Изумителният Морис и неговите образовани гризачи

Глава 1

Плъхове!

Те преследваха кучетата и хапеха котките, те…

Но имаше и нещо друго. Изумителният Морис каза, че това е просто приказка за хора и плъхове. И трудното в нея било да се различи кои са хората и кои — плъховете.

Но пък Злобина Грим заяви, че това е приказка за приказките.

Всичко започна — част от всичко започна — в пощенската кола, която се изкачваше в планините откъм далечните градове в равнината.

Кочияшът не обичаше тази част от пътуването. Пътят се виеше през гори и планини по ронлив терен. Сред дърветата тегнеха дебели сенки. Понякога му се струваше, че разни неща следват колата и умело се крият от погледа му. Това го изнервяше.

А на това пътуване най-изнервящото беше, че долавяше гласове. Беше сигурен. Идваха иззад гърба му, от покрива на фургона, а там нямаше нищо, освен големите мушамени пощенски чували и багажа на младежа. Но в определени моменти беше сигурен, че шепнат пискливи гласчета.

Засега имаше само един пътник. Светлокос младеж, който седеше в клатушкащия се фургон и четеше книга. Четеше бавно и на глас, като движеше пръст по редовете.

— Уббервалд — прочете той.

— Казва се Юбервалд — обади се тъничък, писклив, но много ясен глас. — Точките го правят нещо като дълго „ыоо“. Но се справяш добре.

— Ьыоообервалд?

— Даже и с произношението може да се прекали, хлапе — чу се друг глас, който звучеше полусънено. — Ама знаеш ли кое му е най-хубавото на Юбервалд? Че е много, много далече от Сто Лат. Много далече от Псевдополис. Много далече от всякъде, където Капитанът на Стражата се е заканил живи да ни свари, ако пак ни зърне. И не е твърде популярно място. Кофти пътища. Куп планини. Хората не обикалят кой знае колко тук горе. Тъй че новините не пътуват много бързо, схващаш ли? И няма полицаи. Хлапе, тук можем да направим състояние!

— Морис? — внимателно подхвана момчето.

— Какво, хлапе?

— Нали не мислиш, че това, дето го правим, е, така де… непочтено, а?

Настъпи пауза, преди гласът да отвърне:

— В какъв смисъл непочтено?

— Ами… взимаме им парите, Морис. — Фургонът се люшна и подскочи над един трап.

— Да — съгласи се невидимият Морис, — но въпросът, който трябва да си зададеш, е от кого взимаме парите всъщност.

— Ами… обикновено от кмета или от градския съвет или от други такива.

— Правилно. А това значи, че са… какво? Казвал съм ти го и преди.

— Ъ-ъ…

— Прави-тел-ствени пари, хлапе — търпеливо рече невидимият. — Хайде, кажи го! Прави-тел-ствени пари.

— Прави-тел-ствени пари — послушно повтори момчето.

— Правилно! А какво правят правителствата с парите?

— Ъ-ъ, те…

— Те плащат на войници — натърти Морис. — Водят войни. Всъщност вероятно сме предотвратили много войни, като взимаме парите и ги влагаме там, където не могат да навредят. Ако се замислят над това, ще ни издигнат паметници.

— Някои от онези градове изглеждаха много бедни, Морис — колебливо изтъкна момчето.

— Ами значи тъкмо от оня тип, дето не им трябват войни.

— Опасна Тиква казва, че… — момчето се съсредоточи и устните му се задвижиха, преди да изрече думата, като че ли изпробваше произношението й наум — … че е не-ет-ично.

— Точно така, Морис — обади се пискливият глас. — Опасна Тиква казва, че не трябва да живеем от измама.

