Часове наред, както и се струваше, Франки бе тичала и се бе крила зад дърветата, колите и уличните лампи и сега — грохнала и изнемощяла — тя се просна на каменното канапе в подземното скривалище на РАД и затвори натежалите си клепачи. Както винаги, в бърлогата миришеше на пуканки и влажна пръст. Щом се мръкна, въртележката отгоре спря да се върти, но наоколо й продължаваха да кръжат познати гласове. Тя не бе първата пристигнала.
Дали родителите й бяха дошли? Бяха ли успели безпрепятствено да стигнат дотук? Брет ли бе виновен за случилото се?
Франки опита да не мисли за него, защото почваше да пуска искри. А това тя не можеше да си позволи. Трябваше да пази всяка капчица от енергията си, в случай че отново се наложеше да бяга.
Ръцете й се отпуснаха върху опърпания подгъв на широката селска пола. Беше протрита и кална и вече не ставаше за носене. Тя се усмихна едва. Поне едно хубаво нещо бе произлязло от всичко това.
— Добре ли си? — Франки чу познат мъжки глас и надуши портокалови бонбонки. Насили се да отвори очи.
Нямаше никой.
— Били?
Той отмести един черен кичур от клепачите й и нежно го затъкна зад ухото й.
— Да — отвърна й тихо.
Тя с мъка се надигна. Невидимият й приятел хвана раменете й и я накара да легне.
— Почивай си.
Над тях завиха полицейски сирени. Стаята видимо притихна, докато отминат.
— Трябва да се извиня — със слаб глас рече тя.
— Никой не вини теб.
Франки въздъхна със съмнение.
— Така е. Ти направи всичко по силите си да ни защитиш. Всички го знаят. Брет измами всички ни. Не само теб… — Били продължи да говори и да говори как Брет не бил за нея. Как се бил възползвал от нея, за да подпомогне кариерата си. Как тя никога не бивало да се доверява на норми, което носи тениски с филмови чудовища.
Франки се съгласяваше с кимане, за да покаже на Били възмущението си. Беше ли честна обаче, щеше да му каже, че давайки на Втори канал интервютата, без да замъгли образите, Брет не просто бе злоупотребил с доверието й. Той бе разбил сърцето й.
Подземното леговище започна да се пълни с редовните, но обзети от ужас РАД. Те крачеха напрегнато, без да могат да седнат на каменните кресла. Нервните им движения ту затулваха светлината от висящите от тавана фенери, ту отново я пропускаха, създавайки един главозамайващ дискотечен ефект. Джаксън хапеше устни, а вентилаторът развяваше кичурите коса от челото му. До него Блу издърпа от ръцете си ръкавиците без пръсти и започна обилно да маже с овлажнител люспестата си кожа. Дюс свали зелената плетена шапка от главата си, за да могат змиите му да се поразкършат. По-бледа от обичайното, Лала затвори рубиненочервения си слънчобран и побърза да се присъедини към групичката им. Зад котешките си очила Джулия ги поздрави с гальовния си втренчен зомбишки поглед.
Обикновено разговорът на тяхната група шупнеше като пенливите балончета на газирана вода из стаята. Но тази вечер никак не вървеше. И вместо да обменят с кикот клюките, те си разменяха объркани погледи на фона на симфония от звуци: едни гризяха нокти, други потрепваха с крак или издаваха приглушени ридания.
Били дръпна Франки за пръста.
— Да отидем да им кажем здрасти.
— Ти иди — отвърна тя, твърде засрамена да погледне приятелите си в очите. Не защото мисията й да освободи РАД бе пропаднала, а защото наистина харесваше Брет и бе накарала всички да повярват, че той също я харесва.
Били стисна ръката й.
— Добре, сега се връщам.
Франки остави очите си отново да се затворят, докато познатите гласове я заливаха като вълни електричество.
— Кой да придположи, че Брет ще се окаже такъв придател? — каза Блу с необичайно засилен акцент. — Мислех го за истински приятел.
— Заради този „придател“ сега трябва да се върна пак в Гърция — измърмори под нос Дюс.
— За колко време? — попита Били.
— Не знам. Но ще стигне треньорът да ме изрита от отбора по баскетбол.
