Има ли вълк, има и начин

Шеста глава Сътресение

Кризата с Джаксън бе разрешена. Той оставаше в Салем. След като този проблем бе отстранен от пътя й, Мелъди можеше да се фокусира върху другия, който отчаяно се опитваше да избегне.

Но това бе невъзможно.

Разговорът й с Ману на снимачната площадка на Teen Vogue се бе запечатал в ума й като ваденка.

— Майка ти тук ли е? — попита той.

— Не, дойдох със сестра ми.

— Ех — той въздъхна като човек, който си припомня скъп спомен. — Предай на Марина много поздрави от Ману. Беше толкова отдавна — неясна усмивка се застоя на лицето му за кратко, а после Ману се обърна към Клео. — Ще опаковам скъпоценностите. Ще те чакам при колата.

— Мисля, че ме объркахте с някого — каза Мелъди.

— О, не — засмя се той. — Този глас не може да се сбърка. Точно като на майка ти. Марина можеше да накара всички да направят, каквото пожелаеше. Толкова бе опияняващ.

— Съжалявам, но мама се казва Глори. Глори Карвър. От Калифорния.

— Сигурна ли си?

— Ману, не ставай глупав — сопна се Клео. — Как може да не знае коя е майка й.

Той се вглеждаше в лицето на Мелъди, така че Клео доста би се поуплашила, ако не го познаваше.

— Ману!

Той поклати глава.

— Права си. Мисля за друг. Помня, че бях чул, че дъщерята на Марина имала незабравим нос, който приличал много на гърбицата на камила. — Той се засмя. — А твоят е съвършен. Грешката е моя. Съжалявам.

Като листа на есенен бриз старите фотографии на Мелъди пърхаха в босите й крака. Щом вентилаторът се завъртеше наляво, те се укротяваха, завъртеше ли се надясно, пак започваха да пърхат. Трудно бе да се каже откога стоеше под леглото си, хипнотизирана от пърхащите фотографии и въртящите се перки. Десет минути? Час? Цял следобед? Това не бе от значение. Крилата и перките създаваха един постоянен ритъм. Нещо, на което можеше да се опре. Нещо, на което можеше да вярва.

Цялата неделна утрин Мелъди се рови в стари албуми в търсене на доказателство, което да опровергае твърдението на Ману, докато следобедът й мина в изучаване на всяка една отделна снимка. Наистина преди операцията носът й приличаше на камилска гърбица. Може би като дете бе приличала на майка си повече, отколкото сега. Може би имаше поне една снимка от болницата, на която се притискаше до гърдите на Глори, увита в розово одеялце. Защото имаше поне около трийсет хиляди такива снимки на Кандис като бебе. След щателния анализ не намери нито едно доказателство в подкрепа на казаното от Ману, но и нито едно опровержение на думите му. Единственото заключение бе, че искаше ли отговори, трябваше да зададе необходимите въпроси. И така, седейки по раираната си пижама с неумити зъби и миришеща на донати от визитата й до „Кристълс“ коса, тя размишляваше върху ползата да научи истината.

Естествено, ако Глори кажеше: „Няма съмнение, че аз съм истинската ти майка“ и подкрепеше думите си с неоспорими доказателства, всичко щеше да бъде прекрасно. Но всеки друг отговор означаваше, че това бе поредното място, на което щеше да се чувства чужда.

— Кандис! — извика Глори, докато вървеше с тихи стъпки по коридора. — Моля те, кажи ми, че бялата копринена туника е при теб и е чиста.

Мелъди завъртя очи, благодарна, че вратата й бе заключена. „Сигурно е много приятно най-големият ти проблем да е една липсваща туника.“

— Мислех, че татко ще стегне и твоя багаж — чу Мелъди да казва Кандис. — Това не е ли част от обичая ви за годишнината?

— Технически е, но миналата година вместо саронга ми баща ти беше взел покривката за маса и този път няма да рискувам. Ще си нося допълнителна чанта с най-важните неща. — Тя снижи глас. — Това да си остане между нас, става ли?

