Играчите на не-А

VIII

Госейн слезе по стъпалата в коридор, който лъкатушеше. Засега не му се искаше да проучва как е устроен небесният дом. Тръгна след Лийдж към ярко осветена стая. Отбеляза структурата на лампите по тавана, която определено подсказваше наличието на магнитен източник на енергия.

Фактът беше любопитен и сам по себе си, защото му даваше основа за сравнение с равнището, постигнато на Земята през двадесет и втори век. Но в същото време го смути. Той виждаше сериозен недостатък в магнитния двигател. Беше прекалено съвършен. Изпълняваше толкова разнообразни функции, че използващите го хора бяха склонни да се откажат от всички други енергоизточници.

Предсказателите бяха допуснали същата грешка. Във въздушния кораб нямаше атомен реактор, електрически генератор, дори акумулатори. Значи никакви наистина мощни оръжия, нито пък радар. Явно вярваха в способността си да предвидят всяко нежелателно присъствие, но вече не беше така. Джилбърт лесно си представи как галактическите оръжейни експерти изстрелват електрически ракети с дистанционни взриватели и ядрени бойни глави или което и да е от десетина други устройства, преследващи целта докато я унищожат или бъдат свалени.

Най-лошото беше, че той не можеше да предприеме нищо, преди да е проверил възможно най-бързо докъде се простира ясновидската дарба на Лийдж.

Разбира се, оставаше му и надеждата.

Светлата стая, където го въведе жената, се оказа много по-просторна, отколкото изглеждаше откъм коридора. Беше дневна, обзаведена с дивани, кресла, масички, голям зеленикав килим и право пред Госейн — извит прозорец, стърчащ като обтекаем балкон от корпуса на въздушния кораб.

Жената се пльосна на диван до прозореца и въздъхна шумно.

— Чудесно е отново да съм в безопасност. — Разтърси тъмната си коса и потръпна почти незабележимо. — Ама че кошмар беше… Повече няма да ми се случи! — добави вече свирепо.

Джилбърт се канеше да надникне през прозореца, но думите й го спряха. Понечи да я попита защо е толкова уверена, но се отказа. Нали Лийдж си призна, че не може да предвиди постъпките на Следовника — това му стигаше. Ако забравеше за дарбата й, тя си оставаше симпатична, емоционална млада жена на около тридесет години, лишена от обикновената житейска проницателност, която да я предпази при опасност. Госейн реши да я разпита по-подробно едва след като се погрижи да отблъсне вероятните атаки.

Пак се загледа напред, като в същия миг усети нервното излъчване на приближаващ човек. След няколко секунди откъм предната част на въздушния кораб влезе мъж. Беше строен, косата му започваше да се прошарва. Изтича при Лийдж и коленичи до дивана.

— Скъпа, ти се върна!

Побърза да я целуне. Госейн обърна гръб на влюбените. Взираше се запленен в открилата се под него гледка. Остров като изумруд в сапфиреното море. А насред по-голямата скъпоценност грееше по-дребна — сияещи бели сгради, вече толкова далечни, че детайлите не се различаваха. Изглеждаха му приказни и дори не приличаха на здания, но вече ги бе видял отблизо и си представи как изглеждат всъщност.

Небесният дом се издигаше полека. Скоростта му явно беше по-висока, отколкото Госейн предположи по равномерното му движение, защото островът бързо се смаляваше пред очите му. Нищо не се движеше нито във въздуха над него, нито на земята.

Това го насърчи, макар ясно да съзнаваше, че и да бъде убит, спомените и мислите му незабавно ще бъдат продължени от друг Госейн, чието тяло щеше да бъде събудено автоматично в своето далечно скривалище.

За съжаление, както бе научил от своя вече мъртъв предшественик, поредните тела на Госейн щяха да бъдат едва осемнадесетгодишни. Нямаше как да се отърси от опасението, че човек, който наглед е само на осемнадесет, не би успял да се справи с кризата, предизвикана от Енро. Хората се доверяваха на зрели личности, а не на довчерашни деца. А именно това доверие можеше да наклони везните към победа в решителния час.

