Играчите на не-А

XIV

Госейн се върна в апартамента на Нирена в късния следобед. Младата жена седеше до масата и пишеше. Щом той влезе, тя остави заниманието си, стана и се премести в голямо кресло. Сякаш потъна в него и се вторачи в принца с нетрепващ поглед на сивите си очи.

— Значи ни остават два месеца живот — каза накрая.

Госейн-Ашаргин се престори на учуден.

— Толкова много?

Не се остави да бъде въвлечен в този разговор. Нямаше значение какво и от кого бе чула тя за станалото в трапезарията на Енро. Съжаляваше я, но засега нейната съдба още не зависеше напълно от него. Когато един владетел можеше да заповяда на жена да стане нечия любовница или съпруга само заради разговор, продължил половин минута, всякакви опиращи се на разсъдъка очаквания бяха безсмислени. Единствената грешка на Нирена всъщност беше, че принадлежеше към род от старото дворянство, значи от доверието на Енро винаги щеше да я дели пропаст.

И отново тя наруши мълчанието.

— Сега какво ще правиш?

Джилбърт си задаваше същия въпрос, но му бе твърде трудно да си отговори, защото всеки момент можеше пак да се върне в собственото си тяло.

Но ако остане тук още няколко дни? Тогава какво? Можеше ли да се заеме с нещо, което по-късно да се окаже полезно за Ашаргин или за Госейн?

Мъчеше го неизвестността за Венера. Дали поне някои от венерианците вече бяха отпътували от планетата? Изобщо подозираха ли какво става?

Беше убеден, че е крайно време да хвърли един поглед на Спящия бог, но това означаваше да измоли разрешение от Секох.

Спря, когато стигна до третата задача в своя списък — обучението на Ашаргин. Обърна се към Нирена.

— Напоследък поизмъчих принца и мисля, че е най-добре да му дам отдих поне за час.

— Ще те повикам, когато мине един час — обеща Нирена толкова сърдечно, че Госейн я изгледа сепнато.

Щом влезе в спалнята, той настрои вграденото в стената записващо устройство да повтаря триминутен словесен ключ за отпускане и се настани по гръб на леглото. През следващия час не се унесе в истински сън. Постоянно долавяше като смътен фон гласа на Ашаргин, произнасящ все същите няколко изречения.

Остави съзнанието си да разнищва кротко най-болезнените спомени на принца от затворничеството му. Щом стигнеше до някое произшествие, засегнало го тежко, започваше безмълвен разговор с по-младия Ашаргин. Превръщаше всичко в съвсем правдоподобно преживяване, сякаш на петнадесет, шестнадесет или двадесет години наследникът на династията Ашаргин има до себе си жив събеседник. По-възрастният говореше с принца във всеки миг, когато той е бил подложен на нараняващи духа му въздействия.

От позицията на по-зрялото разбиране неуморно го убеждаваше, че трябва да погледне на болезнените случки не като изплашен юноша. Уверяваше го, че страхът от болката или от смъртта е преодолим и че всичко, което някога го е потискало непоносимо, вече няма особено значение. Вдъхваше му увереност, че занапред ще разбира все по-добре подобни сътресения и никога повече не би се оставил да го смажат.

Още един набързо стъкмен урок по не-А. Но това основано на научни методи самолечение във всички случаи даваше добри плодове.

— Отпусни се — подканяше гласът утешително.

Съчетана с мислената беседа, думата означаваше: „Освободи се от напрежението, трупано през целия ти живот. Пречисти нервната си система от всички тези страхове, съмнения и малодушие“.

Резултатът не зависеше от сляпа вяра в нещо, което непременно ще се случи, макар че убедеността го правеше още по-впечатляващ. Само че имаше твърде много потиснати от съзнанието спомени, които трябваше умело да се извлекат на светло, за да бъде приложено лечението и към тях.

Принцът нямаше да намери спокойствие за един ден.

И все пак докато Нирена почука тихо на вратата, Госейн-Ашаргин не само бе отдъхнал като след един час дълбок сън, но и се бе подложил на психоаналитична промяна в нагласата, която при тези обстоятелства не би могъл да постигне по друг начин.

Стана от леглото освежен, готов за действие през вечерта и нощта.

Дните отминаваха, а оставаше въпросът как да узнае нещо за Венера.

Разполагаше с няколко възможности. Но при всеки план стигаше до необходимостта да намекне на бъдещия си събеседник какво би искал да научи, а Енро вероятно щеше да прозре смисъла на намека не по-трудно от човека, към когото е отправен.

Не можеше да поеме такъв риск, преди да изчерпи всички други уловки.

На четвъртия ден Госейн вече се поддаваше на тревогите си. В тялото на Ашаргин се чувстваше откъснат от събитията и въпреки уж дадената му „свобода“, не можеше да направи точно това, от което се нуждаеше най-много.

Само овладелите не-А венерианци бяха способни да възпрат Енро и предсказателите. Поне той си мислеше, че е така, доколкото разбираше положението. Но предполагаше, че те още са изолирани на своята планета и не могат да предприемат нищо. Всеки момент ги заплашваше заповед за унищожение, издадена от един диктатор, който без да трепне бе наредил превръщането в атоми на стотици планети.

Джилбърт постоянно се надяваше, че ще се върне в собственото си тяло. Използваше всеки удобен случай да се прехвърля с деформатори от една сграда в друга. Четири пъти се пренесе до далечни звездни системи и обратно. А съзнанието му все така си оставаше затворено в тялото на принц Ашаргин.