„Нови тайни. Както обикновено!“

— Не знам — запъна се Кандис. Очевидно тя или бе изгубила туниката, или я бе изцапала, или я бе продала. — Татко иска да те изненада с почивката и опаковането на багажа вместо теб е част от изненадата. Мисля, че е много романтично. Приеми нещата такива, каквито са, мамо. Забрави за туниката. Предай се.

— Кандис, моментът не е подходящ за шеги — настояваше майка й. — Той ще се прибере всеки миг и…

— Гло-риии — извика Бо, като отвори вратата. — Гло-риии!

— Намери я — изсъска тя, преди да отвърне: — Тук горе съм.

Ботушите му се затътриха по дървените стъпала, докато се изкачваше. — Няма да повярваш — каза той с въздишка. — „Убежището“ е затворено за частно парти!

— Какво? Сигурен ли си? — ахна Глори. — Крамърови ще са тук след по-малко от час. Какво ще им сервирам?

Стомахът на Мелъди се сви. Съвсем бе забравила, че пластичният хирург и семейството му бяха канени на вечеря.

— Опитах „Егейско море“ и „При Русо“, но и двете бяха затворени. Затова отидох до китайския ресторант.

— Пфу — оплака се Кандис.

— Обзалагам се, че е заради това шоу по телевизията — заяви Глори.

— Какво? Мислиш, че собствениците на ресторантите са РАД? — попита Бо. От неговите устни думата прозвуча необичайно. Както когато казваше „суперско“ или „пусни един есемес“.

— Не бих се изненадала — отвърна Глори. — Може би са напуснали града.

— Не драматизираш ли малко? — попита Бо.

Като бодлив трън тревогата раздра Мелъди отвътре. За малко и Джаксън щеше да замине. „Ами ако не бях успяла да го спра?“

— Няколко от момичетата днес в салона си говореха по темата и някаква възрастна жена, дошла да се накъдри, каза, че всички РАД трябвало принудително да бъдат затворени на голям кораб в средата на Тихия океан. Все още я преследвали кошмари от филма „Франкенщайн“ и до ден-днешен хората с четвъртити глави й докарвали силен стрес. Горката женица, щом видела Арнолд Шварценегер, веднага припадала. По нейните думи.

— Тъпо парче — каза Кандис.

Мелъди не можа да не се разсмее. Дори в най-тежките моменти сестра й винаги успяваше да разведри настроението.

— Лично аз не виждам какво толкова има в това — додаде Глори. — Докато РАД не пречат на живота ми, пукната пара не давам с какво се занимават, освен ако не почнат да си режат ноктите на обществени места. Не мога да понасям това, независимо кой го прави. Толкова е грозно. Така, по-добре да сложа храната в някоя йенска тава, преди да са ме хванали. Кандис, кажи на Мели, че е време да спре да учи. Вечерята е след половин час. Трябва да се изкъпе.

— Чу ли това? — попита Кандис, като чукаше по вратата на Мелъди. — Мама мисли, че си мръсна.

С нежелание Мелъди стана и отключи вратата.

— Тук мирише на депресия — каза Кандис и нахълта в стаята. — Какво става? — Косата й бе вързана високо на конска опашка; снежнобелите сенки за очи и гланцът в студен розов цвят бяха по неделно небрежни. — Джаксън не си е променил решението и не е офейкал, нали?

Мелъди поклати глава.

— Тогава сигурно е офейкала четката ти за коса, а?

Мелъди стоеше, без да обръща внимание на хапливата нападка. Коленете я боляха, дупето й беше изтръпнало. Колко време бе седяла на пода?

— Може ли да те попитам нещо?

Кандис погледна надолу към гърдите си.

— Да, истински са.

— Стига де, важно е. — Думите, лепкави от емоции, едва излязоха от гърлото й.

Кандис се облегна на далечната стена и скръсти ръце върху роклята с цвят на слонова кост.

— Питай.

Като преглътна тревогата си, Мелъди изстреля:

— Помниш ли, че те питах дали някога си чувала за жена на име Марина?

Кандис кимна малко рязко. Обичаше да развява опашката си.