Важно беше да продължи живота си именно в това тяло.

Присви очи замислено, прехвърляше в ума си непосредствените възможности. Предстоеше му много работа. Трябваше да прекрати по-нататъшния приток на предсказатели към флотата на Енро, да превземе кацналия космически кораб и колкото се може по-скоро да нападне сенчестата твар на собствения й остров.

Налагаше се да свърши някои неща преди това, но основните цели му бяха ясни. При това искаше да ги постигне бързо. Битката в Шести декант се развихряше с всеки изминал час. Доколкото познаваше човешката природа, Галактическият съюз вече бе разтърсен до самите си основи и без друго не особено устойчиви. Диктаторът сигурно очакваше скорошното му рухване, а колкото и детински да се държеше спрямо жените, в политиката и военното дело очевидно беше гений.

Отклони поглед от прозореца. Сети се, че Джуриг имаше смъртна присъда, а и върху него можеше да се стовари гневът на Следовника. Побърза да го уеднакви с горичката извън оградата. Ако великанът се бе уплашил достатъчно, щеше да се скрие там. Госейн би могъл по-късно да го прехвърли във въздушния кораб.

Освободи вниманието си навреме, за да чуе думите на Лийдж:

— Съжалявам, Янар, но той ще има нужда от жена до себе си и естествено, това ще бъда аз. Сбогом.

Лицето на мъжа потъмня от нахлулата кръв. Кръстоса поглед с Госейн. Искрящата в тъмните му очи омраза напълно съвпадаше с представата, оформила се в допълнителния мозък на Джилбърт. Янар изсъска със злобна насмешка:

— Няма да отстъпя любовницата си просто така, ако ще и на човек, чието бъдеще не виждам.

Ръката му се стрелна към джоба и извади някакъв малък инструмент, подобен на ветрило. Насочи го и натисна спусъка.

Госейн пристъпи към него и измъкна оръжието от омекналите пръсти на Янар. Мъжът не се съпротивляваше. Нервното му излъчване се промени към спектъра на страха. Явно беше зашеметен от „засечката“ на своя само наглед крехък, но мощен пистолет. Джилбърт се дръпна няколко крачки настрани и огледа любопитно устройството. Радиалната антена беше типична и ясно показваше вида на използваната енергия. Магнитните оръжия извличаха енергия от външен източник, в този случай — полето, създадено от двигателите в корпуса, което постепенно отслабваше и изчезваше чак на десетина километра от кораба.

Джилбърт пусна пистолета в джоба си. Опитваше се да си представи как е подействало произшествието на Янар. Бе проникнал в структурата на оръжието и уеднакви разрядника му с една от запаметените точки в килията на Убежището. Голямото разстояние попречи на енергийния поток да се върне в кораба, затова нямаше никакви видими последствия от натискането на спусъка. Психическият шок за мъжа трябва да е бил ужасен.

Лицето му си оставаше тебеширенобяло, но така стисна зъби, че чак изщракаха.

— Ще трябва да ме убиеш! — излая злобно.

Беше нищожество на средна възраст с шаблонно протичаща мисъл, обвързан таламусно в своите толкова различни от не-А навици. Щом можеше да стреля по човек заради емоционално разстройство, оставаше си опасен, докато и двамата с Госейн са в кораба. Наистина беше благоразумно да бъде убит, прогонен или (Госейн се усмихна мрачно) затворен и пазен. Сети се за един особено подходящ страж — Джуриг. Но с това можеше да се заеме и по-късно. Изгледа косо Лийдж и натъртено я попита какви са обичаите за съжителство при предсказателите.

Нямаше бракове.

— Това е за нисшите същества — пренебрежително изрече тя.

Не беше нужно да казва, че Янар е само поредният от многото й любовници, а като по-възрастен от нея той бе имал връзки с много повече жени. След време тези хора се уморяваха един от друг и благодарение на дарбата си успяваха да познаят точния момент на раздялата. Неочакваната поява на Госейн разруши тази връзка преждевременно.

