Императорът на тръните

5.

Замък Утрен, също като Призрачния, се намира встрани от главния град на областта. И двата замъка са планирани и построени с едно основно предназначение — да осигуряват защита на своите обитатели. Във Войната на Стоте завоевателната политика почива на едната алчност. Стоте искат новите им земи да са богати и изобилни, с много данъкоплатци и голям набор от мъже, които да мобилизират за военните си кампании. Повечето нападения имат за цел да убият владетеля на съответната земя, така че агресорът да си присвои трона му, но без самото кралство да пострада. Изтощителните войни, при които селячеството минава под ножа, горят градове и реколтата отива по дяволите, са по-скоро рядкост и до тях се стига само когато силите са изравнени и е важно да се спечели стратегическо предимство, преди да се щурмува замъкът на врага.

Град Албасет се намира в плодородна равнина на петдесетина мили от замък Утрен, навътре в сушата. С Бащицата изминахме разстоянието за три дни, като тръгнахме късно през първия и често-често спирахме за разгорещени спорове с Плашо, които аз решавах с помощта на пръчката. Река Юка напоява обработваемите земи около града. Наближихме Албасет по крайбрежния път, който в последните си няколко мили се точи успоредно на реката покрай овощни градини, през лозя и край възвишения, чиито склонове са полазени от гъсти маслинови горички. Завихме към портите на Албасет и пътят ни поведе през градини, натежали от домати, чушки, боб, лук, зеле, картофи и прочие, достатъчно зеленчук да нахранят целия свят.

Стените и кулите на Албасет грееха под ласката на южното слънце.

— В сравнение с този град Ход прилича на купчина карантии.

— Кое? — попита Бащицата.

— Столицата на Ренарските планини — обясних аз. — Единственият им град всъщност. Някои биха казали, че е голямо село.

— Ренарските планини?

— Е, вече се опитваш да ме ядосаш, признай си. — Едва ли всъщност. Бащицата примигна и откъсна очи от кулите на Албасет да ме погледне.

— А, онзи Год, да, прощавай. — Бащицата рядко се сещаше, че съм крал на нещо си, а когато се сетеше, винаги изглеждаше изненадан.

— Ход!

Стражата при портите ни пусна да минем, без да задава въпроси. И аз рядко се сещах, че Бащицата е Грейсън Безземлен, кралски страж от двора на граф Ханса.

Не само Ход приличаше на смотана махала в сравнение с Албасет — дори Крат, столицата на баща ми, бледнееше пред него. Маврите бяха владели града в продължение на поколения и следите от пребиваването им се виждаха навсякъде — от просторните каменни конюшни и казарми, където беше разквартирувана кавалерията на дядо ми, до високите кули, от чиито минарета човек можеше да обхване с поглед източника на богатството му, проснало се на воля в различни оттенъци на зеленото. Точно това направих и аз — платих един медник да се кача по спиралната стълба на кулата Фейд, обществена сграда в сърцето на големия площад пред новата катедрала. Бащицата остана долу, стоеше на сянка и държеше под око товарния кон и Плашо.

Дори на сто метра над напечената каменна настилка на площада жегата не се търпеше. Тук, на минарето, поне се усещаха повеите на морския бриз, което само по себе си струваше повече от единия медник такса. Ако не бяха бавните зелени води на Юка, пустиня щеше да заобикаля града, а не плодородни градини и ниви. Недалеч от бреговете на реката теренът се издигаше и там зеленото се преливаше в опърлено кафяво, на север се виждаха вълнообразните подножия на хълмовете Иберико. Каквато и зараза да пропиваше земята им, изглежда, се преливаше и в самия въздух, защото той тежеше болнаво жълтеникав там, където хоризонтът поглъщаше хълмовете.

