Играчите на не-А

V

За няколко секунди сетивата му обхванаха сцената. Намираше се в голяма баня. През открехнатата врата вдясно се виждаше половината от огромно ложе в дъното на огромна спалня. Имаше и други врати, но бяха затворени. Госейн хвърли само един поглед към спалнята и отново насочи вниманието си към ставащото пред него.

Помещението бе изцяло облицовано с огледала. Стените, таванът, подът — всеки квадратен сантиметър — бе зает от огледала, нагласени толкова съвършено помежду си, че Джилбърт виждаше навсякъде безкрайни поредици от свои смаляващи се отражения, ясни и отчетливи. Ваната също беше огледална. Издигаше се на около метър от пода, в нея шумно се вливаше вода от три големи чучура и бълбукаше около едрия червенокос мъж, когото къпеха четири млади жени. Той забеляза Госейн и им махна да се отдръпнат.

Побързаха да изпълнят желанието му, а една от тях първо спря водата. В банята настана тишина, мъжът се облегна удобно и заразглежда с присвити очи изправилата се пред него крехка фигура на Госейн-Ашаргин. Напрежението от този оглед натежа като страшен товар върху нервната система на принца. На Госейн му се наложи десетина пъти да прави кортикално-таламусна пауза, при това с върховни усилия на волята. Беше принуден да го стори не само за да запази контрол над съзнанието му, но просто за да не припадне Ашаргин.

— Иска ми се да знам — бавно започна Енро Червения, — какво те накара да се размотаваш в Командния център и да зяпаш през прозореца? Защо се втурна точно към прозореца? — Гласът му звучеше озадачено и макар в очите му да липсваше враждебност, в тях блестеше желанието да научи отговора. — В края на краищата, виждал си града и преди.

Госейн не беше в състояние да отговори. Този разпит можеше всеки момент да превърне принца в отпусната развалина. Докато се опитваше с мрачно упорство да съхрани съзнанието му, по лицето на Енро се изписаха присмех и задоволство. Диктаторът се изправи и стъпи на огледалния под. Необичайно мускулестият мъж се усмихваше лекичко, докато прислужниците увиваха в огромна хавлия мокрото му тяло. След малко го изтриха енергично с малки кърпи и накрая го облякоха в халат с цвета на косата му. Той пак се засмя:

— Харесва ми да ме къпят жени. Тяхната кротост успокоява духа ми.

Госейн пак не каза нищо. Енро искаше да се пошегува, но подобно на мнозина, които не разбираха самите себе си, той само се издаде. Цялата сцена подсказваше подбудите на човек, които така и не е завършил развитието си до зряла личност. И бебетата обичаха докосването на нежните женски ръце, но повечето не стигаха до властта над най-голямата Империя в пространството и времето. Само че Енро си седеше във ваната и въпреки това знаеше какво бе правил Госейн-Ашаргин в съседната зала. Колкото и да беше незрял, част от психиката му се бе развила до сравнително по-висше състояние. Оставаше да се види до каква степен може да му послужи това качество.

За миг Джилбърт отслаби контрола си над принца и това се оказа опасен пропуск. Шегичката на Енро за жените разклати отново нервната му система. Пулсът му се ускори, коленете омекнаха, мускулите се сгърчиха. Олюля се и щеше да падне, ако диктаторът не беше дал знак на прислужниците си. Госейн забеляза движението с периферното си зрение и след миг вече го крепяха силни ръце.

Когато си възвърна способността да стои изправен без чужда помощ и да вижда ясно, Енро вече влизаше през една от двете врати вляво в стая, огряна от слънцето. А три от жените отиваха към спалнята. Само последната от тях остана да придържа треперещото тяло на принца. Мускулите на Ашаргин се стегнаха от желанието да се дръпне настрани, но Джилбърт навреме направи паузата. Забеляза, че тя го гледаше не презрително, а със съчувствие.

