Императорът на тръните

28.

Навърших петнайсет на път към Африк. Бях си представял тези пътешествия като истински морски премеждия, като онези корабокрушенци от легендите, които бурното море люшка върху сал от отломки, слънцето ги прежуря през парче брезент и тъкмо събират кураж да пият от собствената си урина, когато на хоризонта се сгъстява силуетът на земя.

Истината е, че от Албасет има добри пътища през кралствата Кадиз и Кордоба, а на кордобанския бряг има нос, който завършва с гигантска скала, широка няколко мили — Планината на Тарик. Погледнеш ли на юг от наблюдателниците, кацнали по високите склонове на тази облизвана от вълни планина, зарееш ли поглед през трийсетината мили океан, в ясно време ще видиш бреговете на Африк, голи скатове, издигнали предизвикателно снага над морето. Погледнеш ли на запад, през залива Тарик, ще видиш Порт Албус, където много кораби чакат човек със злато в джоба да го откарат където поиска.

Не отдалечеността прави Африк така тайнствен. От Конски бряг е толкова близо, че почти да го докоснеш, но както бях научил от опита си с Катерин, да докоснеш не значи да опознаеш. Брегът на Марок се вижда от наблюдателниците на Скалата, но Африк е толкова неизброден, че разстоянието от южното му крайбрежие до замъка Утрен е по-голямо, отколкото от Конски бряг до замръзналия север на викингите, Утер на изток и дори Великите западни земи отвъд океана.

Накратко, бях в морето само от ден и в този ден, по средата между два континента, без да виждам нито един от тях — благодарение на упоритите крайбрежни мъгли, — часът на рождението ми дойде и отмина и аз навърших петнайсет.

Пристигнал бях в Порт Албус загорял до кафяво от кордобанското слънце, което си е съвсем същото като слънцето на Кадиз, Уенит или Утрен, нищо че кордобанците го смятат за своя лична собственост. Обиколих кейовете в търсене на кораб и докато открия подходящия, се разминах с толкова маври, нубанци и араби, колкото с хора от Конски бряг и Пристанищните кралства. Капитан Акхам от „Кешаф“ се съгласи да тръгнем същата сутрин. Изчаках, докато мускулести нубанци, черни като тролове, свалят на брега и последния му товар. Сваляха и редяха на купчини бели блокове сол, дълги и широки по трийсетина сантиметра и една педя дебели, докарани с камилски кервани от незнайни земи през велики пустини. До тях струпаха кошници с плодове от дъбравите на Марок. Гигантски лимони и други неща, които явно растяха на дърво, но каквито не бях виждал преди. Попитах един хамалин как се казват — ананас, карамбола, космата личия. Купих по един от всеки вид срещу два медника и час по-късно се качих на борда с лепкави ръце, лепкаво лице, лепкав нож и уста, жадна да опита още екзотика от чужди брегове.

Докато чаках и си похапвах плодове на кея, подпрян на някакви сандъци срещу подвижното мостче на кораба, дойде някакъв тип. Човек, по-странен от всички, които бях видял на пристанището досега, макар и не заради екзотичния си произход.

— Сър Йорг от Конот — представих се аз с лек поклон. — А вие трябва да сте флорентинец?

Той кимна отсечено под цилиндричната си шапка. Никаква част от плътта му не се виждаше, ако не броим лицето, закръглено и бяло като тесто под петсантиметровата периферия на чудатата му капела. Лицето му би трябвало да е изгоряло до червено от слънцето, но не беше.

— Досега не бях виждал модерен. — Нещо в мълчаливото му кимване ме беше подразнило, затова, вместо да любезнича, изплюх кората на парчето ананас, което смучех.

Той не благоволи да ми отговори — или пък не знаеше какво да каже, — само погледна към двамата мъже, които влачеха багажа му, голям сандък, тапициран със същия черен плат, от който бяха ушити рединготът му, тесните прави панталони, жилетката и ризата. Симфония в черно, разваляна единствено от белите памучни ръкавици и от лицето му, естествено, което, както вече споменах, също се отличаваше с необичайно светъл цвят. Пот се стичаше покрай носа му, сюртукът му също изглеждаше пропит от мазнотия, лъщеше направо.

— Флорентински банкер, тръгнал за Африк сам, без нито един телохранител? — попитах аз. — Ако речете и ако имате парички за харчене, мога да държа разбойниците на разстояние от вас за няколко дни. — Хрумнало ми бе, че ще привличам по-малко внимание като охранител на човек, който изглежда по-странно и от мен.

Той ме стрелна с поглед. Опита се да скрие неприязънта си, но не успя.

— Благодаря ви, сър, но ще откажа.