— Слушай, Праскови, измамата е в същината на хората — отвърна Морис. — Те са толкова настървени да се мамят непрекъснато, че избират правителства да го вършат вместо тях. Ние им предлагаме нещо срещу парите. Сполетява ги ужасна напаст от плъхове, плащат на свирач, всичките плъхове се изнизват от града след хлапето, скок-подскок, край на тормоза, всички са щастливи, че вече никой не им препикава брашното, благодарното население преизбира правителството, всички ликуват. Добре похарчени пари по мое мнение.

— Ама има напаст само защото ние ги караме да си мислят, че има — изписка Праскови.

— Е, скъпа моя, в бюджета на всичките тия малки правителства са предвидени пари за ловци на плъхове, схващаш ли? Не знам що се тормозя с всички вас, наистина.

— Да, ама ние…

Те осъзнаха, че колата е спряла. Отвън, в дъжда, се разнесе подрънкване на хамут. После фургонът се разклати и се чу шум от бягащи стъпки.

Нечий глас в тъмнината навън попита:

— Там вътре има ли някакви магьосници?

Пътниците се спогледаха в почуда.

— Не? — отвърна хлапето, от типа не-та, които питат: „Защо се интересувате?“

— Ами някакви вещици? — продължи гласът.

— Не, никакви вещици — поклати глава хлапето.

— Добре. Там вътре има ли някакви тежковъоръжени тролове, наети от пощенската компания?

— Съмнявам се — намеси се Морис.

Настъпи пауза, изпълнена с трополенето на дъжда.

— Окей, ами върколаци? — обади се гласът накрая.

— Как изглеждат? — попита хлапето.

— О, ами изглеждат съвсем нормално точно до момента, в който стават целите, тъй де, в косми и зъби и огромни лапи и скачат през прозореца върху ти — потрепери гласът. Говорещият сякаш проверяваше по списък.

— Ами всички имаме косми и зъби — каза хлапето.

— Тогава значи сте върколаци?

— Не.

— Добре, добре. — Последва още една пауза, изпълнена с шума на дъжда. — Окей, вампири — продължи гласът. — Нощта е мокра, няма да ви се лети в такова време. Някакви вампири там вътре?

— Не! — ядоса се момчето. — Ние сме напълно безвредни!

— О, боже! — измърмори Морис и се навря под седалката.

— Това е утеха — отвърна гласът. — В тия времена човек не може да бъде прекалено предпазлив. Наоколо има доста странни хора. — През прозореца бе наврян арбалет и гласът каза:

— Парите и живота. Оферта две в едно, схващате ли?

— Парите са в куфара на покрива — чу се гласът на Морис отдолу.

Разбойникът се втренчи в мрака на фургона:

— Кой каза това?

— Ъ-ъ, аз — смотолеви момчето.

— Не забелязах да си отваряш устата, хлапе!

— Парите са на покрива. В куфара. Но ако бях на ваше място, не бих…

— Ха, сигурно не би — прекъсна го разбойникът. Маскираното му лице се махна от прозореца.

Момчето взе свирката от седалката до него. Беше от тези, които наричаха цафари, макар че вече никой не можеше да си спомни откога цакаха за тях доста над два пенса.

— Изсвири „Грабеж с насилие“, хлапе — приглушено изръмжа Морис.

— Не може ли просто да му дадем парите? — обади се Праскови. Гласът й беше съвсем изтънял.

— Парите са, за да ни ги дават на нас — натъртено отсече Морис.

Над главите си чуха как сандъкът проскърцва, докато разбойникът го смъкваше от покрива на фургона.

Момчето послушно вдигна свирката и изкара няколко ноти. Последваха редица звуци. Чу се изскърцване, тупване, нещо като сборичкване и накрая много кратък писък.

Когато се възцари тишина, Морис се покатери обратно на седалката и подаде глава от фургона в тъмната и мокра нощ.

— Добър човек — отбеляза той. — Благоразумен. Колкото повече мърдаш, толкова по-силно хапят. Май още няма сериозни поражения? Браво. Ела малко по-насам, да те виждам. И внимателно, ей? Не искаме никой да се паникьосва, нали?

