Императорът на тръните

50.

— Трябва да стане бързо.

— Дотук са минали сто двайсет и осем години, крал Йорг — каза Тапрут. — А още не сме избрали император, дори не сме близо до съгласие. Не знам какво ще реши този път Съборът, но знам, че няма да го реши бързо, това ти го гарантирам.

— Времето ни изтича. Не го ли усещаш? — Биеше в мен като барабан. Заплаха, опасност, която наближава.

Тапрут се ококори. Явно не разбираше.

— Гвардията ни пази, обградила е двореца…

— Трябва да стане бързо. — Плъзнах поглед по навалицата, крале, царе, дукове, графове. — Кой оглавява най-голямата фракция?

— Ти, бих казал — отвърна Тапрут. — Глей, глей — добави с известно закъснение.

— Това е добре. А следващите с най-голямо влияние?

— Цар Молион, Червената кралица и Костос от Пристанищните кралства. Баща ти също беше събрал значителна подкрепа.

Зърнах дядо си сред тълпата, Миана стоеше до него.

— За Молион нямай грижа. Следовниците му вече се оглеждат за нови съюзи. Кралицата е отвън… Значи Костос. Покажи ми го.

Не знам защо, но бях очаквал конте, а Костос се оказа по-висок от мен, с воинска осанка, облечен от глава до пети в стоманена ризница, без излишни финтифлюшки, само нагръдникът му беше разкрасен с изображение на слънчев изгрев зад черен кораб, дело на истински майстор в занаята.

— Има ли някакъв закон, който забранява да се качваме на подиума, до трона? — попитах.

— Какво? Да. Не, всъщност май няма. Но никой не го прави. — Притеснението на Тапрут се изливаше през пръстите му, които летяха нагоре-надолу и дърпаха коса, копчета, връзки.

Тръгнах бавно към подиума, Тапрут кършеше пръсти по петите ми. Взех с два скока стъпалата и застанах пред трона.

— Дано ме чуваш, Фекслър. Искам да знам дали можеш да контролираш вратите и осветлението. Ако не можеш, не знам защо изобщо трябваше да идвам тук. — Говорех тихо, все едно се моля.

За миг светлината около мен се усили, съвсем малко и съвсем за кратко, сякаш лампите в тавана над трона са светнали по-ярко за част от секундата. Сетих се за подземията на замък Утрен, как Фекслър ме беше превел по пътечката си от примигващи светещи мехури. Сигурен бях, че тогава, преди четири години, Фекслър е имал сериозни основания да се стреми към императорския дворец във Виен, да бъде доведен тук физически, а не просто да плува в своя скрит океан. Може би съм му помогнал да мине през стени, които не можех да видя. И вероятно трябваше да благодарим на него, че Виен още не бе сринат на отровна прах. Но каквито и мотиви да тласкаха Фекслър, в момента за мен най-важни бяха вратите и осветлението.

— Ще ме чуваш ли, независимо къде съм?

Пак онова просветване.

— Ей, момче! — Костос крачеше към мен, настръхнал, изпълнен с негодувание, блестящ.

— Момче? — Надявал се бях да е той. Нему се падаше да ме клъвне. Дойде ли ред на кълването, сред кралските особи съществува строга йерархия, точно като при кокошките. — Това момче има двайсет и шест гласа зад себе си. По-добре ме наричай крал Йорг и виж какъв стимул би ме убедил да те направя император.

Това постресна Костос и той се вгледа в мен. Гневът му, че съм престъпил неписаните правила, се бореше с желанието му да прилапа моите двайсет и шест гласа. Приближи се към подиума. Знаех каква картинка рисува това в главите на Стоте. Костос в краката ми. Молител.

— Трябва да говорим, крал Йорг — каза той много тихо, шепнешком почти. — Но не тук, където всеки може да ни чуе. Римската стая би трябвало да ни осигури нужното усамотение. Ела там с онези от знаменосците си, които са склонни да си разкрият картите.

Кимнах като суверен на поданик и изчаках да тръгне, преди да сляза от подиума.

— Хитрец е Костос, глей! — Тапрут се лепна отново за рамото ми. — Гневлив също, на младини печели три пъти поред турнира на Пристанищните кралства. Беше трети син и никой не очакваше, че ще наследи баща си. Внимавай за доверения му човек, крал Перен от Угал. Умее да преговаря и е студен като лед. Онзи ниският с белега, ей там! Виждаш ли го?

Костос се движеше през залата, докосваше ръката на мъж тук, на друг там, събираше антуража си. Твърде бавно, ако питаха мен. Зад него Горгот стърчеше над тълпата, не поглеждаше към никого, свел глава настрани, сякаш се вслушва.