— Клео знае ли? — обади се Лала.
Неочакваното почукване на дървени токчета и полъхът на кехлибарен7 парфюм накараха Дюс да замълчи.
— Е-хоооо! — безгрижно изчурулика Клео, сякаш се бяха събрали да пият лате.
— Гоотинаа приическаа — провлечено рече Джулия, като забеляза нагласената за снимки Клео. Растящото напрежение не се отразяваше на зомбито.
Франки искаше да надникне, но бе невъзможно да отвори очи. Сякаш дузина висящи обеци се поклащаха на клепачите й.
— Мерси! Тъкмо пристигам от снимките за Teen Vogue — обяви Клео. После спря за секунда и попита: — Какво й е на Франки?
— Има нужда малко да поспи — отвърна Били. — Ще се оправи.
— Така ли? Ако питаш мен, вижда ми се малко позеленяла — засмя се Клео.
Пръстите на Франки се затоплиха, но не пуснаха искри. Ако имаше един-единствен ват електричество, така здраво щеше да увие в ленени бинтове Нейно Височество мумията, че изкуствените й мигли да паднат сами. „А тя защо е тук? Дори не участва във филма.“
— Какво искаш? — попита Лала.
— Дойдох да изчистя името си. — Гласът на Клео доби сериозност. — Къде е Клаудин?
— Никой не знае — въздъхна Били. — Не си вдига и телефона.
— Всъщност искаш да кажеш, че си тук, за да се извиниш — процеди Джаксън през зъби.
— Клео да се извинява? — присмя се Дюс. — Това никога няма да стане.
— Точно така, Дюси, защото няма за какво.
— Глупости! — тросна се Блу. — Ти съсипа живота ни, за да впечатлиш новата си най-добра приятелка…
— Ка! — Клео тропна с крак. — Бека Мадън не е най-добрата ми приятелка!
— А трябва, защото ние вече не сме — отвърна Блу.
— Ще ме оставите ли да довърша? — Клео постави ръце на ханша си.
Те се умълчаха.
— Признавам, бях ядосана, защото предпочетохте филма пред моите снимки за Teen Vogue — подхвана Клео. — Съюзих се с Бека, за да изтрием филма от компютъра на Брет и да не го излъчат по телевизията. Знам, не беше честно. Аз исках само да позирам за списанието с най-добрите си приятелки, така че, технически погледнато, няма от какво да се срамувам.
Джулия измуча одобрително.
— Но защо точно Бека? — попита Лала.
— Тя знаеше паролите на Брет.
— А защо тя ще иска спирането на филма? — обади се Джаксън.
— Какво значение има? Имала си е своите причини, тези са моите, окей?
Пръстите на Франки горяха като изчервени бузи. Тя бе причината на Бека.
— Както и да е, когато научих, че Втори канал няма да излъчи филма заради неясните образи, си помислих, че всичко се нарежда прекрасно — продължи Клео. — Вие, момичета, можехте да позирате с мен, а аз можех да спра да излизам с Бека и онази лепка Хейли. Откъде да знам, че ще излъчат нецензурираната версия. И нямам нищо общо с това! Кълна се в Ра. Когато това се е случило, аз бях на дюните в Орегон и се борех за живота си, докато стадо подивели камили тичаше след мен. Ако Мелъди не ми беше казала, никога…
— Как е Мелъди? Някой говорил ли е с нея? — прекъсна я Джаксън. — Параноичната ми майка ми взе телефона.
— Ей, искате ли да ви кажа нещо откачено? — Клео се приведе напред, за да ги посвети в тайната на новото норми. — Знаете ли, че щом запее…
Блу я прекъсна:
— Стига с тези плямпаници, казвай направо. Ти ли ни предаде?
Франки искаше да види лицето на Клео. Никой никога не говореше така на Нейно Царско Височество.
— Бека е действала сама — повтори Клео. — А аз сбърках само в това, че избрах фотосесията пред каузата ни. Това е. Никога не бих изложила на риск някой от вас. Дори заради Teen Vogue. Короната ми да падне, ако лъжа, и да изгния в гробницата си. — Тя замълча. — Имате ли още въпроси?
Всички мълчаха. Звуци от целувки, прегръдки и всеопрощаващо мъркане стигнаха до ушите на Франки.
