Има ли вълк, има и начин

Седемнадесета глава Неизправност в полето на силата

Кандис потрепваше на токчета из стаята и нанасяше последните акценти в тоалета си за срещата.

— Трябваше да се досетя, че си осиновена.

— Това пък какво означава?

— Излизането в събота вечер не е в кръвта ти. — Тя пръсна от парфюма Black Orchid и мина през облака упоителен аромат. — Няма ли да се отлепиш от прозореца най-сетне и да спреш да шпионираш къщата? Държиш се като някой снайперист.

Без да обръща внимание на хапливата забележка за осиновяването, Мелъди пусна бледорозовото перде и аплодира Кандис за правилната употреба на думата „снайперист“. Но не можеше да спре да се безпокои за Джаксън. Госпожа Джей беше обещала да отседнат наблизо и въпреки това от срещата в кафенето Мелъди не беше получавала никакви вести от него, а това беше преди повече от седмица. „Може би е било сбогуване все пак.“

В това време цял ден вече Кандис не спираше с шегите си от типа „Имам си сестра от друга госпожа“; това беше нейният начин да се справи с шокиращите новини. Мелъди беше заложила на метода на Джаксън — търси, приеми, приспособи се. И засега той работеше отлично. Истината бе разчупила оковите й. Ако сега успееше да открие непознатата, която излезе тичешком от къщата на Джаксън, може би щеше да открие и самия Джаксън и да говори с него.

— Тези как ми стоят? — попита Кандис.

Мелъди се обърна и видя сестра си, иначе влюбена в разкоша, да носи кръгли очила с телени рамки, закопчано кадифено сако и дънки, леко разширяващи се накрая. Непокорните й къдрици бяха усмирени на кок, а краката й — напъхани в разумно високи токчета.

— Ха така! Може би все пак сме от една и съща кръв.

— Защо? На отшелник ли приличам? — Кандис се обърна към огледалото в цял ръст и приглади сакото. — Понеже търсех повече имиджа на читател.

— На книги?

— Да. Шейн учи литкане в университета „Уиламет“ и по някаква причина мисли същото за мен.

— Къде се запознахте? — Мелъди отново разтвори завесите и надникна към улицата.

— На вечерта на първокурсниците в Кориганс.

— Той знае ли, че ти си в горния курс?

— Да.

— В гимназията?

— Така, времето на снайпериста изтече — рече Кандис и затегли Мелъди вън от стаята. — Когато изляза, щом искаш, отвори си бутилка Windex (препарат за почистване на прозорци) и на воля се обяснявай в любов на прозореца ми. Но сега трябва да се махаш.

— Защо? — Мелъди се хвана с две ръце за колоната на леглото.

Кандис я издърпа.

— Защото Шейн мисли, че живея сама. — Тя избута Мелъди в коридора и тръшна вратата.

— Това е лудост, Кан. — Мелъди зачука по вратата. — Няма да се крия заради двойствения ти живот. Какво толкова ще стане, ако поне от дъжд на вятър казваш истината? И без това нямаш никакви проблеми със срещите.

— Спри да викаш! — провикна се Кандис. — Ами ако те чуе?

— И какво като ме чуе? Може би ще е за добро. Все някога ще науч…

— О, божичко, Мели! Жената! Върнала се е!

„Да!“

Мелъди изхвърча навън по долнището на раираната пижама и черното горнище с качулка.

Къщата през улицата беше тъмна и безжизнена. „Дали се е вмъкнала вътре?“

Мелъди позвъни.

— Шаранче! — извика Кандис от прозореца. — Наричай ме Кевин, защото съм сама вкъщи! — Като Маколи Кълкин тя се хвана с две ръце за лицето, после рязко затвори прозореца и пусна щорите.

Сама на постелката пред вратата на Джаксън, Мелъди кипеше от гняв. Със съскащ звук като от развързан балон надеждата излизаше от нея. Как можа Кандис така да се подиграе с нея? Жестокостта й бе отвъд…

Вратата се отвори.

— Мога ли да ти помогна? — с чист и нежен глас попита жената.