— Коя е Римската стая? — Тапрут кимна към един от входовете и се подсмихна под нос. Точно тази стая ми беше показала Елин. Нищо чудно да беше там сега и да я показваше на съпруга си. Имаше ли изобщо нещо, което добрият доктор да не знае?

Преброих петнайсет мъже, които влязоха в Римската стая. Костос влезе последен.

— Да ида да събера поддръжниците ти? — подсказа ми Тапрут. Трудно щеше да се справи с такава задача, да не кажа невъзможно. Поддръжниците ми бяха толкова различни, че само неговата дума трудно би ги вкарала където и да било.

— Ще ида сам — казах и го оставих да ми гледа гърба.

Стоте ме проследиха с поглед, някои озадачени, някои любопитни, други с името „Пия“ на уста.

На прага спрях. Поддръжниците на Костос стояха пред мен в неправилен полукръг, уверени, с дълъг опит в този вид преговори.

— Идваш сам? — Костос даде ясно да се разбере, че това не му харесва.

— Така реших, да — рекох аз. — Затвори вратата. — И на педя зад мен стоманената врата се плъзна надолу, без да издаде звук.

Минаха няколко секунди, преди мъжете в стаята да се осъзнаят.

— Какво означава това? — пръв намери гласа си крал Перен от Угал, останалите още бяха онемели от шока.

— Нали искахте усамотение? Ако съм разбрал правилно? — Тръгнах към тях. Неколцина отстъпиха, сигурно и сами не знаеха защо. Всъщност се подчиняваха на инстинкта, който кара овцете да бягат далеч от вълка.

— Но как?… — Костос размаха месест юмрук към стоманената врата зад мен.

Изхлузих жезъла на Орлант от ръкава си и го хванах за края, преди да е паднал. Без да прекъсвам движението, замахнах към Костос. Ако кажа, че главата му експлодира, ще е доста точно. Виждал бях отблизо, в стазис, какво става, когато куршум мине през човешки череп. В ярката кървава дъга, която плисна след жезъла ми, видях същите лъскави парченца. Колкото до крал Перен, него го убих преди първата капка от кръвта на Костос да стигне до пода.

Още двама паднаха със спукани черепи, преди другите да се пръснат извън обхвата ми. И двамата бяха стари и бавни. Започнал бях с Костос, защото го бях преценил като най-опасен, но сред единайсетте оцелели имаше мъже в разцвета на силите си, а и немалко сред Стоте бяха заграбили властта в кралствата си с мускули и самообладание, а не само по наследство или с политически интриги.

— Това е лудост!

— Той е луд!

— Стегнете се. Няма къде да избяга. — Последното го каза Онал, един от съветниците на Костос и роден боец.

Толкова много в живота е въпрос на гледна точка.

— Аз бих казал, че вие няма къде да избягате.

Учителят Лундист ме учеше да се бия с пръчка. Изтъкнал бе няколко добри аргумента в полза на това умение. Първо, често се случва да нямаш меч подръка, а здрава пръчка се намира лесно. Второ, оказа се, че самият той е изключително добър в този вид бойно изкуство. Обикновено не бих обвинил стареца в долни мотиви, но на всички ни е приятно да се изфукаме, а и колцина, които ме познават добре, биха устояли на изкушението да ме понатупат с парче дърво?

— Последната и най-важна причина — казваше той — е дисциплината. След време уроците ти с меча може и да постигнат известен успех в това отношение, но засега не виждам никакви признаци. За да владееш боя с пръчка в стил Линг, трябва да постигнеш пълна хармония между ума и тялото.

Лежах по гръб в края на учебния двор, целият насинен и останал без дъх.

— А теб кой те е научил, учителю? Как си станал толкова добър?

— Ставай! — И тръгна към мен, пръчката му сечеше въздуха толкова бързо, че се размазваше пред погледа.

Завъртях се наляво, после надясно, но така и не избегнах ударите.

— Ох! — Опитах се да блокирам и пръчката ме перна силно по пръстите. — Ох бе! — Понечих да стана и установих, че тъпият край на пръчката подпира отдолу адамовата ми ябълка.

— Учил съм се при майсторите в Линг, в двореца, където баща ми обучаваше принцовете. С брат ми Лунтар тренирахме дълги години. Това е учението на Лий, запазено в подземията на Пекин отпреди Хилядата слънца.

Заех стойка, прибрах жезъла от желязно дърво успоредно на подлакътника си и помамих с пръст Онал да ми дойде, точно както Лундист го бе правил многократно преди години.