Гласът на вълчицата Улф ставаше все по-дрезгав.
„Ако оставя още едно съобщение, ще зазвуча като Деми, помисли си Клаудин и захвърли телефона на леглото. Къде са всички? Защо ме прехвърлят на гласова поща? И защо никой не ми връща обаждането?“ Ако не беше кулата от отговори на поканата й за рождения ден върху бюрото — двайсет и седем „да“-та и нито едно „не“, — тя сериозно щеше да се усъмни в популярността си.
Нетърпелива да посети приятелите си и да получи отговори на въпросите си, Клаудин надникна през прозореца за милионен път, както й се струваше. Още малко търпение…
Нормитата зяпачи най-сетне започнаха да прибират камерите и да се разотиват по домовете си. Сега, когато слънцето се скриваше, сляпата улица, обитавана предимно от чудовища, очевидно не бе място, на което искаха да замръкнат. Което бе добре дошло за Клаудин. Цял ден се бе крила в стаята си под гнета на дрънчащите тежести на Клод от другата страна на стената. Забранено й бе да показва навън дори носа си, за да подуши хладния есенен въздух; да пуска музика, да пали лампите, да минава близо до прозорците — изобщо всичко, което би събудило подозрение у хората, че в къщата отново има живот. Поне да имаше позволение да влезе в интернет. Тогава щеше да обнови статуса си във Facebook на Рапунцел.
Затворничеството й все пак не бе отишло съвсем на вятъра. След като спа до обяд, Клаудин прекара петдесет минути под душа в чистата си баня със серия продукти с плодов аромат и нов Gillette Venus. Натъпка грамадните дрехи от сувенирния магазин на „Убежището“ в гардероба на Дон и се пъхна в черна блуза с надиплено деколте и чифт дънки, които придаваха на дупето й закръглеността на топка пъпешов сладолед. Нарисува върху ноктите си дъги в кафявата гама и приготви куфар с тоалетни принадлежности и дрехи от първа необходимост, който да вземе със себе си в странноприемницата.
Клаудин набра поред Лала, Блу, Франки, Джулия, Били, Джаксън и дори Дюс. Но никой не отговаряше освен гласовата поща. Какво ставаше?
Изведнъж тревожна мисъл по-пронизителна от аларма зави в съзнанието й: „Ами ако и те са били принудени да напуснат?“. Кестенявите копринени косъмчета на врата й щръкнаха. Невъзможно! Партито й бе след две седмици. Трябваше да обсъдят музиката, да направят украсата, да преправят роклите, да тестват различни видове грим, да изпробват прически, да изработят списъците с желанията кой кого ще целуне, да напише чернова за отканването на Клео.
„Ах!“
Дъската на леглото й — градинска мрежа, боядисана от нея в златно — задрънча, когато Клод пусна тежестите с грухтене.
— Стига толкова! — извика тя, като чукаше по стената. — Навън вече се стъмни. Нормитата си отидоха. Да тръгваме!
Лепкавото порене от откопчаването означаваше, че си сваля ръкавиците. Ауууу! Пет минути под душа и големият й брат най-после бе готов. Клаудин надяна червените велурени обувки с равна подметка и грабна куфара, видеокамерата, шивашкия комплект, пистолета за лепене, боичките с брокат, дръзката рокля за партито, върху която работеше, в случай че се наложеше отново да бягат. Да се готви за най-лошото не й бе присъщо, но ето това причиняваха на едно момиче два дни в одеждите от сувенирния магазин.
— Остави аз да изляза пръв — каза Клод, като задържа сестра си с току-що напомпаната си ръка. По спортното му сако имаше следи от афтършейв с аромат на сандалово дърво и остатъци от кафяви косми. Той протегна трепереща ръка към пиринчената топка на вратата с неспокойството на герой от филм на ужасите.
Клаудин се засмя.
— Малко драматизираш, не мислиш ли?
— Каза момичето с куфара.