— Ето какво са ти сторили — тихо промълви момичето. Имаше сиви очи и класически тип красота. Тя се навъси, после сви рамене. — Аз съм Нирена, а ти, приятелю, е най-добре да отидеш при него.

Понечи да го побутне към отворената врата, зад която се скри Енро, но Госейн отново владееше положението. Отмести се крачка назад, защото се сепна от името й.

— Има ли нещо общо между момичето Нирена и старата столица Нирена?

Тя го загледа учудено.

— Първо се каниш да припаднеш, а след миг вече задаваш умни въпроси. Твоят характер май е по-сложен, отколкото подсказва външността ти. А сега трябва да побързаш!…

— И какво точно ти подсказва външността ми? — прекъсна я Джилбърт.

Сивите очи го прецениха хладнокръвно.

— Сам си го изпроси. Ти си смазан, мекушав, недоразвит, безсилен… — После се сопна: — Казах ти да побързаш. Сериозно ти говоря! Няма да се бавя тук нито минутка повече.

Тя се извърна, закрачи припряно към спалнята и затвори вратата след себе си.

Госейн изобщо нямаше намерение да бърза. Положението никак не му харесваше и изпитваше безпокойство всеки път, когато помислеше за това свое ново тяло. Но поне започваше да проумява какво трябва да направи, ако искаше той — и Ашаргин — да преживее деня, без да се подложи на безкрайни унижения.

Да се сдържа. Да забавя реакциите си по методите на не-А. Щеше да се учи в движение, колкото и клопки да криеше подобна необходимост. Не се и съмняваше, че изпитателният поглед на Енро ще го следи постоянно и ще отбелязва всеки признак на самообладание у човека, когото се бе опитал да съсипе. Какво да се прави… Нямаше как да избегне това, дори да се опиташе да убеди диктатора, че всичко върви според очакванията му.

А от мига, когато влезе в отреденото му жилище, ще положи всяко възможно усилие да „излекува“ Ашаргин чрез не-А.

Госейн закрачи бавно към вратата. Озова се в просторна зала, където под огромен прозорец бе наредена маса за трима. Наложи се да огледа още веднъж прозореца, за да възприеме размерите му — издигаше се поне трийсетина метра нагоре. Лакеите чакаха напрегнато, а неколцина мъже с явно важни документи в ръце стояха безмълвно наоколо. Енро беше съсредоточил вниманието си само в трапезата. Когато Джилбърт влезе, диктаторът вдигаше един след друг блестящите капаци на няколко блюда и душеше ароматните изпарения от ястията. Най-сетне се изправи на стола си.

— Ах, този задушен мантол е превъзходен! — Обърна се усмихнат към Госейн-Ашаргин. — Седни ей там.

Закуската в компанията на Енро не изненада Джилбърт. Вписваше се в анализа му за намеренията на диктатора спрямо Ашаргин. Но едва се усети навреме, че младежът щеше да реагира по своя страховито неуправляем начин. Направи кортикално-таламусна пауза. И забеляза колко замислено се вторачи Енро в него.

— Значи Нирена проявява някакъв интерес към тебе — проточи едрият мъж. — Не бях предвидил такъв обрат, но виждам в него някои интересни възможности. Аха, ето го и Секох.

Новодошлият мина само на крачка от Госейн, който го мярна най-напред в профил и в гръб. Беше тъмнокос, около четиридесетгодишен и с много привлекателно, макар и рязко очертано лице. Носеше цяла, прилепнала по тялото му синя дреха, покрита с елегантно алено наметало. Когато непознатият се поклони на Енро, Госейн остана с впечатлението за същество, подобно на лисица — бързо, хитро и винаги нащрек.

— Не мога да си избия от главата, че Нирена реши да го заговори — каза Енро на Секох.

Секох застана зад един стол. Живите му черни очи погледнаха въпросително Енро, който му предаде накратко разговора между принца и младата жена.