Напразно очакваше и съобщение, че е установена връзка с разрушител У-381907.

Какво ли ставаше там?

И през този четвърти ден отиде лично в Управлението за междупланетни комуникации. То бе разположено в деветдесететажна сграда и заемаше площ колкото цял квартал. В информационния отдел имаше стотина робота, пренасочващи повикванията към центровете за съответните сектори. Госейн-Ашаргин каза името си на един от тях.

— Да, принц Ашаргин. Вече получихме указания за вас.

Госейн зададе въпроса си, понечи да се отдалечи, но се върна. Интересуваха го и подробностите.

— Какви указания сте получили?

В отговора личеше откровеността на Енро.

— Можете да се обаждате на когото и да е, но трябва да изпращаме записи от всеки разговор в Разузнавателното управление.

Джилбърт кимна. Друго не можеше да очаква. Прехвърли се с деформатор в необходимия му сектор и се настани пред видеофона.

— Искам да говоря с капитан Фрий или с всеки друг, който се намира на борда на разрушител У-381907.

Можеше да се обади и от апартамента на Нирена, но тук поне виждаше деформатора, който щеше да изпрати повикването. Наблюдаваше робота, докато набираше схемата, отговаряща на У-381907 според електронния справочник за разрушителите.

Искаше да използва всеки достъпен му похват, за да предотврати нежелателна намеса в опита да се свърже с кораба. Два пъти се прехвърли и на случайно избрани планети, за да се обади оттам, но напразно.

Мина минута, после още една. Никакъв отговор. Но на четвъртата машината каза:

— Един момент, моля.

След около десет минути роботът обясни:

— Ето какво е положението. Когато уеднаквяването достигна механичната си граница от двадесет и третия знак след десетичната запетая, получихме съвсем слаб сигнал. Само че беше автоматичен. Явно схемата в другия край на връзката все още е частично уеднаквена, но продължава процес на натрупване на разлики. Стигаме до извода, че никой в кораба не се опитва да възстанови схемата.

— Благодаря — промълви Госейн-Ашаргин.

И сега му беше трудно да се примири с мисълта, че тялото му е незнайно къде, а съзнанието му — все още свързано с нервната система на принца.

Какво ли се бе объркало?

На шестия ден Енро направи обръщение по общата комуникационна мрежа. Ликуваше и гласът му звънеше.

— Току-що получих съобщение от главен адмирал Палеол, командващ силите ни в Шести декант, че столицата Туул е била унищожена от нашата победоносна флота преди няколко часа. Това е поредната победа на нашите воини и оръжия срещу ожесточено съпротивляващия се враг. Продължавайте битката, адмирале! С вас е подкрепата на народа, с вас е и доверието на правителството.

Туул? Паметта на Ашаргин му подсказа фактите. Средището на най-могъщата държава в Галактическия съюз. Просто още една планета сред хиляди други, но обозначена като „столица“ щеше да има символично значение за неуравновесените умове, за които картата заместваше територията, а думата — самото събитие.

Но дори за Джилбърт Госейн унищожаването на Туул се превърна в повратна точка. Не смееше да протака повече. След вечеря помоли Нирена да дойде с него при Кранг и Патриша.

— Надявам се — изрече натъртено, — че вие и горгзината ще намерите много интересни теми за разговор.

Учудването й пролича за миг, но той реши да не се впуска в излишни обяснения. Не искаше да издаде замисъла си как ще обезсили поне отчасти дарбата на Енро.

Нирена се справи блестящо. Госейн нямаше представа какво подозира тя за смисъла на случката, но още от самото начало гласът й просто не секваше нито за миг.

Първите отговори на Патриша бяха колебливи. Явно се стъписа от словесната картечница, обстрелваща я неумолимо. И изведнъж се досети какво става. Настани се върху страничната облегалка на креслото, където седеше Кранг, и започна да отвръща с не по-малко изобилен поток от думи.

Нирена се поколеба, но накрая дойде при Ашаргин и седна в скута му. Последвалото бърборене надминаваше несравнимо всичко, което Госейн бе чул от други две жени. Едва ли имаше и миг през цялата вечер, когато собствените му предпазливи реплики да не глъхнат в оживения разговор на двете съпруги.

Джилбърт първо се зае с една от по-незначителните си цели.

— Знаете ли нещо за обучението на така наречения допълнителен мозък? — попита той.

За пръв път споменаваше това пред Кранг. Жълтеникавите очи на стройния мъж срещу него го огледаха преценяващо, после по лицето му плъзна усмивка.

— Не особено много. А вие какво бихте искал да научите?

— Струва ми се, че възниква проблем, свързан с времето. Първата „снимка“ се оформя някак си твърде бавно. Значително по-мудно от процесите в химическите плаки, а електронните схеми са истинска светкавица в сравнение с нея.

Венерианецът кимна.

— Всеизвестно е, че специализираните машини могат да извършват всяка конкретна функция много по-бързо, а често и по-добре от човешки орган. Такава е цената за нашата практически безгранична способност да се приспособяваме.

— Значи според вас проблемът няма решение? — бързо вметна Госейн.

— Въпрос на гледна точка — поклати глава Кранг. — Възможно е в обучението отначало да е бил заложен неправилен метод. Предполагам, че друг подход би дал по-добри резултати.

