27.

Пет години по-рано

Дълго лежах трескав в мрака. Лежах в прахта до пресния труп на хилядолетник и от време на време, когато съзнанието ми се проясняваше достатъчно, за да проумее завалените молби на обложения ми език, пиех.

Когато няма светлина и звук, е трудно да различиш сънищата от делириума. Говорех на себе си — мрънках и се обвинявах, — понякога и на Фекслър, който лежеше по лице с разкашкан тил. Стисках пищова му — моя тотем срещу ужасиите на нощта. В другата си ръка стисках кутията с релефните тръни и дори в лудостта на треската не дръзвах да я отворя.

Говорех на демоните си, обръщах се към всеки от тях с дълъг скучен монолог насред прахоляка. Главата на Леша ме гледаше от нишата с лекарствата, кожата ѝ излъчваше светлина, а от отсечения ѝ врат се процеждаше тъмна кръв. И Бащицата дойде, очите му избодени, езикът му изгорен, дойде да ми прави компания, да си поговорим, макар думите му да бяха нечленоразделни като моите. Уилям дойде, хванал мама за ръка, нейните очи — разтревожени, неговите — твърди като камък.

— Опитах се да те спася. — Все същата стара история. Не очаквайте нови извинения от Йорги.

Той поклати глава, кръв и къдрици. И двамата знаехме, че него тръните не биха го спрели.

Мъртвите от Гелет също дойдоха да постоят на стража, те и братята ми от тресавището, които Чела беше събрала в моя чест.

След време лекарствата на Фекслър най-сетне подействаха, треската ми премина и сънищата избледняха в мрак. Очите на Уилям се стопиха последни, упорити като обвинение.

— Гладен съм. — Надигнах се. Бях толкова схванат, че прешлените на гръбнака ми изстъргаха.

Не знаех колко време съм лежал на пода. Във всеки случай достатъчно дълго Фекслър да се размирише. Но дори сладникавата миризма на разложение не се отрази на апетита ми.

Измъкнах пипнешком сушеното месо от раницата си, дъвчех енергично в мрака и плюех жилите. Не запалих фенера дори когато реших да пребъркам Фекслър — светлината трябваше да се пести. С едната си ръка бърках в многобройните му джобове, в другата стисках изтъпения си нож, защото не бях докрай сигурен, че вкочаненият му труп ще понесе вниманието ми без възражения. Той не помръдна обаче. Може би Строителите са умеели да защитават обиталищата си от такива вредни влияния, така както заклетите в ума слагат печати на кралските гробници, за да защитят покойниците от поругаване. Открих у Фекслър лека правоъгълна кутийка, като калъф за карти, в която нещо дрънчеше, в друг джоб намерих няколко еластични картончета, но не от хартия, а от материал, който приличаше на пластимаса, в предния джоб на ризата му имаше тубички, най-вероятно инструменти за писане. Всичко това отиде в раницата ми.

Накрая, когато се почувствах готов да тръгна, запалих фенера.



Да стигна до шахтата се оказа точно толкова неприятно, колкото си го бях представял. Да се изкатеря по гладките ѝ стени, за да докопам въжето, се оказа още по-неприятно. А понеже първия път го изпуснах, паднах и се наложи да повторя онова с катеренето, историята ми едва не завърши с прашен скелет на дъното на дълбока дупка.

Когато най-сетне се изтеглих със сетни сили на горния свят, под жежкото обедно слънце, с разкървавени ръце, останал без дъх и толкова обезводнен, че даже не се потях, Плашо и жребецът ме посрещнаха със същите тъпи погледи, с които ме бяха изпратили. По муцуната на жребеца беше избила пяна и и двете животни показваха признаци на обезводняване — хлътнали хълбоци и нездравословен блясък в очите. Застанах пред тях, превит на две от изтощение, задъхан, стиснал здраво очи да ги предпазя от ослепителната светлина. Зачудих се дали и Строителските призраци не се чувстват по подобен начин, когато преминават от един свят в друг. Трудно ли им е да се измъкват от дълбините на странното си съществуване, за да се появят като Фекслър, нарисувани от машини, видими за човешките очи? Онези стари духове ме наблюдаваха и в момента, усещах вниманието им, гледаха ме как изправям гръб и вдигам ръка да заслоня очите си. Усещах погледа им, празен и неразгадаем като на мулето, но много по-нечовешки.

