Има ли вълк, има и начин

Шестнадесета глава Гара „Орегон“

Ако някой я беше помолил да опише записа от изпълнението на живо на Poker Face на Лейди Гага, Франки щеше да каже: „Мрачно и угнетено, с пристъпи на световъртеж“. Същите думи щеше да използва да опише и настроението си.

Загледана през прозореца на влака, тя превърташе отново и отново песента на iPhone-а си и по същия начин — отново и отново — превърташе решението да се срещне с Брет. Какво щеше да стане, ако родителите й научеха? Ако срещата беше капан? Ако Бека я чакаше с маркуч, пълен с тоалетно мляко за почистване на грим? Ако Брет не се появеше? А ако се появеше? Ако докажеше невинността си и тя отново се влюбеше в него? Тогава какво щеше да последва? Тайна връзка от разстояние между РАД и норми? Това беше последното, от което се нуждаеше.

Нищо добро не можеше да излезе. Знаеше това от мига, в който се съгласи на срещата в съботния следобед. Но все пак любопитството й надделя. Да не говорим, че бе намерила най-подходящите чорапогащи и поло за плисираната поличка на шотландско каре, а да събуди възхищението дори на един разбиван на сърдечни пространства, съвсем не беше под достойнството й. О, и косата, естествено — вдигната високо от двете страни и защипана отзад, тя беше на-на-на-наелектризираща.

Чакай. Ами Били? Не биваше да забравя Били. Красив, забавен, отчаяно предан, приятелят й РАД не беше за изпускане и беше официалният й кавалер за концерта на Гага. Освен това нямаше бивши гаджета психопати. По всичко задминаваше Брет. Но почакай пак. Съвсем скоро заради Брет беше напуснала Ди Джей. Сега заради Били напускаше Брет. Ами ако беше серийна любовчийка? От онези момичета, които бяха влюбени в това да са влюбени? Като Дрю Баримор. Може би Франки не бе способна на истински чувства към никого. В такъв случай можеше да й хареса да е влюбена в РАД. Значи, решено. Били.

Франки усили звука и отново пусна Poker Face. Притвори очи и си представи концерта. Как пее с Били. Как се смее, когато той кара целия ред да танцува. Как всеки път, щом някое момиче поглежда към него, тя се чувства като горда принцеса. Майка й беше права — Били беше по-разумният избор. И колкото по-бързо сложеше край на връзката си с Брет, толкова по-скоро щеше да пренасочи енергията си към освобождаването на РАД. Щом взе това решение, Франки се отпусна в кремавата седалка, наслаждавайки се на останалата част от пътуването до град Епилог.

— Гара „Орегон“! — извика кондукторът.

Влакът забави ход и спря. На гарата й липсваше романтиката на гара Лион в Париж, да речем, където Art Nouveau се сблъскваше с архитектурата на Стария свят. Най-напред — нямаше покрив. Нито излъскани мраморни плочки, нито цветари. Нямаше просълзени двойки, притиснати един в друг в последна прегръдка. Гарата беше от излят бетон в безрадостния цвят на схлупеното небе.

Франки стъпи на перона. Останалите пътници се разпръснаха като глитерати в деня за почистване на клетката. Но тя не можеше да се помести. Доскоро мрачна и угнетена, сега се чувстваше уплашена и напрегната. Пристъпите на световъртеж бяха станали на искри. Зад гърба й вратите на влака се докоснаха в целувка и той продължи на север. Връщане назад нямаше.

— Добре дошла в Орегон — извика познат глас. Брет й махаше от последната пейка. Пръстенът с черепа на ръката му накара стомахът й да се повдигне, като изтласка навън и последните трохички от чувствата й към него.

Тя изправи рамене и, като размахваше чантата с батериите, тръгна към него с походката на модел.

Брет се изправи и я прегърна. Напрегнати от общата си неувереност, и двамата се почувстваха неловко.

— Изглеждаш страхотно.

— Благодаря. — Тя сияеше. Беше неин ред да му каже същото, но отблизо Брет изглеждаше уморен. Сините му очи бяха помръкнали. Черната коса висеше вяло. Черният лак беше изтрит. Вместо хубавото яке носеше широко кафяво яке за дъжд. И въпреки това Франки усети как нещо я бодва в пространството на сърцето. Сигурно беше една последна трошичка. Защото както влакът от Салем в 11.22, този също вече бе напуснал гарата.

— Не обръщай внимание на дрехите ми — сякаш прочел мислите й, каза той. — На братовчед ми са. Тръгнах набързо от града, без да си взема нищо.