Джилбърт разбираше какво му подсказва другият. И един пианист, усвоил погрешна система за работа с клавишите, не би могъл да се превърне във виртуоз, докато не положи неимоверни усилия да премине към друга система. Разгледани в своята цялост, човешкият мозък и тяло могат да бъдат научени по всевъзможни начини как да постигат резултати. Но някои от тези похвати водят до отчайващи провали, докато други са толкова забележителни, че и най-обикновеният човек достига равнище, приписвано обикновено на гения.

Но за Госейн си оставаше нерешена загадката как да използва тази твърде обща истина, за да обучи отново своя допълнителен мозък, когато съзнанието му се върне в своето тяло.

— Бих казал — обади се Кранг, — че е важно в основата да се заложат правилни идеи.

Обсъдиха това по-подробно. Засега Джилбърт не се безпокоеше, че Енро би могъл да ги подслуша. Дори ако диктаторът беше способен да заглуши мислено несекващите звукови вълни откъм Патриша и Нирена, тази част от разговора не би означавала нищо за него.

Джилбърт не се отказа от предпазливостта, но в същото време го подтикваше стремежът да открие що за идеи биха му помогнали. Чу няколко предложения от венерианеца и все пак му се струваше, че Кранг още се опитва да прецени какво знае Ашаргин.

Това го принуди да се престраши. Насочи разговора към възможността едно съзнание да бъде овладяно от друго. Натърти, че това би могло да се осъществи чрез допълнителния мозък и че процесът на уеднаквяването се състои от връзка между достигналия зрялост такъв орган у някого и закърнялото му подобие у други хора. Значи пак по-голямото се прехвърля към по-малкото.

Кранг го слушаше много внимателно.

— Едно нещо ме озадачава — промълви той. — Какво би правил допълнителният мозък, докато владее рудиментарния? Ще контролира ли и двете тела или ще бъде в състояние на покой?

— Несъмнено, в покой — увери го Госейн.

Зарадва се, че успя да съобщи това на венерианеца. Въпреки крайно неблагоприятните обстоятелства Кранг вече знаеше, че тялото на Госейн засега е в безсъзнание. И щом бе узнал наскоро, че самият Джилбърт се намира в разрушител У-381907, би трябвало да си е изяснил положението почти напълно.

— По едно време — продължи Госейн, — смятах, че такова състояние може да бъде поддържано само от някой трети, предизвикал насила прехвърлянето. Но ми се струва трудно за вярване, че… — той се запъна. — … че Спящия бог би оставил съзнанието си в толкова ограничено тяло като това на Ашаргин, освен ако е нямало как да предотврати процеса.

Надяваше се Кранг да е схванал посланието — Джилбърт Госейн в момента не е господар на съдбата си.

— Разбира се, принцът е само кукла на конци и май достигна предела на възможностите си.

— Не съм съгласен — тежко изрече венерианецът.

Изведнъж стигнаха до основната цел на този сдържан и напрегнат разговор.

Докато се взираше в мъжа отсреща, Госейн си каза, че поне за него това беше най-важно. А позицията на Кранг предизвикваше недоумение. Наглед не правеше нищо. Бе поел риска — и то ужасен риск, ако човек си припомни какво бе извършил на Венера — да дойде в самия щаб на Енро. И си седеше тук бездейно ден след ден.

Ако изобщо имаше план, сигурно целите му бяха достатъчно значими, за да оправдаят пасивността му по време, когато битката в Шести декант неотклонно наближаваше край, който не будеше съмнение.

Кранг заговори по-енергично:

— Принце, според мен това обсъждане на мистични тайни няма да ни е особено полезно. Настъпва миг, когато хората действат. Ето, Енро е изключителен пример за човек на действието. Ненадминат военен гений. Подобен на него едва ли ще се появи в галактиката през следващите столетия.

Твърде странна похвала от устата на Елдред Кранг. И нямаше нищо общо с истината — всеки обучен на не-А венерианец можеше да се равнява с „гениалния“ Енро, ако се захванеше сериозно със стратегия и тактика. Явно подхвърлените думи таяха друг смисъл.

Джилбърт настани по-удобно Нирена в скута си и се облегна, но в тази секунда прозря каква възможност му даваше венерианецът и побърза да каже:

— Струва ми се, че и хората като вас ще оставят следа във военната история на галактиката. Ще ми е любопитно да наблюдавам намесата им, както и да науча нещо повече за тях.

Кранг се засмя.

— Времето ще покаже така ли е — промърмори и веднага отклони разговора от тази тема. — За жалост Енро още не е всепризнат като най-великия пълководец, живял някога.

Госейн кимна унило. Досещаше се, че назряват някакви събития, но венерианецът не пожела да му отговори направо. А не се съмняваше, че го е разбрал.

„Не иска нищо да ми каже. Дано неговият план свърши работа.“

— Сигурен съм — продължи Кранг, — че след смъртта му дори народите от Галактическия съюз ще признаят с възхищение великолепния замисъл, вложен в нападението срещу тях.

Едва сега Джилбърт прозря значението на намеците. „Живял някога…“, „след смъртта му…“

Венерианецът предлагаше да премахнат Енро.

Изуми се. И на него бе му хрумнало, че да използва принца за убийството на диктатора е единственият начин да извлече полза от толкова безсилен човек. Вече изобщо не беше така. Сега диктаторът си служеше с наследника на династията Ашаргин, за да повлияе върху умовете на милиарди хора. Всички знаеха, че той е жив. И в подходящия момент неговата намеса можеше да се окаже решаваща.