Разбойникът се появи в кръга от светлината на фургона. Пристъпяше много бавно и внимателно, широко разкрачен. И тихо скимтеше.

— А-а, ето на — жизнерадостно го посрещна Морис. — Изприпкаха право по крачолите ти, нали? Типичен номер при плъховете. Само кимни, щото не искаме да ги дразним. Не е за приказки докъде могат да стигнат работите.

Разбойникът кимна много бавно. После присви очи.

— Ти си котка? — измънка той, след което кръстоса поглед и изпъшка.

— Казах ли да говориш? — сопна се Морис. — Не мисля, че казах да говориш, а? Кочияшът избяга ли, или го уби?

Физиономията на мъжа се изопна.

— А-а, бързо схващаш, харесвам това у разбойниците — ухили се Морис. — На тоя въпрос можеш да отговориш.

— Избяга — с пресипнал глас отговори разбойникът.

Морис пъхна глава обратно във фургона.

— К’во шъ ка’ете? — смигна той. — Карета, четири коня, може би разни ценности в пощенските чували… сигурно, е-хе, хиляда долара или повече. Хлапето може да кара. Струва си да се пробваме?

— Това е кражба, Морис — укори го Праскови. Тя седеше на седалката до момчето. Беше плъх.

— Не е кражба като кражба — защити се Морис. — По-скоро е… откривателство. Кочияшът е избягал, така че е… нещо като спасяване. Ами да, точно така, можем да я върнем срещу наградата. Така е много по-добре. И е законно. Ще действаме ли?

— Хората ще задават прекалено много въпроси — изтъкна Праскови.

— Ако просто я оставим, някой ияулп ще я открадне — занарежда Морис. — Някой крадец ще си я присвои! Много по-добре е ние да я вземем, нали? Ние не сме крадци.

— Ще я оставим, Морис — каза Праскови.

— Ами тогава хайде да откраднем коня на разбойника — настоя той, сякаш вечерта нямаше да завърши както трябва, ако не откраднеха нещо. — Да откраднеш от крадец не е кражба, щото се нулира.

— Не можем да стоим тук цяла нощ — обърна се момчето към Праскови. — Има право.

— Точно така! — спешно се намеси разбойникът. — Не можете да стоите тук цяла нощ!

— Точно така — обади се хор от гласове от панталоните му, — не можем да стоим тук цяла нощ!

Морис въздъхна и отново надникна през прозореца.

— О-кей — проточи той. — Ето какво. Ще стоиш съвсем мирно и ще гледаш само напред и няма да пробваш никакви номера, защото ако понечиш, само да изрека думичката…

— Не я изричай! — В гласа на разбойника се долавяше още по-голяма припряност.

— Добре — продължи Морис — и ще вземем коня ти за наказание, а ти можеш да вземеш фургона, щото това ще е кражба и само на крадците им е позволено да крадат. Нещо против?

— Каквото кажеш! — обади се разбойникът, а после размисли и бързо добави: — Но, моля те, не казвай нищо.

Той заби поглед напред. Видя момчето и котката да излизат от фургона. Чу различни звуци зад гърба си, докато му взимаха коня. И се сети за меча си. Хубаво, от тази сделка щеше да вземе цяла пощенска кола, но съществува и такова нещо като професионална гордост.

— Добре — прозвуча след малко гласът на котката. — Ние сега си тръгваме, а ти трябва да обещаеш да не мърдаш, докато не изчезнем. Обещаваш ли?

— Честна разбойническа — отвърна той, бавно протягайки ръка за меча си.

— Добре. Вярваме ти — обади се котката.

Мъжът почувства как панталоните му олекват, докато плъховете се изнизваха от тях и чу подрънкването на хамута. Изчака момент, после се извъртя, изтегли меча си и се втурна напред.

Всъщност съвсем малко напред. Нямаше да падне толкова тежко, ако някой не му беше овързал връзките на обувките.

