Играчите на не-А

IV

Колелото се въртеше и блещукаше, а Госейн го зяпаше лениво, както си лежеше в колата. Най-сетне откъсна поглед от металния кръг и се обърна към разпрострялата се наблизо сграда. Издигаше се като огромно кълбо, само малка част от което се вижда над земята.

Той позволи на образа да проникне в съзнанието му и отначало не изпита нито тревога, нито недоумение. Усети, че сравнява тази картина с хотелската стая, където говореше с Дженесън. Тогава си помисли: „Аз съм Ашаргин“.

Представата не бе въплътена в думи, а беше неволно осъзнаване на собствената индивидуалност, заложена сякаш в органите и жлезите на тялото и приета като даденост от нервната система. Но не и този път. Джилбърт Госейн отхвърли простичкото твърдение с изненада, мигом превърнала се в остро безпокойство и объркване.

Топъл летен ветрец повя в лицето му. До грамадната постройка се виждаха и други, пръснати тук-там сред дърветата, които образуваха подобие на ограда. Зад тях се виждаше величествен заснежен връх.

— Ашаргин!

Госейн трепна от баритоновия вик, прозвучал на около педя от ухото му. Извъртя се рязко, но насред движението застина, защото видя пръстите си. Забрави дори да погледне мъжа, който му кресна. Вторачи се в ръцете си като ударен от мълния. Бяха тънки и крехки, съвсем различни от силните ръце с очертана мускулатура, които имаше Джилбърт Госейн.

И внезапно усети вътрешната разлика — слабост, мъждукаща жизнена сила, бъркотия от всякакви мисли. Не, не бяха мисли. Чувства, състояния на органи, които допреди малко са били под контрола на съвсем друго съзнание.

Собственото му съзнание като че се отдръпна смаяно и отново на несловесно равнище изплува фантастичното твърдение: „Аз съм Ашаргин“.

Значи не е Госейн? Разумът му се вцепени за миг, защото Джилбърт си припомни какво бе написано на картата. „Хванат си… в най-изтънчения капан… измислян някога…“ Прозрението за сполетялата го беда надхвърляше всичко, което някога бе преживявал.

— Ей, Ашаргин, никаквецо ленив, я се смъкни от колата да оправиш хамута на друла!

И той скочи като светкавица. Пръстите му припряно нагласиха разхлабения ремък в оглавника на едрото животно, което донякъде приличаше на бивол. Всичко беше готово, преди дори да помисли. Щом свърши заръчаното, пак се върна на мястото си, а коларят — свещеник в работни дрехи — размаха камшика.

След малко влязоха в обширния двор.

Госейн се мъчеше да проумее робското покорство, принудило го да се разшета като някакъв автомат. Трудно му беше да мисли, твърде объркан се чувстваше. Но накрая започна да осъзнава положението си.

Значи в това тяло бе имало друго съзнание — на Ашаргин. Неуравновесено, разколебано съзнание, над което са господствали страховете и неукротимите емоции, вече втъкани в нервната система и мускулите. Смъртната опасност се криеше в навика на живата плът на Ашаргин да реагира на този вътрешен хаос, без това да зависи от съзнанието. Дори Джилбърт Госейн, който разбираше какво не е наред, едва ли би успял да повлияе на тази могъща физиологична принуда… докато не научи тялото на Ашаргин на кортикално-таламусен здрав разум.

Докато го научи… „Затова ли е всичко?“, питаше се Джилбърт Госейн. „Тази ли е причината да съм тук? За да обуча това тяло?“

По-силен и по-бърз от въпросите, в него нахлу поток от спомените на Ашаргин. На наследника на династията Ашаргин. Неимоверното значение на този факт започна да изпъква бавно и откъслечно под пласта от събития. Когато беше на четиринадесет, войници на Енро дойдоха в неговото училище. В този изпълнен с напрежение ден бе очаквал да срещне смъртта си, но хората на узурпатора не го убиха. Отведоха го на Горгзид, родната планета на Енро, и го предадоха под опеката на жреците на Спящия бог.

Работеше до изнемога в нивите и гладуваше. Подхвърляха му храна само сутрин, като на впрегатно добиче. Всяка нощ заспиваше разтреперан от уплаха, закопнял за сутринта, когато ще получи единствената порция, поддържаща живота му. Не забравяха, че е наследникът на Ашаргин, но все му натякваха, че старите владетелски родове клонели към упадък и всяко следващо поколение било по-слабо и немощно. Идвало време, когато и най-великите империи попадали по правото на силния в ръцете на могъщи мъже като Енро.

Колата заобиколи горичката от декоративни дървета в средата на двора и те неочаквано се оказаха пред аерокола. До возилото стояха неколцина мъже в черни униформи или свещенически одежди. Имаше един в особено пищна премяна, загледал се в наближаващата кола.

