Императорът на тръните

40.

Яхнах Барт и го подкарах в лек тръс покрай гвардейската колона, придружаваща представителството на Удавените острови. Скъсявах бързо разстоянието до Златната армия, заобиколила делегациите от Анкрат и Ренар. Катерин с двата гласа на баща ми и аз със своите седем.

Катерин щеше да разбере. Не знам как, но щеше да разбере — нямаше нужда да влиза в сънищата ми, не, тя просто щеше да надуши миризмата на Чела по мен. Миана щеше само да поклати глава, както го правя майките, а не невръстните момиченца. „Не ми казвай и не позволявай друг да ми каже“ — само за това ме беше помолила. И аз се опитвах да спазвам тази уговорка. Очевидно бе, че заслужава нещо по-добро, но за да го получи, ѝ трябваше по-добър мъж от мен.

Усетих, че съм се ухилил като последния глупак, и побързах да изтрия усмивката от лицето си. Езикът ме болеше, гърбът ми пареше на дълги резки. Издраното от нокти боли повече от плитките порезни рани. Това с Чела беше неразумно, но пък целият ми живот е поредица от опасни решения, които неизменно поставят на изпитание способността ми да постигна своето. Не че беше решение всъщност, защото решенията предполагат възможност за избор, а аз нямах избор. Има моменти, когато си даваме сметка, че сме просто пътници, че целокупният ни интелект и вменените предразсъдъци просто пътуват в обвивка от месо и кости, които отлично знаят какво искат и без ние да им казваме. Когато плътта усети огън, се дръпва назад инстинктивно, без да те пита. Случва се, когато мъж срещне жена, същите сили да превключат на обратен ход.

Макин ме придружи от края на нашата колона до каретата на Холанд.

— Оставил си ги сами да заговорничат? — Гледаше ме с подозрение, сякаш се досещаше, че съм сгазил лука.

— Въпрос на преценка — отвърнах. — Прецених, че няма да ни безпокоят. А ако опитат друго…

— Липсвала ти е компанията ни, така ли? — Макин приближи коня си до моя, рамо до рамо, и аз долових лекия аромат на карамфил. Тревожех се, че взема твърде много от подправката, тревожех се, че това притъпява острия му ум, но точно аз едва ли бях човекът, който да призовава към благоразумие. Кент Червения се присъедини към нас.

— Липсвахме ли ти? — попита той, като ехо на Макин.

— Да сте ми липсвали? Помниш ли Чела? От пещерите на левкротите и от тресавището? Ти колко дълго би останал в една карета с нея?

Двамата потънаха в кратко мълчание, зазяпани в нивите край пътя. Коя ли част от гореспоменатите срещи си припомняха? Излязохме от дълъг завой и видяхме каретата на Холанд.

— Достатъчно дълго — каза Макин, отговаряйки с огромно закъснение на въпроса ми. Вече не помнех какво точно съм го попитал. — Бих яздил с нея достатъчно дълго.

Кент се пресегна и вдигна нагоре яката на туниката ми — не носех яката си вдигната отдавна, може би от откакто навърших десет, и със сигурност не я вдигах, откакто бях станал крал.

— Комар те е ухапал — изхъхри той с изгорения си глас и се пипна отстрани по врата. — Бая голям комар ще да е бил. Като онези в Кантанлонското тресавище.

Прехвърлих се от седлото на Барт върху стъпалото пред вратата на каретата, като дадох знак на кочияша да не спира.

— Липсвах ли ти, отче Гомст? — Затръшнах вратата след себе си и се пльоснах на седалката между Катерин и Миана; едната побърза да дръпне книгата си, другата — сина ми.

— Орин разказвал ли ти е как двамата се срещнахме на пътя, Катерин? — попитах тъкмо когато епископът отваряше уста да отговори на първия ми въпрос.

Тя затвори книгата, някакво малко опърпано книжле с подвързия от червена кожа.

— Не.

