Нино насочи камерата към сестра си. Черни като сламки кичури коса паднаха пред обектива й, но той бързо ги затъкна зад ухо.
— И… начало! — извика той.
Думата се бе превърнала в много повече от условен знак за Клаудин, тя бе станала единствената й надежда да оцелее през първата седмица от затворничеството. Вече не се цупеше из странноприемницата, не умоляваше братята си да я учат да кара кола, не редеше пъзели на котета от по хиляда части, докато оплакваше неизбежната смърт на партито си. Ако искаше да си изгради име в безмилостния свят на „Направи си сам“, трябваше да попристегне блога си. И така тя вербува най-малкия си брат, задигна ключа от апартамент 9 и се захвана за работа.
— Здравейте, казвам се Клаудин Улф — започна тя с уверена усмивка. — Добре дошли в поредния епизод на „Има ли вълк, има и начин“… — Това беше петият, който бе заснела тази седмица. Не че седемте й верни последователи знаеха това. Като самата нея те щяха да стоят в неведение, докато животът се върнеше към обичайния си ход и тя отново имаше достъп до компютър. Но удареше ли този час, нямаше да съжаляват.
— Наеха ме да превърна тази хотелска стая от нищо в нещо, а единственото, което можех да използвам, бяха подръчни материали и идеите си.
Нино се подсмихна. Сигурно защото знаеше, че не само никой не я беше „наемал“, но и можеше да й се наложи собствения си кожух да ремонтира, ако не успееше да върне стаята в предишния й вид, преди родителите им да са научили.
Само преди три дни ненатрапчивите с обзавеждането си покои бяха наредени с мебели от сурова дървесина, боровозелени акценти и спалня, покрита с червено и кралскосиньо индианско одеяло от племето навахо. Днес беше петък и мястото бе на път да се превърне в апартамент за шестнайсетгодишни тийнейджърки, задължителната стая за всяко момиче под осемнайсет.
Счупени кухненски чаши бяха залепени върху малкия хладилник в цветна мозайка, на която пишеше „яж“; над ваната мозайката казваше „разхлади се“, а зад леглото Клаудин бе написала „дремни си“. Стари метални кутии за кафе бяха покрити с кожа (благодарско, момчета) и оцветени в лилаво, за да акцентират върху изкуствената фасада. В кутиите Клаудин беше изложила четки за коса, четки за грим, моливи и дори парчета сушено говеждо. Стари книги с твърди корици, взети „назаем“ от библиотеката на хотела, бяха наредени и облепени с гланцирани модни фотографии и така превърнати в нощни поставки. На едната имаше модни съвети как да се обличаме, на другата — как да не се обличаме. Старата семейна колекция от компактдискове, която се съхраняваше в хотела за онези от гостите, усъмнили се в надеждността на iTunes, най-сетне бяха влезли в употреба. Клаудин беше залепила дисковете за ламперията на стените с вътрешната страна навън, за да внуши усещането у гостите, че спят в дискотечна топка — та кой човек не си мечтаеше за това?
— Тази вечер — продължи Клаудин — ще ви покажа как да превърнете цяла колекция от куклите Polly Pocket в полилей, или както аз обичам да го изписвам, Polly-лей. — С леки стъпки тя мина по килима, на който му предстоеше да бъде покрит с блясък, и спря пред бюрото. То бе осеяно с цветни жички, малки статуетки и макари с метални жици. Нино я последва. — Важно е, преди да започнете, да… — Изведнъж Клаудин наостри уши. В далечината се чуваше бумтяща музика.
— Пауза — каза Нино и сведе камера.
Докато чакаха да отмине, Клаудин се погледна в огледалото. Луната се изпълваше и с нея идваха и обичайните признаци на трансформацията. От обяд досега ноктите и кестенявата й коса бяха пораснали най-малко със сантиметър. Метаболизмът й се ускоряваше и в резултат тясната патладжановосиня рокличка, която бе облякла час по-рано, сега й стоеше свободно около кръста. А от жълто-кафявите й очи бликаше буйна страст. Парадоксът беше, че за тези неща всяка телевизионна водеща в Холивуд би продала душата си и все пак Клаудин беше тази, която се укриваше.
Музиката приближаваше. Хората пееха, а гласовете им стигаха приглушени, сякаш бяха в кола. Песента на Кеша We R Who We R гърмеше с пълна сила. Клаудин затаи дъх и се заслуша в отдавна забравените звуци на веселието.
— Спират пред хотела — каза Нино и се втурна към прозореца. — Виж!
Черен кадилак спря на алеята. Типичните егоцентрични нормита, които смятаха, че табелата „Няма свободни места“ не се отнася до тях. Ако само знаеха, че тялото на жената, която им приготвя спаначената каша, бе покрито цяло с тънка мрежа от косми.
Два гласа виеха в джипа: „Ние вечно ще сме млади!“.
