Играчите на не-А

IX

Мълчание. Следовника вероятно го наблюдаваше, защото в сенчестата маса вече нямаше движение. Напрежението на Госейн започна да намалява. Взря се в своя противник и настроението му се промени.

Всъщност, какво ли можеше да му стори Следовника?

Предпазливо отклони поглед за миг, за да види какво става наоколо. Ако предстоеше сблъсък, искаше да си избере възможно най-добрата позиция.

Лийдж не помръдваше. Тялото й беше вдървено, очите — необичайно разширени. Забеляза неизменното излъчване на тревога от нея. Не му се вярваше тя да се безпокои само за собствената си безопасност. Вече бе обвързала съдбата си с неговата. Отхвърли всякакви съмнения, че Лийдж може да го застраши с нещо.

Изви очи към коридора, водещ до пилотската кабина. И за частица от секундата загуби от поглед Следовника. Веднага се обърна. Провери каквото искаше — вратата беше прекалено вдясно и трябваше да се завърти, за да я наблюдава.

Започна да отстъпва към стената зад себе си. Движеше се бавно. Прехвърляше през ума си вероятните източници на опасност. Янар. Допълнителният му мозък бързо го откри — още беше в кабината и излъчваше неприязън. Госейн се усмихна невесело. Лесно си представи какво зло би могъл да му стори онзи мъж в някой крайно неподходящ момент.

Представи си по памет стената зад гърба си. Имаше решетка на климатичната система — точно от каквото се нуждаеше. Леко се завъртя, за да повява въздушната струя право в гърба му. Опря едното си ходило на стената.

Щом направи каквото можеше, загледа изпитателно своя враг.

Човек ли е? Не беше за вярване, че човешкото тяло може да се явява толкова смътно, безплътно. Тъмнината пред него беше лишена от форма. Взря се по-съсредоточено и забеляза, че сянката потрепва. В един миг се промени и стана още по-неясна по краищата, после отново запълни предишния обем, сякаш нещо тласкаше напред черната мъгла.

Госейн проникна предпазливо с допълнителния си мозък в сянката. Беше нащрек и готов да потисне мощни енергийни потоци.

Но не срещна нищо.

Измина вече привичният дълъг миг, докато „снима“ нещото пред себе си. Пак нищо. В съзнанието му не се появи никакъв образ. По-точно — нямаше нормален образ. Допълнителният му мозък усещаше въздух на мястото на сянката, но не откри нищо друго в нея.

Спомни си думите на Лийдж, че Следовника изместил фазата си. Джилбърт бе допуснал, че странното създание е измислило как да променя времевата си фаза. Беше тук, но не и сега.

Твърде необмислено бе приел, че Лийдж знае какво говори. Но откъде е научила, че Следовника си е изместил фазата? От собствените му измислици, разбира се! Нито тя, нито друг от предсказателите бяха способни да мислят критично, поне не и според научните норми. Та пали просто се възползваха от постиженията на островните жители. Затова и бяха повярвали наивно на Следовника.

— Лийдж! — повика я Госейн, без да се обръща към нея.

— Какво? — обади се тя с треперещ глас.

— Виждала ли си някога Следовника като обикновен човек, без тази… — Той поспря и довърши присмехулно: — … без тази премяна?

— Не съм.

— А някой друг виждал ли го е?

— О, да. Янар. И още мнозина. Все пак е израснал сред хора.

За миг Госейн се усъмни, че самият Янар може да е Следовника. Седи си в пилотската кабина и дърпа конците на тази безтелесна кукла. Отхвърли идеята. При разпита и поведението, и скритите реакции показаха предсказателя като дребна душица. Следовника беше много по-внушителна фигура в играта.

Засега не успяваше да проумее как тази сенчеста твар вършеше тайнствените си дела. Но по-добре беше да не се осланя на хора, които също едва ли знаеха истината.

Госейн чакаше.

Държеше въображаем пръст на нервния спусък, който щеше да запрати през пространството четиридесетте мегавата от генератора в Убежището, право в тази тъмна мътилка.

Не го натискаше. Този път не искаше да насилва събитията.

Не му се наложи да чака дълго. От пустотата се разнесе дълбок звучен глас:

— Джилбърт Госейн, предлагам ти… съдружие.

За човек, който събираше цялата сила на волята си в очакване на смъртоносно стълкновение, тези думи прозвучаха като оглушителен грохот на избухнала бомба.

Но съзнанието на Госейн се приспособи веднага. Учудването си остана, но съмненията избледняха. Лийдж му бе споменала за такава възможност още в килията. Описа идването на Следовника, докато Госейн още бил в несвяст. Казал, че предпочита да използва хората, а не да ги убива.

Интересно, макар и не особено убедително, бе, че предлага равноправни отношения. Джилбърт реши първо да чуе доводите.

— Ние, двамата — продължи сянката със силния си глас, — можем да властваме над галактиката.