— Хм. А аз си въобразявах, че съм му направил дълбоко впечатление.

— Но Еган ми е разказвал, няколко пъти. А Еган не беше от приказливите — каза тя. Зад мен Уилям взе да мрънка по онзи специфичен начин, който беше знак, че иска да бозае.

— Каза, че Орин е постъпил глупаво, че е трябвало да те убие, вместо да си приказва с теб, и че самият той би те убил на място, с един удар.

— Е, тогава бях на четиринайсет — рекох. — А и в крайна сметка аз надвих него, на място и без нито един удар. Освен това в онзи паметен ден водех със себе си приятел, който можеше да опече Орин в бронята му за броени секунди. Така че, дори в ретроспекция, Орин е бил най-мъдрият от всички ни там.

Каретата се търкаляше напред, а аз извадих образния пръстен и с няколко опитни завъртания — отдавна му бях хванал цаката и се чувствах експерт — фокусирах образа върху Висок замък. От години го наблюдавах, но бях разбрал малко за плановете на баща си, освен че не ги записва с гигантски букви върху покрива. Сега обаче видях плащаници от дим да се влачат над града. Дори от небесните висини чернилката на пожарите се виждаше ясно, нашарила Висок замък и улиците на Крат. Явно Мъртвия крал изгаряше миналото ми, точно както Строителите се канеха да изгорят бъдещето ни. Ако тъмният му прилив набереше още сила, Строителите щяха да ни пометат предсрочно, преди магиите му да са разкъсали света окончателно.

Увеличих образа и видях черни платна по Сейн и колони по двата бряга на реката. Смалих отново мащаба, исках да придобия представа за напредъка на инвазията. Легионите на Мъртвия крал вече бяха залели Гелет. Ако маршируваха денонощно, не беше изключено да стигнат до Златните порти преди нас. Трудно ми беше да преценя числеността на ордите му заради рехавите колони по двата бряга на Сейн и по-големите струпвания на други места, но със сигурност наброяваха десетки хиляди. Възможно бе и други да се присъединят към тях по пътя. И все пак… Мъртъвци срещу тежка кавалерия и крепостни стени? Доста рискован ход.

— Какво виждаш? — попита Гомст, докато аз броях.

— Неприятности.

Мисълта как мъртъвци маршируват и оскверняват плодородните земи на Анкрат… тази мисъл бе като тънко острие между ребрата ми, острие, което някой забива все по-дълбоко и го върти, за да разлюти раната. Дали и гробовете в Першез бяха изплюли своите мъртви? Не бях направил нищо да опазя Висок замък от ордите на Мъртвия крал, но в друго време, застанал до момичето, което чака пролетта, и малкия гроб, в който бях положил Верен, сигурно бих постъпил другояче.

Облегнах се назад. Вече два часа се взирах в образния пръстен и окото ме болеше. Миана беше заспала, детето ни спеше на гърдите ѝ. Сетих се за баща си, как седи на трона с желязната диадема на главата си. Беше ли мъртъв наистина? Не знаех какво да мисля за това. Смъртта му не пасваше в мозайката, както и да я въртях. Аз трябваше да го убия, смъртта му беше моя по право. Години наред съдбата ме бе тласкала към този момент. Разтърках насълзеното си око и се изгърбих напред с лакти на коленете и брадичка върху юмруците. Баща ми не можеше да е мъртъв. Избутах тази тема настрана, да я дъвча друг път, когато няма да ми се повдига толкова от вкуса ѝ.

На отсрещната седалка епископ Гомст дремеше рошав, устата му — провиснала. За разлика от него, Осер Гант ме наблюдаваше зорко и мълчаливо. Канцлерът на Макин, който пътуваше с нас, за да дава съвети, но предимно мълчеше.