Наведох се с ръце на перваза и зърнах Бащицата долу. Градът се разстилаше във всички посоки, широки прави улици и високи варосани къщи покрай тях. На запад се редяха по-големите имения на богатите, на изток — ниските домове и тесните улички на беднотията. Хората на дядо ми живееха в мир тук, велможите крояха своите заговори, търговците търгуваха, ковачи, кожари и касапи се трудеха с пот на чело, курвите се трудеха по гръб, слугините — на колене, перачките мъкнеха пълни кошове към поляните покрай реката, където коняри разхождаха поверените им жребци, животът пулсираше в ритъма на стар и сложен танц с много партньори. Бързо, бързо, бавно.

Да обърна гръб на всичко това и да рискувам живота си в среща със стари отрови, да рискувам със смърт, каквато бе сполетяла — благодарение на мен — хората от Гелет, изглеждаше нелепо. И въпреки това щях да го направя. Не заради празното в себе си, не заради медната кутия, която пазеше отнетото, не заради обещанието на стари магии и властта, която те предлагаха, а от едното любопитство, за да знам, а не просто да се плъзгам безславно по повърхността на света. Исках повече от онова, което можех да видя от върха на кула, без значение колко висока е тя, или дори през очите на Строителите високо в небето.

А може би просто исках да разбера какво искам. Може би това означава да пораснеш.

Слязох бавно по спиралното стълбище, потънал в мисли. Махнах на Бащицата да дойде при мен и му казах да ме заведе в Палатата на лордовете.

— Там няма да пуснат такива като… — започна той, после плъзна поглед по хубавия ми плащ и посребрения нагръдник. — О…

И спомнил си, че съм крал, пък макар и на кралство, за което не знаеше нищо, ме поведе към Палатата.

Подминахме катедралата, най-хубавата, която бях виждал, сладкарско произведение от камък, извисило снага към небесата. Светци ме наблюдаваха от нишите и галериите си. Усещах неодобрението им, усещах как ни следват с поглед. Имаше истинска тълпа на стъпалата пред катедралата, привлечена навярно от сумрачния хлад, който обещаваше лоното ѝ. С Бащицата си пробивахме път през навалицата, разбутвахме свещеници и монаси наред с останалите.

Докато стигнем до Палатата на лордовете, бях потънал в пот. Бих се съблякъл до кръста и бих натоварил Плашо с нагръдника и другото, но реших, че е твърде вероятно това да остави погрешно впечатление. Стражите ни пуснаха да влезем, едно момче отведе добичетата ни, лакей с нелепо количество коприна и дантели по ливреята отиде да съобщи за нас на градоначалника, а ние седнахме да чакаме на столове с мека кадифена тапицерия.

Лакеят се върна след няколко минути и се изкашля любезно, в знак че мога да остава голямата орнаментирана ваза, която разглеждах, и да го последвам. Когато съм принуден да стоя със скръстени ръце, те все се намират в някаква беля. Изпуснах уж неволно вазата, хванах я в последния възможен миг и я оставих на пода. Любезното покашляне открай време ме изпълва с почти непреодолимото желание да изстискам друг вид кашлица от гърлото на покашлящия се. Оставих Бащицата да върне вазата на мястото ѝ и дадох знак на лакея да води.

Къс коридор ни отведе до вратите на приемната. Както във фоайето, и тук подът беше настлан с плочки в геометрични десени, синьо, бяло и черно, които се преплитаха в дяволски сложни мотиви. На Каласади подът би му харесал — дори един матмагьосник трудно би изстискал всичките му тайни. Високите прозорци улавяха слабия бриз и носеха облекчение след пека навън.

Натруфеният лакей почука три пъти по вратата с малка пръчка, която, изглежда, служеше за тази изрична цел. Кратка пауза, след това влязохме.