Клаудин го избута и сама отвори вратата. След задушния въздух в изоставената къща хладната целувка на нощния бриз бе освежаваща.
Нещо на улицата се бе променило и граничеше със злокобното. Като отбягваха уличните лампи, те преминаваха от една съседска градина в друга. Надзъртаха през прозорците и тихичко почукваха с нокти по стъклата.
Навсякъде се виждаха следи от хора: оставени кофи за рециклиране на боклук до бордюра, запалени кухненски лампи, приготвени маси за вечеря, храна в чиниите. Телевизорите, нагласени на Втори канал, кални гуменки пред външните врати, велосипеди в алеите пред къщите… Единственото, което липсваше, бяха хората.
— Къде са всички? — попита Клаудин, докато почукваше с чукчето русалка на страничната врата на Блу. Фонтаните с делфините в двора все така бликаха водни струи, а помпите в басейните с черни дъна правеха пенливи балончета. — Като че ли всички са се… изпарили.
— Опита ли да им се обадиш?
Клаудин му хвърли поглед, сякаш питаше: „Ти наистина ли ми задаваш този глупав въпрос?“.
Над главите им кървавочервените листа на японския клен зашумяха. Клод вдигна пръст до устните си и я хвана за ръкава.
— Отпусни се — с тупкащо сърце прошепна Клаудин. — Само вятърът е.
— Не — не отстъпваше той с наострени към улицата уши. — Чувам стъпки.
Клаудин познаваше острия слух на брат си и затова отстъпи. Бе дори по-силен от нейния. Тя надникна над рамото му.
— Момиче е. Тича… обута е с гуменки… подсмърча… болна е… не, не… плаче. Дръпни се назад! — Той я дръпна плътно до студения стъклен екстериор на къщата на леля Корал.
Тогава покрай градината притича Мелъди Карвър. Гърдите на Клаудин се изпълниха с радост.
— Мел… — понечи да се провикне тя. Клод затисна устата й.
— Ти полудя ли?
Клаудин заблиза солената му длан, докато той не отмести ръка.
— Защо мислиш, че плачеше? Може би знае нещо. Трябва да я намерим и…
— Тя е норми. Не можем да й се доверим. Пък и какво ли ще знае точно тя?
Клаудин обмисляше да му напомни, че Мелъди излиза с Джаксън. И е на тяхна страна. И това, че ако някой е норми, не беше непременно техен враг. Имаше двайсет и седем потвърдени покани, които го доказваха. Но Клод явно бе твърде напрегнат, за да се вслуша в гласа на разума. И то откакто баща му го натовари с отговорността да пази семейството. Странно.
— Не можем да се откажем толкова лесно.
— Добре. Още една къща. Какво ще кажеш за… — Той млъкна, сякаш обмисляше думите си, а после небрежно предложи дома на Лала.
Вървяха на зигзаг напред по улицата в едно безкрайно, както им се чинеше, криволичене. Наляво покрай тази къща, надясно покрай онази, наляво, надясно, а Клаудин влачеше куфара след себе си по неокосената трева.
Най-после старата викторианска къща се показа. Притулена под покривало от кленови листа и клони, къщата на Лала бе най-добре стаената на улицата. Винаги тъмна отвътре, мъждукането от канделабъра17 на чичо Влад обикновено я изпълваше с живот. Тази вечер нищо не мъждукаше. Всичко бе притихнало.
В началото на улицата заблестяха светлините на кола.
— Върви след мен — изсъска Клод и се скри под дърветата.
Клаудин опита, но колелата на куфара й се заклещиха. Тя дръпна.
— Опитвам се.
Светлините приближаваха. Клод я заобиколи, вдигна куфара с една ръка, а с другата завлече сестра си зад един клен. Миг след това едно беемве с табелка КРАМЪР 1 мина бавно покрай тях, сякаш търсеше нещо… или някого.
— Трябва да се измъкнем оттук — настоя Клод.
— Ами Лала?