Вдигнах рамене, прозях се и разкърших врат. Хаосът на широкия свят сигурно беше истински шок за представителите на банковите кланове, свикнали с реда и спокойствието на Флоренция, където мирът се поддържаше безкръвно и с прецизността на часовников механизъм. Следващото парче ананас лъсна на върха на ножа ми, миг по-късно го лапнах и го сдъвках шумно. После попитах:

— Как ти е името, господин банкер?

— Марко Онстантос Евеналайн от Златната къща, търговски клон Юг.

— Е, желая ти късмет, господин Марко. — Обърнах му гръб и се качих на борда след неговия сандък. Подозирах, че ще му е нужен адски много късмет, макар логиката да настояваше, че едва ли е пълен загубеняк, иначе нямаше да оцелее толкова далеч от счетоводните тефтери на Флоренция.

Часове наред стоях на палубата и зяпах вълните от носа на „Кешаф“. Оказа се, че колкото и да ме е белязал Югът, никога няма да почернея толкова, че да не изгоря от слънцето. Втората половина от пътуването прекарах намусен под сянката на платната.

— Милорд? — Момчето на капитана с вода в кожена чаша.

Взех я. Никога не отказвайте вода, когато сте на сухо място, а няма по-сухо място от морето край Африк.

— Благодаря. — Жаждата явно ме правеше сантиментален.

Пътувах не като крал, а като обеднял рицар, носех писма от дядо си, които да улеснят пътуването ми при нужда. Без тежестта на титлата животът се оказваше много по-лесен. Сърбах от водата, облегнат на голяма намотка въже, в страхотно настроение. Не помнех откога не съм се чувствал толкова свободен. Официалностите в Албасет ми бяха дошли в повече, нищо че угрозата от банкети и кралско посрещане така и не прерасна в реалност. По-добре е да опознаеш живота в империята инкогнито, по улиците, че и в канавките, ако трябва, отколкото сред фонтанчетата и уханните сенки на богаташите.

В моменти като този, когато откривах покой в анонимността, неизменно си задавах въпроса защо — щом ми е толкова приятно да се отърся от царствените си окови, — защо така упорито заявявам претенциите си към още по-висок трон, към още по-тежка корона? И отговорът на този въпрос, докато дъските скърцаха под краката ми, платната плющяха над мен, а приятният морски бриз изсушаваше потта ми, идваше трудно. Но пръстите ми го намериха сами. Медна кутийка с трънен релеф. Дори тук, в простора на синьото море, под напора на неспокоен бриз, детето щеше да ме намери, и макар кутията да криеше в себе си най-лошите ми престъпления, достатъчно бяха останали на свобода, достатъчно на брой и достатъчно лоши, за да ме настигнат, застоя ли се твърде дълго на едно място, пък било то и в истински рай, да се надигнат като тъмен прилив и да погълнат покоя.

Ако се налага да бягаш, поне бягай към нещо, за да не е бягството ти обикновено малодушие. А ако се налага да бягаш към нещо, защо да не е към императорския трон? Цел достатъчно далечна и непостижима. В крайна сметка да получиш всичко, което искаш, е почти толкова страшно проклятие, колкото да се сбъднат всичките ти мечти.

Юсуф Малендра застана до мен при корабния парапет. Висок мъж, строен, вятърът развяваше широката му памучна роба. Когато се качих на борда, капитан Акхам ни запозна — Юсуф беше единственият друг пътник освен мен и Марко, — но досега мъжът се беше крил някъде, което си е истински подвиг на един толкова малък кораб. Модерният, Марко с дългото име, беше повърнал през парапета още преди да сме напуснали залива, и докато повръщаше, едва не бе загубил странната си шапка. Скоро след това се скри някъде под палубата. Сигурно и Юсуф се беше крил там досега.

— Впечатляващо, нали? — Той кимна към Скалата, Планината на Тарик, все още внушителна, макар да бе останала далеч зад нас.

— О, да. Този Тарик трябва да е бил велик крал — отвърнах аз.

— Никой не знае. Името е древно. — Юсуф хвана с две ръце парапета. — Всичките ни имена са древни. Строителите са записвали имената си в машини и ние не можем да ги прочетем. Слънцата са изгорили всичко, написано на хартия, освен най-старите ръкописи, които били прибрани в дълбоки подземия. Свитъците, които сме намерили, били най-ценните, ценни повече заради възрастта си, отколкото заради тайните, които криели. Когато земите отново станали обитаеми и хората се върнали там, повечето свитъци, които открили, били дело на гърци и римляни.

— Значи дишаме прахта на Строителите във всичко, дори в имената? — Засмях се.

Загледахме се в чайките, които кръжаха над палубата и надаваха крясъци.

— При роднини ли отивате в Марок? — попита той. — Ще се жените?

