Изумителният Морис и неговите образовани гризачи

Глава 7

Злобина загледа открилия се проход в пода, сякаш го оценяваше по десетобалната, и обяви:

— Доста добре замаскиран. Нищо чудно, че не го видяхме.

— Не съм много осакатен — извика Кийт откъм тъмното.

— Добре — изкоментира тя, все още проучвайки отвора. — Колко надолу си?

— Това е нещо като мазе. Добре съм, понеже се приземих на някакви чували.

— Добре де, добре, няма нужда да го раздуваш, нямаше да е приключение, ако е без някакви дребни опасности. Ето тук има стълба. Защо не я използва?

— Не ми бе възможно поради факта, че падах стремглаво — дочу се гласът на Кийт.

— Да те сваля ли до долу? — обърна се Злобина към Морис.

— Да ти издера ли очите? — отвърна й той.

Злобина сбърчи вежди. Винаги, когато не разбираше нещо, изглеждаше сърдита.

— Това сарказъм ли беше? — заяде се тя.

— Това беше предложение — сопна се Морис. — Не давам да ме „гушкат“ непознати. Ти слизай. Аз ще съм след теб.

— Но краката ти не са пригодени за стълби!

— Аз правя ли лични забележки за твоите крака?

Злобина се спусна в тъмното. Разнесе се металически звук, а после лумна клечка кибрит.

— Пълно е с чували! — зяпна тя.

— Знам — отекна гласът на Кийт. — Приземих се на тях. Казах ти.

— Това е зърно! А… а тук са нанизани купища наденички! Има пушено месо! Щайги със зеленчуци! Пълно е с храна! О-ох! Махни се от косата ми! Изчезвай! Тая котка току-що скочи на главата ми!

Морис скочи от нея върху някакви чували.

— Ама-ха! — Тя разтриваше главата си. — Казаха ни, че плъховете са го отмъкнали. Сега обаче всичко ми е ясно. Плъхоловците влизат навсякъде, знаят всички канали, всички мазета… и само като си помисля, че на тези крадци им се плаща от нашите данъци!

Морис огледа мазето, осветено от мъждукащия фенер в ръката на Злобина. Наистина имаше много храна. Окачените на тавана мрежи бяха натъпкани с големи, бели, тежки зелки. Споменатите наденички бяха навървени от греда до греда. Имаше делви, каци, чували и пак чували. И, наистина, всичко това го тревожеше.

— Значи, това е то — каза Злобина. — Какво скривалище! Веднага отиваме при Градската стража, докладваме какво сме открили и следва по един голям чай със сметана за всички ни, а може и медал, а после…

— Подозрителен съм — прекъсна я Морис.

— Защо?

— Защото съм подозрителен тип! Не бих се доверил на твоите плъхоловци дори да ми казват, че небето е синьо. Как са действали? Свивали са храната и после са разправяли „честна дума, плъховете бяха“? И всички са им вярвали?

— Не, тъпчо. Хората откриваха оглозгани кокали и празни кошници от яйца. Такива ми ти работи — обясни Злобина. — И навсякъде дарадонки от плъхове!

— Допускам, че кокалите могат да бъдат издраскани и предполагам, че плъхоловците могат да наринат купища дарадонки от плъхове… — подхвана Морис.

— И убиват всички истински плъхове, за да остане повече за тях! — триумфално заключи момичето. — Много хитро!

— Да-а, и това е твърде озадачаващо — отбеляза Морис, — тъй като срещнахме твоите плъхоловци и честно казано, ако валяха кюфтета, те нямаше да могат да си намерят вилица.

— Мислех си нещо — обади се Кийт, който си тананикаше някаква мелодия под нос.

— Е, радвам се, че някой го прави — започна Злобина.

— За телената мрежа. — Не й обърна внимание Кийт. — Имаше телена мрежа в бараката.

— Това важно ли е?

— Защо са им на плъхоловците ролки телена мрежа?

— Отде да знам? За клетки може би? Има ли значение?

— Защо плъхоловците ще затварят плъхове в клетки? Мъртвите плъхове не могат да избягат, нали?