Все още в очакване на засадата, Франки кимна учтиво. Вместо засада обаче получи кутия дъвчащи бонбони асорти.

— Какво е това? — макар да знаеше, попита тя.

— Нали обещах?

— Благодаря. — Тя се усмихна, като възпря желанието си да ги опита. „Ами ако са отровни?“ И седна. Пищящите спирачки на един пристигащ влак ги избави от необходимостта да говорят. Гледаха след него, докато се изгуби.

— Виж, мисля, че трябва да… — започна Франки в един глас с Брет.

Засмяха се.

— Ти първо — каза той.

— Не, ти.

Той се извърна с лице към нея и сложи ръка на гърба на пейката. Пръстите му погалиха косата й, стоплиха я като електричество.

— Виждам, че все още не ми вярваш. Но, кълна се, нямам нищо общо с предателството. Трябва да ми повярваш. Виж. — Той разтвори якето си. — Това очевидно и на мен се отразява тежко.

„Винаги ли е бил толкова очарователен?“ Тя се засмя и отвори един ягодов бонбон. Ароматът й напомни за Били.

— Но най-лошото от всичко е, че ми липсваш, Щайн. — Блясъкът се върна в очите му.

Той се наведе напред.

Тя се отдръпна назад.

— О! Ако знаеш Мелъди какво направи с Бека онзи ден по биология! Щеше да ти хареса — изрече бързо Франки; края на връзката им щеше да остави за после, чак след като му разкажеше всичко от изминалата седмица.

Брет се усмихваше и затаяваше дъх на всички правилни места. И тогава блясъкът в очите му започна да бледнее.

— Наистина ли си започнала да излизаш с друг?

— А… — Франки захлупи кутията с бонбони. Вече не й се ядеше. Сведе очи и се загледа в карираната пола, докато шарките се размиха пред очите й. Ако му кажеше за Били, това щеше да го съсипе. Е, вярно, че нямаше много за казване. Не бяха се целунали дори… засега. Но тя бе направила своя избор. Това беше умен избор. Правилният избор.

— Ще се прибера вкъщи веднага щом репортерите забравят за мен. Вероятно след още само ден-два. Тогава всичко може пак да бъде постарому.

— Не, не може — каза тъжно Франки.

Той отдръпна ръка от облегалката на пейката. Като мачкаше между пръсти маншета си, я попита:

— Защо?

Франки преглътна тежко.

— Брет, знаеш, че те мисля за наелектризиращ, но много е опасно сега, а и ти си норми и…

— Може би това ще ти помогне да промениш решението си. — Той бръкна в смачкания джоб на якето и извади два билета за концерта на Лейди Гага.

„Това наистина ли ми се случва?“

— Шегуваш се, нали? — попита тя с повече отчаяние, отколкото вълнение. — Откъде имаш билетите?

— От Рос от Втори канал — каза той.

Франки замръзна.

— Пре-ди да излъчат шоуто — добави той бързо. — Исках да бъде изненада, но мисля, че толкова изненади ти стигат. — Той бутна билетите към нея. — Е, идваш ли с мен?

Представи си как Брет се навежда към нея и я целува по време на акустичните изпълнения и това почти я накара да приеме.

— А… — Тя взе да дърпа шевовете около врата си.

— Не ги дърпай. — Брет взе ръката й и я сложи в скута й. Допирът му разпали олимпийски огън у нея.

„И той ли изпитва същото?“ Франки дръпна ръката си. Сякаш от топлината пред огнището бе пристъпила в тъмна и студена зимна нощ.

— Толкова е мило, че мислиш за мен, но ще е по-добре, ако засега всеки следва своя път.

Брет мълчеше. Беше ли разочарован? Тъжен? Ядосан? Обзета от силни емоции, Франки не можеше да вдигне очи.

— Нищо, вземи ги. — Той сложи билетите в ръката й. Пръстите му отново я докоснаха. Не можеше да го погледне в очите.

— Не мога. — Тя ги пъхна обратно в джоба на якето и се изправи.

— Франки…

Тя надникна през рамо и видя пристигащия влак. Спирачките изпищяха. Време беше да тръгва.

— Радвам се, че пак се видяхме — каза тя, без да е сигурна дали да вземе бонбоните, или да ги остави. — Ако си искаш обратно бонбоните, ще разбера…

Преди Франки да се опомни, Брет я целуваше и тя отвръщаше на целувките му. Сякаш горещ душ от разтопена лава се изля отгоре й.

Орегон не беше една от парижките гари. Плочките не бяха от мрамор. И на километри в цялата околност нямаше цветари. Но ето, те стояха просълзени, притиснати един в друг в последната си прегръдка.