— Мислите, че вашите дами биха ме харесали? — Обърнах към него изгорената половина на лицето си.

Юсуф вдигна рамене.

— Дъщерите се женят за онзи, когото изберат бащите им.

— А вие ще се жените ли? — Сведох поглед към меча с тънко извито острие на кръста му, после вдигнах очи към тъмната му грива, истински хаос от ситни къдрици, окован с гребени от кост.

Той отметна глава и се засмя.

— На въпроса с въпрос. Явно имате опит с дворцовия живот.

— Наклони се към парапета в унисон с полюшването на кораба и ме стрелна с поглед. — Твърде стар съм за още съпруги, сър Йорг, а вие сигурно се смятате твърде млад за първа? — Тъмни устни оформиха усмивката му, по-тъмни от карамелената му кожа. Трийсетинагодишен, не повече, прецених аз.

Свих рамене.

— Определено твърде млад за още. А за да задоволя любопитството ви, пътувам за удоволствие, да видя какво ще ми предложи светът.

Вълна се плисна в борда и опръска и двама ни.

Мароканецът избърса лицето си.

— Сол! Да се надяваме, че светът има да предложи нещо по-добро от това, нали? — И пак онази усмивка, зъбите дълги и равни, сивкави някак.

Усмихнах се широко в отговор. Не бих имал нищо против едно морско премеждие, без сала от отломки и консумацията на урина, разбира се. Но само ден по вълните беше крайно недостатъчно. Пък и преходът към един нов свят заслужава паметно пътешествие, а не просто скок през канал, широк трийсетина мили.

— Трябва да отседнете при мен, сър Йорг. Имам красив дом. Каня ви да дойдете с мен, като слезем на брега. Нека се знае, че Марок посреща гостите си с отворени обятия. Настоявам. А вие ще ни разкажете какво се надявате да намерите в Африк.

— За мен ще бъде чест — отвърнах.

Постояхме мълчаливо още няколко минути, зяпахме чайките и белокапите вълни, а после далечната мъгла най-сетне се вдигна и ни показа планините, назъбения бряг на един нов свят. Чудех се как ли ще отговоря на домакините си, когато седнем на трапезата и те попитат какво ме е довело по техните краища. Бих могъл да им призная кой съм, да им разкажа за Събора и как градоначалничката на Албасет ми е дала идея за една различна игра, с по-малко кръвопролитие и повече лъжи, която да ми спечели императорския трон във Виен. И че за да участвам в тази нова игра, трябва да науча повече за ключовите фигури сред Стоте, повече, отколкото те са склонни да покажат пред Златните порти. Бих могъл да им разкажа, навярно, и за принца на Стрела. И как неговото презрение, в по-голяма степен от ветровете в платната на „Кешаф“, ме е тласнало да видя с очите си границите на империята, да опозная онова, което ще владея, и така да открия подобри причини за амбицията си. И накрая, ако изглупеех съвсем, можех да им разкажа за Ибн Фейд и за един матмагьосник на име Каласади. Години наред бях преследвал чичо си, задето бе убил майка ми и брат ми, а въпросният матмагьосник се беше опитал за една нощ да избие всичките ми роднини по майчина линия и да стовари вината на моите рамене. Каласади заслужаваше онова, което бе получил чичо Ренар, ако не и повече, нали така?

Пристанище Кута заемаше дълга прашна дъга от крайбрежието, притиснато между морето и планинска верига, която се втурваше към небето, а кафявите и зелени кръпки в подножията ѝ бързо отстъпваха пред гола скала. Слязохме на дълъг паянтов кей, побрал толкова много хора, че беше чудо как половината още не са цопнали в морето. Оставих на Юсуф да ни пробие път през тях. Балансът между силата, която може да бъде приложена при начинания от този сорт, и реакцията на потърпевшите варира според географската ширина. Вместо да се втурна презглава в безсмислени юмручни схватки в началото на предстоящото си и продължително пътуване из Африк, предпочетох да ме водят, а аз да си отварям очите на четири.

Не виждах причина за струпването на толкова много хора, всичките — ако не броим полуголите нубанци — увити от глава до пети в бели или черни роби, повечето с тюрбани по местния обичай, краищата им увити около лицето, така че на показ оставаха единствено очите. А каква врява вдигаха! Истинска стена от звук, дразнещо слуха надвикване, коктейл от смях и заплахи. Не знам, може да беше заради еднодневната тишина на морското ми пътешествие или заради непознатия език, който дразнеше допълнително слуха ми, или пък просто жегата и навалицата ми действаха на нервите. Докато бързах след Юсуф през тълпата, осъзнах, че за пръв път съм се озовал на наистина чуждо място. Място, където говореха на неразбираем за мен език, където мислеха по различен начин. Марок от векове беше част от империята, управниците му все още идваха на Събора, но за пръв път бях в земя, граничеща с територии, които никога не са били имперско владение. Място, където не е достатъчно да кажеш „империя“, а трябва да я уточниш като „свещена“, защото тук се знае за много империи. В Утер ни наричат Християнския свят, но в Марок ние сме Свещената империя, още по̀ на място, защото деветнайсет от всеки двайсет жители на Марок откликват на призива за молитва, когато мюезинът запее от минарето.