Което ме подсети за Кодин, собствения ми канцлер, който гниеше в Призрачния, и за Фекслър Брюс, изгубен в своите машини. И двамата говореха как трябвало да оправим света, Кодин искаше от мен да прекърша властта на скритите ръце, амбициите на Фекслър бяха още по-големи — да завъртим някакво несъществуващо колело и да върнем нещата към тяхното предначертание, да възстановим света такъв, какъвто ни е бил даден.

Двама Анкрати, твърдяха мъдреците, двама Анкрати да развалят магията и да завъртят колелото на Фекслър! Горчива усмивка накъдри устните ми. За друго трябваше да се молят и двамата, умиращият и призракът, за друго — че предсказанието е грешно, че е само празни думи. Защото във Виен щеше да има само един Анкрат и той нямаше никаква представа как да поправи една разделена империя, и още по-малко как да закърпи една разнищена реалност.

Изобщо не ставаше въпрос само за силата и влиянието на няколко магьосници от ранга на Сагеус, за заклинанията на мъже като Корион и Лунтар, които си играеха с живота на хората, за да постигнат своето. Третият начин на Фекслър изискваше светът да се върне към нормалното си състояние, към нормата. Михаил и другите от кликата му виждаха плътта като болест, която може да бъде изгорена и така да се спре въртенето на колелото, преди светът да се е разпукал окончателно. Единствен Фекслър мислеше по-широко, единствен той вярваше, че можем да обърнем посоката на стореното и да спестим на човечеството ново второ пришествие, огнено пришествие, като онова, което вече сме преживели веднъж.

А ето, че аз водех новородения си син там, където Строителите щяха да подпалят своя пожар. Ако Фекслър се окажеше толкова заблуден, колкото бе намекнал Михаил, ако природата на съществуването не подлежеше на промяна, то Виен щеше да изгори и нови слънца щяха да изгреят в последния ден на човечеството.

Скъсявахме разстоянието до Виен и времето ни затисна — късната есен изсмука последната топлинка, речни мъгли затулиха слънцето, валеше безспир, дъждът беше студен и носеше униние, превръщаше земята в море от кал. И с всяка миля, която поглъщаха копитата, надеждата чезнеше — все повече селца заварвахме празни, все по-често се сещахме за Готеринг и виждахме заплаха зад всяко дърво. Гвардейците докладваха за разровени пресни гробове, за съсипани есенници по полетата, за ябълки, които гният по клоните.

Подминаваха ни ездачи, конете им запенени и изтощени, мъжете, които ги яздеха — мрачни и отчаяни. Всички разказваха за ордите на Мъртвия крал, за удара им срещу Анкрат, за похода им през Гелет, а сега и за заплахата срещу Атар, за черния клин, който мъртвите забиваха в империята, следвайки същия път, по който се движехме ние само с няколко дни преднина.

Може да се каже, че разрушението и гибелта винаги са ме следвали по петите, но никога толкова буквално и осезаемо като сега. Пътувах към Виен и адът вървеше след мене.

Спряхме да пренощуваме в градчето Аленхор и вечеряхме на маса в просторна бирария, толкова голяма, че можеше да побере триста гвардейци. Тук поне, в Аленхор, на самия праг на имперското сърце, нито зимата, нито чумата на Мъртвия крал бяха забили все още зъбите си. Местните ни гостиха с големи бутове печено месо върху дървени подноси, цели агнета с хрупкава кожица, залети с марината от чесън, билки и кестени, имаше и телешко алангле, което си пускаше кръвта, като му забиеш ножа. И бира имаше, светло пиво с дебела бяла пяна, сервирано в половници, които приличаха на бурета, направени от дървени летви и стегнати с метални пръстени, и в големи стъклени халби за високата маса. Аленхорци май искрено се радваха да ни видят, в цялото градче се долавяше празнична атмосфера. Макар че на мен ми хрумна и друга причина за гостоприемството им — може би се надяваха, че ако ни нагостят богато, гвардията ще реши да попълни провизиите си някъде другаде.