Последната вода в меховете, които жребецът носеше на гърба си, не успя да утоли жаждата ни. Разделих я на три, защото смятах, че и тримата ще успеем да стигнем до варелите на Лошите кучета. Ако не смятах така, щях сам да изпия всичката.



Лагерът на Лошите кучета пазеше бегъл спомен за прежните си господари. По някоя кост тук-там, захвърлени оръжия, дрипи, парчета от броня, всичко покрито с тънък слой прах. Останах колкото да изпия едно от горчивите хапчета на Толтех и да напълня меховете с вода.

Преди да тръгна, погледнах през образния пръстен. Исках Фекслър да ми кацне тук, да му покажа каква цена е била платена за свободата му и да видя дали ще се трогне. Пръстенът не ми показа нищо обаче, просто видях света през халка от сребриста стомана. Но когато понечих да го сваля, картината се промени и видях всичко отвисоко, от подножията на рая, видях нациите в кафяво и зелено, без помен за границите, които чертаем на картите си, океаните тъмнееха сини. И там, на южния бряг, при тесния морски ръкав, който дели земята ни от Африк… грееше червена точка.

— Не съм ти играчка, Фекслър. Не очаквай да хукна през империята, за да свързвам малките ти точки.

Плашо изпръхтя, сякаш се чудеше дали не съм се побъркал от жегата. Прибрах пръстена.

— По дяволите!

Вече бях планирал следващия си преход. И той водеше към същото място.



— Крал Хонорий Йорг Анкрат. — Този път лакеят с малкия жезъл за тропане по врати ме удостои с титлата, която бе пропуснал да спомене при първото ми посещение.

Градоначалничката седеше на трона си от абаносово дърво, сякаш през цялото време не е помръдвала оттам, клечала е над счетоводните си тефтери и инвентарните списъци сред геометричното великолепие на мавърските зали. Писалището до нея беше празно, писаря го нямаше, навярно освободен, докато градоначалничката проверява работата му. Старицата ме наблюдаваше през залата: явно ѝ бях достатъчно интересен да вдигне за кратко перото от листа пред себе си.

— Здравият разум е надделял, крал Йорг? — попита тя. — Върнали сте се, преди да стигнете хълмовете? Когато ви пратих Леша, се надявах белезите ѝ да ви покажат верния път — назад през градските порти.

— Внучка ви се оказа едновременно предупреждение и вдъхновение, мадам. — Спрях пред стъпалата на подиума и се поклоних по-дълбоко, отколкото подобаваше на поста ѝ. Така де, все пак носех лоши новини. — Тя беше изследовател. Светът ни има нужда от повече хора като нея.

— Беше? — Нищо не убягваше на дъртата вещица. Усетих как двамата мъже при вратата се напрегнаха.

— Разбойници нападнаха лагера ни през нощта. Перос Вициосос.

— О. — Състари се изведнъж. Годините, които досега само я бяха втвърдявали, изведнъж полегнаха на раменете ѝ с цялата си тежест. — По-добре да беше намерила отново огъня.

— Леша загина в битката преди да ни пленят, мадам. Моят човек, Грейсън, не извади този късмет. Умря трудно.

„Но ти си оцелял.“ Не го каза на глас. Стоте и техните изчадия имат инстинкт за оцеляване, за чиято цена е по-добре да не питаш.

Градоначалничката се облегна назад в трона си и остави перото на страничната облегалка. След миг наръчът документи падна от ръката ѝ.

— Имам шестнайсет внуци и внучки, Йорг, не знам дали знаеш.

Кимнах. Моментът ми се стори неподходящ да я поправя относно актуалната бройка.