— Гоотинаа приическаа — провлечено рече Джулия за втори път.
Клео се засмя.
— Мерси, Таласъмче.
„Чакай! Аз имам въпрос, помисли си Франки. Като каза, че Бека е действала сама, какво искаше да кажеш — сама без теб или сама без Брет? Брет невинен ли е? Брет, ох! Стяга ме! Получих схващане на болтовете! Ааааа…“
Тялото на Франки започна да бучи ниско. Горещи бели потоци електричество минаха по гръбнака й и вдъхнаха живот на крайниците й. Пръстите на ръцете и краката й потръпнаха и се раздвижиха. Тя отвори очи. „Така ли се чувстват нормитата, когато ядат шоколад?“
Надвесен над нея и присвил напрегнато очи, баща й сякаш се опитваше да прочете мислите й.
— Как е принцесата на татко?
Франки кимна бавно и се изправи. Топлите ръце на майка й подкрепяха гърба й.
— Много се уплашихме за теб — каза Виктор. — Ако не беше Били да ни каже къде си…
— Франки, още само пет минути и щеше да изгубиш съзнание — обади се Вивека. — Загуба на паметта, кома… — Тя отърси ужасните мисли от ума си.
— Заповядай — рече Виктор гордо. На пръста му висеше черна чанта с кървавочервени дръжки. — За теб е.
Объркана, Франки погледна към майка си. Чантата беше наелектризираща, но точно сега май не беше време за подаръци.
— Хайде — усмихна се Вивека. — Вземи я.
Скривалището се пълнеше с родители, които бързаха да прегърнат децата си.
— Това е портативна машина за зареждане — поясни Виктор. — Дръж я близо до себе си и зарядът ти няма да падне.
— По модел на Chanel е — тържествуващо прошепна Вивека.
Франки завъртя чантата в ръце. От нея струеше живот. Дръжките бяха обсипани с миниатюрни болтове за врат, а вътре беше пълно с джобчета. От старата си сребриста раница тя веднага премести в нея телефона, зелено-черното портмоне, огледалцето с изкуствени диаманти, чантичката с грима, ключодържателя в розово с Лейди Гага и пликчето с най-различни видове дъвчащи бонбони. Всичко пасна чудесно.
— Прекрасна е, благодаря ви от цялото пространство на сърцето си — Франки прегърна родителите си сияеща. От тях се носеше миризма на химикали и гардения — аромат, който тя свързваше с любовта.
— Може би ще се съгласите, че времето е малко необичайно за сладникави младежки излияния и прегръдки? — дълбок и мелодичен мъжки глас изпълни стаята изведнъж.
Семейство Щайн се отдръпнаха един от друг и видяха от тавана да се спуска огромен монитор. Той спря в центъра на препълнената стая и се зарея на около три метра над каменния под. Всички РАД преустановиха незабавно размяната на утешителни думи и се втренчиха в екрана, на който елегантен мъж седеше под огромен слънчев чадър. Той носеше огледални слънчеви очила Carrera и златна сатенена роба, имаше седемпластов тен, а косата му бе зализана назад и по нея личаха следи от гребен. Единственото, което се виждаше наоколо, бяха лакираните дървени перила на яхтата. Отнякъде гърмеше Джей-Зи. Чуваше се кикот на жени и звън на чаши за шампанско.
— Прости ни, господин Д. — каза Виктор и приближи екрана. — Много се зарадвахме, че Франки е добре, и…
Мъжът на монитора скръсти ръце върху гладките си гърди и поклати глава с неодобрение.
— Съжалявам — кротко каза Виктор.
Три жени по бански и на токчета се появиха за малко на екрана. Дългите им розови нокти погалиха господин Д. По врата, преди отново да се скрият.
Засрамена, Лала скри лице в ръцете си.
Франки се отдели от родителите си и приближи бавно приятелите си.
— Откъде е този бронзов загар? — попита Клео Лала.
— Трийсет часа в солариума без прекъсване — отвърна тя шепнешком.
— Мразя ги тези неща — намеси се Франки, като си припомни ужасния електрически шок в спа центъра. — Имах усещането, че съм затворена в ковчег.