Настъпи тишина. Морис забеляза, че Злобина не е щастлива от коментара. Беше ненужно усложнение. Разваляше приказката.

— Може и да изглеждам глуповато — добави Кийт, — но не съм глупав. Имам време да обмисля нещата, защото не бърборя непрекъснато. Наблюдавам. Слушам. Опитвам се да се уча. Аз…

— Аз не бърборя непрекъснато!

Морис ги остави да спорят и се отдръпна в един ъгъл на мазето. Или мазетата. Изглежда, продължаваха доста нататък. Той забеляза нещо да се стрелка по пода в сенките и скочи, преди да успее да помисли. Стомахът му си спомни, че от мишката е минало дълго време и се свърза директно с лапите му.

— Добре — каза той, докато нещото се гърчеше в лапите му, — говори или…

Малка пръчица го ръгна доста остро.

— Имаш ли нещо против? — изпъшка Сардини, мъчейки се да се изправи.

— Н’мше нушда да се силиш толкова — изфъфли Морис, като се опитваше да оближе смъдящия си нос.

— Имам ркрклк ШАПКА на главата, нали? — сопна се Сардини. — Правиш ли си изобщо труд да поглеждаш?

— Добле де, добле, с’жлявам… какво правиш тук?

Сардини се поизтупа.

— Търся теб или глуповидното хлапе — тросна се той. — Свинскибут ме изпрати! Закъсали сме я! Просто няма да повярваш какво открихме!

— Пратил е за мен? Мислех, че не ме харесва!

— Е, той каза, че е гадно и зло, тъй че ти би знаел какво да правиш, шефе. — Сардини вдигна шапката си. — Само погледни, а? Лапата ти е минала право през нея!

— Но те попитах дали можеш да говориш, нали?

— Да, вярно, но…

— Винаги питам!

— Знам, така че…

— Изключително коректен съм в това отношение, знаеш!

— Да, да, изтъкна го вече, вярвам ти. Просто се оплаках за шапката!

— Би ми било омразно някой да си мисли, че не питам.

— Няма нужда да се самонавиваш — прекъсна го Сардини. — Къде е хлапето?

— Там отзад, говори с момичето — помръкнал отвърна Морис.

— Какво, онова чалнатото ли?

— Именно.

— По-добре ги извикай. Това сериозно е зло. На другия край на тия мазета има врата. Странно как не го надушваш оттук!

— Просто бих искал всеки да е наясно, че питам, това е…

— Шефе — сръга го Сардини, — това е сериозно!

Праскови и Опасна Тиква изчакваха изследователската група. Бяха с Токсинчо — млад плъх, на който четенето се удаваше и който им беше нещо като асистент.

Праскови беше донесла и „Г-н Бънзи има приключение“.

— Доста се забавиха — не издържа Токсинчо.

— Загар проверява всяка стъпка — подхвърли Праскови.

— Нещо не е наред — обади се Опасна Тиква. Носът му се сбърчи.

Един плъх се стрелна по тунела и трескаво притича между тях.

Опасна Тиква задуши въздуха и каза:

— Страх.

Още три плъха ги разблъскаха, събаряйки го на земята.

— Какво става? — извика Праскови, когато друг едва не я претърколи в опита си да премине, изцвърча й и се втурна нататък.

— Това беше Най-фина — позна я Праскови. — Защо не каза нищо?

— Още… страх — обади се Опасна Тиква. — Те са… уплашени. Ужасени…

Токсинчо се опита да спре следващия плъх. Той го ухапа и продължи да тича, цвърчейки.

— Трябва да се върнем — настоятелно каза Праскови. — Кой знае на какво са попаднали там? Може да е копой!

— Надали! — отвърна Токсинчо. — Свинскибут веднъж уби един копой!

Още три плъха пробягаха през тях, оставяйки следа от страх след себе си. Единият изквича към Праскови, обезумяло изломоти нещо на Опасна Тиква и продължи да тича.

— Те… те са забравили да говорят… — прошепна Опасна Тиква.

— Сигурно нещо ужасно ги е изплашило! — Праскови трескаво събираше листата си.