— Всичките умни, чудесни деца, които тичаха из тези зали, смееха се, пищяха, пълни с живот. Едно-две в началото, после изведнъж станаха много. Майките им ги слагаха в скута ми, винаги майките, и ние седяхме и се гледахме, старата баба и малкото внуче, всеки загадка за другия. После животът ги отнесе по пътя им и сега мога по-бързо да ти изредя имената на шестнайсетте си областни управители, отколкото на онези деца. Повечето не бих познала, ако ги видя на улицата. Леша беше смело момиче. Не хубава, но умна и напориста. Навярно би могла да се справи добре с моята работа, но градът не я влечеше. Жалко, че не я опознах по-добре. Жал ми е дори повече за баща ѝ, който също не я познаваше, но поне ще оплаче загубата ѝ, докато аз имам само извинения.

— Харесвах я. Една и съща сила тласкаше и двама ни. Харесвах и Грейсън — рекох аз.

И тогава ми хрумна, че това е рядко явление в живота ми — да намеря човек, когото да нарека свой приятел. А сега, в рамките на три кратки месеца, бях намерил и изгубил двама.

— Надявам се, че онова, което си открил, си е струвало жертвата.

Пистолетът, увит в парче кожа, тежеше на кръста ми под колана. Тежеше почти колкото медната кутийка от другата страна. Градоначалничката взе отново перото си. Този път не отвори дума за приеми, срещи с местни търговци и литургия в катедралата. Може би искаше първо да каже на сина си, че дъщеря му е мъртва.

— Човек, който не може да прави жертви, е загубил още преди да е започнал, мадам градоначалник. Имаше време, когато харчех безгрижно живота на хората около себе си. Сега понякога ме е грижа. Понякога ме боли. — Сетих се за Нубанеца, как падна в шахтата, след като го прострелях. — Но това не значи, че не мога и няма да жертвам абсолютно всичко, ако цената на въздържанието е да бъда управляван чрез него и заради него да загубя.

— Е, това отношение определено ще ви послужи добре на Събора, крал Йорг. — Градоначалничката ме стрелна с мрачна усмивка сред дълбоките бръчки на лицето си.

— Но внучката ви не беше жертва, която направих, за да подпомогна каузата си. Направих всичко по силите си да ѝ спестя болката.

Градоначалничката взе един свитък и топна перото в мастилницата.

— Онези Кучета скоро ще се изправят пред правосъдието. — Стрелна ме със студен поглед. — Пътни разбойници. С тази заповед половината градска стража ще тръгне по петите им.

— Вече са мъртви, всичките. Е, един-двама може и да са оцелели. — Спомних си как метнах брадвата, как мъжът падна, разперил ръце, а другият, който бягаше с него, изчезна зад възвишението. — Един. — Исках да се върна и лично да го намеря. Усетих, че съм стиснал зъби до болка. Овладях се и срещнах погледа на градоначалничката.

— В Албасет знаем за Перос Вициосос, крал Йорг. Разкази стигат до нас, слухове.

— Е, нека добавят и историята на Леша. Как тя най-сетне сложила край на Лошите кучета и спасила много хора от безчинствата им. А аз съм бил краят, който им е сложила. — Реших, че Леша би одобрила думите ми.

Градоначалничката поклати глава едва доловимо — даваше ми да разбера, че не ми вярва, без да го изрича на глас.

— Бандата трябва да е голяма, сигурно са стотици, предвид набезите им и жестокостите…

— Две дузини, трийсетина най-много. — Вдигнах рамене. — Не са необходими нито много хора, нито голямо въображение, за да си изградиш репутация върху кръв и ужаси.

— Две дузини… и ти си ги убил всичките без един? — Градоначалничката вдигна вежда и остави отново перото, сякаш не искаше да запише черно на бяло такава лъжа.

— Скъпа госпожо, избих ги всичките, от детето до старицата, а когато приключих, изтъпих три брадви, докато разчленя труповете им. Аз съм Йорг от Анкрат. Аз изгорих десет хиляди в Гелет и бройката не ми се стори голяма.

Поклоних се и се обърнах да си ходя. Мъжете при вратата, широкоплещести и лъскави в черните люспи на броните си, отскочиха да ми направят път.

Загрузка...