Тукашната навалица дори миришеше различно, уханието на подправки нюансираше вонята на немити тела — джоджен, кориандър, сусам, куркума, джинджифил, пипер и други, които не познавах, се излъчваха от самите хора, сякаш те изхвърляха подправките с потта си.

— Не изоставайте, сър Йорг! — ухили се през рамо Юсуф. — Покажете ли и най-бегъл интерес, за нула време ще ви оберат до шушка, а вие ще се прегъвате под тежестта на килими, медни лампи, достатъчно сънен бурен да убие камила и наргиле, с което да го пушите.

— Не. — Разбутах бродираните килимчета на двама продавачи и минах през тях като през завеса. — Не. — Явно говореха имперския език достатъчно добре, идеше ли реч за сделка. — Не. — Още няколко крачки и изплувахме от тълпата. Продължихме на бърз ход през широк прашен площад, преследвани от боси вресливи деца с мръсни гащи и чисти усмивки.

Десетина кафенета се редяха по отсрещния край на площада с маси под навеси в избеляло зелено и червено, зад нас — кейовете и корабите, лодки и малки съдове предимно, защото по-големите кораби приставаха на по-солидни кейове при големите складови постройки в друга част на залива.

Ако не броим децата в техните бели дрехи и прегърбените старци, омотани в черно и пълзящи по сянката в краищата на площада, нищо не помръдваше. Тълпата, през която си бяхме пробили път, явно предпочиташе тесните кейове, гласовете затихваха зад нас, погълнати от мекия ритмичен напев на прибоя. Непоносимата жега затискаше всичко като тежка ръка, тормозеше дори мухите, които лазеха лениво, вместо да се щурат с обичайната си енергичност.

Някакъв мъж тръгна към нас от уличка между дюкяните, водеше три коня — висок арабски жребец и две кобили, всичките светли на цвят. Пет такива жребеца бяха част от откупа, който баща ми беше приел като компенсация за смъртта на мама и Уилям.

— Това е Калал, от моите хора. Може да яхнем конете към моето имение или да поседим тук и да позяпаме морето. — Юсуф посочи най-близкото и най-голямо кафене. — Нашето кайве ще ви хареса, сър Йорг. Горещо, сладко и силно.

Кафето в Анкрат и Ренар не ми харесваше, беше студено, горчиво и слабо, и най-вече скъпо, безбожно скъпо. Съмнявах се, че повишената концентрация ще промени мнението ми. Изглежда, Юсуф разчете правилно физиономията ми, макар да имах самочувствието, че пиша на лицето си само онова, което искам да се прочете.

— Сервират и чай. Освен това ще мога да ви запозная с националния ни спорт — каза той.

— Чай звучи добре. — Никога не отказвай напитка, когато си на сухо място. — Този спорт… включва ли камили?

Думите ми предизвикаха дружния смях на Юсуф и слугата му. Може да му беше и роднина този Калал, а не слуга, защото двамата си приличаха, не само по тена на лицето, а и по леко сивкавия цвят на зъбите.

— Зарове, приятелю мой. — Юсуф преметна ръка през раменете ми. — Без камили. Наричаме я играта на дванайсетте линии. Чувал ли си за нея?

— Не — рекох аз. — Покажи ми как се играе.

Юсуф ме поведе към масите, където старци седяха с белите си роби и червените фесове, пушеха от наргилета, отпиваха от малки чашки, местеха пулове по дъски или хвърляха зарове. Юсуф излая нещо на берберския език и Калал отведе конете с една последна сива усмивка.

— Игра на късмет? — попитах. Отвсякъде долиташе тракане на зарове в чашки.

— Игра на изчисления, приятелю мой. Или на вероятности, ако щеш.

Сетих се за черната усмивка на Каласади и как въпреки своята наука на числата матмагьосниците все още се придържаха към традицията и мистерията, за да забулят обикновената аритметика с магия. Запитах се как ли биха изглеждали зъбите му, ако се опита да премахне оцветяването, причинено от листата бетел. Сиви може би?

— Добре — рекох. — Ще се радвам да играя такава игра. Кажи ми какви са правилата. Обичам да знам правилата, винаги.