Госейн слушаше изумен. Отново се проявяваше странната дарба на диктатора да узнава какво се случва на места, където не можеше да надникне и слуша по обичайния начин.

Случката отклони мислите му в друга посока. Ашаргин се освободи отчасти от напрежението. И Джилбърт успя за малко да си представи необятната картина на галактическата цивилизация, както и мястото в нея на някои от господстващите хора.

Всеки имаше някакво особено свойство. Енро можеше да прониква мислено надалече. Но дори тази уникална способност не бе достатъчна за властта, до която се бе добрал. На пръв поглед това само доказваше, че никой не се нуждае чак от изявено превъзходство над себеподобните си, за да се издигне над тях.

Особеното положение на Секох като че се дължеше на върховния му пост в църковната йерархия на Горгзид.

Засега не можеше да определи качествата на Мадрисол от Галактическия съюз.

И накрая идваше Следовника. Той имаше на разположение научни постижения, които му даваха възможност да предвижда точно бъдещето, да се превръща в безтелесна форма и до такава степен да контролира човешкото съзнание, че да натика Госейн в мозъка на Ашаргин. Следовника изглеждаше най-опасен от всички. Но и това тепърва трябваше да бъде установено.

Госейн насочи вниманието си към Енро, който заговори отново.

— Върти ми се из ума да я направя негова любовница. — Озъби се за миг, после лицето му просветна. — В името на небесата, точно така ще стане! — Настроението му се подобри видимо, защото се разсмя гръмогласно. — Какво ли има да видим! — Ухили се доволно и пусна шегичка за сексуалните проблеми на неврастениците, после завърши по-свирепо: — Тъкмо ще сложа край на разни планове, които сигурно крои.

Секох вдигна рамене и изрече с плътния си глас:

— Според мен надценяваш значението на тази дреболия. Но няма да навреди, ако постъпиш както си намислил. — Махна повелително на един от дворцовите служители. — Погрижете се желанието на негово превъзходителство да бъде изпълнено.

Мъжът се поклони угоднически.

— Разбира се, ваше превъзходителство.

Енро кимна на Госейн.

— Хайде, настанявай се. Гладен съм. — Гласът му стана хапливо любезен. — Или би желал някой да те съпроводи под ръка до твоя стол?

Госейн се бореше с процесите в тялото на Ашаргин, забушували след заповедта на Секох. Струваше му се, че успява. Стигна до стола и тъкмо сядаше, когато резкият тон на Енро изглежда проникна в нервната система на принца. Или повлия съчетанието от всички случки досега. Каквато и да беше причината, реакцията се оказа твърде бърза, за да има време за защита. Госейн-Ашаргин припадна.

Когато се свести, седеше до масата, а двама лакеи придържаха тялото му изправено. Принцът веднага застина в очакване да бъде смъмрен. Стъписаният Госейн едва предотврати нов припадък.

Погледна Енро, но диктаторът се занимаваше със закуската си. Свещеникът също не му обръщаше внимание. Лакеите пуснаха ръцете му и започнаха да го обслужват. За Джилбърт храната беше крайно непривична, но докато вдигаха капаците на блюдата, усещаше кое е приемливо, а кое не. Поне веднъж неосъзнатите реакции на Ашаргин да послужат за нещо. След малко вече вкусваше онова, което беше познато и приятно за принца.

Госейн се чувстваше зашеметен от ставащото. Трудно му беше да наблюдава отстрани унизителните преживявания, стоварили се върху Ашаргин. Още повече го потискаше невъзможността да направи каквото и да било засега. Попадна в капан, съзнанието и паметта му бяха затворени в мозъка и тялото на друг човек, вероятно с някаква разновидност на уеднаквяването посредством деформаторите. Но какво ли ставаше през това време със собственото тяло на Джилбърт Госейн?

