Играчите на не-А

II

Госейн стигна до космодрума в планината няколко минути преди единадесет часа. На тази височина въздухът беше освежаващо хладен. Мъжът постоя малко до оградата, зад която корабът лежеше върху стартовата си опора. Каза си, че първата стъпка е да проникне отвъд тази ограда.

Общо взето, беше лесно. Районът гъмжеше от хора и ако имаше още един, едва ли някой щеше да го забележи. По-трудното беше да се промъкне, без да видят как се появява изведнъж.

Щом взе решението, вече не изпитваше никакви колебания. Произшествието в хотела го забави малко. Избяга от кабината на асансьора, като просто се уеднакви отново със стаята си. Но вече съзнаваше ясно, че не разполага с много време. Представи си как отива в Института по емиграцията и се опитва да получи официално разрешително и си каза, че сега не е най-подходящият момент да спазва правилата.

Избра си място зад оградата, притулено до някакви сандъци, запамети го, скри се зад един камион… и след секунда излезе иззад сандъците и тръгна към кораба. Никой не се опита да го спре. Дори не го удостоиха с поглед. Явно самият факт, че той се намираше в ограденото пространство, беше достатъчен, за да приемат присъствието му за нещо нормално.

Влезе в кораба и прекара първите десетина минути в запаметяване на няколко места с допълнителния си мозък. Не беше нужно да прави нищо повече. По време на излитането се излежаваше на удобно легло в една от най-луксозните каюти. След около час ключалката на вратата щракна и Госейн побърза да се пренесе на едно от запаметените места.

Бе подбрал умело точките за прехвърляне. Тримата мъже, които го видяха да излиза иззад дебелата носеща колона, изглежда сметнаха, че е бил там поне от няколко минути. Не му обърнаха внимание. Закрачи нехайно към друга част на кораба и постоя пред голям илюминатор, за да погледа Земята.

Под него планетата изглеждаше огромна — необятен свят, обагрен в различни цветове. Докато Госейн наблюдаваше, Земята постепенно стана сивкаво тъмна, с всяка минута изглеждаше все по-кръгла. Смаляваше се бързо и скоро той за пръв път я видя като грамадно мъгливо кълбо, реещо се в мрака.

Струваше му се почти призрачна.

Първата нощ остана в една от многото незаети каюти. Сън не го хващаше, защото в главата му се рояха неспокойни мисли. Две седмици след смъртта на Торсън още не бе получил вест от Елдред Кранг или Патриша Харди. Всички негови опити да се свърже с тях чрез Института по емиграцията завършваха с неизменния отговор: „Канцеларията ни на Венера не е успяла да предаде съобщението ви“. Мина му през ум, че Дженесън, чиновникът от Института, май изпитваше удоволствие да му съобщава лоши новини. Но си каза, че това е почти невероятно.

Госейн не се съмняваше, че веднага след смъртта на Торсън галактическата армия е попаднала във властта на Кранг. На Земята непрекъснато се получаваха новини за изтеглянето на нашествениците от градовете на не-Аристотеловата Венера. Имаше всевъзможни тълкувания за причината и като че никой не успяваше да разбере какво точно се е случило. Само той знаеше какво бе предшествало страхотното поражение и как се стигна до него. Кранг владееше положението. Вече отпращаше галактическите войски извън Слънчевата система толкова бързо, колкото беше възможно да се запълват дългите три мили кораби, използващи принципа на уеднаквяването — преди Енро Червения, войнственият владетел на Най-великата Империя, да научи как е било саботирано нашествието.

Само че това не обясняваше защо Кранг не е заръчал на някого да се свърже с Джилбърт Госейн, който бе открил тези възможности, като уби Торсън.