Казваха, че е изумителен. Наричаха го Изумителният Морис. Той никога не беше целял да е изумителен. Просто така се случи.

Усети, че нещо странно стана оня ден, точно след обяда, когато погледна отражението си в една локва и си помисли: „Това съм аз.“ Дотогава никога не беше осъзнавал това. Разбира се, беше трудно да си спомни как е разсъждавал, преди да стане изумителен. Струваше му се, че съзнанието му е било просто някакъв вид супа.

А после се прибавиха и плъховете, които живееха под купчината смет в един ъгъл от територията му. Той осъзна, че има нещо образовано в плъховете, когато скочи върху един, който попита:

— Не може ли да го обсъдим?

Тогава част от неговото изумително ново съзнание му рече: „Не можеш да изядеш някой, който говори. Поне не и преди да чуеш какво има да казва.“

Плъхът беше Праскови. Тя не беше като другите плъхове. Както и Опасна Тиква, Невли Зай, Загар, Свинскибут, Големи Икономии, Токсинчо и всички останали. Но пък и Морис вече не беше като другите котки.

Другите котки изведнъж се оказаха глупави. И така, Морис започна да се движи с плъховете. С тях можеше да си поговори. Те го приемаха добре, стига да не изядеше някой от познатите им.

Плъховете дълго се тревожиха защо внезапно са станали толкова умни. Морис смяташе това за загуба на време. Нещата просто се случваха. Но плъховете продължаваха да умуват дали не е от нещо, което са изяли от купчината боклук, въпреки че дори на Морис му беше ясно, че това не би могло да обясни как той се е променил, защото той никога не би ял боклук. И със сигурност не би ял боклук от онази купчина, като знаеше откъде идва…

Той смяташе, че плъховете са, честно казано, тъпички. Интелигентни, да, ама тъпички. Беше живял по улиците четири години и почти не му бяха останали уши, имаше белези по целия си нос и беше умен. Походката му беше толкова наперена, че ако забързаше малко, се препъваше. Когато вирваше опашка, хората трябваше да я заобикалят. Той смяташе, че трябва да си умен, за да живееш четири години по тези улици, с всичките им кучешки банди и свободно практикуващи кожари. Един погрешен ход и вече си обяд и чифт ръкавици. Да, налагаше се да си умен.

Трябваше и да си богат. Отне му известни усилия да го обясни на плъховете, но Морис бе изръшкал града и бе научил как стават работите, и парите, натъртваше той, са ключът към всичко.

И тогава един ден видя глуповатата физиономия на момчето, което надуваше свирката си, сложило шапка за монети пред себе, и му хрумна идея. Изумителна идея. Просто се пръкна, буфф, ей така изведнъж. Плъхове, свирка, глуповидно момче… И му каза:

— Ей ти, с глупавата физиономия! Искаш ли да направиш състоян… не, бе, хлапе, тук долу съм…

Зазоряваше се, когато конят на разбойника излезе от дебрите, мина един пролом и спря в приятна горичка. Долу в ниското се простираше долина; градът се гушеше досами бреговете на речното русло.

Морис се изхлузи от дисагите и се протегна. Момчето с глуповатия вид помогна на плъховете да излязат от другата торба. Те прекараха пътуването скупчени върху парите, но бяха твърде любезни да признаят, че никой не иска да спи в една торба с котката.

— Как му е името на този град, хлапе? — попита Морис, седнал върху камък и вперил поглед надолу към града. Зад него плъховете отново брояха парите, трупайки ги на купчинки до кожената чанта. Те го правеха всеки ден. Въпреки че нямаше джобове, в Морис имаше нещо, от което останалите изпитваха желание да си проверяват дребните колкото е възможно по-често.

— Нарича се Кански Мекиц — прочете в пътеводителя момчето.

— М-хм… трябва ли да ходим там, щом е кански? — откъсна се Праскови от броенето.