Клео и Лала се засмяха.
— Нещо ми подсказва, че той няма нищо против това — добави Клео.
И те отново се изкикотиха.
Без да разбере шегата, Франки се обърна и прошепна в пепеляворусите къдри на Блу:
— Кой е този?
— Таткото на Лала — прошепна Блу. — Той е мъжкото кенгуру.
— Той е какво?
— Водачът на стадото — обясни Блу.
Франки свъси вежди.
— Шефът!
— О!
— Хитър е като лисица — продължи Блу. — А с кифлите е бая коч, ако разбираш какво искам да кажа.
Франки кимна, все едно разбираше.
Господин Д. се покашля.
— Хокането ще оставя за друг път. Допускам, че да напуснете домовете си принудително, засега е достатъчно наказание. Прав ли съм?
Няколко от родителите засрамено сведоха глави. Някои подсмръкнаха в опит да сдържат сълзите си. Франки отстъпи назад и се скри зад Дюс, в случай че господин Д. понечеше да търси изкупителна жертва. Но, изглежда, непосочването на виновния го занимаваше в момента. То не занимаваше и никой друг в стаята, слава богу. Това бе лукс, който не можеха да си позволят сега.
— Погрижил съм се за всичко — обяви той. — Брат ми, Влад, ще събере мобилните телефони и личните ви документи. Осигурил съм нови апарати, нови номера и лични карти за всеки от вас, така че никой да не може да бъде проследен.
Влад, чичото на Лала, изникна пред Франки с огромен черен чувал в ръце. Дребничък на ръст, около метър и петдесет, с кичур сива коса, кръгли очила с рогови рамки и прилепнала тениска на черни и бели райета, той приличаше на миниатюрен Анди Уорхол8.
— Почерпка или номер? — рече той, като при всяка дума върховете на избелените му вампирски зъби се забиваха в меката му долна устна.
С пукащи пръсти Франки затърси Били сред навалицата. Телефонът й бе подарък от него. Не можеше просто така да…
— Всичко е наред — изрече Били, сякаш прочел мислите й. — Няма да го приема лично.
Чичо Влад килна глава на една страна и повдигна светлите си вежди, подканвайки я да побърза.
Франки бръкна в новата си чанта и хвана телефона. Като кученце, радостно да срещне господаря си, телефонът започна да се зарежда от допира й. О, как щяха да си липсват един на друг!
— Vite, vite9! — прикани я чичо Влад.
Франки пусна телефона в черния чувал.
— И портмонето, Искрице.
Франки не бе от момичетата, които позволяваха да се отнасят грубо с тях, и сериозно обмисляше да превърне перлените му зъби в прегорели пуканки. Но моментът не бе подходящ да привлича вниманието върху себе си. Затова извади личната си карта от „Мърстон Хай“ и я пусна в чантата.
— Портмонето остава у мен — каза тя твърдо.
— Мяуууу — измяука чичо Влад. — Щайн Дръзката проговори.
Франки самодоволно се подсмихна — бе приела прякора за комплимент. С намигане той й подсказа, че може би все пак е бил такъв, и й подаде черен плик.
— Това какво е?
— Пари за спешни случаи, нова лична карта, карта с начертан маршрут на нея и ваучер за нов iPhone, който ще приемат във всеки магазин на Apple по света.
— Карта? — попита Франки. — Къде отиваме?
— Провери сама, Щайн Дръзката. — Чичо Влад посочи пълната стая от чакащи своя плик. — Не си единственият ми клиент. — Той и злокобният му черен чувал застанаха пред Клео.
— Забрави, господинчо! — Тя стисна чантата до гърдите си. — Аз нищо не съм направила, не са ме давали по телевизията!
Франки завъртя очи и започна да си пробива път напред.
— Флотилията от самолети вече е на път — продължи господин Д. — След три часа те ще бъдат на обичайното място. Един от моите контакти във ФАА10 ще ви осигури безпрепятствен достъп до тях. Дотогава оставате тук. Не бива да се връщате по домовете си. Опасно е.
В стаята се надигна ропот.
— Какво ще стане със Салем, когато си тръгнем? — попита някой от възрастните. — Кой ще поеме ресторанта ми?
— Ами моята адвокатска кантора?