— Никога не са били толкова уплашени! — потръпна Токсинчо. — Помниш ли, когато онова куче ни откри?

— Всички бяхме уплашени, но говорехме и го вкарахме в капан, и Свинскибут го накара да избяга със скимтене…

Праскови с ужас видя, че Опасна Тиква плаче.

— Забравили са да говорят.

Още половин дузина плъхове преминаха през тях, цвъртейки. Тя се опита да спре един, но той само изцвърча и се отскубна.

— Това беше Зачетирипорции! — обърна се към Токсинчо. — Говорих с нея само преди час! Тя… Токсинчо?

Козината на Токсинчо бе настръхнала. Очите му бяха помътнели. Устата му бе отворена, оголвайки зъбите му. Той се втренчи в нея, или по-скоро право през нея, а после се обърна и побягна.

Тя се извърна и обгърна с лапи Опасна Тиква, докато страхът ги заливаше.

Там имаше плъхове. От стена до стена, от пода до тавана, имаше плъхове. Клетките бяха претъпкани с тях; те се вкопчваха в телените им стени и тавани. Мрежата се огъваше от натиска. Лъскави тела се катереха и падаха, лапи и носове се забиваха в дупките. Въздухът се бе сгъстил от скимтеж, драскане и цвъртене и вонеше.

Остатъкът от изследователската група на Свинскибут се бе скупчил в средата на помещението. Повечето вече бяха избягали. Ако миризмите тук бяха звуци, щяха да са викове и писъци, хиляди писъци. Те изпълваха дългото помещение с особен вид напрежение. Дори Морис го почувства още щом Кийт разби вратата. Беше като главоболие извън главата ти, което се опитва да проникне в нея. Кънтеше в ушите.

Морис стоеше малко назад. Не бе необходимо да си много умен, за да видиш, че положението е лошо и може да се наложи известно отстъпление във всеки един момент.

Той забеляза, че сред краката им са Загар и Свинскибут заедно с неколцина Променени. Стояха в средата на помещението, вперили очи в клетките.

С изненада видя, че дори Свинскибут трепери. Но Свинскибут трепереше от ярост.

— Пусни ги навън! — изкрещя той на Кийт. — Пусни ги всичките навън! Пусни ги всичките навън веднага!

— Още един говорещ плъх? — удиви се Злобина.

— Пусни ги! — изпищя Свинскибут.

— Всички тия гадни клетки… — блещеше се момичето.

— Казах аз за телената мрежа — въздъхна Кийт. — Гледай, тук се вижда, че е кърпена… изгризали са телта да избягат!

— Казах пусни ги — кресна Свинскибут. — Пусни ги навън или ще те убия! Зло! Зло! Зло!

— Но това са просто плъхове… — намеси се Злобина.

Свинскибут се хвърли и се вкопчи в роклята й. Закатери се към врата й. Тя замръзна. Той изсъска:

— Там вътре има плъхове, които се изяждат едни други! Ще те сръфам, ти зло…

Ръката на Кийт го хвана здраво през корема и го отскубна от врата й.

Цвъртейки, целият настръхнал, Свинскибут впи зъби в пръста на Кийт.

Злобина изписка. Дори Морис трепна.

Свинскибут отдръпна глава, от муцуната му капеше кръв. Примигна от ужас.

Очите на Кийт се насълзиха. Той много внимателно остави Свинскибут на пода.

— Заради миризмата е — тихо каза той. — Разстройва ги.

— Аз… струва ми се, ти каза, че са опитомени! — Злобина най-накрая си възвърна дар слово. Тя сграбчи парче дърво, подпряно на клетките.

Кийт го изби от ръката й.

— Никога, никога не заплашвай някой от нас!

— Той те нападна!

— Огледай се! Това не е приказка! Това е наистина! Схващащ ли? Обезумели са от страх!

— Как смееш да ми говориш така! — изкрещя Злобина.

— Ще рркркрк и още как!

— Някой от нас, а? Това плъхска псувня ли беше? Дори ругаеш на плъхски, а, плъхльо?