Клаудин запя с тях: „Ние сме това, което сме“. Знаеше целия текст. И как иначе? Лала пускаше песента в колата всяка сутрин, когато отиваха към… „О, божичко!“ Тя хвърли ключа от апартамента на Нино.
— Край на снимките. Заключи, моля те.
Клаудин се спусна надолу по стълбището със зеления килим и изхвърча навън да посрещне пътниците в джипа.
Прозорците бяха изпотени — вероятно от надутия радиатор, — но Клаудин не се поколеба. Тя отвори вратата на шофьора и скочи вътре. Лала и чичо й Влад танцуваха на седалките, като размахваха ръце над главите си и с пълно гърло се деряха на последния припев.
— Дийни! — Лала се хвърли в прегръдките на Клаудин. Бяха разделени само от седмица, но се прегръщаха така, сякаш е било цяла вечност.
— Знам кога съм излишен — пошегува се чичо Влад, като се пресегна през племенницата си да угаси колата. — Може би е най-добре да вляза в ролята на крем за очи и да сваля „торбичките“.
Щом вратата се отвори, зъбите на Лала затракаха. Сивата й филцова шапка, жълтото яке с качулка, черното сатенено сако, клинът и високите до коляно ботуши явно не стигаха, за да я стоплят в двайсетградусовата нощ. Освен това изглеждаше така, сякаш от дни не бе хапвала.
— Торбички ли? — попита Клаудин. — Какви торбички? Какво правите тук? Откъде пристигате?
— Може ли да говорим вътре? — попита Лала и взе двата слънчобрана от задната седалка. — Тук насред пустошта е студено.
— Какво става тук? — попита Клод от вратата. — Мама те вика за вечеря. Къде е Нино? — По същата причина, поради която той носеше футболния си пуловер, Клаудин бе лакирала ноктите си в зелен лак с блясък и ги бе украсила със стикери на сребърни фльонги. Причината се казваше надежда.
— Виж кой е тук! — обяви Клаудин, като търкаше деликатните ръце на Лала, за да ги сгрее, на влизане в странноприемницата.
— Лала — каза Клод и от куче пазач изражението му се смекчи до това на кутре.
— Току-що слизам от самолета от Румъния! — Тя го плесна по ръката, натика слънчобраните си в стоманената поставка за чадъри и забърза към топлината на лобито.
Със светлината от свещите и уюта си то бе балансирана кръстоска между планинско бунгало и стил Хенри VIII. От двете страни на гранитната рецепция върху дървената ламперия от тъмен орех бяха закачени черно-бели снимки на замъци. Срещу камината бяха разположени тапицирани в синьо фотьойли, диван в шотландско каре и маса за кафе от ковано желязо. Полиците с книги предлагаха класически романи и избелели от слънцето настолни игри. Лала се насочи право към огнището и простря ръце към огъня.
— Румъния ли? — попита Клаудин. — При старчоците?
— Да, татко ме застави да отида при тях. Смяташе, че там ще бъда в безопасност. А по ирония на съдбата, аз едва не умрях от глад. Най-близкото нещо до зеленчук, което ми сервира баба, беше суджук от прасе на царевична диета.
— Къде да оставя това? — Чичо Влад пуфтеше, докато влачеше двата масивни сандъка във фоайето. Стари, изтъркани и без колелца, те спокойно можеше да са останки от потъналия „Титаник“.
— Чакай, тук ли оставаш? — попита Клаудин.
— Иззз-не-над-ка! — напевно рече Лала.
— Аз ще се погрижа за багажа — каза Клод. С кратко грухтене той сложи сандъците един връз друг и ги повдигна над главата си. — Ще ги оставя в стаята на Дийни — заяви и тръгна нагоре по стълбите.
От джоба на сакото в тюркоазно каре чичо Влад извади кърпичка и попи лъсналото си чело.
— Фукльо.
— Имаме колкото искаш свободни стаи — каза Клаудин. — Сигурна съм, че мама няма да се възпротиви.
— Всъщност идеята беше нейна — обясни Лала.
— Така ли?
— Взеха ни телефоните и останах без номера ти. Затова се обадих в странноприемницата и тя ми вдигна. Трябваше само да попита как съм и аз надух гайдата. Старчоците ме чакаха в колата и натискаха клаксона, защото отивахме на двойна среща. Те, аз и някаква мека китка, с която искаха да ме сватосат. Казваше се Мариан…
От площадката на втория етаж Клод се изсмя презрително.
— Най-напред се обадих на чичо Влад, но…
— Горкичкото ми, беше подгизнало от рев, когато се обади — намеси се той, докато се почерпваше от купичката с бонбони на рецепцията. — И аз веднага разбрах. Отраснах с тези двамата. Плачът беше станал единственото ми хоби. Но после приех да работя като декоратор в един петзвезден рибен ресторант в Портланд, където — чуйте само — Деми Ловато е единият от собствениците… или май беше Деми Мур?