Ето защо му беше трудно да заспи. Въпреки че заплахата от нахлуване засега бе избягната, оставаше нерешен личният му проблем — Госейн със своя обучен допълнителен мозък, който бе умрял, но живееше отново в тяло, почти еднакво с предишното. Собствената му цел беше да открие всичко за самия себе си, за своето странно и зашеметяващо безсмъртие. Каквато и игра да продължаваше около него, изглежда той беше сред важните и силни фигури в нея. Сигурно го бе изтощило продължителното напрежение, както и ужасният сблъсък със стражите на Торсън, иначе щеше да осъзнае по-рано, че за добро или зло вече е извън рамките на закона. Не биваше да си губи времето в разправии с Института по емиграцията.

Никой не му задаваше въпроси. Когато някой от корабните офицери се окажеше наблизо, Госейн се скриваше от погледа му и изчезваше — пренасяше се на една от запаметените точки. Три дни и две нощи след излитането корабът се спусна през мъглите на Венера. Видяха се великански дървета, после на хоризонта се ширна град. Госейн слезе заедно с останалите четиристотин пътници. От мястото си в бързо напредващата колона наблюдаваше процедурата. Всеки заставаше пред детектор на лъжата, казваше няколко думи и минаваше през тесен проход към голямата зала.

Щом си изясни положението, той запамети място до една колона зад прохода. Престори се, че е забравил нещо, за да се върне в кораба. Когато по земята плъзнаха дълги плътни сенки, Госейн се появи до колоната в залата и спокойно тръгна към най-близкия изход. След секунди стъпи на тротоара на улица, сияеща в милиони светлини.

Обзе го прозрението, че е едва в началото, а не в края на своето приключение — Джилбърт Госейн, който знае за себе си достатъчно малко, за да бъде крайно неудовлетворен.

Цяла дивизия венерианци охраняваше огромната метална кухина, но никой не възпираше рехавия, ала постоянен приток на влизащи хора. Госейн бродеше умърлушен по ярко осветените коридори на подземния град. Тялото му сякаш се смаляваше пред чудовищните мащаби на доскорошната секретна база на Най-великата Империя. Безшумни асансьори-деформатори го пренасяха на други етажи до зали, препълнени с блестящи машини, някои от които още работеха. Понякога се спираше да погледа как венерианските инженери — сами или на групи — проучват уреди и механични устройства.

Комуникатор на стената привлече вниманието му и внезапно хрумване накара Госейн да го включи. Деловият глас на робота го попита:

— С коя звездна система желаете да се свържете?

Мъжът едва си пое дъх.

— Бих искал да говоря с Елдред Кранг или Патриша Харди.

Чакаше и вълнението му се засилваше с всяка секунда. Постъпката му бе импровизирана и почти не му се вярваше да извлече някаква полза от нея. Но дори да не намереше никого, това също щеше да е някаква информация. След малко роботът каза:

— Елдред Кранг е оставил следното съобщение: „До всеки, който би се опитал да ме открие. Съжалявам, но в момента няма как да се свържете с мен.“ — Това беше всичко. Нямаше по-подробни обяснения. — Ще има ли друго повикване, господине?

Госейн се подвоуми. Наученото го разочарова, но положението не беше съвсем неблагоприятно. Кранг остави на Слънчевата система връзка с междузвездната съобщителна мрежа. За венерианците това беше изключителна възможност и той усети радостна тръпка, щом си представи как биха могли да я използват. Хрумна му още един въпрос и роботът отговори веднага:

— Кораб може да стигне дотук за четири часа от най-близката база — Гела 30.

Този факт особено подразни любопитството на Джилбърт.

— Смятах, че пренасянето чрез деформаторите е практически мигновено.

— При пренасянето на материя се появява известна грешка, макар че самият пътник не я забелязва. За субективните му възприятия процесът наистина е мигновен.

Мъжът кимна на самия себе си. Донякъде разбираше същината на проблема — и уеднаквяването до двадесетия знак след десетичната запетая не беше съвършено. Продължи да разпитва:

— Да речем, че поискам да се обадя в Гела. Ще трябва ли да чакам осем часа за отговор?

— О, не. Грешката на електронно равнище е безкрайно малка. При разстоянието от тук до Гела, ще е около една пета от секундата. Само при материални тела има голямо забавяне.