— Ха, той не се казва кански, понеже е кански — каза Морис. — Това е на чужд език бански, схващаш ли?

— Тъй че всъщност се нарича Бански Мекиц? — пробва се Невли Зай.

— Не бе, не, наричат го Бански, понеже… — Изумителният Морис се поколеба, но само за момент — понеже си имат баня, схващаш ли? Много изостанало място е това. Няма много бани наоколо. Но си имат една и са толкова горди с нея, че искат всички да разберат. Сигур трябва да си купиш билет само за да я видиш.

— Това вярно ли е, Морис? — попита Опасна Тиква. Той зададе въпроса съвсем вежливо, но беше ясно, че всъщност казваше: „Не мисля, че това е вярно, Морис.“

О, да… Опасна Тиква. Опасна Тиква беше труден опонент. А всъщност не би трябвало да е така. „В доброто старо време — помисли си Морис — дори не бих изял толкова малък и блед и най-общо казано болнав на вид плъх.“ Той впи поглед в малкия плъх албинос с белоснежна козина и розови очички. Опасна Тиква не отвърна на погледа му, понеже беше прекалено късоглед. Разбира се, слепотата не бе чак такъв недостатък за биологични видове, които прекарват повечето си време в тъмнина и имат обоняние, което беше, доколкото Морис схващаше, почти толкова добро, колкото взор, слух и говор наедно. Например плъхчето винаги обръщаше главата си и се вторачваше право в него, когато го заговореше. Това беше обезпокоително. Морис познаваше една сляпа котка, която често се блъскаше във вратите, но Опасна Тиква никога не го правеше.

Опасна Тиква не беше главатарят. Това беше работа на Свинскибут. Свинскибут беше голям и свиреп и донякъде подъл, и не се радваше особено да има изострен ум, и определено не копнееше да говори с котка. Той беше доста стар по времето на Промяната (както плъховете го наричаха) и казваше, че е прекалено стар за промени. Той оставяше „разговора с Морис“ на Опасна Тиква, който беше роден точно след Промяната. А пустото плъхче беше умно. Невероятно умно. Прекалено умно. Морис се нуждаеше от цялата си изобретателност, когато имаше вземане-даване с Опасна Тиква.

— Изумително е какво знам — каза той, примижавайки бавно срещу него. — Както и да е, това е приятен на вид град. Изглежда ми богат. Сега това, което ще направим, е…

— М-хм…

Морис мразеше този звук. Ако нещо звучеше по-неприятно от особените въпросчета на Опасна Тиква, то беше, когато Праскови си прочистваше гърлото. Това означаваше, че много тихо ще каже нещо, което ще го разстрои.

— Да — рязко се обърна той.

— Наистина ли трябва да продължаваме да правим това? — попита тя.

— Ами, не, разбира се — отвърна Морис. — Аз изобщо не трябва да съм тук. Аз съм котарак, нали? Котарак с моя талант? Ха! Можех да си намеря наистина сладка работа при някой фокусник. Или може би при вентрилоквист. Можех да правя какво ли не, ясно, щото хората обичат котки. Но тъй като съм невъзможно, тъй де, глупав и добродушен, реших да помогна на шепа гризачи, които са, да си го кажем направо, не точно първи любимци на хората. Ама някои от вас — и той метна жълт поглед към Опасна Тиква — имат разни идеи да ходят на някакъв си остров и да създадат нещо като собствена плъхска цивилизация, което аз смятам за много, така де, възхитително, но за това ви трябват… какво съм ви казвал, че ви трябва?

— Пари, Морис — отвърна Опасна Тиква, — но…

— Пари. Точно така, щото какво можете да си вземете с пари? — той огледа плъховете и подсказа: — Почва с Л.

— Лодки, Морис, но…

— А и ще ви трябват какви ли не инструменти, пък и храна, разбира се…

— Има кокосови орехи — обади се глуповидното момче, което лъскаше флейтата си.