Той нито одобряваше, нито се отвращаваше от нравите им. Отначало му хрумна да увери Янар, че няма опасност да загуби любовницата си. Премълча. Искаше отсега нататък да има постоянно предсказател до себе си, а Лийдж можеше и да се оскърби, ако научеше, че той отбягва секса с жени, които не са овладели поне малко не-А.

Зададе й още един въпрос.

— С какво се занимава Янар, освен да яде и спи?

— Управлява и поддържа небесния дом.

Джилбърт махна на мъжа.

— Върви пред мен! — каза му рязко.

Реши да отложи разговора с Лийдж. Притискаше го усещането, че няма никакво време и разчиташе засега на това, което вече бе научил.

Докато оглеждаше въздушния кораб, припомни си своето учудване, когато за пръв път чу как го нарече жената в храстите до Убежището на Следовника. Небесен дом.

Лесно си представяше охолния живот на предсказателите в техния свят на острови и океани. Рееха се безметежно из небесата и кацаха където пожелаеха, ако имаха настроение за това. Подчиняваха на капризите си и поробваха всяко „нисше“ човешко същество, грабеха всичко, което привличаше погледите им. В самата човешка природа бе заложен копнежът по подобно безгрижно всекидневие. Не беше трудно да разбере и защо се бе стигнало до безмилостно потисничество на всички лишени от скъпоценния дар на ясновидството. Всеки ум, не особено склонен да мисли трезво, бързо би съчинил оправдания за разделението на господари и роби. А следващите поколения са израствали от първите си дни в среда, където на никого не би хрумнало да оспори йерархията, наложена от предсказателите. Нагласата се залагаше в самата им нервна система.

Изглежда не проумяваха, че появата на Следовника е нарушила веднъж завинаги привичния им идиличен живот. Кацането на галактическия боен кораб и идването на Джилбърт Госейн бяха два още по-ясни знака за настъпващите промени. Или ще се приспособят, или ще бъдат пометени.

Пилотската кабина се намираше в носовата част на небесния дом. Госейн нямаше нужда от много време, за да я проучи. Контролните уреди бяха прости и типични за машини, извличащи енергията си от магнитното поле на планетата.

Куполът на кабината беше кристално прозрачен. Джилбърт зарея поглед задълго към морето. Докъдето му стигаше погледът, имаше само тежко надигащи се вълни, но нито следа от суша.

Обърна се и продължи обиколката. Забеляза в един ъгъл стръмна метална стълбичка към затворен люк на тавана. Веднага се изкачи по нея.

Горното помещение се оказа склад. Госейн се зачете в надписите по сандъците и кутиите, без да знае точно какво търси, но готов да обмисли всяка изникнала в съзнанието му идея. Вдъхновението го осени, докато се взираше в херметичен контейнер с дегравитиран въздух.

Продължи нататък след водача си, а планът му се виждаше все по-осъществим. Надзърна във всяка от четирите спални, в друга пилотска кабина отзад, после слезе на долния етаж, но вече търсеше нещо определено. И преди бе усетил присъствието на други хора най-долу. Бяха шестима мъже и шест жени. Държаха се покорно и доколкото можеше да прецени по нервното им излъчване, примиряваха се с участта си. Увери се, че няма нужда да се съобразява с тях. Погледна набързо в просторната кухня и още в няколко склада, накрая стигна до работилница.

Точно каквото му беше необходимо. Пусна Янар да прави каквото иска и заключи вратата.

След три часа излезе, понесъл две тръби, монтирани върху платка, използваща енергията от магнитното поле на корабните двигатели. Веднага се качи в горния склад и напомпа дегравитиран въздух в херметичния корпус, където бяха устройствата.

Отначало трептенията бяха слаби, но се засилиха. Усещаше ги като ритмичен пулс в допълнителния си мозък. На Земята специалистите казваха, че гравитонната тръба е от типа устройства, изпитващи „глад за излъчвания“. Липсваха им частиците на гравитацията и те се стремяха към устойчиво състояние. Това беше съвсем нормално — всичко в природата клони към равновесие. Само че самият начин на действие на гравитонните тръби беше трудно представим.

