Императорът на тръните

29.

Дъската лежеше помежду ни, играта на дванайсет линии, пуловете подредени, заровете готови в чашката. Знаех правилата достатъчно добре — имахме почти същата игра в Анкрат, но я наричахме батамон. Докато Юсуф ми обясняваше правилата, аз имах време да обмисля и претегля възможностите си. Начинът, по който той говореше за играта, за комбинациите, за вероятностите и основните стратегии, го бележеше като матмагьосник. Ако не бяха зъбите му обаче, като нищо можех да остана сляп за собствената си аритметика и да не събера две и две.

— Защо не започнеш ти? — рекох.

Той взе чашката и разтръска заровете.

Явно бяха направили изчисленията си, приложили бяха нужното количество магия и бяха стигнали до извода, че ще се появя. Или беше предсказание с висока степен на сигурност, или просто бяха начертали маршрутите, по които бих могъл да тръгна, преценили ги бяха според теорията на вероятностите и бяха заложили ресурсите си респективно. Във всеки случай мисълта, че съм бил обект на изчисления, ме дразнеше.

Юсуф хвърли заровете. Две тройки. Ръката му се стрелна светкавично и премести с щракване пуловете върху дъската.

— Не очаквай много от мен, уча бавно — казах и взех чашката със заровете.

Мавърът изглеждаше спокоен. И нищо чудно, ако ме беше анализирал и предварително знаеше какъв курс ще поема. Колко ли уравнения бяха изписали по дъските си, колко ли матмагьосници бяха работили по тях, за да балансират вероятностите и да ме сведат до прости зависимости? Знаеха ли вече в кой момент ще посегна към меча си? Дали зад някой тъмен прозорец вече не стоеше човек с арбалет, насочил оръжието си към мястото, където се очакваше да избухна? Знаеха ли кога ще реша да се измъкна и в каква посока ще поема? Ако притежаваха уменията на Каласади, сигурно вече знаеха следващите думи, които ще излязат от устата ми.

— Лоша работа! — Единица и двойка. Преместих пуловете си.

Юсуф разклати чашката. По масите около нас други мъже играеха същата игра, пушеха и отпиваха от своето тъмно кайве. От време на време някой поглеждаше към мен, лица набръчкани и петносани от слънцето, с повече сиво, отколкото черно в косите. И нито една усмивка за пътешественика, нищо, което да прочетеш в тази лишени от любопитство очи. Колко ли от тях работеха за Каласади? Всичките? Или само Юсуф и слугата му?

Бих могъл да стана и да тръгна обратно към „Кешаф“, който още чакаше вързан за кея. Но те вече знаеха дали ще го направя, или не. Направо да полудееш.

Юсуф хвърли и премести пуловете си. Играеше с белите. Моят чай и неговото кайве пристигнаха. Дали нямаше отрова в чашата ми? Вдигах я към устните си.

— Портокали?

— Ароматизиран е с цветове на портокалово дърво — отвърна Юсуф.

Ако искаха да ме отровят, момчето от „Кешаф“ можеше да сложи нещо във водата, която ми носеше. Допрях чашата до устните си — красива чашка от тънък порцелан с деликатна шарка по ръба. Не, за тях бях по-ценен като заложник, когото Ибн Фейд да използва във войната си с дядо ми.

Чаят беше приятен на вкус. Хвърлих заровете и играх, без да бързам, уж ми е трудно да взема решение. Следващите ходове на Юсуф ме изненадаха — не че бяха глупави или погрешни, но определено ми се сториха твърде предпазливи. Напомних си, че дори матмагьосниците не са безгрешни. Опитали се бяха да отровят дядо ми, а той още си беше жив и здрав. Опитали се бяха да подпомогнат каузата на Ибн Фейд, а вместо това бяха отровили дузина и повече висши велможи от Конски бряг и така бяха съсипали репутацията му. Смъртта на онези нещастници бе опетнила жестоко името и честта на собствения им господар.

Хвърлих заровете. Шестица и четворка.

Пръстите ми се свиха около дръжката на ножа под прикритието на масата и попитах:

— Знаете ли какво ще направя сега, лорд Юсуф?

Можех да забия ножа в гърлото му например.

Бавна усмивка.

— Не, но мога да се досетя.

Направих своя ход.

Юсуф се поколеба за миг, преди да загребе заровете с чашката. Бръчка пресече челото му. Може би преизчисляваше сметките си.

Докато мавърът местеше пуловете си, аз съставих наум бърз списък. Списък от шест възможности, поведение, което биха избрали други мъже.

Заровете отново дойдоха при мен. Взех единия. Ако оставех на зара да избере, ако оставех на шанса да посочи една от шестте нетипични за мен реакции, това сигурно би разкъсало мрежата от предначертани варианти, в която се бях оплел.

— Може би, ако ги хвърлям един по един, ще имам повече късмет — рекох.

Юсуф се усмихна мълчаливо, без да сваля очи от мен.

Хвърлих зара. Да видим как ще предскажеш това!

Двойка. Да се сприятеля? По дяволите!

Хвърлих и втория зар, като го завъртях хубаво. Alea iacta est, както е казал Цезар. Зарът е хвърлен. Щях да обвържа съдбата си с този.

Зарът се въртя сякаш цяла вечност в единия ъгъл на дъската, прехвърли ръба, търкулна се по масата и падна на земята. Юсуф се наведе да го вдигне.

— Още една двойка!

Мама му стара!

Преместих пуловете си с надеждата да ме осени някакво вдъхновение. Юсуф вече го играеше мой приятел. Нямах представа как да превърна преструвката в искрена симпатия. Всъщност дори не бях докрай сигурен, че разбирам разликата между двете.