Престоят му в чуждото тяло едва ли можеше да трае прекалено дълго. А не забравяше че и системата за безсмъртие, която веднъж вече му позволи да преживее гибелта, щеше да го защити отново. Значи трябваше да се съсредоточи само върху безценния шанс, предоставен му от тази случка. Опитваше се да разбере ставащото, да осмисли всеки момент.

„Ами че аз съм в самия му щаб, помисли той смаяно. При Енро Червения, повелителя на Най-великата Империя. И дори споделям трапезата с него!“

В този миг забрави да дъвче и се вторачи като омагьосан в едрия мъж. Енро, за когото бе чувал да споменават мъгляво и Торсън, и Кранг, и Патриша Харди. Енро, заповядал унищожението на не-А просто защото това е бил най-лесният начин да започне галактическа война. Енро — диктатор, властелин, узурпатор, абсолютен тиран, който сигурно дължеше отчасти издигането си и на своята дарба да чува и вижда от разстояние. Мъж с несъмнено привлекателна външност. По излъчващото сила лице бяха пръснати лунички, които му придаваха момчешки вид. Ясните му сини очи гледаха твърдо и дръзко. Джилбърт си каза, че тези очи и устните му изглеждат познати, но предположи, че се е заблудил. Виждаше Енро Червения, за чието поражение в Слънчевата система бе помогнал, но сега той бе започнал много по-мащабни военни операции, обхванали галактиката. Дори да не успееше да го убие, щеше да е невероятен успех, ако тук — в сърцето и мозъчния център на Империята — откриеше как да бъде победен нейният повелител.

Енро бутна стола си назад и останалите приеха това като недвусмислен знак. Секох веднага остави приборите, макар че в чиниите пред него имаше още храна. Госейн също остави ножа и вилицата. Досети се, че закуската е свършила. Лакеите започнаха да разчистват масата.

Диктаторът стана и попита отсечено:

— Някакви новини от Венера?

Секох също се изправи, Госейн последва примера му, макар и малко по-сковано. Сътресението от чутото познато име го засягаше само лично и затова успя да се овладее бързо. Изопнатите нерви на Ашаргин изобщо не реагираха на непознатата дума.

Слабото лице на йерарха остана невъзмутимо.

— Научихме още няколко подробности. Няма нищо важно.

Едрият мъж не остана доволен от отговора.

— Налага се да вземем някакво решение за тази планета — изрече бавно. — Само да бях уверен, че Рийша не е там…

— Ваше превъзходителство, получихме едно-единствено непотвърдено донесение.

Енро рязко се извърна към Секох, лицето му помрачня.

— И най-нищожната вероятност за това стига, за да ме възпре.

Свещеникът го гледаше не по-малко навъсено.

— Ще бъде истинско нещастие — започна той с леден глас, — ако Галактическият съюз научи за тази ваша слабост и започне да разпространява слухове, че Рийша се намира на всяка от хилядите им планети.

Диктаторът се смръзна от гняв, но се поколеба да му даде воля. Накрая се разсмя, отиде при по-дребния мъж и го прегърна през раменете.

— Добрият стар Секох — каза присмехулно.

Църковният йерарх трепна от докосването, но го понесе секунда-две, макар и с явно неудоволствие. Енро прихна.

— Ама какво ти става?

Секох се дръпна внимателно, но непреклонно.

— Имате ли някакви нареждания за мен?

Диктаторът се подсмихна пак, но веднага си възвърна сериозното изражение.

— Не е толкова важно каква съдба ще отредим на онази планетна система. Все пак се дразня всеки път, щом се сетя, че Торсън загина там. И държа да науча как са ни победили. Нещо се е объркало.

— Вече съставихме комисия за разследване на случая — осведоми го Секох.

— Добре. А как вървят сраженията?

— Понасяме доста големи загуби, но ситуацията все повече клони в паша полза. Желаете ли да се запознаете с доклада за нашите загуби?

— Да.