Да го пожертва сега в едно покушение щеше да е същото като да захвърли царицата си на пода в шахматна партия. Вече смяташе това за жертва. А и научи достатъчно за Енро, за да знае, че не би похабил живота на Ашаргин напразно.

Нито пък смъртта на диктатора щеше да възпре неговата флота. Там беше Палеол — мрачният и решителен главен адмирал. Също и хилядите му офицери, поставили се извън законите на Съюза, които биха се опълчили срещу всяка група, опитваща се да завземе властта в Най-великата Империя.

Разбира се, ако принцът загинеше при опит да посегне на Енро, имаше голяма вероятност Джилбърт Госейн да се върне в своето тяло. Не биваше да пренебрегва и такъв обрат. Може би си струваше да започнат с плана… за всеки случай. Трябваше да са готови.

Макар и неохотно, обзет от съмнения, Госейн кимна в знак на съгласие.

И с това вечерната беседа свърши. Очакваше да обсъдят и подробностите, но Кранг се изправи внезапно и каза:

— Какъв приятен разговор… Радвам се, че ни навестихте. — Когато ги изпращаше към вратата, венерианецът добави: — Бихте могъл да опитате с имитация на рефлекса, подобряващ зрението.

И Госейн вече се бе сетил да използва този метод. Кимна и не особено приветливо пожела лека нощ на Патриша и Кранг.

Вървеше със смълчаната Нирена обратно към апартамента й и не можеше да се освободи от потискащото го разочарование. Изчака да остане сам и се обади по видеофона на Мадрисол от Галактическия съюз.

Очакваше да го свържат и се тревожеше. Тази постъпка можеше да бъде изтълкувана и като държавна измяна. Вече бе настоял пред Енро за разрешение да говори с когото пожелае, по хората не се обаждат просто така на врага по време на война. Тъкмо се питаше колко ли старателно го следят от Разузнавателното управление, кога то чу гласа на робота:

— Секретарят на Съюза е съгласен да говори с принц Ашаргин, но само ако бъде признато недвусмислено, че това е разговор между представител на законната власт и бунтовник.

Госейн осъзна веднага какво може да сполети принца, ако приеме условието. Имаше намерението да направи всичко по силите си, за да помогне на галактическия съюз в тази война. И при победа, и при поражение Ашаргин можеше да изпадне в твърде опасно положение.

Подразни се за миг, но измисли как да се измъкне.

— Принц Ашаргин — каза сериозно — има особено основателни причини да иска този разговор със секретаря Мадрисол и затова приема, но не безусловно и не в ущърб на законните си права.

Не му се наложи да чака дълго. Слабото аскетично лице на Мадрисол се появи на екрана. Май беше отслабнал още повече, откакто очите на Джилбърт Госейн го видяха предишния път.

Секретарят отсече:

— Желаете да се предадете ли?

Въпросът беше толкова нелеп, че Госейн за миг се разсея. А Мадрисол продължи рязко:

— Ясно ви е, че не можем да правим компромиси с принципите си. Всички лица от управленските кръгове на Най-великата Империя трябва да се предадат безусловно, за да бъдат съдени от трибунал на Съюза.

Фанатик. Колкото и враждебно да беше настроен Джилбърт към Енро, в гласа му се промъкна ирония:

— Господине, не смятате ли, че прибързвате? Това не е предложение за капитулация, а и не съм овластен да го направя. — Заговори припряно: — Причината да ви потърся може би ще ви изненада. Жизненоважно е да не споменавате имена, свързани с това, което искам да обсъдя с вас. Каквото и да кажем, веднага ще бъде докладвано на Енро и всяка ваша непредпазливост може да има катастрофални последствия.

— Да, да, продължавайте.

Госейн не беше склонен да остави нещата така.

— Имам ли честната ви дума?

От отговора лъхаше студ.

— Неуместно е да споменаваме за чест при общуване между ръководител на Съюза и един бунтовник. Но аз в никакъв случай не бих допуснал небрежност, която да изложи на опасност приятелска планета.

Точно това обещание искаше да чуе Госейн. И тъкмо когато го получи, започна да се двоуми. Спомените на Ашаргин за унищожаването на цели звездни системи сякаш му връзваха езика.

Ако Енро се досетеше за коя планета говорят, нямаше да се поколебае нито за миг. Би му стигнало и най-малкото подозрение. Засега диктаторът смяташе Венера за любопитна чудатост и докато не се настроеше иначе, жителите й вероятно не бяха заплашени от нищо.

Гласът на Мадрисол издаде нетърпението му:

— Моля ви да продължим по същество.

Джилбърт още веднъж прехвърли през ума си грижливо подбраните думи… и се престраши. Спомена обаждането на някой си Джилбърт Госейн преди няколко седмици и молбата му.

— Направихте ли нещо по въпроса?

Мадрисол смръщи вежди.

— Струва ми се, че си спомням. Доколкото знам, един от техническите ни сътрудници опита да се свърже.

— И какъв беше резултатът? — неспокойно попита Джилбърт.

— Един момент. Ще проверя.

— По-внимателно, моля ви.

Секретарят стисна устни, но кимна. Появи се отново след по-малко от минута.

— Не, още не е установена връзка.