„Точно като котки — помисли си Морис. — Забили нос в нос и си крещят.“ Ушите му се завъртяха към друг шум, разнесъл се в далечината. Някой слизаше по стълбата. Той знаеше от опит, че в такива моменти няма смисъл да се обяснява с хората. Те винаги реагираха с „Какво?“ и „Не е вярно!“ или „Къде?“.

— Изчезвайте оттук веднага — кресна и профуча покрай Загар. — Не се вчовечавайте, просто тичайте!

„И толкова героизъм е съвсем достатъчно — реши той. — Не си струва да изоставаш заради другите.“

В стената имаше стара ръждясала канализационна тръба. Той забуксува, завивайки по слузестия под и там, да, имаше дупка с Морисов размер, освободена от една изгнила греда. Риейки с лапи да набере скорост, той се шмугна през дупката в мига, в който плъхоловците влязоха в помещението с клетките. Тогава, вече на сигурно в тъмното, се извъртя и надникна навън.

Време за проверка. Морис наред ли е? Налице ли са всички крака? Опашка? Да. Добре.

Видя Загар да дърпа Свинскибут, който сякаш се бе вцепенил на място, а другите да тичат към тръба в отсрещната стена. Движеха се хаотично. „Ето какво става, като се отпуснеш — помисли си Морис. — Смятат, че са поумнели, но заклещен в ъгъл, плъхът си е просто плъх. Не и аз. Аз съм различен. Перфектно функциониращ ум по всяко време. Винаги нащрек. Самоусъвършенстващ се и критичен.“

Затворените в клетки плъхове вдигаха врява. Кийт и авторката на приказки се пулеха стъписани в плъхоловците. Плъхоловците също изглеждаха леко стреснати.

Долу на пода Загар се отказа от опитите си да накара Свинскибут да помръдне. Той извади меча си, впи очи в новодошлите, поколеба се, а после търти към тръбата.

„Да, нека те се оправят — помисли си Морис. — Всичките са хора. Имат големи мозъци, могат да говорят, не би трябвало това да е проблем. Ха! Разкажи им нещо, майсторке на приказките!“

Плъхоловец 1 се втренчи в Злобина и Кийт.

— Какво правите тук, госпожичке? — запита със скърцащ от подозрение глас.

— Играят си на мамче и татенце? — бодро подметна Плъхоловец 2.

— Вмъкнали сте се в бараката ни — продължи Плъхоловец 1. — На това му се вика „влизане с взлом“, ясно!

— Вие сте крадели, да, крадели сте храна и сте приписвали вината на плъховете! — процеди Злобина. — И защо сте напъхали всичките тия плъхове тук в клетки? А какво ще кажете за наконечниците, а? Изненадахте се, а? Не мислехте, че някой ще забележи, а?

— Наконечници? — сбърчи чело Плъхоловец 1.

— Малките неща на края на връзките — смотолеви Кийт.

Плъхоловец 1 се извърна:

— Бил, проклет идиот такъв! Казвах аз, че имаме достатъчно от истинските! Казах ти, че някой ще забележи! Не ти ли казах, че някой ще забележи? Някой е забелязал!

— Аха, не се надявайте, че ще ви се размине! — светнаха очите на Злобина. — Знам, че сте просто нескопосаните главорези. Единият едър и шишкав, другият кльощав — очевидно е! И тъй, кой е големият шеф?

Плъхоловец 1 се оцъкли, както често ставаше, когато тя говореше с някого. Той размаха дебелия си пръст към нея.

— Знаеш ли какво баща ти взе, че направи току-що?

— Ха, нескопосаният главорез проговори! — триумфиращо извика Злобина. — Хайде, кажи!

— Взе, че изпрати да викат Свирач на плъхове! — каза Плъхоловец 2. — Струва цяло състояние! Триста долара на град и ако не му платят, става наистина гаден!

„О, господи — помисли си Морис, — някой взел, че пратил да викат истинския… триста долара. Триста долара? Триста долара? А ние им взимахме само по трийсет!“

— Ти си, нали? — процеди Плъхоловец 1, сочейки с пръст Кийт. — Глуповидното хлапе! Появяваш се и изведнаж всички тия нови плъхове плъпват наоколо! Нещо не ми се нравиш! Ти и твойта странна котка! Ако видя тая странна котка пак, свитки ще й излязат от очите!