Един от чакащите наблизо секретари подаде лист на Секох, който без нито дума повече го връчи на диктатора. Госейн не изпускаше от очи лицето на Енро. С всяка минута съзираше все по-разнообразни възможности в случилото се с него произшествие. За тези военни действия бяха говорили Кранг и Патриша — титаничната битка в Шести декант, в която Най-великата Империя бе хвърлила деветстотин хиляди кораба.

Декант ли? Смътно му се мярна видението за галактиката като гигантско колело със спици… Явно бяха я разделили на десет деканта. Разбира се, служеха си и с много по-точни методи за определяне координатите на звездите и планетите.

Енро върна доклада на своя съветник. Сянка на раздразнение мина по лицето му. Гледаше унило.

— Чувствам се твърде нерешителен — проточи диктаторът. — Неудовлетворен съм, че жизнената ми сила още не е намерила пълноценното си въплъщение.

— Имате поне двайсетина деца — напомни Секох.

Енро се престори, че не е чул.

— Изминаха вече четири субективни години, откакто моята сестра, предопределена от древния обичай на Горгзид да стане единствената ми законна съпруга, отпътува към… всъщност, накъде?

— Няма и следа от нея — някак разсеяно отвърна свещеникът.

Едрият мъж го изгледа неприветливо и каза тихо:

— Приятелю, ти отдавна се прехласваше по нея. Ако само за миг допусна, че укриваш някакви сведения от мен… — Очевидно погледът на другия го накара да спре, защото добави припряно: — Добре, добре, не се ядосвай! Знам, че сбърках. Невъзможно е човек с твоя сан да постъпи така. Дал си обет, в края на краищата. — Сякаш опитваше да убеди сам себе си. В очите му се мярна униние. — Ще се погрижа още неродените дъщери на сестра ми от мен да не получат образованието си на планети, където се отнасят с подигравка към нашите династични бракове.

Не последва отговор. Енро се вторачи неуверено в Секох. Наглед забрави, че и други ги слушат. Внезапно промени насоката на разговора.

— Все още не е късно да прекратя войната. Членовете на Съюза се перчат засега, но ще се надпреварват да ми угодят, ако реша да спра битката в Шести декант.

Свещеникът запази спокойната си неотстъпчивост.

— Принципите на всеобщия порядък и универсалната държава са по-значими от чувствата на който и да било индивид. Не можете да заобиколите неизбежността, колкото и да е жестока. — Добави с твърд като скала глас: — Никога!

Енро отбягна погледа на бледите му очи.

— Не мога да взема окончателно решение. Толкова съм неудовлетворен! Ако сестра ми беше тук и изпълняваше дълга си…

Госейн почти не ги слушаше. Размишляваше мрачно: „Значи това ги вдъхновява — универсалната държава, контролирана от един център и крепена от военна сила…“

Прастарата човешка мечта. Колко ли пъти съдбата бе показвала, че всеки временен успех в постигането й е илюзия? Множество империи на Земята бяха установявали пълно господство над целия цивилизован свят по едно или друго време. И няколко поколения наред огромните владения съхранявали неестествената си цялост. Неестествена, защото присъдата на историята винаги се е свеждала до няколко многозначителни изречения: „На новия управник липсвала мъдростта на неговия баща…“ Или: „Избухнали повсеместни бунтове…“ Или пък: „Завладените страни, макар и дълго да търпели покорно, организирали успешно въстание срещу отслабената Империя…“

Имаше най-разнообразни причини всяка свръхдържава да стигне до упадък и немощ. Подробностите нямаха значение. От пръв поглед не се забелязваше нищо неправилно в самата идея за универсалната държава, но хората, чието мислене си оставаше таламусно, никога нямаше да създадат нещо повече от нейно външно подобие. На Земята системата не-А се бе наложила, когато около пет процента от населението овладя принципите й. За цялата галактика щяха да стигнат и три процента. Едва тогава идеята за универсалната държава щеше да стане приложима.

