Императорът на тръните

24.

Тръгнахме към Готеринг призори. Водата се плискаше по пода на каретата в най-дълбоките места и носеше мириса на реката, но не се наложи да слизаме.

Излязох от каретата на градския площад, по стъпалото зад мен се стичаше вода на ручейчета. Нямаше никакви признаци беда да е сполетяла Готеринг — приятно градче в един от най-богатите райони на Атар. Украса за фестивала на жътвата още висеше над главната улица, гирлянди от знаменца, провесени между покривите. Детски обръч се валяше до задното колело на каретата. Пееха птици.

— Какво казват патрулите? Писъците от града ли идваха? — попитах.

— Спряха преди не повече от час — отвърна Харан.

Подуших въздуха. Миришеше на разложение и лайна, със студен привкус — нормалният аромат на всяко човешко поселище. Но имаше и още нещо.

— Кръв — казах. — Имало е клане. Подушвам го.

— Претърсете къщите. — Харан даде знак на хората си и те се пръснаха към къщите. Утринната светлина грееше по доспехите им.

След минути първият гвардеец излезе на улицата. Държеше пред себе си някаква дреха, светла и намачкана, а пребледнялото му лице беше застинало в маска на отвращение.

— Ела тук! — извиках му и протегнах ръце да взема дрехата.

Той ми я даде с готовност.

Макар да висеше на ръцете ми, тежка, с мирис на сурово и още топла, минаха няколко секунди преди да съобразя какво е. А щом съобразих, едва не я захвърлих инстинктивно. Вместо това, с върховно усилие на волята, я вдигнах пред себе си, така че ръцете и скалпът увиснаха.

— Не е лесно да одереш човек толкова прецизно. Нужно е умение — рекох. Огледах войниците около себе си, срещнах погледа на всеки поотделно. — Ужасът е оръжие, господа, и нашият враг знае как да го използва. Важно е ние да разбираме тази игра.

Пуснах кожата на калдъръма. Влажен звук.

— Намерете и другите. Струпайте ги на площада.

Обиколих празните улици с Кент Червения и Макин, минахме по периметъра на града, там, където водата го облизваше, но не намерихме нищо. Докато слънцето се издигне над покривите, хората на Харан бяха струпали на купчина сто и деветдесет кожи, открити в мазета, спални, конюшни, столове пред огнища, из целия град. Всичките цели, само с трите разреза, които опитният ловджия използва, за да свали кожата на сърна. Мъже и жени, млади и стари, деца, кожите им лежаха на купчината, лицата им набръчкани, дори на най-младите. Взех обръча играчка от улицата до каретата, гледах как войниците трупат купчината и го премятах през пръсти.

Мартен придружи Миана и Катерин до „Червената лисица“, единствения хан в градчето. Миана се клатеше като гъска, коремът ѝ беше невъзможно голям, лицето ѝ — навъсено от усилието. Мартен ги настани на столове с възглавнички и остана там да им прави компания пред напаленото огнище. Имаха охрана от гвардейци, Горгот пазеше на вратата. Навън Гомст прочете заупокойна молитва за човешките останки, струпани на площада. Надявах се Катерин да удържи каквато там стена беше издигнала срещу личите, но рано или късно и тя трябваше да поспи.

— По-добре да тръгваме. — Харан дръпна юздите на бялата си кобила до Барт. — Това не е наша грижа.

— Така е. Дукът на Атар няма да ни благодари, че въздаваме правосъдие в земите му.

Харан скри израза на благодарност, прекосил лицето му, толкова бързо, че мнозина биха го пропуснали.

— Готови за тръгване! — изрева той.

Бих бил щастлив и аз да тръгна, но… не обичам да ме побутват, а имах усещането, че се случва точно това.

През малките прозорци на хана, през бледозеленикавите атарски стъкла, видях как Мартен скача и хваща загрижено ръката на Миана.

— От друга страна — казах, — едва ли ще сме единствената гвардейска колона, минала оттук, не мислиш ли? Наводненията стесняват възможните маршрути от запад. Колцина от Стоте ще тръгнат по нашите стъпки?