Госейн се засмя неволно, но усмивката му беше неприязнена. Думата „властвам“ не можеше да спечели доброжелателството на човек с неговата нагласа.

Пак не отговори. Искаше да изслуша всяка дума от предложението без излишни подмятания.

— Разбира се, трябва да те предупредя — изрече Следовника, — че ако се окажеш по-слаб от очакванията ми, ще ти бъде отредена подчинена роля. Но засега ти предлагам напълно равноправно съдружие без никакви предварителни условия.

Джилбърт сдържаше присмеха си. Приказки, родени от таламусно мислене. Без условия, как ли пък не! Не се и съмняваше, че от него се очаква да се съобразява напълно с целите на Следовника. Хората имат навика да приписват на другите собствените надежди и стремежи, така че замислите за лично издигане постепенно започват да им изглеждат единствено правилният план.

Сега несъмнено предстоеше следващата стъпка — заплахите.

— Ако откажеш — произнесе звучният глас, — ще се превърнеш в мой враг и ще те унищожа безмилостно.

Май няма какво повече да очаквам, каза си Госейн цинично. Всички симптоми на неврозата са налице.

Явно позна, защото в стаята отново настъпи мълчание. Усещаше се само движението на въздушния кораб през нощното небе, тласкан от магнитните двигатели.

Беше ясно, че сега е ред на Госейн. Да, но какво да каже?

С периферното си зрение проследи как Лийдж се примъкна полека до едно кресло и се отпусна в него с тежка въздишка. Това го поразвесели, но мигът отмина, щом Следовника попита с най-твърдия си тон:

— Е, какво ще кажеш?

У Джилбърт се породи още неясното желание да изпита силата на другия. И то веднага. Но първо да измъкне колкото се може повече информация.

— Какво става с войната? — попита, за да спечели време.

— Предвиждам пълна победа за Енро след три месеца.

Госейн прикри добре стъписването си.

— Ясно ли виждаш този момент?

Запъването беше толкова кратко, че после Джилбърт се чудеше имало ли го е наистина или си го е въобразил.

— Да — последва уверен отговор.

Не можеше да се съгласи, защото другият не слагаше в сметките си допълнителния мозък на Госейн. Вероятността да слуша лъжи му се струваше твърде голяма и затова пак се настрои подигравателно.

— И няма никакви неясноти?

— Никакви.

Лийдж седна на края на креслото с изпънат гръб.

— Това — започна тя с ясен глас — не е вярно. Мога да предскажа всичко, което е по силите и на всеки друг сред нас. Трудно е да се предвижда в подробности за повече от три седмици.

— Момиче, дръж си езика зад зъбите!

Бузите й пламнаха.

— Следовнико, ако не можеш да надделееш, като се опираш на собствените си сили, свършено е с тебе! И изобщо не си мисли, че се чувствам задължена да ти изпълнявам заповедите! Никога не съм искала ти да победиш.

— Добро момиче — подхвърли Госейн.

Но за миг се намръщи и отбеляза нещо, което искаше да провери по-късно. В думите й се криеше намек, че преди е работила за Следовника.

— Лийдж — попита, без да отделя поглед от сянката, — има ли неясни моменти през следващите няколко седмици?

— Няма никаква картина — отвърна тя. — Сякаш е спусната завеса. Нищо не се вижда от бъдещето.

— Може би е така — каза Следовника тихо, но отчетливо, — защото Госейн ей сега ще умре. — И побърза да добави: — Драги мой, имаш точно пет секунди да вземеш решението си.

Пет секунди минаха в пълна тишина.

Госейн очакваше, че при нападение Следовника може да си послужи с три типа оръжие. Първо, да насочи магнитното поле на кораба срещу него. Щеше да открие веднага, че това е безполезно.

Второ — и най-вероятно — да използва източник на енергия от Убежището, защото там беше базата му. И така нямаше нищо да постигне. Трето — външен източник. Стигнеше ли се дотам, Джилбърт се надяваше оръжието да действа през пространството, а не чрез механично уеднаквяване.

Ако заплахата дойдеше през пространството, гравитонните тръби щяха да я засекат, а допълнителният мозък на Госейн щеше да уеднакви електрическа енергия в носещия лъч на тръбите.

Следовника си послужи със съчетание от тези възможности — деформатор и електричество от Убежището. Джилбърт усети внезапното пренасочване на енергията от четиридесет мегаватовия генератор. Очакваше това и се бе подготвил. Настроеше ли веднъж допълнителния си мозък за реакция на определен сигнал, действаше по-бързо от всеки превключвател на машина.

Имаше едно-единствено затруднение — сравнително дългия период за настройване на реакцията.

По-нататък не се налагаше намеса на съзнанието.

Цялата мощност на генератора се насочи не по желанието на Следовника към неговия бластер, а според наложената от допълнителния мозък схема. Отначало изгори безполезно една от запаметените точки на острова. Госейн искаше сенчестият му враг да разбере, че не е успял с атаката си.