Мелъди се сепна и се извърна. На вратата по памучна пижама и халат — и двете морскозелени като очите й — стоеше загадъчната непозната.

В спокойствието на красотата й имаше притегателна сила. Разрошени къдрици, бяла като мляко кожа, червени устни с едва загатнат блясък. Фигурата й беше закръглена, с приятни форми; женствена, но не дебела. Беше от онзи тип жени, които художниците мечтаеха да запечатат на платната си. И никога не успяваха.

— Не ходиш насън, нали? — попита я тя, докато оглеждаше долнището на пижамата и босите й крака.

Мелъди поклати глава и надникна в тъмната къща с надеждата да открие нещо, което да я отведе при Джаксън.

Жената притвори вратата, докато остана място, колкото да може да провре главата си навън.

— Как се казваш?

— Мелъди. — Тя замълча, за да може непознатата да се представи, но жената мълчеше. — Аз, хм, приятелка съм на собствениците. По-скоро на сина, Джаксън, и тъй като от известно време не съм го виждала, дойдох да проверя дали е тук. Нали разбирате, исках да се уверя, че е добре.

Жената се усмихна топло, но не отговори.

— А вие, вие знаете ли дали са добре?

Тя поклати глава.

— Аз просто живея тук под наем.

— За колко време?

— От месец за месец.

— Знаете ли къде са? — опита Мелъди.

— Не. — Жената сви рамене. — Знам само, че следващата събота заминават някъде с частен самолет — каза тя. — Мястото звучеше шик.

Сърцето на Мелъди пропадна в петите й. Джаксън наистина ли заминаваше? Ако беше така, защо не намери начин да се сбогува с нея? Първия път гласът й бе успял да убеди госпожа Джей да не тръгват; сега трябваше само да ги намери и отново да склони майката на Джаксън да останат. Но какво да прави, ако силата й отслабваше? Това би обяснило защо онази вечер жената не спря да тича. Освен ако не е била твърде далеч, разбира се. А може би всичко се дължеше на контакта с очи или пък вятърът разпръсваше силата й, или…

В изблик на гняв Мелъди тропна с крак. Не знаеше какво става с нея и не знаеше кого да попита. Не знаеше коя беше майка й! Не знаеше къде е Джаксън! Не знаеше как да си го върне! Нищо не знаеше!

— Добре ли си?

— Не — изненадана от собствената си откровеност, отвърна Мелъди. Непознатата беше единствената нишка, която имаше, и възнамеряваше докрай да я използва. Трябваше само да погледне жената в очите, да говори ясно и да попита:

— Знаете ли къде е Джаксън?

Мелъди зачака примигването. То така и не се появи.

— Не знам. Съжалявам.

— А някога срещали ли сте момче на име Ди Джей?

— Не.

Без примигването бе трудно да се определи дали непознатата казваше истината. Като знаеше, че на лъжците им трябва време да обмислят отговорите си, Мелъди започна да сервира въпросите като високоскоростна пинг-понг машина.

— До къде изпращате чековете за наема?

— До една пощенска кутия тук, в Салем.

— Защо сте наели тяхната къща?

— Все трябва да има къде да живея.

Колкото по-бързо задаваше въпросите, толкова по-бързи отговори даваше жената.

— Къде се запознахте със собственика?

— Не сме се запознавали. Наех къщата чрез агенция за недвижими имоти.

— Защо е толкова тъмно вътре?

— Аз съм… ами, предполагам, може да се каже, че съм „зелена“.

„Точка за мен! РАД е! Като Франки!“

— О, боже, та аз мога да ви помогна. Аз съм същата като вас. Или нещо подобно. Не съм зелена, но имам други атрибути, струва ми се… — Мелъди осъзна, че бръщолеви и се смее истерично. — Извинете. От вълнението е. Вижте, повече няма от какво да се боите. Само ме пуснете вътре и ние ще…

— Моля?

— Може ли да влезем вътре?

— Не, съжалявам. — Тя притвори още вратата.

— Чуйте ме, аз съм на ваша страна — не отстъпваше Мелъди. — Приличам на вас повече, отколкото допускате.