Коларят отметна стъписано глава и грубо смуши в ребрата Ашаргин с дръжката на камшика.

— Падни по лице, бе! Та това е самият Йеладжи, Пазител на Криптата на Спящия бог!

Госейн усети рязкото свиване на мускулите си. Просна се в колата и остана неподвижен, докато с изненада осъзнаваше, че тялото на Ашаргин бе изпълнило заповедта с бързина, присъща само на вродените рефлекси. Още не можеше да се опомни от шока, когато чу силен, звучен глас:

— Коурн, отведи принц Ашаргин до самолета, след това си свободен. Принцът повече няма да се върне в селището на работниците.

Подчинението на Ашаргин отново се прояви с неумолима сила. Сетивата му сякаш се обвиха в мъгла, крайниците му се раздвижиха конвулсивно. Госейн едва забеляза как рухна в едно кресло, после аероколата излетя.

Къде ли щяха да го отведат? Това беше първият въпрос, появил се в ума му, когато си възвърна способността да мисли. Отпуснатата поза в креслото полека премахваше напрежението в мускулите на Ашаргин. Госейн направи кортикално-таламусна пауза и усети как „неговото“ тяло се успокои още повече. Погледът му се проясни и забеляза, че самолетът вече се е издигнал високо, прелитаха над заснежения връх зад храма на Спящия бог.

В този миг потокът на мислите му спря подобно на замръзнала насред полет птица. Спящия бог ли? Припомняше си смътно и други „факти“, които Ашаргин бе дочул. Изглежда Спящия бог лежеше в прозрачен сандък в една от вътрешните зали под купола. Само на свещениците бе позволено да погледнат тялото, и то един-единствен път през живота им — при посвещаването им в сан.

Сведенията на Ашаргин се изчерпваха с това, но Госейн нямаше нужда от повече. Типична разновидност на езическа религия. На Земята бе имало предостатъчно от тях, дребните особености нямаха значение. Неговото съзнание се захвана с несравнимо по-важните промени в сегашното му положение.

Явно настъпваше поврат в участта на Ашаргин. Джилбърт се огледа, все по-ясно осъзнаваше значението на подробностите, които забелязваше около себе си. Трима свещеници в черни униформи, единият управляваше самолета. Тук беше и Йеладжи. Пазителят на Криптата беше доста закръглен. Одеждите му, които отначало изглеждаха толкова ослепителни, при по-внимателен оглед се оказаха все същата черна униформа, но покрита с изтъкано от злато и сребро наметало.

Йеладжи беше втори в църковната йерархия на Горгзид, с по-нисък ранг само от Секох — религиозен властител на планетата, която бе дала живот на Енро. Но положението и ролята му в момента не означаваха нищо за Джилбърт Госейн, защото този жрец му изглеждаше несъмнено дребна фигура в галактическите игри.

Погледна през илюминатора. Все още летяха над планини. Щом сведе очи, осъзна за пръв път, че дрехите му изобщо не подхождаха на селския ратай Ашаргин. Носеше офицерска униформа от армията на Най-великата Империя — панталон със златни кантове и куртка с отличителни знаци, които бяха инкрустирани със скъпоценни камъни. Подобно облекло Ашаргин не бе виждат вече единадесет години.

Генерал! Високият чин стъписа Госейн и рязко избистри мисълта му. Сигурно имаше някаква особено важна причина Следовника да го е запратил тук, точно когато съдбата на принца се променяше ненадейно. Но го лиши от допълнителния мозък и го остави безпомощен в тяло, управлявано от напълно неуравновесена нервна система.

Ако това състояние беше временно, значи Джилбърт имаше възможността да опознае някои страни от живота на галактиката, каквато иначе едва ли би му се открила. Ако пък измъкването от тези обстоятелства зависеше изцяло от собствените му усилия, неговата роля ставаше още по-лесна за разгадаване. Трябваше да обучи Ашаргин на не-А възможно най-бързо. Само така можеше да се надява да контролира напълно чуждата му среда.

Госейн си пое дълбоко дъх. Учуди се колко по-добре му стана. Вече бе взел решение — непоколебимо и с достатъчно пълна преценка на ограниченията, които му налагаше положението. Времето и новите събития вероятно щяха да добавят нови важни за целите му факти, но докато оставаше пленник на нервната система на Ашаргин, обучението беше на първо място. Не очакваше особени затруднения.

В действителност само се бе заблудил от примирението, с което принцът приемаше полета. Наведе се през пътеката към креслото на Йеладжи.

— Високоблагородни Пазителю, къде ме водите?

Помощникът на църковния йерарх се обърна и го изгледа недоумяващо.

— Как къде? При Енро.

Джилбърт искаше да разгледа всички местности, над които минаваше аероколата, но в този миг бе лишен от способността да възприема каквото и да било. Тялото на Ашаргин сякаш се превърна в безформено желе. Притъмня му от ужас.