Собственото им излъчване търсеше нормална материя. Достигнеха ли някое тяло, към тръбата се връщаше „съобщение“, а тя преминаваше във възбудено състояние. Ритъмът се променяше, докато тялото оставаше в обсега на тръбата. Земните техници се подсмиваха: „Старият пес пак размахва опашка“.

Устойчивостта оставаше недостижима, а гравитонната тръба не беше разумно същество, за да се поучи от опита си. Процесът се повтаряше отново и отново, гладът беше все така ненаситен. Учудващо е, но както и в много други случаи „глупостта“ на устройството беше твърде полезна.

Госейн издигна въздушния кораб на височина осем километра, после го спусна почти до водната повърхност. Така свикна с колебанията в нормалния ритъм, дължащи се на близостта на океана. После настрои реакцията си. При всяка промяна на ритъма допълнителният му мозък щеше да забележи тревожния сигнал и Госейн трябваше да се прехвърли в една от двете пилотски кабини. Там щеше да решава какво да прави.

Вече имаше система за ранно предупреждение, макар твърде примитивна и безполезна срещу оръжия, които изминават по много километри в секунда, и съвсем безсмислена, ако някой галактически деформатор „напипаше“ небесния дом. Все пак с нея беше по-добре.

Джилбърт поумува малко, после си намери парче жица, запамети и него, както и две точки в кабината. Слънцето вече се скриваше зад трепкащия воден хоризонт, здрачът клонеше към мрак. Госейн се запъти към дневната, готов за по-решителни действия.

Когато влезе, Янар седеше до прозореца и четеше книга. Помещението беше осветено от студени магнитни лампи, които обаче създаваха топлота и уют с полека променящите се оттенъци на светлината си.

Госейн спря до вратата и се взря съсредоточено в другия мъж. Време беше да провери защитата си. Уеднакви жицата с първата от двете точки в пилотската кабина и зачака.

Янар се сепна и вдигна поглед от книгата. Вторачи се навъсено в Джилбърт, стана и се премести на кресло в отсрещния край на стаята. Нервната система на предсказателя излъчваше постоянен поток недружелюбие, примесен с резки пристъпи на съмнение.

Госейн продължи да го наблюдава и се убеди, че едва ли ще предизвика по-определена реакция у този човек. А може би Янар се опитваше да го заблуди. Дали не предвиждаше всяко негово действие? Не му се вярваше.

Значи бе решил най-сериозното си затруднение с тези предсказатели. Щом преместеше жицата с допълнителния си мозък, всеки път щеше да обърква способността им да видят бъдещите му решения. Иначе казано — размиваше образа си. Вече можеше да ги разпитва без опасение, че ще са готови предварително за всеки негов въпрос. Сега оставаше още едно решение — да се помири ли с Янар?

Беше по-важно, отколкото изглеждаше. Доброжелателните отношения се градят бавно, но е нужно само кратко сътресение, за да се внуши на някой страх от присъствието на по-силния. А положението на Джилбърт Госейн на Ялерта зависеше от това дали ще създаде у местните господари представата, че е непобедим. Не виждаше друг начин да осъществи плановете си с цялата бързина, наложена му от продължаващата галактическа война.

Как беше най-добре да постъпи?

Застана до прозореца. Навън вече цареше почти непрогледна тъмнина, но се забелязваха последните мъждукащи отблясъци по водата. И да имаше планетата естествен спътник, още не се показваше над хоризонта или пък беше твърде малък, за да отрази достатъчно светлина и да се вижда.

Взираше се в океана и се чудеше колко ли е далече Земята. Изпитваше странно безпокойство, щом се замислеше за вероятното огромно разстояние. Така съзнаваше собствената си незначителност, а му предстоеше да свърши толкова работа! Можеше само да се надява, че ще успее да прояви достатъчно сила, необходима през предстоящите решителни дни. Казваше си, че човек като него не се нуждае от чувството за принадлежност към някоя звездна система, но въпреки това копнееше за Земята.