— О, нима някой продума? — вдигна вежди Морис. — Ти пък, хлапе, какво знаеш за това?

— Набавяш си кокосови орехи — обясни момчето. — На самотни острови. Един, който ги продаваше, ми каза.

— Как? — попита Морис. Той не беше твърде наясно с кокосовите орехи.

— Не знам. Просто си ги набавяш.

— О, сигурно просто си растат по дърветата, така ли? — саркастично подхвана котаракът. — Леле, просто не знам какво щяхте да правите без… кой? — Втренчи се в групата: — Почва с М.

— Теб, Морис — отговори Опасна Тиква. — Но, разбираш ли, ние всъщност мислим, че…

— Да? — подкани го той.

— М-хм — прокашля се Праскови. Морис изпъшка.

— Опасна Тиква иска да каже, че цялото това крадене на зърна и сирене и гризане на дупки в стените е, ами… — тя вдигна поглед към жълтите очи на Морис — не е морално.

— Но плъховете точно това правят! — извика Морис.

— Но ние чувстваме, че не би трябвало да го правим — възрази Опасна Тиква. — Ние трябва да си проправим собствен път в света!

— О боже о боже о боже — поклати глава Морис. — Ура за острова, а? Царството на плъховете! Не че се присмивам на мечтата ви — побърза да добави. — Всеки трябва да има мечти. — Той искрено вярваше в това. Ако знаеш какво другите много, ама страшно много искат, имаш почти неограничена власт над тях.

Понякога се чудеше какво ли иска глуповидното хлапе. Доколкото схващаше — нищо, стига да може да свири на флейтата си и да го оставят на мира. Но… ами, то беше като онова с кокосовите орехи. Не щеш ли, хлапето току изтърсваше по нещо, което показваше, че слуша през цялото време. Такива хора трудно се управляват. Но котките ги бива да управляват хората. Мяу тук, мър там, малко помачкване с лапи и… на Морис никога не му се бе налагало да мисли за това преди. На котките не им трябва да мислят. Просто трябва да знаят какво искат. Мисленето е за хората. Нали затова са хора.

Той се замисли за добрите стари времена, когато мозъкът му не пращеше като фойерверк. Отиваше пред вратата на университетската кухня и си придаваше умилителен вид, а готвачите се мъчеха да се сетят какво желае. Направо невероятно! Почваха да му говорят неща от сорта на: „Шъ иска ли пухи паничка млекце? Шъ иска ли пухи бисквитка? Шъ иска ли пухи тез хубавки огризки?“ И всичко, което се искаше от Морис, бе да изчака търпеливо, докато стигнат до нещо, което звучи приемливо, като например „пуешки кълчици“ или „агнешки кюфтенца“.

Но беше убеден, че не е изяждал нищо магическо. Няма омагьосани пилешки дреболии, нали?

Плъховете бяха изяли магическото нещо. Бунището, което наричаха „дом“, а също и „обяд“, беше на гърба на Университета, а това все пак беше университет за магьосници. Старият Морис не обръщаше особено внимание на хората, които не поднасяха панички, но беше наясно, че едрите мъже с островърхи шапки бяха причина да се случват странни работи.

А сега знаеше и какво се случваше с нещата, които използваха. Хвърляха ги през стената, когато приключеха с тях. Всичките стари похабени магически книги и угарките от изгорелите свещи, и останките от зеленото бълбукащо вещество в казаните свършваха на голямото бунище заедно с консервените кутии, старите опаковки и кухненските отпадъци. О, да, магьосниците бяха сложили надписи „Опасно“ и „Токсично“, но по онова време плъховете не можеха да четат и обичаха угарките на свещите.

Морис никога не беше хапвал нещо от бунището. Той смяташе, че „Не яж нещо, което блещука“ е добър житейски девиз.

Но и неговото съзнание се бе променило горе-долу по същото време, по което и на плъховете. Това беше мистерия.