Далечна усмивка се появи на устните на жената, носталгична и малко сдържана.

— И как точно?

— Аз също имам какво да крия. — Мелъди замълча, като си напомни да не казва всичко. Но нещо у тази жена я караше да й се довери. А тайната започваше много да тежи на раменете й. — С гласа си мога да убеждавам хората да правят разни неща — каза тя. За първи път произнасяше думите гласно. И така звучаха още по-невероятно, отколкото докато ги мислеше. Но една зелена жена нямаше право да й бъде съдник.

Като открехна вратата толкова, че да се покаже цялата, но не и къщата, жената въздъхна.

— Звучи опасно.

Мелъди повдигна вежди. Тя присмиваше ли й се?

— Опасно ли? Какво искате да кажете?

— Искам да кажа… — Тя взе златната платноходка талисман и започна да я движи напред-назад по верижката на врата си. — Хората трябва да имат свободата сами да взимат своите решения.

— Ами ако решенията им са погрешни? — попита Мелъди. „Например уволнението на госпожа Джей от училищния борд!“

— Коя си ти, че да решаваш?

Гърдите на Мелъди се свиха.

— Аз знам каква е разликата между добро и зло.

Жената завърза халата си и скръсти ръце на гърди.

— Само защото нещо е добро за теб, не означава, че е добро и за другите.

„Тази жена за коя се мисли?“

— В този случай е точно така.

Жената присви морскозелените си очи.

— В кой случай?

— Жената, от която сте наели къщата, беше уволнена поради дискриминация и сега след седмица заминава, и… — Изведнъж, сякаш нещо остро я проряза, Мелъди затаи дъх: Беше намерила решението. — О, боже, та аз мога просто да накарам директорът да върне госпожа Джей на работа! Мога да накарам всички в училище да я приветстват обратно и…

— Спри — заповяда жената с твърд, но мил глас. — Не можеш да постъпиш така.

— Защо? — възмутено попита Мелъди и отново като дете тропна с крак по паважа.

— Защото това ще измени хода на събитията, ще промени съдбата — каза жената настойчиво.

— Да, към по-добро!

— Това не е редно, Мелъди. Опасно е.

— Каква е ползата от тази сила, ако не мога да я използвам?

— Никой не е казал, че има полза. Всъщност може би повече вреди. Потърси друг начин да й върнеш работата. Начин, при който не се налага да използваш… силата си. Начин, при който ще разчиташ само на себе си.

— Ха! „Бъди себе си“ — изсмя се Мелъди. — Малко е трудно да приемеш такъв съвет от някой, който се срамува от цвета на кожата си.

— Да се срамувам ли? Не се срамувам от цвета на кожата ми.

— О, да — каза Мелъди. — Ако толкова искате да сте зелена, защо живеете на тъмно?

Жената отстъпи назад и се засмя.

— За да пестя електричество — обясни тя, като че това беше съвсем ясно. — Това е само една от крачките, които предприех, за да помагам за опазването на природата.

„О, в този смисъл зелена!“

От главата до петите унижението закопча Мелъди като с цип. Как можеше да е толкова глупава? Толкова отчаяна?

„Какво ще стане, ако това норми е враг на РАД? Ако се обади в полицията?“

— Ъ-ъ, по-добре да тръгвам.

— Чакай. — Жената сложи топлата си ръка на рамото й. — Ако наистина държиш на това момче Джаксън, ще оставиш нещата сами да следват своя ход, както е било отредено. Не както ти си отредила. — Убедеността в очите й не можеше да се пренебрегне. Несъмнено жената силно вярваше в думите си.

Но защо? Тя беше просто едно норми, което прегръщаше дърветата като приятели и вероятно мислеше, че Мелъди си е съчинила цялата история. Но така и не пусна рамото й, докато не измъкна обещанието й.

— Обещай ми, че ще опиташ.

— Добре — каза Мелъди. — Ще опитам.

Доволна, жената се усмихна и затвори вратата, оставяйки за пореден път Мелъди сама в тъмното.