— Може и да има такива. — Честта не му позволяваше да излъже. Проблем, който аз никога не съм имал.

— Дългът на гвардията не включва ли цялото начинание, ескорта на Стоте до Виен като цяло, а не само колоната, която им е непосредствено поверена?

Харан се изправи на стремената.

— Отменям последната заповед! Искам жертвите да бъдат намерени. Всяка къща да бъде претърсена! — Изръмжа и пришпори кобилата си.

— Който и да мине тепърва по този път, едва ли ще гласува във ваша полза на Събора. — Осер Гант се появи откъм сенките на една конюшня, подпираше мършавото си тяло на бастун със сребърен накрайник, чудесна изработка с формата на лисича глава.

— Питаш защо напомням на Харан за дълг, който той би предпочел да забрави?

Осер кимна.

— Да. И защо поемате свързания с това риск.

— Ти си прекарал целия си живот близо до смрадливи тресавища, Гант. Колко личи си видял?

— Старец като мен рядко се отдалечава от залите на господаря си, крал Йорг. Но не ще срещнете мнозина, които са виждали лич. Може да срещнете трупа на човек, който е виждал, и този труп сигурно ще се опита да ви убие, но самият човек отдавна ще си е отишъл. — Осер кимна, сякаш се съгласяваше сам със себе си.

— Значи нито един? За толкова години?

— Личите може и да са стари, не знам — каза Осер. — Но са новост за тресавищата Кен. Бродят там от десетина години най-много. По-скоро от пет. Дори на Островите са ново явление.

Мартен излезе пред вратата на хана и ми махна. Нещо важно беше. Понякога просто знаеш, че е нещо важно. Смъкнах се от седлото. Когато си яздил дълго, ходенето на два крака ти се струва непривично, макар да го правиш всеки ден от ранна младенческа възраст — е, поне в първите миг-два, докато мускулите на краката ти си спомнят за какво са направени. Реших да прекося площада бавно. Нещо ми подсказваше, че разходката ще е кратка, но ще ме отведе далеч.

Мартен се наведе и ми прошепна:

— Мисля, че е време. Помня, когато Сара…

— И не може да почака? — попитах. — Да устиска още малко?

— Не става така, Йорг. — Нещо като усмивка раздвижи лицето му.

— По дяволите. — Повиших глас: — Искам още стражи около хана. Завардете всички входове.

Надникнах през стъклото на прозореца. Миана седеше на стола си, Катерин стоеше близо до нея и ми препречваше гледката. Не исках да влизам вътре. Преди време се радвах, откриех ли нещо, които ме плаши. Но с годините поводите за тревога се множаха упорито. Удоволствието се превръщаше в лошо предчувствие. Изглежда, мъжете имат много повече страхове от момчетата.

Върнах се при Осер. Макин заряза коня си и двамата с Кент дойдоха при нас.

— Е, колко са личите, Гант? — попитах.

— Чувал съм, че в целия свят има само седем — отвърна Кент, като току поглеждаше към епископа, който се молеше пред струпаните кожи. — Седем са твърде много.

— Може и да са седем — каза Осер. — Епископът има списък със седем имена, написани от сестрите на Хелскианския орден.

— Нали уж папата беше наредила всички провиждащи да бъдат убити? Според нея женските манастири не били убежища за вещици. — Онзи декрет ми беше направил силно впечатление, защото показваше докъде е готов да стигне Ватиканът, за да заобиколи неприятните факти.

— Нейно светейшество нареди сестрите в Хелск да бъдат ослепени — каза отец Гомст, приключил или заразял молитвите си. — И ги ослепиха. Но виденията им продължават.

Погледнах към прозореца на хана, но не видях друго освен лицето на Мартен, който надничаше през стъклото. Зърнах Катерин, която прекосяваше стаята с купа вряла вода и пешкир, преметнат през ръка, но силуетът ѝ бързо се скри зад широките рамене на Мартен.