Значи тази война е пълна безсмислица. И при привиден успех Империята, разпростряла се върху галактиката, ще се запази поколение, може би и две. После емоционалните подбуди на други хора без здрав разум ще ги подтикнат към заговори и подклаждане на бунтове. Но дотогава милиарди щяха да загинат само за да може този невротик да си достави удоволствието още няколко високопоставени дами да го къпят всяка сутрин.

Дори той да беше само психически неустойчив, започната от него война представляваше истинско безумие. Не биваше да се разгаря повече… До една от вратите настана суматоха и прекъсна потока от мисли на Госейн. Отекна гневен женски глас:

— Разбира се, че ще вляза! Нима ще ми попречите да отида при собствения си брат?!

Колкото и да беше променен от яростта, гласът звучеше познато. Джилбърт се обърна и видя Енро да крачи бързо към вратата срещу огромния прозорец.

— Рийша! — провикна се той ликуващо.

Госейн беше принуден да наблюдава срещата през замъгленото зрение на Ашаргин. Енро се върна, понесъл момичето в прегръдката си, но стройният мъж с нея прикова вниманието на Джилбърт.

Защото беше Елдред Кранг. Значи момичето е… трябва да е… Извъртя се и зяпна Патриша Харди, която тъкмо казваше сърдито:

— Енро, пусни ме! Искам да те запозная със съпруга си.

Тялото на диктатора застина, но той успя полека да остави сестра си на пода и все така бавно се обърна към Кранг. Злобният му поглед се впи в жълтеникавите очи на детектива, овладял не-А. Кранг му се усмихна, сякаш не забелязваше кипящата омраза на мъжа отсреща. Неизчерпаемата сила на духа му личеше донякъде в тази усмивка, в самата му поза. Изражението на Енро се промени едва забележимо. За миг погледна недоумяващо, дори стреснато, устните му се раздвижиха, но преди да каже нещо, забеляза Ашаргин с ъгълчето на окото си.

— О, пропуснах — отбеляза небрежно и видимо си възвърна самообладанието. С рязък жест повика принца при себе си. — Ела с мен, драги. Искам да бъдеш мой офицер за свръзка при главния адмирал Палеол. Ще кажеш на адмирала…

Диктаторът вече вървеше към залата, в която Госейн бе разпознал неговия команден център. Спря пред един от прехвърлящите деформатори.

— Ще кажеш на адмирала — повтори, застанал с лице към Госейн, — че си мой представител в щаба му. Ето ти пълномощията. — Подаде му тънка блестяща плочка. — Хайде, влизай.

Сочеше клетката на деформатора.

Един адютант вече отваряше вратичката. Джилбърт се запъти натам обезсърчено. Нямаше никакво желание да напуска двореца на Енро точно сега. Още не знаеше достатъчно. Струваше му се твърде важно да остане. Спря пред клетката.

— Какво друго да кажа на адмирала?

Лицето на едрия мъж грейна в широка усмивка.

— Достатъчно е да научи кой си — каза престорено любезно. — Представи му се, запознай се с щабните офицери.

— Ясно — промълви Госейн.

Наистина му беше ясно. Военните трябваше да видят какво представлява в момента наследникът на династията Ашаргин. Вероятно Енро очакваше съпротива сред висшите офицери и искаше да им покаже принца, за да разберат колко безнадежден е замисълът да се обединят около единствената фигура със законни претенции към трона.

Госейн се подвоуми още малко.

— Този предавател право в щаба на адмирала ли ще ме прехвърли?

— Действа само в една посока и оттук, и оттам. Може да те прехвърли в щаба или да те върне тук. Желая ти късмет.

Без нито дума повече Джилбърт влезе в клетката и вратичката щракна зад него. Седна в креслото, поколеба се — в края на краищата от Ашаргин никой не очакваше решителност — и дръпна лостчето.

Мигновено разбра, че се е освободил.