Морис се сниши в тъмнината на тръбата.

— Хъ, хъ, хъ — изгъгна Плъхоловец 2.

„Сигурно е тренирал да докара тоя главорезки хилеж“ — помисли си Морис.

— И нямаме шеф — додаде Плъхолове 1.

— Ъхъ, сами сме си шефове — обади се Плъхоловец 2.

И после нещата тръгнаха накриво.

— А ти, госпожичке — обърна се Плъхоловец 1 към Злобина, — си много цапната в устата. — Той посегна с пестник, вдигна я във въздуха и я блъсна в клетките с плъхове. Те обезумяха и клетките завряха от неистов стремеж, докато тя се свличаше на земята.

Плъхоловецът се извърна към Кийт и процеди:

— Ще пробваш ли нещо, хлапе? Ще пробваш ли нещо? Тя е момиче, тъй че бях мил и любезен, но теб ще те сложа в някоя клетка…

— Ъхъ, а днес не сме ги хранили! — възхитено додаде Плъхоловец 2.

„Давай, хлапе! — извика наум Морис. — Направи нещо!“

Но Кийт просто стоеше втренчен в мъжа.

Плъхоловец 1 надменно го изгледа от глава до пети.

— Какво имаш там, момче? Свирка? Дай я тук! — Измъкна свирката от колана на Кийт и го бутна на пода. — Цафара? Мислиш се за свирача на плъхове, така ли? — Плъхоловец 1 прекърши свирката на две и запрати парчетата в клетките. — Да ’наеш разправят, че в Свинскичешенц Свирачът отвел всички хлапета от града. Ето това е човек с добра идея!

Кийт вдигна глава. Присви очи. Стана на крака.

„Ето, почва се — помисли си Морис. — Както е вбесен, ще се хвърли напред със свръхчовешка сила и ще им се иска да не са се раждали…“

Момчето се хвърли напред с обикновена човешка сила, заби юмрук в Плъхоловец 1 и отново се стовари на пода от един тежък, брутален, ковашки удар.

„Добре де, добре — заповтаря си наум Морис, докато Кийт се опитваше да си поеме дъх, — повалиха го, но той ще се вдигне наново.“

Разнесе се остър вик и Морис реши: аха!

Но викът не бе дошъл от хриптящия Кийт. Сива фигура бе скочила от върха на клетките с плъхове право в лицето на плъхоловеца. Приземи се директно със зъби и кръв бликна по носа на мъжа.

„Аха! — окуражи се котаракът. — Свинскибут идва на помощ! Какво? Мриллп? Разсъждавам като момичето! Въобразявам си, че това е приказка!“

Мъжът сграбчи плъха и го овеси на ръка разстояние за опашката. Свинскибут се заизвива и заобръща, цвъртящ от ярост. Плъхоловецът попипа носа си със свободната си ръка и впи поглед в съпротивляващия се Свинскибут.

— Тоя си пада нещо побойник — обади се Плъхоловец 2.

— Как се е измъкнал?

— Не е от нашите — поклати глава Плъхоловец 2. — Тоя е от червените.

— Червените? Какво му е червеното?

— Червените плъхове са вид сиви плъхове, както щеше да ти е ясно, ако беше хвалифициран член на Гилдията като мен. Не са местни. Има ги долу в равнините. Странно е, че този го открихме тук горе. Много странно. Мазен стар дявол, при това. Но пък е ербап.

— Носът ти целият се е разтекъл.

— Да, бе. Знам. Хапан съм от плъхове повече пъти, отколкото ти си вечерял нещо топло. Претръпнал съм вече. — Тонът на Плъхоловец 1 подсказваше, че въртящият се, цвъртящ Свинскибут му бе доста по-интересен от колегата.

— Ми аз за вечеря ям само студена наденица.

— Ето на, видя ли! Ама си ми боец, няма майтап! Истински малък дявол, нали така! Страшен смелчага.

— Много мило от твоя страна.