Райк се върна на площада, стиснал под мишница черно дъбово ковчеже, препълнено със сребърни прибори и фини коприни. Не един и двама от гвардейците го стрелнаха с неодобрителни погледи, но никой не стигна дотам да му потърси сметка. Може да бяха с лъскави брони, но сериозно бих се изненадал, ако видя професионален войник да обръща гръб на добра плячка, пък бил той и гвардеец от Златната. Въпреки това нещо в картинката ме смути. Свих устни и се намръщих.

— Брат Райк. — Той се приближи, намусен въпреки находките си.

Протегнах ръка и дръпнах коприната. Беше яркооранжева, цвят, какъвто не бях виждал.

— Защо толкова си падаш по платовете, Райк? Не помня да си изскачал от горяща сграда без топче откраднат плат в ръце. Да премълчаваш нещо? — Мисълта за Райк в рокля беше почти толкова противна, колкото струпаните на площада кожи. Но не това беше проблемът. И точно тогава се сетих за какво иде реч. — Само толкова ли можеш да носиш? — Кога за последно бях виждал Райк да прекрати мародерските си занимания преди да е награбил толкова, че да се изгърби под тежестта на плячката? Никога.

Райк сви рамене, плю и се изчерви.

— Стига ми.

— На теб никога не ти стига, брат Райк.

— Заради очите бе. — Плю отново и почна да връзва ковчежето към седлото на коня си. — Пръстите не ми пречат, ама очите не ми изглеждат мъртви.

— Какви очи?

— Навсякъде, по къщите. — Тръсна глава и стегна още един каиш. — В чекмеджетата с приборите, на рафт в шкафа, зад бурканите в килера, където и да потърсиш нещо свястно — око. Не ми харесват. — Затегна и последната каишка.

— Очни ябълки? — попита Макин.

Райк кимна и аз неволно потръпнах. Не се съмнявах, че са били извадени точно толкова прецизно, колкото бяха одрани кожите. Мисля, че именно тази прецизност ме изнервяше. Виждал съм гарван да вади очна ябълка от изгнила глава, без това да ми развали апетита. Ала нещо в чистото изпълнение на личите ме караше да настръхвам. Беше противоестествено.

Мартен излезе от хана, изгонен от Катерин. Изведнъж ме налегнаха съмнения. Смеех ли да оставя Катерин сама с детето си, същата Катерин, която винеше мен за смъртта на племенника си? Възможно ли бе да е спасила Миана от ножа на убиеца само за да изтръгне живота на новородения ми син? Отхвърлих тази мисъл. Отмъщението беше моето изкуство, не нейното.

Мартен спря до Райк и мен, но не гледаше нас, а купчината кожи. Отворил бе уста да попита нещо, но явно бе забравил въпроса си.

Вдигнах рамене.

— Хората са направени от месо. Личите обичат да си играят с парчетата. Виждал съм и по-лошо в касапниците. За бога, виждал съм по-лошо отношение към пленници. — Последното беше лъжа. Истината е, че не съвестта спира хората. Не, хората просто не са толкова добри касапи като личите.

Държах под око Райк. Райк не се плашеше от нищо. Е, понякога хукваше да се спасява, но тичаше с гневни псувни на уста и пътьом планираше отмъщението си. За последно го бях виждал ужасѐн, когато ни нападнаха духовете на пътя на мъртвите. Отрязани пръсти и извадени очни ябълки, оставени на ключови места в селски къщи, не бяха достатъчни да го уплашат. Виждал го бях лично да реже и вади, при това без да му пука дали първоначалните собственици на пръстите и очите са приключили с използването им.

Погледът ми се върна към купчината кожи. Все имах чувството, че помръдват.

— Изгорете ги — казах. — Не е като да трябват някому.

Тръгнах към хана. Време беше да вляза през тази врата.

— Мама му стара! Къде беше, Йорг, проклетнико? — Миана буквално изсъска името ми през малките си бели зъбки. Винаги съм казвал, че има хубаво лице и мръсна уста. Ако може да се вярва на хорските приказки, дори най-благочестивите дами псуват като моряци, когато раждат. Какви ли думи щеше да изнамери Миана, когато стигнеше до напъните? Странна работа — раждаме се под съпровода на майчини псувни, а после същите тези майки твърдо вярват, че децата имат нежен слух и не бива да чуват друго освен онова, което се изрича в църква. Притворих вратата след себе си.

