново му нареждат, но Загар беше учтив. — Предлагам няколко от нас да отидат напред да раздушат. Сардини ще е от полза, а и аз ще отида, разбира се.

— С мен — каза Свинскибут и се втренчи в Загар, който отвърна:

— Разбира се.