— А противопожарната служба?
— Какво ще стане с учениците ми?
— А с моите пациенти?
Нажежената атмосфера бързо премина в паника. Това бяха хора с положение, които се чувстваха отговорни не само за себе си, но и за цялата общност. Господин Д. наистина ли смяташе, че ще заминат, изоставяйки всичко? Кой щеше да заеме мястото им? Как щеше да функционира обществото без тях? И какво щеше да стане с тези, които оставаха?
Забравяйки правилото на родителите си да не стои близо до телевизора, Франки приближи монитора и попита:
— Сигурен ли сте, че това е най-доброто решение?
Господин Д. се наведе към камерата, чието кръгло око се отрази в очилата му.
— Госпожице Щайн?
Франки кимна.
Той се отпусна назад в белия си капитански стол и допря пръстите на ръцете си.
— Да, чувал съм за вас.
Франки засия.
— Благодаря.
Някои от възрастните се подсмихнаха.
— Съжалявам, сър. — Виктор сложи ръка на рамото на дъщеря си и я дръпна назад. — Съвсем скоро е родена. Онова, което се опитваше да каже, е, че някои от нас се умориха да понасят униженията. И искаме да останем.
— Лесно ви е на вас — троснато рече Мади Горгон, майката на Дюс. — Франки не е участвала във филма.
— Напротив, участва — твърдо рече Вивека.
— Да, но само с гласа си — подчерта Корал, лелята на Блу. — Не е ли странно, че по време на интервютата тя остава извън кадър? Сякаш предварително е знаела какво ще ни сполети.
Сякаш тръба на прахосмукачка засмука корема на Франки и тя загуби самообладание.
— Имахме само една камера! — изплющя гласът й. — Сигурно можех да седна в скута на събеседника си или да завържем камерата за някое махало, но…
Виктор предупредително сложи ръка на рамото й и тихо каза:
— Достатъчно.
— Това беше страхотно — прошепна в другото й ухо Били.
Но Франки бе твърде разгневена, за да се усмихне.
— В какво точно обвиняваш дъщеря ми? — попита Вивека.
На екрана господин Д. с приглушен глас даваше поръчката си за обяд на сервитьорката.
— Мисля, че знаеш в какво — отвърна Корал. — От деня, в който се пръкна, това момиче не прави друго, освен да забърква каши.
Франки пусна искри.
— Чакай малко, Карол — намеси се Рам де Нил, настанил се удобно в едно от креслата.
— Казвам се Корал.
— Моята Клео също не е участвала във филма — продължи той. — Нали не намекваш, че е имала някакви скрити мотиви?
— Може би.
— Тогава нека ти дам един съвет. — Докато той говореше, Клео застана до него. — Може би ти трябва да контролираш племенницата си повече.
— Я си гледай работата! — изкрещя Блу. — Аз сама се контролирам!
Лала се засмя, а господин Д. се обърна отново с лице към тях.
— Да, по всичко личи — присмя й се Рам.
— Аз няма да рискувам — обади се Мади. — Двамата с Дюс се връщаме обратно в Гърция.
— Какво? — извика Клео и се обърна към приятеля се. — Ти защо нищо не си ми казал?
— Аз самият научих едва преди час — отвърна жално той.
— Колко време ще останете? — попита Клео госпожа Горгон.
— Колкото трябва — твърдо рече Мади. — Всички нормита по света знаят кои сме. Трябва да се върнем при семейството си, те са единствените, на които можем да се доверим.
— Това не е вярно. Има много нормита, които ни подкрепят — каза Джаксън, явно мислейки за Мелъди.
— Ами баскетболът? — попита Клео. — Треньорът ще изрита от отбора Дюс, ако пропусне… — Тя заплака. — Ами аз?
— Благодарение на умната ти постъпка ние оставаме тук — заяви Рам, макар че не за това говореше Клео.
Корал размаха черния плик във въздуха:
— Блу се връща при родителите си в Белс Бийч.
При тези думи морското създание захлипа със солени хлипове. Сухите люспи на бузите й лъщяха под сълзите. Леля Корал я засипа с обещания, че всеки ден ще кара сърф, а привечер ще плува край Големия бариерен риф. Това даде на Блу временна утеха, но мисълта, че ще се раздели с приятелите си и ще пропусне рождения ден на Клаудин, отново я натъжи.