Бирата беше чудесна, с остър привкус, и аз изпих твърде много, може би за да притъпя спомените от каретата на Чела, които се въртяха неуморно в главата ми, спомени, заради които се чувствах хем омърсен, хем жаден за още. Късно вечерта се пресегнах през Миана и взех сина ни от люлката до нея.

— Не го буди, Йорг!

— О, я стига, ще го изведа на разходка. Добре ще му се отрази. — Уилям, който все още изглеждаше само наполовина човек, както често се случва при новородените, спеше дълбоко и дори не помръдна, когато го притиснах пиянски към гърдите си. Май нищо не бе в състояние да го събуди. Изтръпнах внезапно, спомнил си Дегран — безжизнен в ръцете ми, като парцалена кукла. Прогоних гневно спомена, който вгорчаваше настроението ми всеки път, щом вземех в ръце момченцето си. Смъртта беше напуснала пръстите ми в деня, когато разбих обсадата на Призрачния.

— Поне го завий добре, вземи му…

— Млъкни, жено. — Голяма мърморана беше, да се чудиш как събира толкова енергия в дребното си телце. — Благодари се, че не го оставям в планината като спартанците.

Пренесох го между десетките гвардейци, всичките наведени над блюдата и бирата си и извисили гласове в десетки различни песни. При централната врата, отворена, за да излизат навън жегата и вонята на стотиците попотени след усилния път тела, мернах Горгот — силуетът му трудно можеше да се сбърка, — на границата между светлината на факлите и мрака на нощта. Излязох, притиснал Уилям до гърдите си.

— Горгот. — Името му бе някак приятно за изричане, радост за устата.

— Крал Йорг. — Той обърна към мен котешките си очи, голямата му глава се завъртя бавно върху дебелия като дънер врат. Някаква особена тежест се излъчваше от моя Горгот, нещо авторитетно, лъвско почти.

— От всички хора, които познавам… — Застанах до него и проследих погледа му в нощта. — От всички хора, които познавам, откакто Нубанеца умря… само твоето приятелство и уважение съм искал. И само ти не ми ги даваш. Искам ги не защото не ги даваш… но наистина ги искам. — Не беше изключено бирата да говори вместо мен, но говореше истината.

— Пиян си — каза той. — Не бива да държиш бебета.

— Отговори ми на въпроса.

— Не беше въпрос.

— Нищо, ти пак ми отговори — рекох.

— Не можем да бъдем приятели, Йорг. Престъпления тежат на душата ти, кръв имаш по ръцете, грехове, които единствен Бог може да прости. — Гласът му почти ехтеше в мрака, по-дълбок и по-тъмен от нощта.

— Знам. — Вдигнах Уилям по-близо до лицето си и вдишах дълбоко миризмата му. — И двамата го знаем, ти и аз. Останалите го забравят понякога, заблуждават се, че може да отмине, да бъде заличено от времето. Само ти и Катерин виждате истината. И Макин, макар че той не може да прости на себе си, не на мен.

Подадох Уилям на Горгот, тикнах го към него, докато левкротата не се видя принуден да вдигне едната си голяма трипръста ръка и да го поеме. Стоеше съвсем неподвижен, ококорен, вперил немигащ поглед в моя син, който едва запълваше дланта му.

— Хората ме отбягват… никога не съм държал бебе — каза той. — Мислят си, че онова, което ме е развалило, ще премине и в децата им, ако ги докосна.

— А може ли да премине? — попитах аз.

— Не.

— Тогава…

Стояхме и гледахме как синът ми диша кротко.

— Прав си, дето не искаш да сме приятели — казах аз. — Но ще бъдеш ли приятел на Уилям, така както беше приятел на Гог? — Момчето щеше да има нужда от приятели. Хора, по-добри от мен.

Горгот кимна бавно с голямата си глава.

— Ти ме научи на това. Показа ми колко ценен е Гог. — Вдигна Уилям почти до лицето си. — Ще го пазя, Йорг от Анкрат. Ще го пазя, все едно е мой.