— Очевидно не си е у дома — каза той и махна с глава към глухата къща.
— Да опитаме в подземието. Може би са се скрили там.
— Да, може да опитаме. — Клод удари едно падащо листо. — И без това не можем да се приберем сега.
Пътуването през улиците на града до „Ривърфронт“ бе постапокалиптично. Салем бе мъртъв, нереален.
— Радвам се, че сме тук. — Клаудин се взираше в профила на Клод, който стискаше волана. Чертите на лицето му бяха съвършено симетрични. Очите му не бяха раздалечени като тези на Тъпс. Носът му не бе широк като този на Хауи. А устните му бяха плътни, но не дебели като на Нино. Дори скулите му бяха съвършено високи. До тези на Дон те бяха като две кули.
— Признай си, радваш се, че дойдох с теб.
— Зависи — отвърна той, решен да не извръща очи от пустия път пред тях.
— От какво?
— От това дали ще те върна жива и здрава вкъщи.
— Клод, аз съм едва с година по-малка от теб. Спри да се тревожиш за мен — рече тя. Но знаеше, че загрижеността му бе дълбоко вкоренена. Безпокойството за жените бе инстинктивно за всички Улф. Мъжете бяха по-силните. Слухът им бе по-остър. Тичаха по-бързо. Да, такива бяха фактите. Но смелостта и умът също бяха от значение, а Клаудин имаше в тонове и от двете.
Когато влязоха в щабквартирата на РАД в парка „Ривърфронт“, двамата застинаха втренчени в каменната купчина от кредитни карти и мобилни телефони.
— Това поне обяснява защо не си вдигат телефоните — прошепна Клаудин.
Твърде слисан, за да отговори, Клод мълчеше. Върнаха се мълчешком в колата.
Наистина ли приятелите им бяха напуснали града? Цялата общност ли бе заличена от едно телевизионно предаване? Къде бе останала смелостта им? Гордостта? Възпитанието? Не знаеха ли, че бе неучтиво да не отидеш на парти, след като вече си приел поканата?
— Партито ми ще се провали — хълцаше Клаудин, докато караха обратно към къщи.
Клод не вярваше на ушите си.
— Само за това ли се тревожиш? Твоето парти?
— Не — подсмръкна тя. Не само за това се тревожеше, но то не излизаше от ума й. Един-единствен път нещо щеше да бъде само за нея. Не за братята й, за приятелите й, за семейния бизнес или РАД. Само за нея. Клаудин Лучия Улф. Тя никога нямаше да си го признае пред някой, който бе щастлив да получи дванайсет чифта спортни чорапи и кутия донати с пудра захар за рождения си ден. — Просто искам да кажа, че трябва да намерим останалите. Трябва да ги върнем обратно и да върнем нещата към обичайния им ход.
— Ако под ние разбираш някои други двама души, тогава съм съгласен. Защото тази вечер ти се връщаш обратно. Инстинктът ни да се крием, бе правилен. Очевидно наоколо е опасно, в противен случай другите щяха все още да са тук.
— Ами ти?
— Треньорът каза, че мога да остана у тях тази вечер. — По навик Клод зави по Радклиф Уей. Но бързо обърна и се насочи към новото място на три пресечки от къщата. — Взимам си спортния екип, после ще те закарам обратно в хотела.
— Щом ти оставаш, оставам и аз.
— Само през косматия ми труп — отвърна Клод и загаси колата. — Повече няма да нося отговорност за теб. Напрежението ми идва в повече. Трябва да се концентрирам върху мача и…
В акт на отчаяние Клаудин издърпа ключовете от стартера, скочи от колата и ги запрати в клисурата.
— Май сега и двамата оставаме.
Клод се затича към края на шубрака, макар да знаеше, че е твърде тъмно. Побеснял, той задърпа косата си.
— Ти полудя ли?
Потръпвайки от адреналина, Клаудин тръгна към къщи. Полудяла може би бе точната дума, но тя предпочиташе решителна.