— Ще ти пратим видео от рождения ден — опита да я ободри Джаксън.
— Моля? — обади се майка му. — Ние също заминаваме.
— Какво? Не мога да замина. Какво ще стане с училището? С уроците ми по рисуване? С Мелъди?
— Джаксън, Мелъди е мило момиче, но точно сега е последната ми грижа.
Навсякъде около Франки избухваха кавги. Родители и деца спореха за бъдещето, а чичо Влад измъкваше насила телефоните от ръцете им.
Единствено Лала все още се взираше в екрана на телевизора.
— Значи ли това, че идвам при теб на яхтата, татко? — гласът й бе пълен с надежда.
— Ла, от тази лодка ръководя цяла международна империя. Това не е пътешествие с Disney Cruise — обясни господин Д. с тон, по който личеше, че бе казвал това и преди.
Лала сведе поглед към лилавите връзки на кубинките си. След миг вдигна овлажнелите си очи:
— Значи оставам тук? С чичо Влад?
Господин Д. поклати отрицателно глава.
— Защо не? — Тя зарови ръце в елека на приятеля си. — Аз не съм като теб. Образът ми не излиза на камерата. Никой не е виждал лицето ми.
— Но всички знаят къде живееш.
— Ама…
— В Трансилвания ще ти хареса — настоя той.
— Не. — Лала се отдръпна от екрана. — Само не при мрачните старчоци, моля те!
— Спри да ги наричаш така! Там ще си на сигурно. Ако имаш късмет, баба ти и дядо ти могат да ти дадат един-два урока за това как се носи отговорност.
Влад завъртя очи лично засегнат.
— Те пият месни шейкове и по цял ден не си показват носа навън!
— Е, малко са старомодни наистина — призна господин Д.
— Татко, когато казах на дядо, че искам да стана ветеринарка, той отвърна, че аз вече съм, защото не ям месо. Той дори не знае каква е разликата между ветеринарка и вегетарианка!
— Мен са успели добре да възпитат, нали?
Лала замълча.
— При баба и дядо е най-добре — увещаваше я господин Д.
Блу се засмя.
— Дядо ти просто се шегува с теб. Дай им шанс.
— Но, татко…
Сервитьорката се появи отново на екрана с една цвъртяща пържола върху сребърен поднос.
— Боя се, че имам и друга среща — обяви той. — Мади, телефоните.
Чичо Влад изсипа черния чувал на земята. Елегантно облечената майка на Дюс пристъпи напред.
— Затворете очи — извика тя и хвана черните си очила.
Всички затвориха очи и тя повдигна очилата. Хладен повей премина през стаята. Когато скри очите си отново зад черните стъкла, в стаята пак стана топло.
— Готово — обяви тя.
Пред тях стоеше каменна статуя от изхвърлените телефони, портмонета и лични карти — поредната непонятна художествена творба, която задръстваше подземното им скривалище. Най-новият символ на тяхната нестихваща борба.
— Пожелавам успех на всички ви — чу се гласът на господин Д. сред хлипанията. — И помнете: крийте се, но с гордо вдигната глава.
— С гордо вдигната глава! — повториха тихо всички. Всички, освен семейство Щайн.
Екранът угасна и мониторът започна да се издига към тавана.
От противоположния край на стаята, където продължаваше да утешава Блу, леля Корал изстреля цял откос от ненавистни погледи към Щайнови.
— По-добре да тръгваме. — Виктор обгърна с бащино крило раменете на дъщеря си.
На Франки не й се вярваше, че родителите й наистина възнамеряваха да останат в Салем.
— Значи така? Връщаме се обратно на „Радклиф“?
Вивека коленичи и взе ръката на дъщеря си в своята.
— Точно така. — Във виолетовите й очи се четеше увереност. — Векове наред вървим по все същия отъпкан път и той доникъде не ни е отвел. Време е да тръгнем по твоя.
— По моя? — Франки заискри и отдръпна ръка. Мечтите й да бъде водач на победна революция й даваха крила. Но, произнесени на глас, думите тежаха непосилно на плещите й от отговорността и възможните последици. И след многото неуспешни опити в борбата за свобода тя се съмняваше в способността си да носи сама това бреме. — Аз нямам готов план или нещо друго такова.