— Едно, две, три — нарочно преброи на глас и мигновено уеднакви енергийния поток право пред безформения мрак.

Блясък по-ярък от слънцето.

Сянката пое удара и устоя. Погълна и последния ват и волт, трептеше, но се съхрани.

След малко Следовника каза:

— Май изпаднахме в безизходица.

Госейн вече бе осъзнал това. Твърде добре знаеше и слабите си места. Макар да не беше очевидно, но в момента Джилбърт Госейн беше уязвим до нелепост. Изненадващ изстрел откъм енергоизточник, който не можеше да контролира предварително — и това щеше да е краят му.

Продължаването на живота му в осемнадесетгодишно тяло и съхранението на цялостната му личност съвсем не означаваше, че няма да претърпи поражение. Никой наглед недорасъл младок не би могъл да спаси галактиката. А ако един или дори няколко подобни нахалници започнеха да се месят прекалено, щяха да бъдат отстранени от сцената от разполагащи с повече власт хора… като Следовника.

По лицето му избиха капчици пот. За миг му мина през ума да опита замисъл, какъвто не си бе представял досега. Но веднага се отказа. Атомната енергия беше просто още една разновидност, която беше способен да владее с допълнителния си мозък. Но едно беше да знае, че е по възможностите му, а съвсем друго — самото практическо усилие.

В това ограничено пространство радиацията можеше да стане също толкова страшна за него, колкото и за врага му.

— Мисля, че е по-добре да се споразумеем. — Гласът на Следовника прекъсна колебанията му. — Предупреждавам те, че още не съм хвърлил срещу тебе всичко, с което разполагам.

Госейн охотно му повярва. Достатъчно беше сенчестата твар да избере външен източник на енергия, за да победи мигновено в тази напрегната битка на живот и смърт. В най-добрия случай Джилбърт би успял да се пренесе на острова до Убежището. А там пък го заплашваше безславно пленничество.

Въпреки това не посмя да посегне към енергията от атомния реактор на Убежището.

Направи прословутата кортикално-таламусна пауза и разсъди трезво: „Тук се крие повече, отколкото се забелязва от пръв поглед. Никой не е в състояние да понесе четиридесет мегаватов удар. Следователно аз оприличавам погрешно. Има обяснение за тази сянка, което обаче надхвърля знанията ми по физика.“

Но кой бе разработил принципите на тази физика? Та нали Следовника си бе признал, че почти нищо не разбира от наука? На чии смайващи постижения разчиташе?

Тази загадка му се струваше не по-малка от самото съществуване на Следовника.

Безформената сянка наруши мълчанието.

— Признавам, че ти успя да ме изненадаш. Следващия път ще избера друг подход… Госейн, смяташ ли да обмислиш предложението ми за съдружие?

— Да, но аз ще поставя условията.

— И какви са те? — след кратко колебание попита Следовника.

— Първо, ще насочиш способностите на предсказателите срещу Енро.

— Немислимо! — отсече неясната фигура. — Галактическият съюз трябва да бъде разгромен, цивилизацията да загуби старите си връзки. Имам особено сериозни причини, за да се стремя към полагането на основите за универсална държава.

Госейн си припомни с неприязън къде бе чул не толкова отдавна да се споменава тази идея. И настръхна.

— С цената на сто милиарда мъртъвци, така ли? Благодаря, това не е за мен.

— Предполагам, че си последовател на не-А — мрачно изрече Следовника.

Нямаше смисъл да отрича. Странното същество знаеше за Венера и вероятно можеше да заповяда унищожаването й, когато пожелае.

— Да, така е.

— Ами ако ти кажа, че съм готов да заложим принципите на не-А в универсалната държава?

— Не бих приел на вяра такова твърдение.

— И все пак съм готов да помисля за това. Досега не намирах време да изуча подробно не-Аристотеловата философия, но доколкото разбирам, тя е метод на научното мислене. Прав ли съм?

— Може да се каже, че е начин на мислене — сдържано каза Госейн.

— Никога не съм имал причини да се опасявам от който и да е дял на науката. Не мисля, че това ще се случи тепърва. Ето какво ще ти предложа — нека и двамата обмислим положението още веднъж. Но при следващата ни среща трябва вече да си решил. Дотогава ще се постарая повече да не разполагаш с енергия в изобилие на тази планета.

Госейн си замълча и скоро сенчестата фигура започна да се топи. Дори на тази ярка светлина беше трудно да се определи мигът, когато изчезна и последното петънце мрак.

Мина още малко време и генераторът в Убежището намали мощността си. След тридесет секунди спря напълно.

После спря и реакторът. Почти едновременно с него изчезна и магнитната енергия в Убежището.

Следовника бе проявил завидна досетливост. Дори и да не подозираше цялата истина, бе постъпил като след цялостен и правилен анализ на сблъсъка.

Сега Госейн разполагаше само с магнитната енергия на един малък въздушен кораб.