Някакъв звук привлече вниманието му. Обърна се и видя робите от долната палуба да шетат в трапезарията. Загледа се в тях и забеляза, че най-младото и хубаво момиче беше жертва на дребни злобни заяждания от другите две жени. Госейн прецени, че е около деветнадесетгодишна. Тя си вършеше работата със сведен надолу поглед, а Джилбърт знаеше достатъчно за хората с таламусно мислене, за да познае, че таи кроежи как да си го върне на своите мъчителки. Досети се по нервното й излъчване, че най-много ще накърни самолюбието им, като пофлиртува с мъжете-роби.

Госейн пак се обърна към Янар и реши — никакво дружелюбие.

Тръгна бавно към другия мъж, който го изгледа над книгата си и се размърда неловко в креслото, но не стана. На лицето му се изписа притеснение.

За Джилбърт това беше добър знак. Освен онези, които се бяха сблъсквали пряко със Следовника, предсказателите не познаваха бремето на неувереността от това, какво ще им донесе бъдещето в следващия миг. Щеше да е любопитно как този психически товар ще се отрази на Янар. А и Госейн искаше бързо да извлече от този мъж необходимите му сведения.

Започна с по-прости въпроси. И всеки път прехвърляше жицата между двете точки в пилотската кабина.

С редки изключения Янар отговаряше непринудено. Пълното му име било Янар Уилтри Блоув, бил на четиридесет и четири години и общо взето, не се занимавал с нищо определено. В този миг се поколеба за пръв път.

Госейн отбеляза мислено запъването му, но не се опита да го изясни. В нервното излъчване на мъжа имаше забележимо смущение.

— Имената ти имат ли някакво особено значение?

Янар като че си отдъхна и сви рамене.

— Означават, че аз съм Янар от родилния център Уилтри на остров Блоув.

Джилбърт премести пак жицата и каза добродушно:

— Вашата ясновидска дарба много ме впечатли. Досега не съм се натъквал на нищо, което може да се сравни с нея.

— Само че срещу тебе не ми върши никаква работа — унило отвърна по-възрастният мъж.

Разбира се, струваше си да научи това, макар че още не знаеше дали е вярно. За щастие имаше как да провери. Все едно, трябваше да продължи с въпросите, като се опираше на предположението, че Янар не може да ги предвиди.

Госейн не беше сигурен какво точно иска да чуе. Търсеше някаква пътеводна нишка. Засилваше се увереността му, че още не се е измъкнал от капана на Следовника. Значи времето му изтичаше в най-буквалния и тревожен смисъл.

Що за капан беше този?

Научи, че предсказателите се раждали съвсем нормално, обикновено в небесните домове. Няколко дни след раждането им били настанявани в най-близкия родилен център, където имало свободно място.

— А какво правят с детето в родилния център? — попита Джилбърт.

Янар поклати глава, а в излъчването му отново се появи забележимо смущение.

— Не споделяме тази информация с чужди хора — заяви той упорито, — ако ще и да са… — Предъвка края на изречението и добави натъртено: — Не казваме никому!

Госейн не настоя. Чувстваше се някак отчужден от разговора. Научаваше ценни, но не и жизненоважни факти. Поне в момента не бяха от полза.

Нямаше как — трябваше да продължи.

— Откога има предсказатели на вашата планета?

— От няколкостотин години.

— Значи откакто сте направили някакво значимо откритие?

— Според легендата… — започна Янар и млъкна сковано. — Отказвам да отговоря.

— А на каква възраст започва да се проявява прорицателската ви дарба?

— Около дванадесетата година, понякога и по-рано.

Госейн кимна на самия себе си. В съзнанието му вече се оформяше възможното обяснение. Способността се развива бавно, също като кората на главния мозък и като неговия допълнителен мозък. Поколеба се за следващия си въпрос, защото съдържаше догадка, която не искаше Янар да забележи преди да е станало твърде късно.

— Каква е съдбата на децата на предсказателите, за които е нямало място в родилния център?

Другият пак вдигна рамене.

— Ами управляват островите, като пораснат.

Беше доволен от себе си и изобщо не се досещаше какво е изтърват — само децата от родилните центрове стават предсказатели.

Относителното му спокойствие подсказа още нещо на Госейн. Изведнъж долови, че Янар не се държеше като човек, подложен за пръв път на такъв разпит. Вече бе свикнал да не знае въпросите предварително и дори не се объркваше.