Опомни се донякъде, едва когато самолетът се раздруса при кацането. Повлече се на разтрепераните си крака към изхода и видя, че са се спуснали върху покрива на сграда.

Госейн се заоглежда с жадно любопитство. Струваше му се важно да получи представа къде е попаднал. Не му провървя. Краищата на покрива се намираха твърде далече от него. Неохотно се остави тримата по-млади свещеници да го отведат към стълбата надолу. За миг зърна в далечината планини, може би на около петдесет километра. Дали бяха същите, зад които остана храмът? Предположи, че са те, защото други не се виждаха наоколо.

Слезе с придружителите си по три широки стълбища, после тръгнаха по ярко осветен коридор. Спряха пред богато украсена врата. Младшите свещеници се отдръпнаха, а Йеладжи го доближи. Сините му очи блестяха.

— Ашаргин, ще влезеш сам. Възлагат ти се съвсем обикновени задължения. Всяка сутрин в същия час — осем по времето на град Горгзид — ще идваш пред тази врата и ще влизаш без да чукаш. — Поколеба се и заговори по-превзето: — Не е твоя работа какво прави негово превъзходителство при влизането ти. Това важи дори за случаите, когато в стаята има дама. Няма да ги забелязваш — в най-буквалния смисъл! Влезеш ли, ще бъдеш изцяло на разположение на негово превъзходителство. Не искам да кажа, че ще вършиш черната слугинска работа, но ако ти бъде оказана честта да получиш лично поръчение от негово превъзходителство, ще го изпълниш незабавно.

Гласът на Йеладжи изведнъж загуби непреклонно заповедния си тон. Лицето на свещеника се разкриви като от болка, после той се усмихна приветливо. Жест на снизхождение от страна на високопоставения, примесен с леко безпокойство, сякаш случващото се в момента беше съвсем неочаквано за него. Дори можеше да се предположи, че Пазителят на Криптата съжалява за някои свои по-сурови постъпки спрямо принца, защото каза:

— Ашаргин, доколкото разбирам, отсега нататък пътищата ни се разделят. Възпитахме те, без да забравяме нито за минута уважението към твоя ранг, както и значимата роля, която ти се пада. Но неразделна част от нашето верую е убеждението, че най-важният дълг на всеки към Спящия бог е да се научи на смирение. Понякога може и да си се питал дали бремето, легнало на плещите ти, не е прекалено тежко, но сега сам ще се убедиш, че всичко е било за твое добро. Нека това бъде последното ми поучение към тебе: не забравяй, че от незапомнени времена съществува обичай новите господари като Енро да изтребват от корен предишния властващ род. А ти си още жив. Дори само това стига, за да си вечно благодарен на великия човек, който ръководи най-могъщата Империя във времето и пространството.

Последва нова пауза. Госейн бе имал достатъчно време да се пита защо ли Енро е пощадил Ашаргин. Сега разбра, че пропитият от цинизъм свещеник сериозно се опитваше да му внуши чувство на признателност. Йеладжи изрече:

— Това е всичко. Влез!

Беше заповед и принцът й се подчини с пълната готовност, на която Джилбърт не успяваше да се възпротиви. Стисна дръжката, завъртя я и отвори вратата. Влезе и тя се затвори зад него.

На планета, обикаляща далечно слънце, една сенчеста фигура се появи насред стая, изпълнена със сивкава светлина. Най-сетне се зарея над пода. В тясното помещение имаше още двама, разделени един от друг и от Следовника с тънки метални решетки, но той не им обърна внимание. Понесе се към нара, където лежеше отпуснатото тяло на Джилбърт Госейн.

Наведе се и се заслуша. След малко се изправи.

— Жив е — каза гласно.

Изглеждаше озадачен от нещо, нарушило строго определените рамки на плановете му. Озърна се към жената зад решетките.

— В предвидения от мен момент ли се появи?

Тя вдигна рамене и кимна с нежелание.

— И оттогава е във все същото състояние? — настойчиво попита звучният глас.

Този път жената не отговори направо.

— Значи великият Следовник най-после се сблъска с някой, който не му се подчинява.

Сянката затрептя, сякаш искаше да се отърси от въздействието на казаното. Замълча за дълго.

— Заобикаля ни странна вселена — каза накрая Следовника. — Тук-там по неизброимите планети се срещат индивиди, които също като мен притежават уникална способност, издигаща ги над нормалното. Такъв е Енро… ето че имаме вече и Госейн. Позапъна се и продължи тихо, като че говореше само на себе си: — Мога да го убия веднага — да го ударя по главата, да го пробода с нож или по още десетина лесни начина. И все пак…

— Тогава защо не се отървеш от него? — попита жената с явното желание да го подразни.

