Има ли вълк, има и начин

Осемнадесета глава Катастрофална прегръдка

Настъпи и онази нощ от месеца.

Без да поглежда нагоре, Клаудин знаеше, че луната се е изпълнила почти докрай. Усещаше я. Всеки път, щом приятелката й я подканваше да натисне спирачката или да завърти волана, на нея й идваше да почне да вие или да откъсне езика на Лала, или още по-добре — и двете.

— Какво ще кажеш да пропуснем паралелното паркиране и да опитаме с обикновеното? — предложи Лала, докато оглеждаше празния паркинг пред странноприемницата.

Благодарение на гозбите на Хариет и ежедневните разходки с Клод нито гладът, нито липсата на слънчева светлина бяха причина за бледността на кожата й. Причината беше рязкото шофиране на Клаудин.

— Какъв е смисълът? — нацупи се Клаудин. — Никога няма да взема книжка.

— Всичко е възможно — увери я Лала. — Гледай. — Тя свали капачката на яркочервеното червило и намаза устни с новооткрита увереност. — Нито едно петно по бузите ми.

— Как го направи? — попита Клаудин; знаеше колко трудно бе за вампира да не излиза от линиите, тъй като не можеше да види отражението си.

— Мога да гримирам и очите си — усмихна се Лала и запърха с мигли, а по очите й никъде нямаше размазани петна.

— Това в Румъния ли го научи? — попита Клаудин и небрежно намали радиатора.

Лала се пресегна и пак го увеличи.

— Не, научих го днес. Докато ти подремваше. Клод ми помогна.

— Клод ли? Отново?

Първо беше убедил Лала да опита пържолите. Вярно, след като промуши една с вампирските си зъби, веднага я изплю в салфетката, но все пак. Никога досега Лала не беше вкусвала пържола. После беше успял да я накара да прегърне естествената светлина (и липсата на сън) по време на разходките им сутрин по изгрев без слънчобран. И сега това?

— Да. — При спомена Лала се засмя. — Направи отливка на лицето ми от папиемаше и се упражнявахме върху нея.

— Този космат месояден футболист, който мисли с мускулите си, ти помогна да се гримираш? — попита Клаудин, макар да знаеше, че Клод бе по-добър улов от глупака, когото описа. Но момчето, направило маска от хартия за Лала, за да я научи как да слага грима си, не беше онзи Клод, когото тя познаваше. Клод, когото тя познаваше, се интересуваше само от линиите на игрището, не от линиите на устните; от щурмовете, не от ружовете; от видовете трева, не от типовете кожа. Може би това се дължеше на пълнолунието? Напрежението от дългото криене? Или може би футболът много му липсваше.

Лала потърка зъбите си, за да провери за следи от червило. За първи път в историята на приятелството им показалецът й остана съвсем чист.

— Е, няма да е космат за дълго.

— Това пък какво означава? — попита Клаудин с чувство на собственост в гласа, което не й убягна. Но към кого? Към брат й? Към най-добрата й приятелка? Или към това, че новините вече не стигаха първо до нея?

— Означава, че сме сключили сделка — обясни Лала и уви деликатните си рамене в черния кашмирен шал. — Клод обеща, че ако аз успея да се науча да се гримирам, ще ми позволи да го подстрижа.

— Наистина ли?

— Да, щом свършим с урока ти по шофиране. Подписахме договор, както си му е редът. — Тя извади един лист хартия от джоба на дънките и й показа подписа на Клод.

— Стига бе! — Клаудин натисна педала на газта. Камионът подскочи напред. — Аааааааа!

— Спри! — изпищя Лала, докато стремително летяха към една метална кофа за боклук отстрани до странноприемницата.

Клаудин скочи на спирачките със силата на някой, който току-що бе осъзнал, че по-големият му брат е влюбен в най-добрата му приятелка. Сприхавият футболист, който си падаше по енергични блондинки, и сериозната брюнетка, която държеше мъжът да бъде джентълмен? „Възможно ли е?“ И тогава — БУМ! Въздушните възглавници се надуха.

Всичко утихна.

— Това стига за днес — измърмори Лала, отлично начервените й устни стояха притиснати в надутата възглавница. — Искаш ли да гледаш подстригването?

Клаудин поклати глава. Беше готова да се озъби на всеки.

Вместо това предпочете да остане скрита във възглавницата с мирис на царевично брашно, докато животът отново добиеше смисъл.