— Говорех на плъха, бе! — Той сръга Кийт с ботуша си. — Иди вържи тия двамата някъде, ясно? Засега може да ги сложим в едно от другите мазета. Със здрава врата. И здрав катинар. И без удобни отвори в пода. И ми дай ключа.

— Тя е щерка на кмета — обади се Плъхоловец 2. — Кметовете май сериозно се разстройват за дъщерите си.

— Значи ще прави каквото му се каже, нали?

— Ще му изцеждаш ли душицата на тоя плъх?

— Какво, на такъв боец? Майтапиш ли се? С тоя тип мислене цял живот ще си останеш помощник-плъхоловец. Имам много по-добра идея. Колко са в специалната клетка?

Морис проследи как Плъхоловец 2 отива да провери една от другите клетки на далечната стена.

— Само два са останали. Изяли са другите четири — докладва той. — Оставили са само козината. Много чисто.

— А-а, значи са пълни с мъст и злост. Е, да видим те какво ще му сторят, а?

Морис чу как се отваря и затваря телена вратичка.

На Свинскибут му беше причерняло от ярост. Не виждаше нищо пред очите си. Дълбоко в себе си таеше гняв от месеци, беше бесен на хората, ожесточен на отровите и капаните, раздразнен, че младите плъхове не показват уважение, ядосан, че светът се променя толкова бързо, сърдит, че остарява… А сега миризмите на ужаса, глада и жестокостта се сблъскаха с гнева срещу тях и се сляха и заклокочиха в Свинскибут в една огромна черна река от ярост. Той бе приклещен в ъгъла. Но бе приклещен в ъгъла плъх, който може да мисли. Открай време бе опасен боец, много отпреди това цялото мислене, и все още бе много силен. Няколко глупави, надути, недозрели цвъркала без тактика и опит в долния мръснишки бой в мазета просто не бяха съперници. Едно премятане, едно завъртане, две захапвания и всичко свърши…

Затворените плъхове в другата част на помещението се отдръпнаха от мрежите. Дори те можеха да почувстват яростта.

— Виж ти, умник — възкликна с възхита Плъхоловец 1, когато всичко свърши. — Имам работа за теб, момчето ми.

— Да не е арената?

— Именно, арената.

— Тая вечер?

— М-м, щото Артур Сутеньора залага, че неговият Джако ще убие сто плъха за по-малко от четвърт час.

— И аз ловя бас, че може. Джако е як териер. Преди няколко месеца оправи деветдесет, а Артур Сутеньора си го обучава. Ще бъде добро зрелище.

— Залагаш, че Джако ще бие, така ли?

— Ми да. Всички на това ще заложат.

— Дори ако сред плъховете е и нашето приятелче тук? Фрашкано с възхитителна злост и злъч и вряща злоба?

— Ами, ъ-ъ…

— Аха, добре — ухили се Плъхоловец 1.

— Ама не ми се ще да оставяме онези хлапета тук.

— Казва се „ония хлапета“, не „онези хлапета“. Схвани го. Колко пъти съм ти казвал? Правило 27 на Гилдията: приказвай тъпашки. Хората стават подозрителни към плъхоловци, които говорят много правилно.

— Съжалявам.

— Приказвай дебелашки, действай хитряшки. Това е то — натърти Плъхоловец 1.

— Съжалявам, забравих.

— Ти клониш точно към обратното.

— Съжалявам. Ония хлапета. Жестоко е да се овръзват хора. Пък и те са само деца все пак.

— Е, и?

— Ами ще е доста по-лесно да ги завлечем по тунела до реката, и да ги фраснем по главите и да ги хвърлим във водата. Ще бъдат на километри надолу по течението, преди някой да ги извади, и сигур дори няма да могат да ги разпознаят, след като рибите са свършили с тях.

Морис долови пауза в разговора. После Плъхоловец 1 каза:

— Не знаех, че си такава милозлива душа, Бил.

— Ми да и, извинявай, ама имам идея как да се отървем от тоя свирач…

Гласът, който се намеси в следващия момент, се разнесе отвсякъде. Звучеше като връхлитащ вихър и в сърцето на вихъра, като стон на нещо в агония. Той изпълни въздуха.