Някакво раздвижване в бялата жега привлече вниманието ми. Изгърбен гигант в черно, наобиколен от тълпа, която сякаш се бе материализирала от напечения въздух? Не, деца бяха, дрипави деца, наобиколили мъж, който влачеше нещо през площада.

— Извини ме за минутка, Юсуф. — Станах и се усмихнах вътрешно на объркването, минало за миг през очите на мавъра.

Пробих си път между поставените нагъсто маси и излязох под слънцето. Модерният с все черните си дрехи и опасно килнатата си шапка влачеше тежкия сандък, а децата го дразнеха, подвикваха му, замеряха го с камъчета, а най-смелите се опитваха да му бръкнат в джобовете.

— Приятел в нужда… — Вдигнах рамене и тръгнах натам, като размахвах ръце в нелоша имитация на Райк, който плаши кокошки до смърт. Децата се пръснаха, а модерният взе че се спъна, пльосна се и шапката му литна. Наведох се да я взема, докато той се изправяше.

— Марко Онстантос Евеналайн от Златната къща, търговски клон Юг — казах аз. — Как си, по дяволите? — И му връчих смешната шапка.

Докато бяхме на кораба, така и не бях успял да преценя възрастта му, не успях и сега. Под шапката косата на Марко беше грижливо зализана, светла на цвят и напълно неспособна да скрие бледия му като рибешки корем скалп. Тази прическа демонстрираше силна склонност към самозаблуди — човек, който зализва косата си така, може да си прости всичко.

— Благодаря.

Никога не ми бяха благодарили толкова неблагодарно.

След като огледа шапката с внимание и подозрение, Марко я върна на главата си и си изтупа сюртука.

— Златната къща не може да си позволи носач и охрана? — попитах аз. Двама хлапаци, явно най-смелите в групата, вече изпълзяваха от сенките.

— Никой на кея не говореше имперски — каза Марко намръщено. — Не пожелаха да ми вземат парите.

— Вече ти казах, че съм готов да работя за теб, господин банкер. — Стрелнах го с дружелюбна усмивка. Поне се надявах, че съм я наподобил успешно. Не съм свикнал да се преструвам, че харесвам този или онзи. — Освен това знам шест езика. — Не споменах, че мавърският не е сред тях, но от опит знам, че жестовете и острите ножове са изключително полезни в преодоляването на езиковата бариера.

— Не — отсече той, толкова бързо, че се запитах дали не ме е прозрял от самото начало с малките си черни очички.

— Ще ти помогна, без да ми плащаш, гратис, про боно. — Пробвах с друга усмивка, представяйки си как сър Макин слиза на брега с готова шега. — Един приятел би ти дошъл добре, нали, Марко?

И най-сетне, все още изтъкан от недоверие, банкерът съумя да изкриви лицето си в усмивка, толкова грозна, колкото усещах своята.

— Можеш да ми влачиш сандъка и да ни намериш някакъв транспорт. — Протегна ми ръка в бяла памучна ръкавица. — Приятелю.

Стиснах ръката му, отпусната като риба и влажна въпреки ръкавицата, и бързо-бързо я пуснах.

— И къде отиваме, Марко?

— В Хамада — каза той, като произнесе думата внимателно.

— Какво има в Хамада? — Не свалях очи от тестеното му лице, като се чудех дали аз играя игра на късмета, или късметът си играе с мен.

— Банкови дела — каза той и стисна устни, които и без това бяха възтънки.

Кимнах. Дворецът на Ибн Фейд беше в Хамада. Всички банкови дела в онзи град несъмнено засягаха делата на Ибн Фейд.

Сандъкът на банкера се оказа много по-тежък от очакваното. Подложих гръб и го помъкнах към кафенето, изпълнен с неочаквано уважение към силата на модерния. Докато стигна сянката, бях потънал в пот.

— Би ли наглеждал за минутка сандъка, Марко, колкото да се извиня на лорд Юсуф?

Заварих Юсуф да разглежда съсредоточено игралната дъска, вдигнал чашката с кайве до устните си.

— Между другото, не съм лорд, сър Йорг. Тук, по северния бряг, си имаме свои управници, султани, халифи, императори, всякакви. А под тях — множество принцове, повече, отколкото можеш да преброиш, някои бедни като мишки. Срещнеш ли някой с коприни и бижута и не се ли представи за търговец, значи е принц. А под принцовете, или под онези, които имат земя и големи къщи, идват приятелите на принцовете, най-често войници, но понякога и мъдреци. Когато нашият господар ни повика, ние сме на негово разположение; когато няма нужда от нас, сами сме си господари. Значи ще тръгнеш с този модерен, така ли? Би трябвало да дойдеш с мен в дома ми, да се запознаеш със съпругите ми, да ядеш нар, да пробваш печено фазанско. Но няма да го направиш. Добре, върви с модерния, приятелю, но внимавай. Той не е добре дошъл тук. Никой нищо няма да му направи, но пустинята е трудно място, ако нямаш помощта на приятели. А чужденците като вас, които идват от по-меки земи, ще погинат в Предела още преди да са стигнали пясъка.

Протегнах ръка и той я пое, ръкостискането му беше силно и сухо.

— Понякога човек трябва да се остави в ръцете на късмета си — казах аз, протегнах ръка и взех едното зарче. — Може ли? Не се знае кога един зар може да ти спаси живота.

— Върви с Бога, Йорг от Анкрат — каза той и отново се загледа в дъската.