— Ясно. Мога да се свържа с отсрещния край на галактиката, без да има почти никакви паузи в разговора.

— Прав сте.

— Да предположим, че искам да говоря с някой, който не знае моя език?

— Няма никакъв проблем. Компютър превежда изречение по изречение, с възможно най-разговорните изрази.

Госейн се съмняваше дали наистина липсват затруднения при подобно преобразуване на словото. Не-А подходът към действителността отчасти се опираше и на осъзнаването колко са важни връзките между думите — трудно определими и понякога почти откъснати от фактите, които би трябвало да изразяват. Лесно можеше да си представи безбройните бъркотии, възникващи между обитателите на галактиката, които говорят различни езици. А и в междузвездните империи не обучаваха никого на не-А, нито прилагаха тази философия, значи очевидно не бяха наясно с опасностите от неразбирателство, таящи се в общуването посредством машинен превод.

Важно беше този проблем да не се забравя нито за миг.

— Благодаря, това е всичко — каза Госейн и изключи комуникатора.

Не след дълго влезе в дървесното жилище, което бе споделял с Патриша Харди, когато ги залови Торсън. Зае се да потърси оставено за него съобщение — по-пълно обяснение, което не са искали да доверят на видеофонната мрежа. Откри записи на няколко разговора между Патриша и Кранг. Вече разполагаше с това, от което имаше нужда.

Споменаването за истинската самоличност на Патриша не го изненада. Винаги се бе отнасял с недоверие към нейната версия за живота й, макар да се оказа, че може да се разчита на нея в борбата срещу Торсън. Но сведенията за започналата космическа война го стъписаха. Поклати глава, щом чу предложението да се върнат и да го вземат със себе си „след няколко месеца“. Твърде късно. Все по-ясната представа, че е останал изолиран в Слънчевата система, го накара да изслуша с напрегнато внимание обясненията на Кранг за усилията му да го открие на Земята.

Разбира се, Дженесън беше виновен за всичко. Госейн въздъхна. Но какво бе подтикнало онзи тип да положи толкова усилия, за да попречи на човек, когото изобщо не познава? Лична неприязън? Може би. Случват се и по-чудати неща. Джилбърт размисли и прецени, че това не е верният отговор.

Пусна отново казаното от Кранг за вероятните скрити играчи и опасността, която представляват за самия него. Странно, но това веднага го убеди и отново насочи мислите му към Дженесън.

Този човек беше отправната точка. Някой бе поставил Дженесън на „дъската“, може би само за миг според вселенските мерки, само като пешка в голямата игра… но и за пешките има кой да се погрижи. Все се появяват отнякъде и когато са хора, връщат ги откъдето са дошли, щом изиграят своя ход. Май нямаше време за губене.

Докато осмисляше и приемаше логиката на събитията, в ума му възникна и се оформи друга задача. Прецени няколко възможности, седна пред комуникатора на апартамента и го включи. Когато компютърът го попита с коя звездна система иска да бъде свързан, той каза:

— Моля за достъп до най-високопоставения служител на Галактическия съюз, който е на разположение.

— Чие име да му съобщя?

Госейн се представи и се приготви да чака. Планът му беше съвсем прост. Нито Патриша, нито Кранг са имали възможност да обяснят на Галактическия съюз какво става в Слънчевата система. Едва ли биха посмели да се изложат на такъв риск. Но Съюзът — или поне една незначителна фракция от него — се бе опитал да употреби слабичкото си влияние, за да спаси Венера от Енро. А Патриша твърдеше, че ръководителите му се интересували от не-А като образователен метод. Джилбърт виждаше множество вероятни изгоди от опита да поговори с тях. Гласът на компютъра прекъсна размишленията му:

— С вас ще говори Мадрисол, секретарят на Галактическия съюз.

Още преди да завърши изречението, на екрана се появи слабо, изопнато от напрежение лице. Мъжът беше на около четиридесет и пет години, на лицето му бяха изписани следите от какви ли не силни чувства. Сините очи зашариха по образа на събеседника. Най-сетне огледът свърши и устните на Мадрисол се размърдаха. След частица от секундата се чуха и думите:

— Джилбърт Госейн?