Госейн го зяпна, загубил дар слово за миг. Не можеше да повярва. Разбира се, не очакваше, че човек с положението на Мадрисол би споделил важна информация с принц Ашаргин. Но си спомни и досадата, проявена от секретаря, когато му се обади от Венера. Да, всичко съвпадаше…

Успя да овладее гласа си.

— Съветвам ви най-настойчиво да установите връзката незабавно… и то лично вие!

Изключи видеофона. Чувстваше се твърде потиснат. Вече изглеждаше, че планът на Кранг не е последното отчаяно средство, а единствено възможното. Но… не! Палеол ще накаже със смърт всеки в двореца — Нирена, Патриша, Кранг…

Госейн си възвърна хладнокръвието. Нямаше смисъл да си блъска главата за тези неща. Ако не направят решителната крачка, Ашаргин — а може би също Нирена и Кранг — ще бъдат убити непременно. Не биваше да забравя колко умело Кранг манипулираше събитията на Венера, длъжен беше да предположи, че венерианският детектив и сега си служи по същия начин с дарбите си.

Ако той мисли, че трябва да убият Енро, така да бъде.

Повече от час Госейн подбираше схемата на внушението. Записа самите думи само за четири минути.

Процесът беше твърде сложен, защото искаше да наложи реакции в подсъзнанието, всъщност се опитваше да промени и рефлексите на нервната система.

Но такива опити бяха правени неведнъж в човешката история. Великолепните легиони на Юлий Цезар побеждавали многократно превъзхождащите ги по численост варварски пълчища, защото нервната система на римските войници била приспособена към задружни действия в битките. Тези легиони едва ли биха имали шанс срещу още по-добре обучена армия — като войските на Източната Римска Империя през шести век. Оръжията почти не се променили, но подготовката на бойците станала почти съвършена.

През 1940 година диктаторът Хитлер насаждал в нервната система на своите войници схеми, подходящи за новите, механизирани сражения. Бил победен едва когато същите методи били възприети от противник с още по-многобройни войски и оръжия. Машините съществували дълго преди „светкавичната война“, но управляващите ги мъже трябвало да свикнат с новия начин на взаимодействие с тях. Щом това било постигнато, военното превъзходство се оказало неизбежен резултат.

През годините на неспокоен мир, последвали Втората световна война, все повече хора започвали да се съгласяват с изводите, които новата наука обща семантика извличала старателно от купищата вече известни факти. Един от тях гласи: „Човешката нервна система може да бъде научена да постига всичко, но определящ фактор е методът на обучение“.

Идеята на Госейн и Кранг се опираше на едно основно свойство на зрението. Спокойното око вижда най-добре. А нормалното око остава спокойно, докато се движи непрекъснато. Взрели се в определена точка, независимо от причината, образът се размазва. За разлика от всички видове камери, окото вижда най-ясно само в мига, последвал отпускащото го движение.

И Госейн си каза, че докато чака затворен в тялото на Ашаргин, би могъл да открие доведен до автоматизъм начин да отпуска допълнителния си мозък, за да постига по-бързи и ясни „снимки“ при уеднаквяването. Но как да доведе до състояние на покой допълнителния мозък? Струваше му се очевидно, че трябва да стане чрез отпускане на околните тъкани.

И затова се зае с кръвоносните съдове на мозъчната кора на Ашаргин, после с таламуса и тъканта под кората, където сигурно се намираше и зачатъчният допълнителен мозък на принца.

Всички клетки около съдовете и капилярите също щяха да се отпуснат. Поне така гласеше теорията, доказана многократно.

Всеки път когато гласът от записващото устройство произнасяше думите, Госейн наподобяваше способа на „запаметяване“ на някоя точка. Изминаха два часа. Той бе постигнал състояние, в което можеше да следва схемата, заложена в думите, и в същото време да мисли за други неща.

— Отпусни се — погледни… отпусни се — погледни…

Налагаше се да претегли внимателно всяка подробност в плана за ликвидирането на Енро, ако имаше нещо вярно в слуховете, че навсякъде го пазят телохранители, наблюдаващи зад стените на стаите.

— Отпусни се — погледни… отпусни се — погледни…

Разбира се, имаше няколко възможности. И щом Ашаргин трябваше да направи опита за покушение, Джилбърт искаше да обмисли отново положението на принца. Ами ако и двамата са мъртви след седмица, това означава ли, че най-близкото тяло на Госейн — може би Спящия бог на Горгзид — ще бъде пробудено автоматично?

— Отпусни се — погледни… отпусни се — погледни…

Ако догадката му беше вярна, тогава сигурно и такъв край би имал своите преимущества. Опита да си представи какво ще стане, ако Спящия бог се надигне изведнъж, за да се опълчи срещу Енро и Секох.

— Отпусни се — погледни… отпусни се — погледни…

Госейн искаше да се заеме лично е това.

Ако събитията наистина се развиеха в посоката, която си представяше, налагаше се първо да провери дали Спящия бог е поредното тяло на Госейн.

Енро не дойде в трапезарията за обяда. Секох също закъсня и обясни:

— Той има важен разговор с главен адмирал Палеол.

Джилбърт се взираше преценяващо в църковния йерарх.

Лицето на този около четиридесетгодишен мъж бе истинска карта на страстите и стремежите, подтикнали го да се пребори за високия си пост. Но имаше и още нещо. След сблъсъка между свещеника и диктатора в деня, когато Ашаргин бе разпитан с детектор на лъжата, Госейн допускаше, че Секох може би вярва искрено в това, което проповядва.