— Защото… — поколеба се Следовника, — … още не знам достатъчно. — Ледени нотки прозвучаха в тона му. — Освен това не убивам хора, над които мога да придобия власт. Ще се върна.

Започна да избледнява и скоро изчезна от мрачната бетонна стая, където жена и двама мъже бяха отделени в тесни килийки с тънки, чудати решетки.

Ашаргин-Госейн откри, че е влязъл в просторна зала. Отначало му се стори, че е препълнена с машинарии. За принца, чието образование бе прекъснато на четиринадесетата му година, гледката беше объркваща. Джилбърт разпозна електронни карти и видеоекрани по стените, почти навсякъде бяха разположени пултове за управление на деформатори. Имаше няколко устройства, каквито виждаше за пръв път, но способността му да различава и разбира беше толкова изострена, че и само начинът, по който бяха свързани с други машини, му стигаше да се досети за предназначението им.

Бе попаднал в бойна командна зала. Оттук Енро ръководеше, доколкото това беше по силите на един-единствен човек, многочислените войски на Най-великата Империя. Видеоекраните му служеха за очи. Мигащите по картите светлинки поне на теория му даваха цялостна представа за всяка ситуация. А самото количество на деформаторите подсказваше, че се опитва непрекъснато да държи под контрол своята разпростряла се из космоса Империя. Вероятно разполагаше дори със свързана транспортна система от деформатори, която му позволяваше да се пренесе мигновено почти навсякъде из владенията си.

Иначе залата беше празна и не се виждаха стражи.

В единия край имаше голям прозорец и Госейн се втурна натам. След секунди вече гледаше от голяма височина към град Горгзид.

Столицата на Най-великата Империя блестеше долу под лъчите на яркосиньо слънце. Джилбърт извлече от паметта на Ашаргин спомена, че старата столица Нирена е била заличена от атомни бомби и че някогашното средище с тридесет милиона жители сега представлява радиоактивна пустиня.

Този спомен разтърси Госейн. Ашаргин не бе присъствал на сцените на унищожението, развихрило се през онзи кошмарен ден, и затова се отнасяше към бедствието с нехайното безгрижие на човек, който просто не може да си представи нещастие, без да го е видял с очите си. Но Джилбърт се вцепени от поредното ужасно престъпление, извършено от Енро. Имаше и нещо по-страшно — същият човек бе хвърлил галактическата цивилизация във война, чиито мащаби надхвърляха всяко въображение. Ако е възможно Енро да бъде убит…

Сърцето му заби неравномерно, краката му се подгънаха. Госейн преглътна с усилие и направи не-А паузата, за да овладее уплахата на Ашаргин пред непоколебимото решение, осветило като мълния съзнанието на Джилбърт.

Но целта остана. Откритата се тук възможност беше прекалено добра, за да позволи на нещо или някого да му попречи. Този малодушен страхливец трябва да бъде убеден, принуден, пресътворен, за да направи едничкото върховно усилие. Беше напълно постижимо. Човешката нервна система можеше да бъде подтикната до състояние на ликуваща, безгранична саможертва.

Само че трябваше да внимава. Ако успееше да убие Енро, щеше да бъде изложен на смъртна опасност, а току-виж се появили и затруднения със завръщането на съзнанието му в неговия собствен мозък.

Стоеше пред прозореца, стиснал устни и присвил очи. Усещаше натрупващите се разлики в тялото на принца и енергията, която се надигаше от напълно необичайните за него мисли, променили процесите на обмяната в органите и жлезите му. Ясно му беше какво става. Новото, по-силно съзнание господстваше над крехкото тяло. Естествено, това не бе достатъчно. Оставаше необходимостта да постигне нервно-мускулното взаимодействие на не-А. Но вече направи първата стъпка.

Да убие Енро…

Взираше се в Горгзид с несъмнен интерес. И наглед приличаше на столица. Сред тези четиринадесет милиона жители близо четири пети от работещите изпълняваха едни или други задължения в небостъргачите на различните служби, контролиращи пряко подчинените им канцеларии на други планети. Около половин милион (принцът не знаеше точния брой) бяха заложници, заселени сред зеленината на далечните предградия. Живееха окаяно тук, защото смятаха Горгзид за провинциално градче и се чувстваха оскърбени. Госейн виждаше някои от техните великолепни къщи, заобиколени от дървета и цъфтящи храсти. Имаше резиденции, които покриваха цели склонове на възвишения, спускаха се в долини, а краят им се губеше в маранята.

Бавно обърна гръб на гледката. Вече повече от минута дочуваше странни звуци иззад вратата в отсрещната стена. Госейн тръгна натам. Забави се по-дълго, отколкото беше благоразумно за първия му ден тук. Без колебание отвори вратата и пристъпи вътре.

Звуците нахлуха в него.