В тона на автоматичния преводач ясно се долавяше недоумение. Ако възпроизвеждаше достатъчно добре въпроса, програмистите бяха постигнали забележителен успех. „Кой, по дяволите, е Госейн?“

Джилбърт предпочете да не се разпростира точно по тази тема. Наблегна по-подробно на събитията в Слънчевата система, защото „имал основания да предполага, че Лигата се интересува от тях“. Но докато говореше, трябваше да потиска разочарованието си. Бе очаквал някакви белези на не-А в изражението на генералния секретар на Съюза, но мъжът на екрана явно беше таламусен тип личност. Оставяше се да го ръководят чувствата. Неговите решения и постъпки почти изцяло представляваха реакции, опиращи се на емоционални „шаблони“, а не на кортикално-таламусните процеси, присъщи за не-А.

Вече описваше възможностите да бъдат включени венерианците в отпора срещу Енро, когато Мадрисол прекъсна и мислите, и доводите му.

— Значи предлагате — изрече натъртено, — държавите от Галактическия съюз да осигурят транспортна връзка с вашата система и да позволят на обучени в не-А хора да ръководят действията на Съюза в тази война.

Госейн прехапа долната си устна. За него беше несъмнено, че венерианците скоро ще заемат най-високи постове, но не искаше да поражда такива подозрения у индивиди от таламусен тип. Веднъж да започнеше този процес и всички щяха да се изумят на бързината, с която последователите на не-А, произхождащи от Земята, ще поемат и най-отговорните длъжности, стига да решат, че е необходимо.

Успя да изобрази бледа, невесела усмивка.

— Естествено, могат да ви бъдат полезни.

Мадрисол се намръщи.

— Няма да е лесно. Заобиколени сте от звездни системи, намиращи се под властта на Най-великата Империя. Ако се опитаме да осъществим пробив, ще проличи какво особено значение придаваме на Венера и Енро вероятно ще унищожи вашите планети. Въпреки това ще предам предложението ви на съответните служители и ви уверявам, че ще бъде направено всичко възможно. А сега, ако ме извините…

Намерението му да прекрати разговора беше очевидно. Госейн каза припряно:

— Ваше превъзходителство, сигурно можем да уредим нещо, което да не привлича толкова внимание. Например няколко малки кораба, които да се промъкнат при нас и да отведат първите хиляди от най-добре подготвените ни хора там, където те ще са в състояние да помогнат.

— Да, да — Мадрисол не криеше нетърпението си, а и гласът на синтезатора го предаваше добре, — ще възложа това на…

— Тук, на Венера — настойчиво продължи Госейн, — има непокътнат предавател-деформатор с възможности да прехвърля кораби, дълги цели три километра. Сигурен съм, че вашите хора ще измислят как да се възползват от това обстоятелство. Питам се дали вие не можете да ме осведомите колко дълго предавателят остава уеднаквен с такива устройства в други звездни системи…

— Решаването на всички тези въпроси — заяви генералният секретар, — ще бъде възложено на специалисти, а те ще ни подпомогнат във вземането на решения. Предполагам, че ще можем да ги обсъдим с някой от вас, упълномощен за подобни разговори?

— Ще дам на компютъра инструкции да ви свърже с… ъ-ъ, съответните власти тук — измъкна се Джилбърт и едва потисна усмивката си.

На Венера нямаше власти, но сега не беше времето да се впуска в разнищване на неизчерпаемия проблем за доброволната демокрация на тази планета.

— Довиждане. Желая ви късмет.

Чу се тихо щракане и напрегнатото лице изчезна от екрана. Госейн нареди на компютъра да прехвърля всички междузвездни обаждания към Института по семантика в най-близкия град. Беше доволен. Даде тласък на още един процес и макар че нямаше намерение да чака резултатите, поне направи каквото можа.

Сега беше ред на Дженесън, дори ако трябваше да се върне на Земята, за да го намери.