Сега ли беше моментът? Джилбърт реши, че е дошло времето за този разговор. Но как да започне? Когато заговори, бе избрал пълната откровеност.

Свърши и срещна замисления поглед на йерарха. Секох на два пъти понечи да каже нещо, после се поразмърда на стола си, сякаш искаше да стане и да излезе от залата. Накрая изрече сдържано:

— Привилегията да съзрат Спящия бог имат само членовете на ордена.

— Именно — натърти Госейн.

Секох като че се сепна и Джилбърт си позволи надеждата, че в ума на другия се въртят мисли как оповестява публично, че наследникът на династията Ашаргин е приел езическата му религия. Дали виждаше във въображението си как цялата галактика се прекланя пред видеофонните изображения на Криптата?

Свещеникът остави ножа и вилицата в чинията си и опря длани на масата. Ръцете му изглеждаха крехки, но в тях личеше и твърдост. Най-сетне Секох каза благо:

— Момчето ми, нямам желание да те разубеждавам. И без това положението ти е твърде странно. С радост ще ти разкрия лично учението, предхождащо посвещаването в низш сан на ордена, и мисля, че няма да злоупотребя с властта си, ако разреша едновременно с това да бъде извършена церемонията на съзерцанието.

Значи така я наричаха…

— Длъжен съм да те предупредя — продължи йерархът, — че обичайната закрила, оказвана от църквата на новопосветените, няма да се простира върху тебе. Стремим се да създадем универсална държава и нашият велик водач сметна за необходимо спрямо немалко хора да бъдат предприети сурови мерки. — Секох се изправи. — Бъди готов утре в шест сутринта да се отправим към храма. Аз също имах намерение да те изправя лице в лице със Спящия бог заради твърденията ти, че си осенен от него. Искам да видя с очите си ще има ли знамение.

Свещеникът обърна гръб на принца и излезе от трапезарията.

Заради направеното изключение от йерарха, Госейн научи църковната история точно преди церемонията по съзерцанието. Всъщност това беше преданието за Спящия бог, очарователно посвоему като всички легенди.

Храмът върху могилата съществувал още преди на Горгзид да се появят хора. В неясното далечно минало богът сътворил вселената и избрал тази планета за мястото, където да намери покой. Тук, сред своя избран народ, той си отдъхвал от тежкия труд. И щял да настъпи денят, когато ще се пробуди от кратката — според космическите мащаби — дрямка, за да продължи делото на творението.

А на своя народ от Горгзид възложил задължението да подготви света за пробуждането му. В този светъл ден искал да завари вселената единна.

Докато ритуалното повествование разкриваше смисъла си пред Госейн, той разбираше много неща за пръв път. Ето как оправдава Енро агресията си… Приемеш ли основните предпоставки на това учение, всичко останало следва от само себе си.

Джилбърт беше като зашеметен. И той бе направил свое предположение, което не се опираше на никакви факти — че му предстои да види едно от телата на Госейн. Но ако около тези тела можеше да се развихря подобна лудост, чувстваше, че трябва да преосмисли напълно целия проблем на своето безсмъртие, което дължеше именно на многото си тела.

Наближаваше девет часа сутринта, когато го облякоха в дълго бяло расо и започна церемонията на съзерцанието. Джилбърт гледаше с любопитство месата, през които минаваха. Надолу водеха виещи се стъпала покрай метална стена. Спуснаха се в дълбини, където имаше атомен реактор… Госейн преживя истински шок.

Космически кораб! Храмът на могилата всъщност беше кръгъл кораб, погребан в пръстта, натрупана от ветровете през хилядолетията.

Вече се изкачваха по стъпалата край отсрещната стена. Стигнаха до средния етаж на кълбото и влязоха в зала, която сякаш звънеше от смесени тихи шумове. Джилбърт подозираше, че ги причиняват множество машини наоколо, но сега нямаше допълнителния си мозък, за да потвърди своите подозрения. Отсрещната стена се извиваше навътре в залата. От всеки ъгъл излизаше кос пилон с формата на дъга, срещаха се в тясна подпора на пет-шест метра във въздуха.

Полупрозрачната далечна стена обливаше залата с перлена светлина. Към опората на гробницата водеха стълбички и Секох се заизкачва по едната. Посочи на Ашаргин да тръгне по другата. Когато се срещнаха горе, плъзгаща се плоча откри част от криптата.

— Падни на колене — изрече йерархът гръмко, — и съзерцавай!

В тази поза Госейн можеше да види ръцете и част от торса на лежащия вътре мъж, заедно с главата му. Лицето беше слабо и съвсем отпуснато, устните не се допираха. Лице на около четиридесетгодишен човек. Чертите на прекалено голямата глава имаха странно бездушно изражение. Красиво лице, но само заради хармоничните си пропорции. Иначе издаваше слабоумие. И нямаше дори далечна прилика с Джилбърт Госейн.

Спящия бог на Горгзид се оказа непознат.

Върнаха се в двореца навреме за обяд. Отначало Джилбърт не разбра, че е назряла криза.

Освен Енро, Патриша, Кранг и Нирена в трапезарията присъстваха и двама гости. Носеха униформи с маршалски знаци. Почти никой не продумваше, освен тях и Енро.

Споменаваха комисията за разследване на някакво „въстание“. Госейн се досети, че това въстание е било успешно, но причините за това не могли да бъдат установени. Всъщност точно двамата маршали бяха в комисията.