Прозрението го прониза мълниеносно. Госейн се огорчи, струваше му се просто невероятно, че не е разгадал истината досега. Втренчи поглед в предсказателя и му каза сдържано, но непреклонно:

— А сега бъди така добър да ми опишеш как точно поддържаш връзка със Следовника.

Трудно беше да си представи по-изненадан човек от този пред себе си. Неподготвеното таламусно мислене на Янар реагира бурно. Лицето му стана сивкаво. Нервното му излъчване ту замираше, ту избухваше.

— Какво говориш?… — едва прошепна накрая.

Госейн яростно го прониза с поглед.

— Побързай, иначе ще те убия!

Янар се свлече безсилно в креслото и почервеня целият.

— Нищо такова не съм правил — измънка след малко. — Защо да си рискувам живота, като се обаждам на Следовника, за да му съобщя къде си? — Разтърси глава и каза по-уверено: — Не можеш да докажеш нищо.

Джилбърт не се и нуждаеше от доказателства. Бе допуснал опасна небрежност, като не следеше какво прави този човек. Съобщението бе изпратено и с нищо не можеше да поправи стореното. Госейн не се усъмни нито за миг в това — реакцията на предсказателя беше твърде силна и неподправена. Янар никога не се бе учил на самообладание и сега не знаеше как да се прикрие. Всеки негов жест издаваше колко е гузен.

Госейн усети ледена тръпка, но вече бе направил възможното, за да се защити и сега му оставаше само да извлече още сведения от Янар. Изръмжа свирепо:

— Хайде, приятелче, разприказвай се по-бързо. И говори само истината! Със самия Следовник ли се свърза?

Предсказателят кимна кисело.

— Разбира се.

— Значи е очаквал да му се обадиш? Негов агент ли си?

Мъжът поклати глава.

— Аз съм предсказател.

В гласа му имаше унила гордост. Кичур от сивеещата му коса бе залепнал за челото. Никак не приличаше на един от господарите на Ялерта.

Госейн пренебрегна самохвалството му. Бе принудил Янар да говори откровено и само това имаше значение.

— Какво му каза?

— Че си в кораба.

— А той какво каза?

— Че вече знаел.

— Тъй ли…

Джилбърт замълча. Опитваше се да огледа от всички страни положението си. След това бързо изреди десетина по-съществени въпроса. Щом научи необходимото, веднага уеднакви себе си и Янар с една от точките в пилотската кабина. Накара разтреперания предсказател да извади карти и да му покаже широкия триста километра кръг, по който небесният дом бе обикалял около острова на Следовника.

Госейн промени курса към остров Крест, намиращ се на около петстотин километра в посока север-северозапад.

— А сега — каза заплашително на другия, — ще трябва да реша какво да правя с един предател.

Янар все още беше пребледнял, но се освободи от страха си.

— Нищо не ти дължа — изрече дръзко. — Твоя воля е дали ще ме убиеш, но не можеш да очакваш преданост от мен!

Госейн и не искаше преданост от него. Стремеше се да го уплаши. Непременно трябваше да внуши на тези предсказатели, че е най-добре хубавичко да размислят, преди да му се противопоставят. Но какво да направи?

Моментът му се стори неподходящ за необратими решения. Тръгна обратно към дневната. Когато влезе, Лийдж тъкмо се появи откъм спалните. Той леко смръщи вежди. „Май имам няколко въпроса, госпожо. Как така Янар е осведомил Следовника, без ти да предвидиш? Ще ти се наложи да ми обясниш.“

Жената му се усмихна, но изведнъж лицето й се сгърчи в гримаса. Тя се вторачи в нещо зад едното рамо на Госейн. Той също се извъртя на пети.

Нито усети, нито чу нещо, не долови и някакво осезаемо присъствие, макар на три-четири метра от него да се оформяше сянка. Почерня и все пак през нея се виждаше отсрещната стена. Сгъсти се, без да стане по-материална.

Джилбърт се напрегна. Бе дошло време да се изправи срещу Следовника.