Вътре ханът миришеше на дим от огнището, беше горещо и спарено, долавяха се и по-стари, не толкова приятни миризми, навярно от убийствата, извършени тук преди слънцето да изгрее.

— Ису Христе! — изохка Миана и се сви. Лежеше в голямо кресло, отрупано с възглавнички. Пот блестеше на капчици по кожата ѝ, жилите по шията ѝ се бяха издули. — Не искам да родя бебето си тук. Не тук.

Катерин ме погледна над издутите гърди на Миана. По стените имаше кафеникави петна, където одрани тела бяха докосвали неогладените дъски.

Не исках детето ми да се ражда на пътя. На пътя се живее трудно, пътят категорично не е подходящото място, където да се появиш на белия свят, пък било то в позлатена карета и с почетна стража от Златната гвардия. А това градче на мъртъвци вещаеше дори по-зла прокоба. Спомних си Дегран — малък, крехък, скършен в ръцете ми. Личът държеше Готеринг, чакаше, а Миана щеше скоро да роди.

Горгот се приближи до хана да вземе още дърва за кладата. Грабна по една голяма цепеница от дървата, подредени до стената отвън. Гвардейците също се бяха включили — къртеха прозоречни капаци, трошаха някаква изоставена каруца. Други бяха слезли в мазето на хана и изнасяха шишета с бренди и масло да подхранят огъня. Отворих вратата и последвах Горгот.

— Върни се тук, копеле курвенско!

Затворих вратата да заглуша ругатните на Миана. Гвардейците, които стояха на пост отстрани, ме изгледаха с вдигнати вежди.

— Кралицата не е на себе си — рекох аз.

Шест глави със златни шлемове се заковаха в стойка мирно, докато минавах между собствениците им.

Личът държеше града, държеше всички ни, макар че повечето от нас още не го знаеха. Надявах се огънят да отслаби хватката му и да прочисти въздуха. Сега Готеринг беше заклинание, магия, голяма руна, изписана с човешки останки. Кървава магия.

Когато кладата беше готова, цепениците напоени с алкохол и масло и подредени около купчината кожи, извадих Гог от ножницата. Острието грееше под лъчите на зимното слънце, все едно пламъци танцуват по ръба му. Опрях го в цепениците и казах:

— Гори.

И по острието наистина затанцуваха пламъци.

Огънят се разгоря бързо, подскачаше по цепениците, поглъщаше алкохола и маслото, впиваше остри зъбки в дървесината. Миг по-късно се разнесе тежка воня на горящо месо, по-силна от миризмата на пушека. Спомените ме върнаха в Призрачния — как вървя между обгорени трупове, за да се изправя пред Еган от Стрела. И друг спомен — писъците на онези, които огънят не беше убил. Само дето… не беше спомен.

— Какво? — Килнах глава да определя посоката. Пронизителен стон, скимтене.

Капитан Харан се появи в галоп на площада.

— От онази дъбрава е, на хълма западно оттук. Кухи лес.

Знаех за кое място говори. По пътя към Готеринг бяхме видели още един остров сред наводнените ниви, на триста метра на запад, малък хълм, обрасъл с гъста гора.

„Милостта на немъртвите — беше казал Гомст — е, че накрая ти позволяват да умреш.“

Но краят още не беше дошъл.

Жителите на Готеринг още бяха живи. Още усещаха. Някъде в онази гора близо двеста жители на градчето, одрани, с отрязани пръсти, извадени очи и изтръгнати зъби, виеха, защото аз им горях кожите.

— Йорг! — Вик, завършил с писък. Катерин на вратата, лицето ѝ бледо в рамката на кестеняви къдрици.

Хукнах с меча в ръка. Избутах я и влязох.

— То… то стана по-силно изведнъж. Не можах да го спра — каза Катерин зад мен.