Взираше се в тях с любопитство. Лицата и поведението им подсказваха, че тези хора не знаят що е милост. Още преди да съобщят предложенията си, той вече предполагаше, че студените умове на маршалите са стигнали до неизбежен за тях извод — бунтовническите планети трябва да бъдат унищожени.

Стрелна с очи Кранг. Детективът от Венера излъчваше все същото хладнокръвие, но седящата до него Патриша кипеше от възбуда. Долови, че работата на комисията е била обсъждана и преди неговото влизане в трапезарията. Кранг и Патриша проявяваха несъмнен интерес към разговора. И в един миг тя се намеси.

— Господа — остро отекна гласът й, — искрено се надявам, че не сте избрали най-лесното решение на проблема.

Двамата маршали се обърнаха към нея едновременно, после също така съгласувано отправиха въпросителните си погледи към Енро. Горгзидът се взираше в сестра си и устните му се кривяха в едва забележима усмивка.

— Позволявам си да те уверя — каза той любезно, — че маршалите Раур и Угел са се опирали само на фактите.

— Естествено — подхвърли Раур.

А Угел само се вторачи в Патриша с леденосините си очи.

— Искам да чуя какво предлагат — неприязнено отсече тя, — преди и аз да взема своето решение.

Усмивката на Енро остана неизменна.

— Май си припомням някакъв слух, че моята сестра наскоро проявила особено силен интерес към звездната система, за която говорим.

Но Госейн бе прозрял истината няколко секунди преди да чуе думите му. Венера! Точно на тази комисия е било възложено разследването за поражението на Торсън в Слънчевата система.

— Е, господа — приветливо подкани диктаторът, — както изглежда, всички чакаме с нетърпение да чуем какво имате да ни кажете.

Угел извади сгънат лист от вътрешен джоб на мундира си и сложи очила. Погледът му се плъзна по седящите около масата.

— Желаете ли да ви запозная с основанията за нашето решение?

— Несъмнено — отвърна Енро. — Трябва да знам какво всъщност е станало там. И как Торсън, справял се досега с най-трудни положения в Империята, се е провалил в мисия, която трябваше да е съвсем незначителен момент в кариерата му?

Раур предпочете да мълчи, а Угел каза:

— Ваше превъзходителство, разпитахме над хиляда офицери и войници. От техните показания си оформихме следната представа за събитията: нашите бойни части са превзели успешно градовете на въстаниците. Но след смъртта на маршал Торсън новият командир заповядал изтегляне от Венера. Разбира се, заповедта му била изпълнена. Както виждате, не нашата армия се е опозорила, а причина за поражението са постъпките на един-единствен човек, но така и не успяхме да установим какви са били подбудите му.

Представяха историята доста точно. Само пропуснаха да споменат, че опиращите се на не-А венерианци бяха успели да защитят своята планета от нашествениците. Нито пък разследването бе извадило на бял свят намесата на Джилбърт Госейн при смъртта на Торсън. И все пак бяха изяснили отчасти фактите.

Енро се мръщеше.

— Торсън да не е бил убит от заместника си?

— Няма никакви улики, навеждащи на такова предположение — най-сетне се намеси Раур. — Маршал Торсън е загинал по време на нападение, водено лично от него, срещу едно от огнищата на бунтовническата съпротива на планетата Земя.

Гневът на диктатора се отприщи.

— Какъв невероятен глупак! Кому е било нужно лично да участва в атаката? — С видимо усилие Енро потисна чувствата си. — Както и да е, господа. Изслушах ви с удоволствие. Изводите ви съвпадат с информацията, която получих от други източници, както и с някои мои хипотези. В моя собствен дворец ми причиняват неприятности хора, които кроят безумни заговори срещу живота ми. Така че искам да чуя от вас името на офицера, който е заместил Торсън в командването на нашите войски, изпратени на Венера.

Угел сведе поглед към листа.

— Казва се Елдред Кранг. Не можахме да открием следите на този предател.

Енро гледаше неотклонно към отсрещната стена.

— Господа, а сега — вашите предложения.

Угел зачете с равен глас:

— Обитаемите части на въпросната звездна система да бъдат напръскани с какъвто и да е бързоразпадащ се радиоактивен изотоп, от който има достатъчни количества в тази система, така че да бъде заличен всякакъв живот. — Погледна Енро. — Маршал Раур прояви сериозен интерес към идеята, която една млада психоложка му предлага упорито — някоя планета да бъде заселена само с престъпници психопати. Струва ни се, макар и да не сме включили това предложение в доклада на комисията, че ще е любопитно да проведем такъв експеримент, щом двете споменати планети станат отново обитаеми.

Връчи документа на диктатора, който го пое безмълвно. Всички чакаха да го прочете.

„Значи е знаел през цялото време.“ Тази мисъл се въртеше упорито в ума на Госейн. А техният дребен глупав заговор, който изобщо не напредна по-далече от замисъла, вероятно е забавлявал диктатора, докато се е подготвял да съкруши всичките им надежди.

И очевидно знаеше поне от няколко дни кой е Елдред Кранг.

Енро предаде документа на Патриша. Без да погледне листа, тя започна да го къса на все по-малки парченца.

— Господа, ето какво мисля аз за предложенията ви.

Изправи се внезапно. Лицето й бе станало съвсем безцветно.

— Енро, крайно време е ти и твоите палачи да престанете с това безумно изтребление на всеки, който е имал достатъчно храброст да ви се опълчи. А хората от Венера и Земята са безобидни.