— Добре. — Виктор се подсмихна, очевидно мислейки за богатата й биография. — Най-важното сега е да не напускаме Салем и да се погрижим за сигурността си. Целта ни е да продължим да живеем живота си както обикновено. Това е. Нищо друго. Поне засега. Никакви заговори, никакви планове, никакви схеми. Не и преди да сме наясно с кого и какво си имаме работа. Разбра ли ме?
— Разбрах — съгласи се Франки, макар да не бе съгласна. Поне не съвсем. Но скоро щеше да се съгласи. Веднъж да дойдеше понеделник и да откриеше Брет в училището, щеше да поиска, не — да настоява — той да обясни участието си в цялата бъркотия. Тогава, след като подобаващо се разправеше с него, щеше да приеме правилата на баща си.
Сред сълзливи сбогувания и няколко жадни за мъст погледа Виктор поведе семейството си към старата дървена врата. По пътя Франки и Вивека спираха, за да прегърнат приятелите си и да им пожелаят успех.
— Наистина ли ще останете? — попита госпожа Джей и потупа със свита на топка кърпичка крайчеца на окото си под дебелите черни очила.
— Да — отвърна Вивека и се усмихна широко на Франки, която също й се усмихна.
— Така искам и ние с Джаксън да можем да останем, но…
— Моите уважения, Вив — прекъсна я госпожа Горгон, — но наистина ли вярваш, че оставането ви тук е в интерес на дъщеря ви?
— Напълно — отвърна Вивека, а сигурността й се отрази в очилата на Мади.
— Идеята беше моя — побърза да защити майка си Франки.
— През последните няколко месеца научихме много от нея. — Сияеща, Вивека погледна дъщеря си.
— Децата ни са умни, спор няма. — Мади взе в ръце жълто-зеления си шал за глава. — Но в подобни ситуации мисля, че е по-разумно да оставим уроците в ръцете на възрастните.
— Ние й даваме уроци за живота — отвърна Вивека и като се обърна към Франки, добави: — а тя ни учи как да живеем.
— Ами тогава — с язвителна усмивка каза Мади, — да се надяваме, че тя знае какво прави.
Госпожа Джей подсмръкна.
— Грижете се добре за себе си. В случай, че се завърнем, искаме да ви заварим цели.
„В случай, че се завърнем?“ За миг дори мисълта, че тези хора може и да си отиваха завинаги, не бе минала през ума й. Франки бе изцяло погълната от своето страдание. Изцяло заета с въпроса как ще се срещне с Брет. Изцяло съсредоточена върху наелектризиращото решение на родителите й да останат в Салем.
Засрамена от своето нехайство, тя настрои мислите си на честотите на стаята.
Тъгата се стелеше наоколо — сива и потискаща като мъглата в Салем.
Родителите се бяха събрали на малки групи и обсъждаха с приглушени гласове неясните си планове. Приведен напред, Джаксън седеше в едно кресло, сякаш се мъчеше да не повърне. Лала и Блу се смееха през сълзи, докато записваха една на друга видеосъобщения на телефоните си. Обвитите в златен сатен ръце на Клео прегръщаха Дюс. Мокрите й изкуствени мигли висяха от очите й като клони, уловени в капана на някой водопад. Ако солта от сълзите можеше да се вкаменява, то тя щеше да се провеси от клепачите й под формата на сталактити. Възможно ли бе това да е последната им среща?
Франки не можеше да си представи училището без своите приятели. Не можеше и да си ги представи един без друг. Бе решена повече отвсякога да сложи всичко в ред. Да стане обединител, а не разединител. Да осмисли живота си и да заслужи прозвището „съвършената принцеса на татко“. Дължеше това на приятелите си, на родителите си, на бъдещето си.
И тя като Мартин Лутър Кинг-син11 мечтаеше да живее в страна, където хората не биват преценявани според цвета на кожата си, а според характера си. И колкото по-скоро реализираше тази мечта, толкова по-скоро щеше да се захване с тази на Кейти Пери да изживее наяве тийнейджърската мечта.