„НЕ! Можем да използваме свирача!“

— Не, можем да използваме свирача — каза Плъхоловец 1.

— Точно така — отвърна Плъхоловец 2. — Тъкмо си мислех същото. Ъ-ъ… как можем да използваме свирача?

Морис отново чу в главата си звук, подобен на вятър, фучащ през пещера.

„Не е ли ОЧЕВИДНО?“

— Не е ли очевидно? — изрече Плъхоловец 1.

— Да, очевидно — смотолеви Плъхоловец 2. — Очевидно е очевидно. Ъ-ъ…

Морис видя как мъжете отвориха няколко от клетките, награбиха плъхове и ги изсипаха в чувал. Видя как метнаха и Свинскибут в една торба. А после плъхоловците си тръгнаха, влачейки със себе си и пленниците, а той се зачуди къде в този лабиринт от мазета има дупка с Морисов размер?

Котките не могат да виждат в тъмното. Онова, което могат, е да виждат при много слаба светлина. Миниатюрен лъч лунна светлина се процеждаше в пространството зад него. Идваше от мъничка дупка в тавана, едва колкото за мишка и със сигурност недостатъчно голяма за Морис дори и да можеше да я достигне.

Тя осветяваше друго мазе. Изглежда, плъхоловците използваха и него — в единия ъгъл бяха натрупани няколко каци и купчини счупени клетки за плъхове. Морис се промъкна около тях, търсейки друг изход. Имаше врати, но те бяха затворени, а даже и неговият могъщ мозък не можеше да се справи с мистерията на кръглите брави. Най-сетне на една стена откри дренажна решетка. Промуши се през нея.

Още едно мазе. И още кутии и чували. Поне беше сухо.

Глас зад него каза: „Какво си ти?“

Той се извъртя. Успя да различи единствено кутии и чували. Въздухът все така вонеше на плъхове и се чуваше непрестанно шумолене и откъслечното слабо изцвъртяване, но мястото беше малко късче рай в сравнение с ада на помещението с клетките.

Гласът бе дошъл иззад него, нали? Със сигурност го бе чул, нали? Защото му се струваше, че току-що си е припомнил как чува глас, сякаш нещо бе дошло в главата му, без да си прави труда да минава през опърпаните му уши. Беше същото и при плъхоловците. Те говореха сякаш са чули глас, но смятаха, че това са собствените им мисли. Гласът всъщност не прозвуча, нали?

„Виждам те — каза споменът. — Не знам какво си.“

Не беше подходящ за спомен глас. Беше съскащ и се врязваше в съзнанието като нож.

„Приближи се.“

Лапите на Морис трепнаха. Мускулите на краката му почнаха да го бутат напред. Той заби нокти и успя да се овладее. „Някой се крие сред кутиите — реши той. — И вероятно не е добра идея да продумвам и дума. Хората реагират особено на говорещи котки. Не може да се разчита всички да бъдат откачени колкото малката разказвачка на приказки.“

„Приближи се.“

Гласът сякаш го теглеше. Трябваше да каже нещо.

— Добре ми е, където съм си, благодаря — обади се Морис.

„Тогава ще споделиш ли нашата БОЛКА?“

Последната дума болеше. Но не много, което беше учудващо. Гласът звучеше остро, силно и драматично, сякаш собственикът нямаше търпение да види как Морис се търкаля в агония. Вместо това му причини краткотрайно главоболие.

Когато дойде отново, гласът беше изпълнен с подозрение:

„Какво същество си ти? Съзнанието ти е СБЪРКАНО.“

— Предпочитам изумително — каза котаракът. — Както и да е, кой си ти, дето ми задаваш въпроси в тъмното?

Успяваше да надуши единствено плъхове. Вляво от себе си чу слаб шум и едва различи формата на много голям плъх, пълзящ към него.

Друг шум го накара да се обърне. От отсрещната страна се приближаваше още един плъх. Съвсем смътно го долови в мрака.

Шумолене отпред подсказа, че плъх се е шмугнал през тъмнината право пред него.

„Ето идват очите ми… КАКВО? КОТКА! КОТКА! УБИЙ!“