— И така, майка ти каза, че мога да остана при вас, докато той се върне. Помолих я да не ти казва. Исках да те изненадам.
— Сериозно ли? — Клаудин изпищя. „Момиче! Приятелка! Ко-водещ! Инструктор по шофиране! О, чудо!“
Лала кимна и двете изпищяха отново.
След като прегърнаха чичо Влад за довиждане, момичетата отидоха на вечеря. Клаудин гореше от нетърпение да разкаже на Лала всичко, което се бе случило. Искаше да чуе историите за откачените й близки, да се смеят, докато ги заболят коремите, да си разказват клюки цяла нощ. Лала можеше да я научи да кара кола. Можеше да й помогне с апартамента. И също да планират партито… за всеки случай.
Вълнението от предстоящото едноседмично парти по пижами сигурно бе подмамило и Лала. Като човек, който не обичаше глупавите шеги, тя приближи рицарските доспехи, чиито метални пръсти стискаха менюто на странноприемницата, и го шляпна по дупето.
— О, искам и аз! — закачи я Хауи, който вече похапваше на масата.
— Съветвам те да използваш ръкавици — пошегува се Дон.
— От онези, с които почистват клетката на слона в зоологическата градина — додаде Нино, докато се настаняваше.
— Защо са му ръкавици да пипне дупето на рицаря? — зачуди се Тъпс.
— Не на него — раздразнен отвърна Дон. — На Лала.
— Защо са й ръкавици на Лала? Тя току-що го пипна и ръцете й са си в ред — присмя му се Тъпс и набучи едно кюфте.
Всички се разсмяха, дори Клаудин, която отдавна не се разсмиваше на празноглавите коментари на Тъпс. Но присъствието на Лала бе повдигнало духа й и я караше да се чувства сигурна по един начин, по който братята й никога нямаше да могат. Като обигран сервитьор, който доливаше в чашата й черешова кола, преди да е помолила за това. Клаудин най-сетне имаше някой, който да пази гърба й.
Клод влезе след тях и попита:
— Като прасета ли се държат?
Смачканият футболен пуловер и сивият анцуг бяха заменени от черна тениска, тесни дънки, кожен колан и кецове. Дори бе отделил време и за гребена. Косата му беше прибрана на конска опашка, ухаещ на душ гела с касис на Клаудин, той изведнъж бе заприличал повече на лисица, отколкото на вълк.
Момчетата свирнаха с уста. Тъмните очи на Лала се спряха върху него за кратко. Клаудин се запита дали брат й ще се измъкне по-късно за среща с момиче.
— Успокойте се. — Той седна. — Паднах, докато поправях запушената вана и трябваше да се преоблека.
Последва залп от обвинения чия е вината за последните водопроводни неволи на семейството.
— Добре дошла, Лала! — От кухнята с димяща купа изникна Хариет. — Макарони със сирене само за теб. — Здравите й мускули изпъкнаха, докато оставяше макароните на масата. Свали кухненските ръкавици и прегърна Лала. — Сега ще те угоя — обеща й тя. Бузите й, зачервени от готвенето, се съчетаваха с косата й с цвят на канела.
— Нямам търпение. — Лала загреба от макароните. — Умирам от глад — и вече дори имаше по-здрав вид.
Хариет седна.
— Изглеждаш много добре — каза тя на Клод. — Най-сетне мога да видя очите ти. Ако сега успееш да накараш и Нино да…
— Няма да стане — каза най-малкият от братята и покри главата си с червена салфетка.
— Защо? Виж колко е хубав брат ти.
— Не свиквай с това, мамо — каза Клод и грабна една питка хляб от панера. — Това не е новата ми визия или нещо подобно. Харесвам косата си. Вързах я така…
— Обзалагам се, че ще изглеждаш страхотно с прическа като на Дейвид Бекъм — отбеляза Лала, като повдигна горещата купа към устните си. — В Румъния всички само така се носят. Братовчедка ми подстрига така приятеля си и много му отива. Ако искаш, аз мога да те подстрижа.
— Ще видим. — Клод се усмихна свенливо.
Лала се усмихна, та чак зъбите й лъснаха.
— Клео ми прати съобщение днес — каза Клаудин. — Казва, че всички говорят за моето парти. Дори нормитата.
— То ще се състои все пак, така ли? — попита Лала.
— Благодаря ти! — Хауи пусна вилицата и запляска с ръце. — Най-сетне едно момиче с мозък в главата.
— След осем дни е чак — обясни Клаудин на Лала, без да обръща внимание на надутия си брат. — Дотогава всичко може да е свършило.
— Вярно, така е. — Лала се върна към макароните.
Клаудин добре я познаваше. Лала не вярваше повече от братята й, че партито ще го бъде. Но въпреки това се държеше така, сякаш щеше да го бъде, и това беше най-важното. Защото означаваше, че има надежда.