Оттогава той правеше онова, което котките винаги са правели. Действаше хората. Сега и някои от плъховете също се брояха за хора, разбира се. Хората са си хора, дори да имат по четири крака и да се наричат с имена като Опасна Тиква, което е от имената, които избирате, ако сте се научили да четете, преди да схващате смисъла на думите, и четете табелите и етикетите на старите ръждясали тенекиени кутии, и се наричате с имена, чието звучене ви харесва.

Проблемът при мисленето е, че веднъж започнал, не спираш да мислиш. А Морис беше на мнение, че плъховете прекаляват с мисленето. Доста го притесняваше Опасна Тиква, който обаче беше толкова зает да обмисля глупави идеи за това как плъховете могат наистина да създадат някъде своя собствена страна, че той успяваше да се справи с него. Най-зле беше с Праскови. Обичайният трик на Морис да бръщолеви бързо, докато хората се объркат, изобщо не минаваше при нея.

— М-хм — подхвана тя отново, — ние мислим, че този път трябва да е за последно.

Морис се облещи. Другите плъхове леко отстъпиха назад, но тя отвърна на погледа му.

— Това трябва да е последният път, когато правим тъпия номер с „напаст от плъхове“ — повтори. — И това е окончателно.

— А какво мисли Свинскибут по въпроса? — контрира Морис. Той се обърна към главния плъх, който ги наблюдаваше. Винаги, когато Праскови му създаваше ядове, си струваше да се обърне към Свинскибут, защото той не я харесваше особено.

— Какво имаш предвид, да мисля? — избоботи Свинскибут.

— Аз… сър, мисля, че трябва да прекратим това — настоя Праскови, нервно кланяйки глава.

— О, и ти мислиш, така ли! — заяде се Свинскибут. — Напоследък всички мислят. Аз мисля, че доста се прекалява с това мислене, ето какво мисля аз. По мое време не сме си и помисляли за мислене. Доникъде нямаше да стигнем, ако първо мислехме.

Той също се втренчи в Морис. Свинскибут не харесваше котарака. Той не харесваше повечето неща, които се случиха след Промяната. Всъщност Морис се чудеше докога Свинскибут щеше да остане главатар. Той не обичаше да мисли. Принадлежеше на времето, когато водачът на плъховете трябваше да е просто едър и необуздан. Сега светът се движеше твърде бързо за него, което го ядосваше.

Сега беше по-скоро подтикван, отколкото водещ.

— Аз… Опасна Тиква, сър, смята, че трябва да мислим за установяване, сър — не се отказа Праскови.

Морис се смръщи. Свинскибут нямаше да се вслуша в Праскови и тя го знаеше, но Опасна Тиква беше онова, което плъховете имаха за най-близо до магьосник, и дори големите плъхове го слушаха.

— Мислех, че ще се качим на някоя лодка и ще открием нейде си остров — каза Свинскибут. — Таман за плъхове са това, лодките — добави той с одобрение. После продължи с леко нервен и малко раздразнен тон към Опасна Тиква:

— И народът ми вика, че тия пари ни трябват, понеже сега, като го можем всичкото това мислене, трябва да бъдем еф… ефич…

— Етични, сър — обади се Опасна Тиква.

— Което ми звучи неплъхски. Не че мнението ми се брои за нещо, както личи — озъби се Свинскибут.

— Имаме достатъчно пари, сър — каза Праскови. — Вече имаме много пари. Имаме много пари, нали, Морис?

Не звучеше като въпрос, а по-скоро като обвинение.

— Ами, като казваш много… — започна Морис.

— И всъщност имаме повече пари, отколкото мислехме — прекъсна го Праскови със същия тон. Беше много вежлива, но просто не спираше и задаваше все погрешните въпроси. Погрешен въпрос за Морис беше всеки, който не желаеше да му задават. Праскови отново се прокашля.