— Питах те, защото, докато бяхме на снимките на Teen Vogue и аз пях на камилите, Ману ми каза, че гласът ми е същият като този на майка ми Марина. Когато му казах, че майка ми се казва Глори, той ме погледна, сякаш не ми вярва. Докато не си спомни, че дъщерята на Марина имала нос, който бил досущ като гърбицата на камила. — Мелъди грабна няколко снимки от пода в ръка и ги поднесе към нея. — Виж… гърбицата!

— Ами, питай мама — предложи Кандис, сякаш говореха за допълнителна порция десерт.

— Не мога.

— Защо?

Мелъди сви рамене. Как да обясни на безстрашната си сестра, че се страхува от истината? И по-скоро би живяла в несигурност, отколкото да знае, че не е част от семейството? И…

— Маааамоооо — провикна се Кандис.

— Какво правиш?

Кандис отново се провикна.

— Спри! Кандис, моля те…

— Какво? — извика Глори от кухнята.

— Може ли да се качите с татко за малко? Мели трябва да ви пита нещо важно!

Ченето на Мелъди увисна. Ужасът сграбчи блъскащото се в гърдите й сърце и го стисна здраво. Искаше й се да удари сестра си. Да я направи на кайма. Да напъха косата й във вентилатора и да гледа как се оплита.

— Всичко наред ли е? — попита Глори, като отвори вратата. Беше сложила скъпи домакински ръкавици, подарък от един от най-добрите готвачи в Бевърли Хилс, за чийто гардероб се бе грижила.

— Какво става? — попита Бо, като надничаше зад рамото й. — Мели, защо не си се облякла още? Крамърови всеки момент ще са тук.

— Питай ги — подкани я Кандис. А после излезе.

На лицата на родителите й бе изписана смесица от загриженост и нетърпение.

— Хъм. — Мелъди пое дълбоко въздух. „Когато вече не мога да задържам дъха си, ще ги попитам!“

Гърдите й започнаха да се свиват.

Главата й започна да пулсира.

Усети замайване.

Тялото я болеше.

— Какво има, Мели? — Глори пристъпи напред. — Коремът ли те боли?

— Има ли нужда от мускулен релаксант? — попита Бо съпругата си, очевидно чувствайки се неловко да обсъжда с дъщеря си менструацията й. — Имам няколко…

— Хууууууу — издиша Мелъди. — Коя е Марина?

— Коя? — попита Глори.

— Марина. Познаваш ли жена на име Марина? — изрече Мелъди по-бавно.

— Не. — Глори поклати глава.

— Жена от миналото може би?

— Никога не съм чувала за нея. Защо?

— Какви са тези въпроси? — намеси се Бо.

Облекчение обви Мелъди. Раменете й се отпуснаха. Пулсът й се успокои. „Ману се е объркал.“

Получила отговор на въпроса за един милион долара, тя вече можеше да изтрие темата и да продължи напред. Имаше достатъчно проблеми около Джаксън, върху които да се съсредоточи. Но въпросът за един милиард все още не бе зададен, а според филма „Социалната мрежа“ милиардът е новият милион. Въпросът трябваше да бъде зададен.

Мелъди отново пое дълбоко дъх и зачака болката да изтласка въпроса вън от нея.

— Мамотилисиистинскатамимайка?

Глори извика и закри уста с ръка. Синьо-зелените й очи се разшириха и тя се извърна към Бо. Той сложи ръка върху нейната, за да й напомни, че е до нея.

„О. Боже. МОЙ!“

Кръвта запулсира в ушите на Мелъди. Във венците й. В главата й. Прилоша й. Предметите в стаята се понесоха във въздуха; звуците станаха глухи. С времето мигът щеше да изкристализира. Щеше да насели ума й с яснотата на картина с висока резолюция като мига, променил живота й завинаги.

— Шегувате ли се? — изкрещя Мелъди.

— Ще ти обясним всичко — започна Глори. — Веднага след вечеря ще седнем и…

— Не съм гладна!

Мелъди се нуждаеше от въздух. Тя сложи чифт джапанки, грабна първото горнище с качулка, изтласка грубо родителите си и затича надолу по стълбите.

— Къде отиваш? — извика Бо. — Крамърови ще са тук след десет минути. Те искат да се запознаят със семейството ни.

— Тогава аз за какво съм ви? — изкрещя Мелъди и затръшна входната врата след себе си.