— Безобидни ли? — неволно повтори Раур. — Ако е така, как са успели да разгромят нашата армия?

Тя се извъртя бясно към него и от очите й сякаш изскочиха сини мълнии.

— Току-що заявихте, че не е имало никакъв разгром. Оттеглянето е станало по заповед на офицера, заместил Торсън след смъртта му. — Приведе се още по-близо до маршала. — Дали пък не се опитвате случайно да прикриете поражението с лъжливи твърдения, за да погъделичкате самолюбието на моя брат?

Жената вече не се владееше в пристъпа на таламусна ярост. С рязък жест пресече опита на Раур да отвори уста и сама отговори на въпроса си.

— И така да е, няма никакво значение. Представили сте вярно фактите. Потвърждавам доклада ви. Защото аз дадох заповедта за оттегляне на офицера, заместил Торсън. Той нямаше никакъв избор, освен да се подчини на сестрата на своя господар. И в момента седи сред нас. Това е моят съпруг.

— Доста добра цена е поискал за послушанието си — жлъчно подметна Енро и изви глава към военните. — Господа, от няколко дни знам самоличността на този Елдред Кранг. Не съм в състояние да постъпя с него както подобава на един изменник, защото тук, на Горгзид, властта на моята сестра е почти равна с моята, а религиозните норми ми повеляват да зачитам правата й. Но в момента се опитвам да убедя главата на нашата църква, че е редно… хъм… да й даде развод. Той обеща да обмисли тази възможност.

Диктаторът говореше сериозно и наглед безстрастно. Трудно беше да се повярва, че зад привидната логика и загриженост се криеше само едно желание — да я принуди да спази древния обичай за брак между брат и сестра. Всичко останало беше само благовиден предлог.

Патриша заговори също толкова сериозно.

— Хората от Слънчевата система са създали първокласна образователна система и желанието ми е да видя как тази култура става образец за цялата галактика. — Тя се обърна към своя брат. — Енро, няма никакъв смисъл от унищожението на система, която се е посветила на развитието на човешкия интелект. Ако по някое време решиш отново, че трябва да поемеш властта на тези планети, сигурна съм, че може да стане и без кръвопролития.

Диктаторът се засмя.

— Образователна система, а? — Сви рамене бездушно. — Секох ще ти обясни с голямо удоволствие какви са плановете на църквата за покорените планети. — Погледна маршалите и в гласа му прозвуча свирепост: — Господа, длъжен съм да ви поднеса извиненията си за грубата сприхавост, проявена от моята сестра. Тя е склонна да забравя, че нейната власт като горгзина не се простира извън планетата, на която двамата сме наследствени владетели. Когато е заповядала на генерал-лейтенант Кранг да изтегли армията от Венера, тя е забравила, че Най-великата Империя е лично мое завоевание. А като го взе за съпруг и позволи на него и… — злият му поглед се впи в Госейн-Ашаргин — … и на други самозабравили се нищожества да подготвят заговори срещу мен под нейно покровителство, тя се отказа от каквото и да е право да иска от мен милосърдие. — Зъбите му щракнаха, когато стисна челюсти. — Уверявам ви, че не назначавам комисии за разследване, само за да пренебрегна след това предложенията им. Ще взема и предпазна мярка, за да не изложи горгзината живота си на опасност, като отиде пак на Венера. Ще издам заповед да й бъде забранен достъпът до всички галактически деформатори до унищожаването на населението в тази Слънчева система, съгласно вашата препоръка. Благодаря ви, господа. Желая ви всичко най-добро.

Госейн не пропусна да отбележи, че забраната не се отнасяше за принц Ашаргин. Не каза нито дума, но щом обядът свърши, веднага се отправи към общодостъпните деформатори в двореца. Не знаеше дали ще успее да се прехвърли на Венера. С кораб беше възможно, но нямаше как да се промъкне и да завладее някой. Оставаше му само да опита с деформатор.

Извади от джоба си парчетата на доклада за Венера и побърза да ги събере както бяха. Още веднъж се възхити на ненатрапчивата ловкост, с която Кранг ги прибра от масата, погледна ги за миг и ги предаде незабелязано на Ашаргин.

Галактическите координати на пространственото положение на Слънцето бяха напечатани в началото на страницата. „Осми декант, радиус 36 400, ъгъл 272 градуса, височина 1800…“

Тридесет и шест хиляди и четиристотин светлинни години от оста на галактиката, ъгъл 272 градуса от линията към приетата за ориентир далечна галактика, 1800 светлинни години откъм долната страна на плоскостта на еклиптиката. Значи първата му цел беше да се добере до Осми декант.

Още щом дръпна лоста в клетката на деформатора, Госейн усети разликата — връщаше се в своето тяло, освобождаваше се от принца.

Опомни се внезапно, седна рязко и отново се просна със стенание, предизвикано от острата болка във всяко мускулче. Чу женски глас и Лийдж се появи пред смъдящите му очи.

— Ти се събуди — едва прошепна тя. — Чувствах, че нещо ще се случи, но не бях сигурна. — В очите й бликнаха сълзи. — Трябва да ти кажа нещо. Загубени сме. Има повреда в деформатора. Корабът се е зареял в пространството. Капитан Фрий каза, че ще се влачим пет века до най-близката база.

Такова беше обяснението на загадката около изчезналия разрушител У-381907.