Миана лежеше пред напаленото огнище на завивки, донесени от стаите на хана, полите ѝ — набрани около кръста. Болка бе сгърчила крайниците ѝ. Светлината на пламъците огряваше корема ѝ, кожата му опъната до скъсване върху наедрялата утроба. Бял върху зачервената кожа, точно над моето скрито дете, се открояваше отпечатък на трипръста ръка.

— Миана? — Пристъпих, като прибрах Гог в ножницата. — Миана? — Студен допир пропълзя по гърдите ми. Може би от същата трипръста ръка, устремена навътре. Не си падам по поетите с техните натруфени думи, но в онзи миг сърцето ми наистина се смрази, превърна се в тежка и сгърчена рана — да видя Миана така ми причини физическа болка, от която залитнах. Без съмнение слабост, с която личът ме бе заразил.

— Миана?

Очите, които се обърнаха към мен, не ме познаха.

Обърнах се и хукнах към вратата, като едва не съборих Катерин.

— Тръгваш си?

— Да.

— Тя има нужда от теб. — Гняв. Разочарование. — Тук.

— Личът се пресяга за тях, за нея и за сина ми — казах. — Не знам къде е, но не е тук.

Обърнах ѝ гръб, на нея, на Миана, на странноприемницата. Притичах покрай кладата, където кожите възвираха и се топяха, а подкожната мазнина се разливаше и вдигаше пара върху паважа.

Последван от братята си, изтичах до ъгъла при градската пекарна и скочих на едно високо стъпало, откъдето се виждаха оголените дървета зад наводнените поля и хълмът с горичката, където чакаше врагът ми. Застинах, отпуснах съзнателно мускули, укротих пулса си, оставих го да отмерва времето — време, в което способността за преценка и ясният ум да ме настигнат. Миговете минаваха празни, ако не броим далечния вой и черните отражения на клони, протегнали се към Готеринг.

— Повърхности и отражения, Макин — рекох аз. — Светове, разделени от прозирни бариери, светове невидими и непознаваемо дълбоки.

— Простете, господарю? — Макин потърси убежище в официалностите, вместо да тръгне по мисловната ми пътека.

Цялото ми същество крещеше за действие. Жена ми лежеше белязана и измъчвана, не ме познаваше, изтерзан затвора за сина ми. Моят син!

Баща ми би казал: „Намери си друга жена.“ Забоди ги и двамата, майка и син, за пода с един удар на меча и продължи нататък, яхни коня. Нека личът се задави с тях. И точно това щях да направя, ако не ми останеше друг избор. Щях да го направя. Повтарях си, че ще го направя.

Стоях неподвижно, само пръстите ми трепереха.

— Помисли за непосредствения проблем, сър Макин. Епископът твърди, че има поне седем лича, може би повече. Знаем, че за пръв път нападат в Атар. Може би нападат и на други места, по други маршрути към Виен. Бият се на много фронтове. Ако бяха много, ако смятаха, че лесно ще надвият войници, а не безобидни селяни, нямаше ли да ни нападнат още снощи? Или е това, или си играят с нас като котка с мишка. Когато съм изправен пред нови, непознати врагове, предпочитам да се запозная с тях поединично, а не с всичките накуп, следователно сега ни се предоставя безценен шанс, а не страхотия, от която да избягаме!

Исках да си плюем на петите, разбира се. Всичко това беше въпрос на страх, страхът беше в центъра на замисъла. Личът искаше да натоваря Миана в каретата и да хукна с петстотинте си гвардейци към Хонт.

— А ако е онова с котката и мишката? — попита Макин.

Усмихнах се.

— Какъв по-добър шанс би имала мишката да убие котката?

Изтеглих Гог. Огънят, който изригна по протежение на острието му, бе по-ярък от всички пламъци, танцували там досега. Тръгнах към черните дървета и отслабващите писъци, газех през тъмните води, а братята газеха след мен. Вървях, а не тичах, макар в гърдите ми да гореше огън свиреп като този, който ближеше меча ми. Вървях, защото повърхностите разделят познатото от непознатото, и макар често да пристъпвам там, където дори ангелите не припарват, се опитвам да не търча като последния глупак.