— Казвам, че имаме повече пари, Морис, понеже ти ни обясни, че паричките, които наричат „златни монети“, блестели като луната, а „сребърните монети“ светели като слънцето и че ти ще задържиш всичките сребърни монети. Всъщност, Морис, е точно обратното. Сребърните монети блестят като луната.

През ума на Морис мина една доста груба дума на котешки език, който е много богат на такива. „Какъв е смисълът на образованието — помисли си, — щом хората ще го ползват?“

— Така че ние, сър, смятаме — обърна се Опасна Тиква към Свинскибут, — че след този последен удар трябва да разделим парите и всеки да тръгне по своя път. Освен това става опасно да продължаваме с все същия номер. Трябва да спрем, преди да е станало твърде късно. Тук има река. Би трябвало да стига до морето.

— Остров без хора или крллттр котки би било хубаво място — кимна Свинскибут.

Морис не позволи на усмивката си да избледнее, въпреки че знаеше какво означава крллттр.

— И не бихме искали да спираме Морис от чудесната му нова работа при фокусника — додаде Праскови.

Очите на Морис се присвиха. За момент беше на косъм да наруши желязното си правило да не яде някой, който може да говори.

— Ами ти, хлапе? — обърна се той към глуповидното момче.

— Нямам нищо против — отвърна то.

— Нищо против какво? — изнерви се Морис.

— Нищо против нищо, наистина — каза момчето. — Стига никой да не ми пречи да свиря.

— Но ти трябва да мислиш за бъдещето си! — не се стърпя Морис.

— Мисля — отвърна хлапето. — Искам да продължавам да свиря в бъдеще. Не ми искат пари, за да свиря. Но може би плъховете имат право. На няколко пъти едва се измъкнахме, Морис.

Котаракът впи очи в момчето, за да види дали не се шегува, но шегата не беше присъща за него. Той се предаде. Е, не точно. Не беше стигнал дотук, като се предаваше при проблеми. Просто ги оставяше настрана. Все пак винаги изникваше нещо.

— Окей, чудесно. Ще го направим още веднъж и ще разделим парите на три. Чудесно. Няма проблем. Но ако ще е за последно, да го направим така, че да се помни, а? — Той се ухили.

Плъховете, тъй като бяха плъхове, не се радваха при вида на ухилена котка, но разбираха, че е взето трудно решение. Те си позволиха леки въздишки на облекчение.

— Така доволен ли си, малкия? — попита Морис.

— И след това ще мога да свиря?

— Категорично.

— Добре — каза хлапето.

Парите, светещи като слънцето и блестящи като луната, бяха мълчаливо прибрани в торбата. Плъховете я завлякоха под храстите и я заровиха. Никой не може да заравя пари по-добре от плъховете, пък и не си струваше да носят твърде много в града.

После опряха до коня. Беше ценен кон и Морис с огромна неохота го пусна на свобода. Но както изтъкна Праскови, бил разбойнически кон, с твърде богато украсени седло и юзди. Да се опитат да го продадат тук можело да е опасно. Щели да тръгнат приказки. Можели да привлекат вниманието на правителството. Не било сега времето да ги подгони Стражата.

Морис отиде до ръба на скалата и се загледа към града, разсънващ се под изгрева.

— Да ги разбием този път, а, дружина? — обърна се той към плъховете, като се върнаха. — Искам максимум цвъртене, пулене и пикаене, ясно?

— Ние мислим, че пикаенето не е наистина… — започна Опасна Тиква, но Праскови се прокашля и той смотолеви: — О, ами всъщност, щом ще е за последно…

— Откак проходих, пикая на всичко — избоботи Свинскибут. — Сега ми викат, че не било правилно. Ако това значи мисленето, радвам се, че не го употребявам.

— Да ги изумим! — опна се Морис. — Плъхове? В този град си мислят, че са виждали плъхове? Като видят нас, ще има приказки да разправят!