Стаята буквално ми взе дъха: беше хем изобилна на детайли, хем в целостта си красива по един семпъл и изискан начин, архитектура от числа, много различна от готическите зали по нашите земи или скучните кутии, които са ни оставили Строителите. Градоначалникът, пардон — градоначалничката, седеше в дъното ѝ на стол от абаносово дърво с висока облегалка. Ако не броим двамата стражи при вратата и писаря на малко бюро до трона на градоначалничката, стаята беше съвсем празна и стъпките ми ехтяха в празнотата.

Изминавах последните няколко метра, когато жената вдигна поглед от свитъка, който четеше. Беше прегърбена старица със святкащи черни очи. Приличаше на сврака, но посивяла и проскубана.

— Хонорий Йорг Анкрат, крал на Ренарските планини, внук на граф Ханса — представи ме сама на себе си тя.

Удостоих я с беглия поклон, който се полагаше на поста ѝ, и отвърнах по местния обичай:

— Съвсем вярно, мадам.

— За нас е чест да ви посрещнем в Албасет, крал Йорг — рече тя с тънките си безкръвни устни и писарят побърза да запише думите ѝ на пергамента.

— Хубав град. Ако можех да го нося, щях да го взема със себе си.

Перото отново изскърца по пергамента и думите ми своевременно бяха увековечени за идните поколения.

— Какви са плановете ви, крал Йорг? Ще благоволите ли да поостанете? Два дни ще ни стигнат да организираме официален банкет във ваша чест. Мнозина от местните търговци биха дали дясната си ръка да ги изслушате, а нобилитетът ще се състезава кому да гостувате, макар да се чува, че вече сте обещан на Миана от Уенит. А кардинал Хенком със сигурност ще иска да присъствате на литургията.

Направих си удоволствието да отговоря, преди писарят да е приключил с предишния пасаж, но устоях на изкушението да изпъстря речта си с редки и трудни думи — или странни звуци, — с които да затрудня допълнително бедния човечец.

— Може би на връщане, госпожо градоначалник. Първо смятам да посетя хълмовете Иберико. Проявявам интерес към обещаните земи — в кралството на баща ми има няколко района, където огънят на Хилядата слънца още гори.

Чух как перото на писаря се препъна. Старицата обаче не трепна.

— Огънят, който изгаря обещаните земи, е невидим и не излъчва топлина, крал Йорг, но въпреки това топи плътта. По-добре е тези земи да се проучват в библиотеката.

Не се опита да ме разубеди, да отложи заминаването ми с ден-два, колкото нобилитетът и търговците на Албасет да си отхапят по някое парче от мен. Щом бях решил да тръгна към хълмовете на Иберико, подобно усилие от нейна страна би било лишено от смисъл — все едно да хвърляш пари в гроб, както казваха местните.

— Библиотеките са добро място, където да започнеш едно пътуване, градоначалник. Всъщност дойдох в Албасет с надеждата, че във вашите библиотеки може би има по-добра карта от онази, която открих сред свитъците на дядо ми. Бих ви бил дълбоко задължен, ако ми осигурите такава карта…

Запитах се как ли изглеждам в нейните очи, колко ли млад ѝ се струвам с бронята и самочувствието си. Погледнати от разстояние, дори далечните неща се сливат. Видян през дългия тунел на нейните години, сигурно приличах на дете, на прощъпалче, което пристъпва към ръба на пропаст, без да разбира последствията.

— Съветът ми е не само да започнете пътуването си сред свитъците в библиотеката, крал Йорг, а и да го завършите там. — Размърда се на тежкия стол, несъмнено измъчвана от болки в ставите. — Но когато старостта говори на младостта, остава нечута. Кога смятате да тръгнете?

— Утре призори, госпожо градоначалник.

— Ще пратя писаря си да потърси карта. Каквото намери, ще ви чака при Северната порта още преди сипването на зората.

— Благодаря ви. — Кимнах отсечено. — Надявам се, че когато се върна, ще имам да разкажа нови и интересни неща на банкета, който ми обещахте.

Старицата ме изпрати с нетърпелив жест. Не вярваше, че ще ме види отново.